Робин Лий Хатчер
Магията (16)

Петнадесета глава

Деймиън стоеше с ръце на щурвала, зареял поглед далеч към хоризонта. Вече часове никой не бе дошъл при него. Никой не смееше. Екипажът го познаваше такъв. Когато очите на капитана навяваха у хората му мисълта за ураган, най-добре беше той да не бъде безпокоен, докато вътрешната буря отмине.

Оливър смаяно поклати глава. От много време не бе виждал Деймиън в такова лошо настроение. От мястото си на главната палуба можеше почти да почувства гнева му.

Никой не бе изненадан повече от помощника на Деймиън, когато капитанът се появи на палубата сутринта. Погледна към Оливър и отсече:

— Отправяме се към Англия.

Преди Оливър да каже каквото и да е, Деймиън вече бе тръгнал към щурвала. И не бе мръднал оттам.

Оливър поглади наболата си брада и се отправи към люка. Бързо стигна капитанската каюта. Поколеба се само миг, преди да почука.

— Влез.

Отвори вратата.

Касандра седеше на ръба на леглото. Косата й бе сплетена в единична сребърно-златна плитка. Беше облякла една от белите ризи на Деймиън — долният край на ризата стигаше до коленете й, като бе препасала преголямата й дреха с ширит от пердетата на прозореца. Бе се обула с един от черните бричове на капитана, като бе навила допълнителната дължина по средата на прасеца си. Иначе беше боса.

Оливър осъзна, че се е зазяпал в нея, затвори бързо уста и свали шапката си:

— Извинявам се, госпожице.

— Няма нищо, Оливър — изправи се тя. — Влез.

Той влезе в каютата.

 

 

— Изви… извинявам се, че те безпокоя, но се надявах, че ти можеш да ми кажеш нещо за черните мисли, които са налегнали капитана.

— Мисля, че аз съм причина за безпокойството му, Оливър. — Тя се усмихна едва-едва.

— Така… и аз така предполагах.

— Къде е той сега?

— На щурвала, госпожице. Той винаги застава там в такива случаи.

— Такива случаи?

— Когато дяволът го е обсебил — обясни той.

Оливър много пъти бе виждал Деймиън в подобно състояние през годините, които бяха прекарали заедно в морето. Знаеше, че в тези случаи капитанът си спомняше за баща си и за начина, по който бе умрял. Спомняше си и всеки случай, когато бяха бичували гърба му. Знаеше, че Деймиън пресмята дълга, който трябва да си прибере от Фарли Дънуърди, че се наслаждава на начина, по който щеше да си прибере дължимото.

— Оливър? С какво мога да му помогна да се отърве от този дявол?

— Не съм сигурен, че те разбирам добре, госпожице.

Тя поклати глава, с което залюля плитката си пред бялата риза на помощник-капитана:

— Разбира се, че знаеш. Ти си негов приятел.

Той я гледаше мълчаливо.

— Оливър, аз знам кой е капитанът. Той е Деймиън Тейт и твърди, че баща му е бил собственик на корабите „Тейт“. И обвинява вуйчо ми за смъртта на баща си. — Тя го погледна умолително: — Но греши, Оливър. Вуйчо Фар не би могъл да има нещо общо с това. Вуйчо ми е мил, грижлив и раздаващ се човек. Не би могъл да го направи.

Белегът на бузата започна да сърби Оливър, но той се въздържа и не го почеса.

— Понякога не познаваме хората толкова добре, колкото си мислим — мъдро подхвърли той, макар че му се искаше да каже повече.

— Сигурно и ти мислиш, че вуйчо ми е виновен, иначе не би служил на Деймиън по този начин. Той е превърнал тебе и останалите от екипажа в пирати. Защо всички го следвате така сляпо?

— Това не е слепота, госпожице.

— Кажи ми тогава каквото знаеш.

— Не мога.

Тя сви юмруци:

— Защо всички сте така глупаво упорити?

В друг случай би се учудил от думите й, но не и сега. Достатъчно трудно му бе да сдържа езика си.

— Целият екипаж на „Магия“ се е заклел да пази тайна. Това е за собствената ни безопасност. Капитанът сам решава какво да каже на външните хора.

