Робин Лий Хатчер
Магията (25)

Двадесет и четвърта глава

За голямо свое учудване Касандра откри, че истински харесва приказливата и твърде необикновена Кейт. Не й бяха нужни много дни, за да открие, че под грубата, пиратска външност се крие жена с добро сърце. Това ставаше най-ясно, когато оставаше насаме с шестте си буйни деца. Кейт наистина разбираше безпокойството на Касандра, когато Деймиън отсъстваше от къщата на хълма, и правеше всичко възможно, за да развесели гостенката си. И понякога дори успяваше.

Но не и днес.

Касандра избяга от шумотевицата в хола, където по-големите деца взимаха урок по музика. Излезе под предлог, че трябва да разходи Вълшебник. Тръгна по пътеката към селото с вярното куче до себе си.

Деймиън скоро щеше да се върне от пристанището и тя искаше да го посрещне. Макар да не беше й го казал, тя знаеше, че ще отплава на другия ден.

Беше наблюдавала подготовката му за предстоящото пътуване с нарастваща тревога. Той се държеше много нежно с нея, откакто бяха пристигнали в Залива Сейнт Джон, и нощите, когато се любеха, бяха великолепни, но нищо не успя да разклати предчувствието й за надвиснала трагедия.

Ако само можеше да го накара да види грешката в мислите си: Деймиън нямаше да промени миналото, като накаже вуйчо й. Така само рискуваше своя живот и живота на хората си. А ако вуйчо й Фар не беше виновен, ако не бе извършил онова, в което го обвиняваха Деймиън и Оливър, тогава той рискуваше живота си за нищо.

Но как би могла да го убеди? Как би могла да го накара да разбере?

Нещо задраска в гърлото й. Дори да успееше да го накара да разбере, какво би й помогнало това? Все още би могъл да се върне в Сорсъри Бей без нея. Тя му беше дала толкова възможности, за да я увери, че ще бъдат винаги заедно, но той не бе го направил. Не беше й казал, че я обича, че иска да се ожени за нея, че иска да бъдат заедно завинаги.

А може би тя не значеше за него онова, което й се искаше да вярва, че значи. Може би щеше да си остане завинаги негова любовница. Може би той не я искаше в Сорсъри Бей.

Обзе я чувство за безизходност.

Защо той проявяваше такова упорство? Деймиън имаше собствен остров и цяла флотилия кораби. Какво се опитваше да докаже, като вървеше по отчаяната пътека на отмъщението? Ако можеше да разбере…

— А, кого ни е изпратила съдбата?

Касандра изведнъж спря. Гласовете върнаха вниманието й към действителността. Двама мъже — със скрити от гъстите бради лица, облечени в традиционните пъстри пиратски одежди — бяха застанали в средата на пътя и се усмихваха широко. Миришеха силно на алкохол дори и тук, на открито.

— Да не си се загубила, госпожо? — попита червенобрадият.

— Ще се радваме да ти помогнем, ако можем.

Вълшебник изръмжа и пристъпи напред.

— Я марш от тука! — Кракът на мъжа попадна в корема на кучето и го запрати в гъстите храсти покрай пътя.

— Вълшебник! — извика Касандра. Прибра полите си с ръка и затича след животното. — Вълшебник! — Намери го бързо — беше се свило под висока палма и имаше уплашен вид.

— Горкият вълшебник! — изгука му тя и се наведе да го вдигне. Когато се изправи, откри, че двамата мъже я бяха последвали в храстите.

— Не е хубаво така да се отдалечаваш от пътя. Известно е, че местните жители могат да са много опасни. Случвало се е да отвличат жени и после никой вече не ги е видял.

Другият мъж се ухили:

— Разправят, че особено си падали по жени с хубава коса като твоята.

Тя се изправи и погледна червенобрадия право в очите:

— Благодаря за предупреждението, сър. — Беше доволна, че гласът й поне не трепери. — Аз чакам… съпруга си. Той трябва да пристигне всеки миг. Но може би ще е по-добре да го изчакам в къщата.

— Съпруга си, казва. — Единият мъж намигна на другия. — И кой може да е той?

