Робин Лий Хатчер
Магията (36)

Тридесет и пета глава

Деймиън неспокойно крачеше из хола. Нямаше търпение да види Касандра, но трябваше да чака още часове. Беше поканен отново на вечеря в Кетърингхол. Баронът даваше прием за неколцина съседи и искаше да им представи сър Деймиън.

А виновникът за тържеството не се интересуваше от срещата с графовете и няколкото дребни благородници, да не говорим за повехналите им жени и празноглавите им дъщери. Искаше да види само Касандра.

Не трябваше да й позволява да отлага, дори за една седмица! Тя не вярваше, че Фарли може да й причини зло, ако научи истината, но Деймиън бе убеден в противното. Фарли не би позволил нещо незначително, каквото бе за него семейството, да го спре.

Деймиън трябваше да настоява Касандра да тръгне с него. Би я изнесъл на ръце, ако това щеше да я накара да тръгне. Но вече бе постъпвал така. Бе я взел против волята й. Нямаше да го стори отново. Беше я измамил. Тя изгуби вярата си в него, а той трябваше отново да спечели доверието й.

Само да можеше да се отърве от това натрапчиво чувство за опасност!

— Сър?

Деймиън се обърна, когато чу гласа на иконома си:

— Какво има, Гайлс?

— Лорд Кетъринг иска да ви види, сър.

Деймиън се стегна:

— Покани го да влезе.

След миг баронът влезе в хола с протегната ръка, широко усмихнат.

— Добър ден, сър Деймиън. Надавам се, нямате нищо против, че просто се отбих.

Деймиън придаде спокойно изражение на лицето си.

— Добре дошъл сте по всяко време, милорд — излъга той и пое протегнатата ръка.

— Знам, че ще вечеряте с нас довечера, но се надявах да разменим няколко думи насаме.

Деймиън посочи двата стола пред камината:

— Да седнем тогава.

Фарли кимна и се насочи към посоченото място.

Вместо веднага да го последва, Деймиън прекоси стаята и спря пред няколко кристални гарафи на бюфета. Извади две чаши, сложи ги на масата и се върна с гарафа в ръка.

— Малко шери, лорд Кетъринг?

— Да, благодаря, сър Деймиън. Ще ме затопли в това време. — Баронът потърка ръце: — Ужасно студено е тук по това време на годината. Но не може да се сравни с борда на кораба, нали, сър?

Деймиън тръгна към Фарли с чаша във всяка ръка.

— Да — отвърна, като се надяваше гласът му да звучи учтиво. Но не се лъжеше — Фарли едва ли би дошъл само, за да си побъбри приятелски. Този човек искаше нещо. Или пък бе започнал да подозира. Деймиън трябваше да е нащрек през цялото време!

— Знаете ли, че и аз някога бях капитан на кораб?

— Така ли? А защо се отказахте?

Фарли отвърна очи към огъня:

— Когато брат ми почина, наследих титлата и бях нужен тук. Ако имах възможност да следя по-отблизо ръководството на компанията „Тейт“… — Той сви рамене: — Както навярно знаете, през последните години имаме ужасни неприятности с пиратите.

— Казвали са ми.

— Но и „Пийкок“, и „Венчър“ са прекрасни кораби. Ще бедете доволен да ги включите във флота си.

— Надявам се, че адвокатите ни ще могат да се споразумеят — отвърна Деймиън равнодушно, загледан в питието в чашата си. Усети, че Фарли замръзна в стола си, но не вдигна очи. Зачака мълчаливо.

Накрая баронът, изглежда, се поотпусна:

— Да, и аз се надявам. — Замълча, после продължи: — Но, както виждам, може да имаме и друг въпрос за обсъждане.

Деймиън вдигна глава:

— Така ли?

— Съвсем ясно е, че харесвате племенницата ми. И тъй като вие сам ме уведомихте, че си търсите съпруга, можех да допусна… — Фарли не довърши, а подчерта казаното със свиване на рамене. — Какво друго можех да помисля? Или греша, че проявявате интерес към Касандра?

Опасно бе да си играе с човек като Фарли. Ако не ставаше дума за Касандра, Деймиън с радост би продължил играта, докато наблюдава как Фарли се мъчи да прикрие силната си заинтересованост. Не се боеше за себе си, а трябваше да мисли за Касандра. Тя все още живееше под покрива на вуйчо си и той би я използвал срещу Деймиън, ако научеше истината.

— Така е, лорд Кетъринг. Не грешите, Вдовицата Санфорд много ми харесва.

Фарли широко се засмя:

— И аз мислех така. Доволен съм, сър. Много съм доволен!

 

 

Касандра огледа кабинета, стресната от задачата, която си бе поставила. Полиците бяха пълни с папки. Навсякъде имаше книжа. До пълни шишета с мастило стояха празни. Счетоводни книги от времето на дядо й стояха до новите. Спомни си — майка й веднъж се бе оплакала, че Фарли нищо не изхвърля. Сега разбра какво е искала да каже Реджина.

Откъде да започне?

Пое дълбоко дъх и се приближи до бюрото му. Посегна към първата купчина книжа и започна да ги разлиства. Изглежда, бяха обикновена кореспонденция, но можеше ли да е сигурна? Дори не знаеше какво търси.

Седна на стола и започна да чете колкото може по-бързо. Търсеше познати имена, нещо, което би издало сделките или взаимоотношенията на вуйчо й с някои от хората, чиито подписи стояха под писмата. Не откри обаче нищо нередно в тях, нищо, което да звучи незаконно или съмнителна.

