Робин Лий Хатчер
Магията (23)

Двадесет и втора глава

Форт Джеймс беше британска колония, изградена на устието на река Гамбия по западното крайбрежие на Африка. Оттук, както и от други места на юг, Кралската африканска компания вършеше работата си — превозваше мъже, жени и деца през Атлантика, а после ги продаваше на господари от Джеймстаун в Северна Америка до Рио де Жанейро в Южна Америка.

Докато „Магия“ приближаваше, Деймиън огледа останалите кораби в пристанището. В случай, че платната им бяха пострадали или бяха загубили част от припасите си по време на бурята, той би подминал Форт Джеймс. Мразеше съприкосновенията с робски кораби. Угнетяваше го мисълта, че някога гордите местни воини, жените им и дори децата бяха натъпкани в трюмовете почти без да могат да дишат. Знаеше, че за собствениците на тия съдове пътуването би било успешно, ако поне осемдесет процента от превозваните роби пристигнат живи до Америка. Едва ли се замисляха за условията, в които живееха африканците по време на шест седмичното пътуване, или за смъртта на борда.

— Деймиън? — Пръстите на Касандра леко докоснаха ръката му.

Той я погледна все така намръщен.

— Нещо не е наред ли?

— Да, но нищо не мога да направя. — Той отново се обърна към доковете: — Робството е така грозно. Чудя се как капитаните на такива кораби спят нощем.

— Не всички схващат нещата като теб.

Той кимна, погледна я отново и за миг забрави корабите с роби. Нещо явно тревожеше Касандра. Напрегнатостта й бе направила впечатление на Деймиън през последните два дни. Бе я питал какво има, но тя бе отвръщала, че е още разтревожена от бурята. Опитвал се бе да научи повече, без да е сигурен, че му казва цялата истина, но тя винаги успяваше да го отвлече с устните и тялото си.

Онова, което я тревожеше обаче, помисли си, нямаше нищо общо с него, защото всяка нощ се любеха, а после заспиваха изтощени.

— Осигуряването на припасите няма да ни отнеме много време — увери я той. — Ще си тръгнем от Форт Джеймс, преди да се е стъмнило.

— Може ли да сляза на пристанището с теб?

Той отново се намръщи:

— Там не е място за дами.

— Обещавам ти, че няма да създавам трудности. — Погледът й бе съвсем невинен, когато вдигна глава към него. — Просто бих искала да походя малко на сушата.

Услугата, която искаше от него, беше дребна. Животът в морето беше доста монотонен — гледаш едни и същи неща, говориш с едни и същи хора. До пристигането в Мадагаскар им оставаха още няколко седмици. Не би могъл да я обвини за желанието й малко да промени обстановката, щом има такава възможност.

— Предполагам, че от това няма да има вреда. — Той се пресегна и докосна бузата й. Напоследък беше все така. Постоянно я докосваше. А ако не беше достатъчно близо за допира му, тръгваше да я търси. Дойде му наум, че едва ли би могъл да й откаже каквото и да е.

Тя му се усмихна нежно, а погледът й го накара да почувства вътрешно удовлетворение. Рядко в живота си се бе чувствал така — затова непознатото усещане още го учудваше.

— Капитане!

Той се обърна да види откъде го вика боцманът. О̀Тул — нисък, но широкоплещест мъж, с очи, зелени като върбови листа, пресече палубата към капитана:

— Готови сме да хвърлим котва, сър.

— Много добре. Да свършим тази работа. Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре ще се чувствам.

 

 

Касандра ужасена се огледа — за първи път усещаше така пълно истината в думите на Деймиън. Отвеждаха пленените местни жители с оскъдно облекло, впрегнати заедно като животни. Мнозина бяха бити, някои още кървяха — и всички изглеждаха отчаяни.

Тя започна да съжалява, че не остана на борда на „Магия“. Радваше се все пак, че престоят им във Форт Джеймс ще бъде кратък. Тук никак не й харесваше. Цялата обстановка я караше да мечтае за нова вана, в която да измие неприятните усещания.

Стисна още по-силно ръката на Деймиън.

Той я погледна и й се усмихна с разбиране:

— Искаш ли да разгледаш крепостта? О’Тул ще се справи и без нас. Има да купува само малко брезент и ново горно платно, а Дъфи знае какво е нужно за камбуза. — Повдигна един кичур от рамото й. — Може да ти намерим и панделка за косата.

— Не ми трябват панделки, Деймиън, но би било чудесно да се поразходя.

— Капитане? — намеси се О’Тул. — Преди да тръгнете…

Касандра послуша малко боцмана, после започна да гледа оживения кей. Безкрайният шум бе направо оглушителен. Едни хора крещяха, а други им отвръщаха по същия начин на фона на прибоя. Към общия шум се добавяше тракането от конски подкови.

Беше цяло чудо, че чу скимтенето сред голямата врява, но го чу. Отначало не му обърна особено внимание, но след като продължи, бе заинтригувана. Пусна ръката на Деймиън и отиде до близките щайги. Откри източника на тъжните звуци между две дъски.