— „Той“ може да съм аз. — Деймиън се появи през гъстите храсти. Черните му очи се стрелнаха първо към Касандра, после — към двамата мъже. Дясната му ръка бе опряна на лявото му бедро, близо до дръжката на късата му сабя.

Касандра затаи дъх, като се боеше да помръдне. Навъсеното изражение на Деймиън потъмня още повече:

— Я виж ти! Това ако не е Тъли…?

Кожата на Тъли побледня под червената му брада:

— Капитан Деймиън. — Той нервно погледна Касандра и отново — към капитана. — Не сме й направили нищо лошо. Само искахме малко да се повеселим.

— Дамата не изглежда особено развеселена, Тъли. — Пръстите на Деймиън обхванаха дръжката на сабята.

Като го гледаше, Касандра и за миг не се усъмни, че би разсякъл на две Тъли, без да се замисли, ако той направи погрешно движение. Черните очи на защитника й излъчваха хладна и пресметната ярост. Това бе подобният на демон капитан, когото бе видяла най-напред на „Магия“. Беше почти забравила колко ужасен би могъл да бъде и видът му я накара да се разтрепери — не заради онова, което можеше да причини на Тъли, а заради пораженията, които можеше да нанесе на още крехката им любов.

Вторият мъж свали кепето си и набързо се поклони на Касандра:

— Извинявай, госпожо. Не сме ти мислили злото.

Тъли също смотолеви някакво извинение; двамата бързо излязоха от храстите и се забързаха обратно към селото.

Но Касандра едва чу думите им. Тя все още се взираше в Деймиън, все още помнеше смъртоносната заплаха, която блестеше в очите му.

— Какво правиш сама тук, толкова далече от къщата? — попита той, като пристъпи към нея.

Тя замислено отстъпи, а ръцете й стиснаха по-здраво Вълшебник.

Деймиън се спря и въпросително вдигна вежди:

— Касандра?

— Бях… бях тръгнала да те посрещна.

— Е, не е трябвало да го правиш. — Пръстите му се сключиха около ръката й и той я поведе обратно към пътя. — Няма да съм винаги около теб, за да те защитя. Отсега нататък трябва да стоиш близо до семейство Огълторп. Мъжете в Залива Сейнт Джон може вече да не са пирати, но още не са станали безобидни. Това са опасни хора. Те са свикнали да вземат каквото поискат и правят необходимото да го получат.

— Толкова ли са различни от теб? — прошепна тя и го погледна с разширени зеници. Не знаеше какво я бе накарало да попита това. Не знаеше дори откъде й бе хрумнало.

— Какво?

Тя изведнъж поиска да получи отговор на въпроса си. Поиска да разбере дали той просто бе взел от нея каквото желаеше, или тя го интересуваше достатъчно, за да обещае нещо за бъдещето им.

Той протегна ръка:

— Ти си уплашена и разтревожена. Не знаеш какво говориш.

Тя се отскубна от него. Страхът и безпомощността й преминаха в ярост. Остави Вълшебник на земята и се обърна гневно към Деймиън:

— Много добре знам какво говоря! Интересува ме дали тези хора са толкова различни от теб. Нали и ти вземаш онова, което искаш и когато го поискаш? Не направи ли тъкмо това с мен? Не правиш ли същото и с вуйчо Фар? Оправданието ти е, че раздаваш правосъдие, а всъщност всичко си е кражба.

— Касандра…

Тя повдигна брадичка и изпъна гръб:

— Ти си крадец, Деймиън Тейт! Ти си пират и тероризираш по-слабите от теб.

Искаше й се да спре. Искаше й се да върне думите, които вече бе изрекла. Беше наранена и желаеше също да му причини болка. Той смяташе да си замине и да я остави тук сама. Щеше да продължи да рискува живота си, докато двамата биха могли да устроят бъдещето си заедно. Проклет да е! Проклет да е, проклет!

— Изглежда, обаче, че не съм страшен за теб — бавно каза той със съвсем лека усмивка в ъгълчетата на устните си.

Сега би могла да спре и да не казва нищо повече. Можеха просто да забравят думите й. Можеха да бъдат отново щастливи, както през последните седмици на „Магия“. Той явно й предлагаше този изход.

