Робин Лий Хатчер
Магията (4)

Трета глава

Касандра подскочи, когато чу да се превърта ключът. От часове чакаше капитанът да се върне. Бе си представяла как той върши стотици ужасни и срамни неща. Бе се чудила дали, когато свърши с нея, ще я убие, или ще я остави да живее, за да страда от нови унижения.

Сега той бе тук и времето на догадките свърши. Изправи се до леглото, метна коса на раменете си и вдигна високо глава. Нямаше да позволи на този разбойник да види, че се страхува от него. Щеше да го гледа право в очите и да издържи. Той можеше да насили тялото й, но не можеше да я сломи. Касандра Джеймисън бе от по-твърдо тесто.

Вратата се отвори, но от другата страна не се появи капитанът. В каютата влезе дребен човек, не по-висок от самата нея, с гъста руса коса и кръгли очила, кацнали на клюновидния му нос. Носеше дълго черно палто и кафяви бричове. В ръцете си държеше поднос. Изпод кърпата, която го покриваше, се носеше приятен аромат. От него стомахът й се сви и Касандра осъзна, че не бе хапвала нищо от вечерта.

— Помислихме, че може да сте гладна, госпожице Джеймисън. — Човекът остави подноса на масата близо до вратата. Обърна се към нея и продължи: — Позволете ми да се представя. Казвам се Томас Удроу, но всички от екипажа на този кораб ми викат Професора. Надявам се и вие да ме наричате така. — След това огледа каютата. — Нуждаете ли се от нещо друго? Ще се опитам да ви го доставя.

— Нужно ми е да се махна от този кораб. Нужно ми е да се върна при вуйчо си.

Професорът се усмихна притеснено и поклати глава:

— За съжаление, това е единственото нещо, което не мога да направя за вас. — Сви рамене и добави: — Освен това, още преди няколко часа изоставихме „Пийкок“.

Тя отдавна бе разбрала, че е станало тъкмо това. Беше усетила движението на кораба и знаеше, че пътуват с пълна скорост.

— И кой е този капитан Деймиън? Къде ме е повел?

— Нямам право да ви казвам това, но ви уверявам, че на борда на „Магия“ няма да ви се случи нищо лошо. Не трябва да се страхувате. Капитанът е почтен човек. И не понася непочтеност в екипажа си.

— Почтен? Но той е пират. Той е просто един обикновен крадец.

Професорът поклати глава:

— Грешите, госпожице Джеймисън. Не е толкова просто. — Направи жест към масата и я покани: — Елате и седнете. Готвачът приготви нещо специално за вас.

Издърпа пейката, за да седне тя, и в този миг Касандра забеляза, че три пръста от дясната му ръка липсват. Бяха останали само палецът и кутрето.

Той проследи посоката на погледа й.

— Морето може да бъде и страшно — поклати глава Професора, сякаш й обясняваше липсата на пръстите си. — Както и мъжете, които плават из него.

При тези думи тя си помисли за черния и опасен капитан на „Магия“. Отново се замисли каква ли съдба й е отредил. Усети, че смелостта й изчезва, и изправи гръб. Нямаше да покаже, че се страхува.

Професорът отново посочи масата:

— Елате да хапнете нещо, госпожице Джеймисън, моля ви. Няма никакъв смисъл да стоите гладна.

Касандра не знаеше какво да мисли за този човек. Говореше също като джентълмен. Носеше чисти и спретнати дрехи. В никакъв случай не отговаряше на представата й за пират грабител. Какво правеше такъв човек на пиратски кораб?

— Когато се нахраните, имам заповед да ви заведа на палубата на разходка. Ако не причинявате неприятности, капитанът обяви, че може да се разхождате три пъти дневно.

Тя изпита огромно облекчение, но не смяташе да позволи на Професора да забележи.

— Колко щедър е капитанът! — изрече с презрение тя.

— И аз мисля така. Наистина е много щедър. — После я погледна въпросително: — Имам ли думата ви, че ще правите, каквото ви се казва?