Това навярно беше най-нещастното на вид животно, което бе виждала. Дългата черно-бяла козина на кучето представляваше смесица от възли, тръни и треви. Беше така малко, че би могла да го носи в някой от джобовете на роклята си. Трепереше — навярно от страх и глад или от съчетанието на двете. Кучето изглеждаше, като че ли отдавна не е яло.

— Здравей — каза му тя тихо, наведе се и протегна ръка към животното. — Не се страхувай.

— Касандра!

Тя подскочи от резкия глас на Деймиън. Кучето се сви до щайгите с вид, като че ли светът ще свърши.

— Какво правиш тук? — надвеси се над нея Деймиън.

— Погледни, Деймиън. Нещастното животно умира от глад.

— Боже мой, момиче. Пази се от него. Може да ти отхапе ръката.

— Не се занасяй, Деймиън! То няма сила за това. Виж го. — Отново протегна ръка, но Деймиън я грабна и я изправи.

— Казах ти да се пазиш! Не ти ли е хрумнало, че може да е бясно?

Тя не можа да се възпре и прихна. Изглеждаше й така абсурдно това безпомощно на вид животно да бъде повод за тревога.

— Погледни го, Деймиън. То не е по-бясно от мен. Трябва просто да се нахрани.

— Тогава ще накарам един от моряците да му намери някой кокал.

Усмивката й изчезна.

— Нямам намерение само да подхвърля кокал и да го оставя тук — упорито отвърна тя. — А ако се появи по-голямо куче и му отмъкне храната? Моля ти се, Деймиън: Нужна му е помощта ни.

— Нашата помощ? — Той повдигна вежда.

Тя продължи да го гледа, без да говори: просто го чакаше да разбере, че е права. Накрая бяха намерили нещо, с което можеха да помогнат малко на страдащите около тях. Тя нямаше как да помогне с нищо на робите, но би могла да спаси това безпомощно същество.

Деймиън изруга тихо.

— Добре, Касандра. Както искаш. — Той коленичи, бръкна между щайгите и измъкна неугледния мелез. — Но преди да направим каквото и да е, трябва да го изкъпем. По него без съмнение има всякакви паразити.

Тя цялата светна:

— Както кажеш, Деймиън. — Знаеше, че ще направи каквото трябва. Просто го чувстваше.

Не беше истинско куче. Беше по-скоро рунтав черно-бял плъх, мислеше си Деймиън, докато гледаше току-що измитото животно.

А той мразеше плъховете.

Касандра, от друга страна, изглеждаше, като че ли никога през живота си не бе виждала нещо по-прекрасно. Застанала пред гостилница насред Форт Джеймс, тя държеше в скута си малкото мокро животно и му даваше мляко от паничка. Усмихваше се и му говореше нежно, като че ли можеше да я разбере. Деймиън не можеше да разбере думите й. А и нямаше значение. Едва ли в тях имаше много смисъл.

— Време е да се връщаме на кораба.

— Ние сме готови — отвърна тя.

— Ние? — Той поклати глава. — Ти не смяташ да вземеш това нещо на „Магия“, нали?

— Но не можем да го оставим тук. Ще умре от глад.

— Корабът не е място за кучета.

— Ще се погрижа да не пречи на никого.

Той продължи да клати глава.

Касандра предизвикателно вдигна брадичка и сви устни:

— Няма да го оставя. То ще умре без нас.

Деймиън изгледа нещастното на вид куче. Не че не обичаше кучета. Напротив. Беше доста привързан към Сирс например. Но кучката си беше в Сорсъри Бей. Там й беше мястото. Освен това, Сирс не приличаше на свръхголям плъх с големи уши и сплъстена козина. Нещастната гадина в ръцете на Касандра беше несъмнено най-грозното нещо, което бе виждал през живота си. Защо ли би потрябвала на някого? По-добре би било да е мъртва. Така би се избавила от нещастието си.

Погледът му се прехвърли върху очите на Касандра — сини езерца, които молеха за разбиране.

О, той я разбираше добре. Разбираше, че й е отстъпвал прекалено често и прекалено лесно. А беше капитан на кораб. Притежаваше цяла флотилия от кораби и ги командваше всички. Неговата дума би трябвало да е закон.

Въпреки резервите си, бе приел Касандра в обятията си, в каютата и в леглото си. Бе попаднал в клопката на нежността, като я бе оставил да го подлъже с погледи, устни и тяло. Знаеше още, че би трябвало да я остави на „Магия“ днес. Не беше нужно да й разрешава да слиза във Форт Джеймс. Но ето я сега тук — загледана в него с широките си, прекрасни очи, които го правеха още по-слаб.

Не! Нямаше да го направи. На кораба не му трябваше куче, което да се мотае в краката на хората, и особено грозотията, която тя държеше в ръце. Ако отстъпеше сега, щеше да отстъпи и за други, по-важни неща. Готов ли беше да позволи това да се случи?

Не! Нямаше да го допусне.