Но тя не го прие:

— Вече не, не ме плашиш. Не се страхувам от теб и нямам намерение да стоя безучастно, докато ти унищожаваш себе си, мен и семейството ми. — Тя пристъпи напред, опряла юмруци на бедрата си. Гласът й стана по-силен: — Може би вуйчо ми е направил ужасните неща, които му приписваш, но дори да е така, трябва да си глупак, за да си мислиш, че грабежът на корабите му ще промени нещо. Няма да стане. Така ти само ставаш крадец. Само заприличваш на него.

— Ние… с Фарли… Дънуърди… нямаме… нищо… общо! — Произнесе всяка дума разчленено и с леден тон.

— Така ли? Тогава откажи се от всичко това! Зарежи налудничавите си планове за отмъщение. Замини с мен. Аз те обичам. Имам нужда да бъда с теб.

— Не мога, Касандра!

— А аз си мислех, че можеш да се научиш да ме обичаш. Мислех си, че искаш да бъдеш с мен. Ако не е така, защо ме доведе тук?

Лицето му приличаше на гранит.

— Предложих ти да те върна в Англия. Ти ми отказа.

Кръвта й сякаш се превърна в лед. Усети тежест в стомаха си.

— Каза, че ще ме направиш своя държанка, и точно така постъпи. — Гласът й рязко се повиши: — Така ли е, Деймиън? Това ли направи?

— Всеки от нас прави каквото трябва — мрачно отвърна той. — Аз трябва да отмъстя за баща си.

И последната нишка на самоконтрола й се скъса. Тя замахна с целия си гняв и болка и удари силно лицето му:

— Върви тогава! Върви и бъди проклет! Не ме е грижа дали ще те видя отново.

Касандра грабна полите си и се затича. Докато се изкачваше по хълма, гневът й бе започнал да отслабва и на негово място дойде силната мъка. Беше сигурна, че сърцето й се пръска. Връхлетя в спалнята си, хвърли се на леглото и се разрида нещастно, заровила глава във възглавницата си.

 

 

През унеса си чу чукането на вратата.

— Каси? Може ли да вляза?

Касандра се претърколи на леглото и приседна. Учудена откри, че навън се е здрачило.

— Каси?

Погледна към вратата, която се открехна, а в рамката се показа главата на Кейт.

— Може ли да вляза? — попита отново тя.

Касандра кимна.

Кейт пресече спалнята и седна на леглото до нея.

— Зле ли се чувстваш, мила моя?

— Нищо ми няма — отвърна Касандра, загледана в скръстените в скута си ръце. Това не беше съвсем вярно. Главата я болеше от плач. Носът й бе запушен, а в очите си чувстваше сухота и сърбеж.

— Съжалявам за Деймиън. — Касандра нещастно кимна. — Надявах се, че ще остане още малко.

Сърцето на младата жена подскочи и тя вдигна глава към Кейт.

Домакинята обгърна раменете на Касандра:

— Не се тревожи. Той скоро ще се върне. Най-много след няколко седмици.

— Заминал ли е? — Въпросът й едва се чу.

— А ти не знаеше ли? Мислех, че затова плачеш.

Касандра скочи от леглото и изтича до прозорците, обърнати към залива. „Магия“ го нямаше.

— Деймиън… — прошепна тя. — Защо така, Деймиън? Защо всичко трябваше да свърши така?

Не чу, че Кейт също бе станала, но изведнъж усети ръцете й върху раменете си:

— Влюбените често се спречкват, мила моя. Затова, когато се сдобрят, е още по-хубаво.

— Но ти не разбираш! Аз му казах, че повече никога не искам да го видя повече.

Кейт въздъхна, без да спира да гали косата й. След дълго мълчание тя повдигна брадичката на Касандра и я накара да я погледне в очите:

— Аз съм казвала много пъти същото на Майрън. Но той никога не ми е вярвал, макар че говорех сериозно. Винаги се връщаше при мен, докато накрая се отказах и се ожених за него. И погледни какво ми е направил. Шест деца. — Тя нежно се усмихна: — Деймиън ще се върне.