Искаше й се да отхвърли предложението, но вече започваше да страда от теснота в каютата. Винаги бе мразила затворените помещения, а тази малка стая без прозорци беше като един от най-лошите й кошмари. Ако скоро не видеше малко синьо небе и не поемеше свеж въздух, можеше да се закълне, че ще се побърка.

— Няма да създавам неприятности — отвърна с неохота, презирайки се за слабостта си. Беше се предала толкова лесно. „Трябваше да имаш повече гордост — каза си Касандра. — Трябваше да се бориш по-упорито.“

— Добре — усмихна се Професора и тръгна към вратата. — След малко ще се върна за вас.

Докато слушаше как ключът отново се превърта, Касандра се закле, че следващия път няма да се подчини така лесно.

 

 

— Деймиън?

Капитанът вдигна поглед от корабния дневник, когато Професора влезе в офиса, разположен в съседство с голямата каюта.

— Извинявай, че те безпокоя, но идвам във връзка с госпожица Джеймисън.

— Какво има? И теб ли те ритна?

— Не — засмя се Професора. — Мисля, че тя иска да нарани физически само теб.

— Не се и съмнявам. — Деймиън се облегна на стола в очакване приятелят му да продължи.

— Май си забравил нещо, Деймиън. Не може да искаш госпожица Джеймисън да живее само по нощница. Тя има нужда от дрехите си, от четка за коса и от всичко необходимо на една жена, за да бъде животът й цивилизован.

— Сандъкът й трябва да е при плячката. Погрижи се да го намерят и да й го занесат.

— И освен това — каютата й. Сигурно би могъл да я настаниш другаде. Там едва има място да се завърти човек.

— Да не искаш да я настаня в моите помещения, Професоре?

Професорът сви рамене:

— Може. Не бях мислил за това. — Обърна се бавно, погледна през вратата към спалнята и попи всяка подробност от голямата каюта. — Разбира се, тази е по-голяма и по-удобна. — Очите му се спряха върху капитана: — Да, мисля, че тук ще се чувства по-добре.

Деймиън усети как в него се надига гняв. Избута стола си назад, стана и тръгна към илюминаторите. Скръсти ръце на гърба си и се загледа в пенливата следа, която оставяше корабът, като през цялото време се мъчеше да овладее гнева си.

— Забравяш, че е племенница на Дънуърди — каза той накрая.

— Но не е Дънуърди.

— Той се отнасяше с нея като с дъщеря. Може ли тя да е различна от човека, който е помогнал в отглеждането й?

Професорът се приближи зад него.

— Може би ще разберем — отвърна тихо той.

— Нямам желание да научавам за госпожица Джеймисън нищо повече от онова, което вече знам.

Но още докато произнасяше това, образът й изплува пред очите му: сребристата коса като лунна пътека в океана, нежните извивки под розовия халат, страхът в тъмносините й очи и враждебността в погледа й.

Упорито сви устни и отсече:

— Ще остане, където е!

— Както кажеш, капитане — отвърна Професора.

След миг Деймиън чу вратата на каютата му да се затваря. Изпусна дълга въздишка и прокара ръка през косата си. Какво, по дяволите, им ставаше на всички? Бяха ли забравили плановете си? След всичко, което Фарли им бе причинил, толкова ли ужасно бе малкото неудобство, което трябваше да изтърпи муселиновата кукла? Нямаше да й се случи нищо лошо. Нямаше да умре на неговия кораб. Щом приберяха откупа от Абърнати, щяха да му я изпратят. Всичко бе толкова просто.

Извърна се от прозореца и веждите му се сключиха сърдито, когато видението в розово отново се върна.

По дяволите! Нямаше да направи нищо, което вуйчо й не бе възнамерявал да стори. Фарли бе този, който организира племенницата му да бъде отвлечена от екипажа на „Гиневир“. Фарли, подтикван — както винаги — от алчност, беше този, който искаше да вземе и откуп, освен парите по брачния договор. Фарли не се тревожеше, че племенницата му може да бъде физически наранена.