Тя рязко пое дъх:

— Аз не съм външен човек, Оливър. Обичам го.

— Да — кимна той, без да покаже учудване. Отдавна се бе досетил за това.

Касандра се обърна и отиде до люковете:

— Професора ми разказа за годините, които Деймиън е прекарал като слуга в Барбадос. Той ми имаше достатъчно доверие, за да ми го каже.

— Съжалявам, госпожице — тръсна глава Оливър. — Професорът не е полагал такава клетва. И смятам, че не ти е казал кой знае какво. Иначе не би питала мен.

Раменете на Касандра се повдигнаха и отпуснаха от дълбоката й въздишка. После се завъртя и тръгна към него:

— Трябва да отида при Деймиън. Трябва да говоря с него!

— Съжалявам, но мисля, че е най-добре да не го правиш сега, госпожице — посъветва я той. — Капитанът не е в настроение за разговор.

Касандра изпъна тяло. Преметна плитката през дясното си рамо и повдигна брадичка като доказателство за храбростта си:

— Не мога да не го направя, Оливър. Капитанът допуска фатална грешка. Седях тук цяла сутрин и се мъчих да измисля как да му помогна да разбере. Трябва да говоря с него. А след като и ти не ми казваш нищо повече, по-добре да го направя сега.

Деймиън я видя да се изкачва по стъпалата към задната палуба. Почти се усмихна, когато видя с какво е облечена. Почти. Но си напомни, че не бива да проявява слабост, дори за миг. Касандра бе племенницата на Дънуърди. Когато я държеше в обятията си, беше забравил това. Нямаше да допусне да се случи втори път.

— Не си спомням да съм те молил да дойдеш при щурвала — посрещна я сухо той. Гледаше встрани.

Тя рязко спря.

Той едва сега обърна глава към нея, с умишлено хладен поглед.

— Ако имаш да ми казваш нещо, кажи го — и да те няма.

— Деймиън… — Тя преглътна и той забеляза потрепването на брадичката й. — Деймиън, трябва да поговорим.

— За какво?

— Знаеш за какво.

Той отново се загледа в морето:

— Мисля, че си казахме всичко, което имахме за казване.

— Не! — Тя пристъпи напред. Ръката й захлупи неговата.

Той се освободи от нея и отново я изгледа хладно:

— Трябва да разбереш нещо, госпожице Джеймисън. Вече не държа на теб. Постоянно ми се пречкаш — още от деня, когато те качих на борда, а сега си отново на кораба ми за още едно дълго пътуване. Ако нямах намерение и без това да тръгна за Англия, щях да те оставя сама да намериш начин да се върнеш при родителите си. Не ми създавай трудности, защото ще се озовеш изоставена на първото парче земя, което достигнем. Ясно ли е?

Деймиън чувстваше болка в гърдите си, като че някой бе опрял острие в тях. Всяка дума, която изричаха устните му, отваряше нова рана — собствените му слова го осъждаха.

— Деймиън, недей така! Имаш грешка. Някой те е заблудил. Вуйчо Фар никога…

Когато чу името на врага си, Деймиън усети гневът да избухва в него както винаги, като изтри разкаянието от преднамерената му жестокост. Пусна щурвала и пристъпи към Касандра: приближи я, като използваше самия си ръст, за да покаже надмощието си.

— Млъкни! — извика той.

Устата й се затвори, но тя не отстъпи, не се разтрепери от страх. Просто го гледаше с разширени зеници и сякаш очакваше той да я удари. Изглеждаше готова за това и нямаше да побегне.

А би трябвало да избяга, по дяволите! Би трябвало да се уплаши, да се скрие някъде. Не разбираше ли? Защо отказваше да улесни нещата и за двама им?

Опита се да остане сърдит. Опита се да подсили гнева си, като си припомняше кой е вуйчо й, какво бе причинил не само на Санфорд и Деймиън Тейт, но и на повечето хора на този кораб — дори на собствената си племенница, макар тя да не знаеше. Когато сведе поглед към храбрите й очи, му беше трудно да не забрави, че кръвта на Фарли Дънуърди и нейната е една и съща. Трудно му беше да се съобразява с всички причини, заради които не можеше да я вземе в обятията си, да целуне меките й устни и да я отнесе обратно в леглото си.