Имаше писма от наематели и продавачи в магазини, от графове и барони. Имаше покани за ловни излети, за приеми и балове, някои — отпреди няколко години. Намери разписки за вещи, които чичо й бе продавал или купувал.

Нямаше представа колко време е минало, когато чу стъпките на майка си в хола и тупкането на малки кучешки лапи по дървения под. Касандра бързо пусна писмото, което четеше, изправи се и се постара да успокои ударите на сърцето си, като се молеше лицето й да не я издаде.

— О, Касандра! — възкликна изненадано Реджина, когато надникна в кабинета. — Не очаквах да те намеря тук. Къде е вуйчо ти?

— Не знам. Излезе. — Надяваше се, че гласът й не показва вълнението, което изпитваше.

— О, боже! Исках да говоря с него за готвачката. — Реджина подпря брадичка с показалец и няколко пъти я почука. Намръщи се, докато мълчаливо мислеше за нещо с помръкнали очи. След това отново се обърна към дъщеря си: — Е, предполагам, че въпросът може да почака. — Тръгна към вратата, но пак се обърна: — Не бих искала вуйчо ти да те намери тук, когато се върне, скъпа. Фарли мрази да се нахълтва в кабинета му. Тази стая е свещена за него. Когато един ден Франклин се вмъкна тук, той много сериозно ми се скара. Мислех, че Фарли ще убие горкото кученце. — Наведе се, погали Франклин по къдравата глава, след това помилва и другите животинчета.

— Само търсех нещо за четене — набързо обясни Касандра.

Реджина се изненада:

— В кабинета на Фарли? Едва ли има нещо интересно тук, скъпа. — Погледът й обходи претрупаната стая. — Но дори и да имаше, ще е невъзможно да се намери.

Касандра заобиколи бюрото и прекоси кабинета.

— Забелязах, че тук всичко е в безпорядък. Може би ще помогна да се оправи. Сега, когато прислугата е толкова малобройна, на вуйчо Фар сигурно му е невъзможно да поддържа ред. Мислиш ли, че ще ми позволи да му помогна?

— Едва ли. — Реджина хвана дъщеря си под ръка, за да излязат заедно от стаята. — Но виждам, че имаш нужда да вършиш нещо. Изглеждаш толкова разстроена, детето ми! Надявам се, че няма да позволиш неотдавнашната ти загуба да повлияе на преценката ти. Имам предвид — за сър Деймиън.

Касандра поклати глава:

— Не, мамо, няма. Обещавам!

Колко й се искаше да каже на майка си истината — истината за Деймиън, за бебето и за вуйчо Фар, — но Реджина никога не бе била силна. Касандра не можеше да я обременява с подозренията и обвиненията си — да не говорим за това, че е била любовница на пират. Как можеше да каже на майка си, че собственият й брат изнудва хората, че е обвинил невинен човек в измяна, дори се е опитал да организира отвличането на племенницата си заради откупа, който ще получи? Реджина не би понесла всичко това.

А бащата на Касандра? На него също не можеше да каже. И бездруго бе изгубил твърде много. Малко ли беше, че е бил принуден да продаде имението Джеймисън, за да се намерят пари за издирването й? Как можеше да му каже, че е влюбена в пирата, който я отвлече — същия този, който бе причинил загубата на имението? И как можеше да му каже, че вуйчо й — човекът, който ги бе приютил, когато вече нямаха дом — е крадец, а навярно и убиец.

Не, нищо от това не можеше да съобщи на родителите си. Още не. А може би — никога. Трябваше да се справи с всичко сама.

 

 

Фарли се облегна на възглавниците, докато каретата бързо го носеше по селския път към Кетърингхол. Беше напълно доволен. Макар сър Деймиън да бе предпазлив и да не се обвърза засега, беше подсказал ясно намеренията си. Не след дълго щеше да поиска ръката на Касандра.

Намръщи се, когато си помисли за племенницата. Не можеше да я разбере. Беше толкова непреклонна срещу нов брак, не искаше и да чуе за сър Деймиън. А след това настъпи пълен обрат. Това — само по себе си — го радваше, разбира се. Но съчетано със студенината и резервираността й към самия него, откакто се бе върнала…

Мислите му отново прескочиха към сър Деймиън. Незаконороден син на граф, според слуховете. Но на кой граф? Фарли смяташе, че трябва да знае; у съседа му имаше нещо познато.

По дяволите! Защо беше нужно да чака толкова дълго, докато получи сведения от онези лакеи в Лондон! А те сигурно едва са започнали издирванията си относно мистериозното потекло на сър Деймиън. Но ако все пак успееха да открият, че неизвестният баща е някой богат граф, толкова по-добре за Фарли Дънуърди. Положително щеше да си струва една хубава сума, за да не се свърже името на извънбрачното дете с името на благородника.

Сър Деймиън щеше да поиска ръката на Касандра. Касандра щеше да се съгласи. Сър Деймиън щеше да определи тлъстичка сума за нея и да прояви щедрост към семейството й. Фарли щеше да открие името на бащата на Деймиън и след поверителна кореспонденция щеше да увеличи собствените си богатства. Всичко надхвърляше и най-смелите му очаквания.

Е, тогава защо го мъчеше някакво подозрение? То по някакъв начин беше свързано със сър Деймиън.