А щом вуйчо й, човек от собствената й плът и кръв, не се тревожеше, защо трябваше да се притеснява Деймиън?

Като изсумтя презрително, той изхвърча от каютата. С големи, решителни крачки бързо стигна до кърмата. Морякът на щурвала хвърли поглед към лицето на капитана и бързо отстъпи встрани.

Деймиън винаги се успокояваше, когато усещаше в ръцете си допира на кормилото. Изпитваше наслада от предизвикателството да управлява кораба, независимо дали вятърът духа в гърба му, или трябва с борба да извоюва всеки сантиметър напред. Но най-много ценеше това, че именно той решава накъде да върви. Нямаше кой да му казва какво да прави. Беше капитанът на този кораб. Капитан на собствения си живот.

Тъкмо бе започнал да се успокоява от слънцето и полъха на вятъра по лицето си, когато видя на палубата Професора. Беше хванал под ръка Касандра Джеймисън, все още по розов халат. Касандра дълбоко пое въздух няколко пъти. Само за миг тя забрави, че е пленница на пирати и главорези. Благодарна беше, че са й разрешили да излезе от тесния затвор, който й бяха отредили. Не можа да се сдържи и се усмихна на Професора.

— И аз се чувствам така — поклати глава той, сякаш двамата имаха обща тайна.

Тя извърна поглед, защото не искаше да насърчи зараждането на приятелски чувства помежду им. В края на краищата, и той положително бе неин враг, както капитанът на кораба.

Капитанът…

Видя го на щурвала. Ако не бе огромният му ръст, тя нямаше да го познае. Дългата брада я нямаше и за първи път Касандра видя изненадващо красивото му лице. Имаше силна квадратна брадичка. Кожата му бе загоряла от вятъра и слънцето. Гъсти черни вежди закриваха дълбоките му очи.

Очите му…

Погледите им се срещнаха през палубата и дори от такова разстояние тя почувства колко внимателно я изучава той.

От този поглед Касандра остана прикована на място.

„Какво иска той от мен“ — искаше да попита, но нямаше глас.

— След няколко седмици това изпитание ще свърши за теб — увери я Професора в отговор на немия й въпрос. — Ще се погрижим да стигнеш при годеника си в Каролина.

Касандра се обърна към него изумена:

— Откъде знаеш за господин Абърнати?

— Ще влезем във връзка с него за откупа ти, разбира се. Предполагаме, че щом си била на път да се омъжиш за него, той ще пожелае да го плати.

Откуп! Значи заради това е била пленена. Смятаха да вземат откуп. Отговорът я задоволи само за миг. След него изникнаха нови въпроси.

Ами ако Абърнати откажеше да плати? В края на краищата, те не бяха женени. Ами ако той решеше, че тя не си струва парите? В Чарлстън положително имаше и други млади жени, за които можеше да се ожени с много по-малко неприятности и много по-малко разноски. Какво щяха да правят тези разбойници с нея, ако Абърнати откажеше да плати, за да му я върнат?

Опита се да не обръща внимание на буцата, която се сви в стомаха й, като намери аргументи срещу собствените си опасения. Разбира се, господин Абърнати щеше да плати сумата. Бе преценил, че тя е достатъчно добра, за да се ожени за нея, и че цената й е висока, щом бе предложил значителна сума в брачния договор. Той, естествено, щеше да се погрижи откупът да бъде изплатен, а тя да бъде отведена при него. Не беше безсърдечен човек, който би я изоставил.

Наистина ли?

Да! Не беше безсърдечен. Разбира се, че не беше. Господин Абърнати беше… той беше… Но какъв точно беше нейният годеник?

Този въпрос нямаше отговор, той само възникваше отново и отново.

Как щеше да постъпи Абърнати с нейния откуп?

Вече нищо не й изглеждаше сигурно. Само допреди няколко седмици животът й протичаше в ред, всичко бе известно. Светът й се въртеше около всекидневната дейност на най-близките: баща й, майка й, вуйчо й. Всяка сутрин, когато се събудеше, знаеше какво я очаква. В живота й наистина липсваха емоции, но в него липсваха също така опасността и страхът. Тя бе доволна, до голяма степен доволна.