Тя забеляза смекчаването на чертите му и сложи длан върху ръката му:

— Моля ти се, Деймиън! Нека открием истината заедно. Ще ти докажа, че вуйчо ми е невинен. Ела с мен в Англия. Ще можеш да се срещнеш и да говориш с него.

Той изруга яростно, обърна се и се върна при щурвала. Когато застана с лице към нея, тя видя, че отново го е загубила.

Това не беше човекът, който бе седял с нея на палубата посред нощ, докато пътуваха към Карибските острови. Не беше човекът, който се бе разхождал с нея по крайбрежието на Сорсъри Бей. Не беше човекът, който бе дошъл да я спаси от „Трите дъба“, нито човекът, който я бе любил в първите зари на утрото в капитанската каюта.

Този човек бе капитанът демон, пиратът, известен като капитан Деймиън — човек, изпълнен с омраза и желание за мъст, по-силни от всичко останало.

Но тя бе доловила — макар и само за миг — нещо от човека, когото обичаше, и тази частица й стигаше, за да не загуби надежда. Нямаше да й е лесно, но тя не смяташе да се предаде без борба. Беше открила голямата си любов. И нямаше да я изгуби заради една лъжа.

А знаеше, че е лъжа. Вуйчо й беше мил и честен човек. Никога не би извършил нещата, в които Деймиън го обвиняваше. Никога не би изпратил някого на такава мъчителна смърт само, за да открадне фирмата му. Нито би изпратил дете да робува като слуга в карибските тръстикови плантации. Това не беше вуйчо й Фар, когото познаваше.

„Ще намеря начин да ти го докажа — обеща си тя, докато се взираше в Деймиън. — А когато го направя, ще можеш свободно да обичаш мен, както и аз те обичам.“

Обърна се, без да каже нищо повече. Запази изправената си стойка и вдигнатата си глава, докато вървеше към стъпалата на задната палуба. Нямаше да се отдаде на сълзите и отчаянието. Стигнеше ли в Англия, щеше да намери начин да уреди среща между Деймиън и вуйчо си. Щеше да намери начин да изглади всички недоразумения.

 

 

Деймиън доля чашата си с ром.

— Не я допускай до мен — повтори той, като вдигна глава към Оливър. — Не я допускай и до екипажа. И, за бога, намери й нещо прилично, с което да се облече, или ще се наложи отново да я заключа! Не мога да я оставя да се мотае из кораба само по една от моите ризи.

— Ясно, капитане. Ще направя, каквото мога, но едва ли някой от нас има нещо по-подходящо за нея.

Деймиън знаеше, че помощникът му има право, но в момента нямаше настроение за логични обяснения. Искаше му се повече от всичко да се напие, така че да си легне и да спи, без да мисли за Касандра. Не му се искаше да си спомня как тя му се бе предложила тая сутрин и как глупаво той бе приел предложението й.

— Сигурен ли си, че е разумно да се връщаме в Англия толкова скоро, Деймиън?

— Отиваме в Англия! — Капитанът отпи голяма глътка от чашата си, после погледна Оливър: — Искам да се отърва от нея. И колкото по-скоро стане, толкова по-добре.

— А помислял ли си на какъв риск ще се подложиш, като я върнеш? Тя знае името ти и името на кораба. Знае и за Сорсъри Бей. Ако реши, би могла да заведе там вуйчо си, дори и кралските власти.

Деймиън поклати глава. В сърцето си знаеше, че Касандра никога не би го издала.

— Няма да го направи, Оливър. И ти го знаеш не по-зле от мен.

— Да, капитане. — Оливър отиде до вратата, отвори я и се обърна пак. Погледът му беше мрачен. — Не храня никаква любов към Дънуърди — процеди той, като докосна белега на лицето си, — но може би момичето има право. Навярно е време да забравим…

— Не го казвай! — Ръката на Деймиън здраво стисна чашата. — Приятели сме вече от толкова години.

— Така си е.

— Лека нощ, Оливър.

— Лека нощ, капитане.

Деймиън надигна чашата и я пресуши.