Но очите й наистина бяха удивителни. А като си помисли човек, не беше му поискала толкова много — нито днес, нито когато и да е. Беше поискала само да слезе на пристанището заедно с него. А мислите, които — изглежда — я тревожеха през последните дни, сякаш бяха забравени. Може би просто й беше нужно да се грижи за нещо, докато Деймиън си гледаше работата.

Но сега… това пале! За това ли трябваше да се грижи?

По дяволите! Защо да си губи времето? Би могъл да й казва „не“ от сега до края на света, но кучето все пак би се озовало на „Магия“.

— Доведи го тогава, но гледай да не ми се мотае в краката, защото веднага ще го изритам зад борда.

Усмивката на Касандра го успокои донякъде.

— Благодаря ти, Деймиън. Знаех си, че няма да го изоставиш.

Той проклинаше наум, но я хвана за ръка и я поведе към кея.

Тя го нарече Вълшебник и ако в изчезването на храната имаше нещо магическо, Вълшебник заслужаваше името си. Всичко, което Касандра поставяше пред него, биваше изяждано веднага. Изглежда, особено харесваше специалитета на Дъфи „салмагунди“ — комбинация от мариновани мръвки, туршия, зеленчуци, яйца, аншоа и подправки като чесън, червен пипер, сол и оцет.

Докато „Магия“ се отдалечаваше от Форт Джеймс, Касандра седеше на пода на голямата каюта със скръстени крака и наблюдаваше как кучето унищожава окончателно храната, която тя му бе сипала в една купа. Накрая то седна на задните си крака и бързо облиза муцуната си.

— Ако ядеш по толкова, ще надебелееш — предупреди го тя.

— Ако яде така, ние всички ще умрем от глад, преди да сме стигнали Мадагаскар.

Тя вдигна глава, учудена, че не е чула Деймиън да влиза.

— Вълшебник мисли, че Дъфи е прекрасен готвач — гордо съобщи тя.

— Вълшебник? — Деймиън сключи вежди, но в ъгълчетата на устата му играеше усмивка.

Сърцето на Касандра подскочи, а стомахът й се сви. Преглътна, защото гърлото й изведнъж пресъхна:

— Мис… мислех, че с това име ще се чувства по-добре, когато… когато се върнем в Сорсъри Бей.

Накрая набра смелост и се надигна от пода. Все още не бе измислила какво точно да му каже. Но сега по някаква причина й се стори, че не бива повече да чака.

— Деймиън, мислех си…

— Така ли, прекрасна моя? — Той пресече стаята, а усмивката изчезна от устните му. — И какви мисли минаха през красивата ти глава в последните няколко дена? — Той повдигна брадичката й с показалец и я погледна право в очите.

Тя го обичаше толкова, че изведнъж й стана страшно. Не искаше да отиват в Мадагаскар. Не им беше там мястото. Имаше ужасното предчувствие, че на онзи остров ги чака само нещастие. Искаше да се завърне у дома — у дома в Сорсъри бей. Искаше да живее там с Деймиън, да му бъде жена, да ражда децата му. Той изобщо не бе споменал за сватба, разбира се. Никога не бе говорил за бъдещето, но тя все пак се надяваше.

— Деймиън, нека си отидем у дома, в Сорсъри Бей. Да си отидем сега. Още днес.

— Не можем — тихо отвърна той.

Тя постави ръце на гърдите му, после се наведе към него и сложи буза между дланите си.

— Забрави за вуйчо ми, Деймиън! Нали имаш собствена плантация и корабна компания. Постигнал си успех. Имаш всичко необходимо. — Тук гласът й премина в шепот: — Имаш и мен за толкова време, за колкото ме искаш.

Той все така мълчеше.

Сърцето й запрепуска бясно с нарастването на възбудата й. Повдигна глава от гърдите му и се взря в черните му, загадъчни очи:

— Деймиън, трябва да изоставиш плана си за отмъщение! Той няма да ти донесе нищо. Няма да върне нито баща ти, нито младостта ти.

Тя почти сигурно очакваше той да й се разсърди, но когато заговори, гласът му бе спокоен:

— Не мога да забравя и не мога да се върна в Сорсъри Бей. Не още! Това е нещо, което трябва да направя, Касандра! — Той я взе в обятията си и я целуна едновременно нежно и разтърсващо. След това притисна главата й до врата си и погали косата й: — Ще направя много неща за теб, моя малка морска фейо. Ще ти дам повечето неща, които пожелаеш. Но не мога да забравя какво ми е причинил вуйчо ти. Не мога да го оставя ненаказан!

Нещо я заболя в гърдите. Беше почти непоносима болка.

— Нека сме благодарни за времето, което имаме един с друг — пошепна той със заровени в косата й устни.

Тя се опита да спре горещите си сълзи. Мъчеше се да мисли само как той я наричаше негова прекрасна малка морска фея. Опита се да забелязва само нежността в гласа му и допира на ръцете му. Не можа обаче да спре шепота на съмнението, защото той не й бе казал, че я обича, не бе споменал за бъдещето им заедно.

Неизвестните опасности на Мадагаскар нарастваха все повече на хоризонта пред тях.