Но сега, изглежда, бе лишена от всякаква сигурност. Бе заобиколена от неизвестност. Никога не бе срещала хора като тези. Нито пък познаваше човека, за когото вуйчо й бе уредил да се венчае. Не знаеше какво да очаква, от когото и да е.

Изведнъж всичко това й се стори непоносимо.

— Бих искала да се върна в каютата си — каза тя тихо, като с мъка удържаше сълзите си.

Обърна се и заслиза по стълбите, преди Професора да възрази. После повдигна полите до глезените и затича по коридора, към малката каюта. Щом се озова вътре, Касандра се строполи на койката, зарови лице във възглавницата и избухна в ридания.

 

 

Деймиън спря пред вратата и се ослуша. Чуваше само тишината, но знаеше, че през по-голямата част от вечерта Касандра бе плакала. Знаеше, защото най-напред Оливър, а след това и Професора му бяха казали.

Не би трябвало този въпрос да ги тревожи. Така би постъпила всяка жена при подобни обстоятелства. Щеше да забрави сълзите си, щом стигнеше колониите. Щеше да е негова пленница само още няколко седмици. Нейната деликатност и чувствителност нямаше да бъдат сериозно засегнати. Всъщност тя можеше да разкраси описанията и да създаде вълнуващ разказ за седмиците, прекарани на „Магия“.

„Нека си плаче“ — каза си той и се обърна, за да си върви.

Но нещо го върна назад. Завъртя ключа и вдигна резето, после спря за миг.

Какъв смисъл имаше да я вижда, да говори с нея? Никакъв.

Рязко отвори вратата.

Тя лежеше настрани на койката, притиснала възглавницата до гърдите си, със свити нагоре колене. Сребристата й коса се бе разпиляла по чаршафите. Розовият й халат се бе разтворил и откриваше част от бялата нощница.

Той влезе в каютата, а погледът му спря на лицето й.

Лесно можеше да се разбере, че е плакала. Очите й бяха подпухнали, страните й — мокри от сълзи. Изглеждаше доста по-млада и още по-безпомощна от непокорната млада дама, която го бе ритнала по крака едва тази сутрин.

С бърз поглед обходи оскъдната обстановка в каютата. Преди да стане капитан на собствен кораб, той бе спал в помещения, по-малки и от това. Всъщност бе сметнал, че е късметлия, когато получи правото на собствена каюта. Бе прекарал много месеци в претъпканото с десетки други моряци спално помещение за екипажа под палубата.

Тя стреснато възкликна и той отново се обърна към койката.

Касандра се бе изправила на леглото с подвити под себе си крака, все още стиснала възглавницата пред гърдите си.

— Какво искаш? — попита тя рязко. Очите й бяха разширени от страх.

За миг той не можеше да направи друго. Само я гледаше. Мина му мисълта, че никога не е виждал толкова прекрасно същество, въпреки подутите от плач очи и разрошената коса. Както и сутринта, му се прииска да я целуне по устните — по така мамещите устни.

— Ако ми сториш нещо, ще заплатиш с живота си — предупреди го тя, смело вирнала брадичка нагоре. — Вуйчо ми е важен човек в Англия. Той ще се погрижи да те хванат и да те обесят на най-близкото дърво.

Нежните мисли на Деймиън се изпариха, изтласкани от гняв.

— Познавам вуйчо ти, госпожице Джеймисън. Повярвай ми, той ще измисли за мен нещо много по-лошо от това, просто да ме обеси. — Сви ръце в юмруци и продължи: — Много съм научил от него.

Касандра се сви назад, сякаш бе изплашена, че той ще й покаже какво е научил. Страхът й усили гнева му. Деймиън се дразнеше от това, че тя се ужасява от него, докато всъщност вуйчо й толкова умело раздаваше болка и смърт.

— Честна дума, госпожице Джеймисън, никой няма да е по-щастлив от мен, когато напуснеш кораба ми.