„Мисли си за Дънуърди. Помни какво ти е причинил.“

Беше чакал осемнайсет години, за да унищожи барона. Желанието му за отмъщение го бе запазило жив, когато нищо друго не би могло. То го бе поддържало и когато не можеше да разчита на хапка храна и глътка вода.

Отмъщение!

Беше мислил за отмъщението и когато бе извлякъл единствения си морски приятел от вонящия и пренаселен с болни хора трюм и бе хвърлил безжизнения му труп в морето; беше мислил за него и когато го свалиха от кораба „Сий дог“ — „Морското куче“, и го продадоха като слуга, осъден да работи девет години, за да заслужи превоза, който трябва да е струвал на капитана не повече от няколко лири.

Отмъщение!

Беше мислил за него, докато се пържеше под безмилостното тропическо слънце в Барбадос, а пръстите му кървяха от работата в тръстиковите плантации. Беше мислил за него още първия път, когато Уилям Спотсуд стовари камшик върху гърба му просто защото бе поискал още глътка вода. Беше мислил за него, когато и да оставеше погледа си да се зарее на север — към Англия, към баща му, към дома му.

Отмъщение!

Беше мислил за него, когато се върна в Англия и научи за ужасната смърт на баща си — човек, несправедливо обвинен в държавна измяна, чиито компания, дом и вещи бяха разпродадени. Беше мислил за него почти непрестанно по време на годините служба като капер при капитан Джордж Хендриксън по време на войната на Англия с Испания.

Отмъщение!

По време на тези осемнайсет години, изпълнени с обмисляне и кроежи за деня на отмъщението, беше осъзнал, че да промуши със сабята си черното сърце на Фарли, би била прекалено бърза и прекалено лека смърт. Искаше врагът му да страда, както той и баща му бяха страдали.

И бе му причинил страдания. В течение на три години бавно и методично бе тласкал барона все по-близо и по-близо към разорението. Не можеше да се откаже сега. Не можеше да обърне гръб на обещанието пред себе си и пред паметта на баща си. Не можеше да предаде хората, които бяха тръгнали с него и имаха зъб на Фарли Дънуърди по своя си причина.

Не можеше да спре. Дори заради Касандра.

Деймиън си наля още ром. Когато изпи чашата — както и още три, — той се надигна от стола си и започна да се съблича, като хвърляше дрехите си на пода по пътя към леглото.

Пиенето бе притъпило мислите му, но не бе изгонило образа на Касандра от съзнанието му, както се бе надявал. Все още я виждаше, както бе изглеждала сутринта — с пръсната върху чаршафите разкошна коса, с широко отворени тъмносини очи, загледани в него с учудване. Когато зарови лице във възглавницата, долови слабия й люляков парфюм.

Споменът за нея приличаше на сирена, която непрекъснато го вика. Дори пиенето не бе в състояние да спре надигащото се желание, което споменът предизвикваше. Каютата й бе така близо. Разделяха ги само две врати и малко коридорче. Би било така лесно да отиде при нея, да потъне в любещите й ръце.

„Деймиън, обичам те.“

Любовта му бе липсвала толкова много години. Познаваше добротата на Джедидая Бенджамин. Познаваше приятелството на Професора и на Оливър. Познаваше уважението от страна на екипажа си. Познаваше удоволствието, което женските обятия предлагат. Но любов не бе изпитвал, откакто бе момче. Откакто отведоха баща му в Нюгейт.

И каква дяволска шега беше, че любовта, която бе открил, идваше от жена, чието семейство се бе заклел да унищожи! Като изпълнеше клетвата пред паметта на баща си, щеше да унищожи и любовта на Касандра. Друг изход нямаше. Това не можеше да се избегне. И все пак беше по-добре, отколкото да вкуси отново от сладостта й. Далеч по-добре и за двамата.

Верен на суровата дисциплина, на която бе привикнал преди много години, Деймиън наложи на сърцето си да не се поддава на нежните чувства, предизвикани от Касандра. А докато го правеше, разбра, че към греховете на Фарли Дънуърди сега можеше да добави още един. Към основанията да го мрази се бе прибавило още едно — имаше още една причина да продължи безпощадното си отмъщение срещу човека, който бе отнел всичко важно за Деймиън.

Всичко, което някога е било важно за него. И особено — Касандра.