Робин Лий Хатчер
Магията (21)

Двадесета глава

Касандра се показа на люка тъкмо когато слънцето бе започнало да се потапя в морето. Погледът й веднага потърси и откри Деймиън на кърмата.

Беше останала часове в голямата каюта долу — няколко пъти смени дрехите си, няколко пъти сплете и разплете косата си. Беше глупаво да се конти така. Деймиън я бе виждал във всякакво облекло. Но, глупаво или не, искаше да се покаже в най-добрия си вид тази вечер.

Струваше й се, че е минала цяла вечност, откакто той се бе надигнал от палубата, където седяха, опрени на мачтата. Беше се протегнал за ръката й и я бе вдигнал след себе си. Каза й, че имал работа, и я целуна по бузата. Би могла да се закълне, че още чувства допира на устните му по кожата си.

— Изсвири някоя мелодия, Макгрудър — провикна се някой зад гърба й.

Тя се обърна точно когато музикантът засвири весела мелодия на гайдата си. След миг и втори музикант извади рог и се присъедини към подхванатата мелодия. Касандра се усмихна, когато забеляза, че кракът й е започнал да потропва в такт с мелодията.

— Танцуваш ли, госпожице Джеймисън?

Тя почувства как сърцето й подскочи, но не се учуди особено, че Деймиън е дошъл при нея. Беше доволна, че го е направил.

— Обожавам танцуването, капитане.

— А ще танцуваш ли с мен? — Той пое ръката й, без да чака отговор.

Мелодията се смени, стана по-бавна. Очите му продължаваха да са впити в нейните и когато започнаха да се движат бавно по палубата. Тя знаеше, че останалите ги гледат, но не би си отместила погледа от тъмния му взор дори ако от това зависеше животът й. Всичко около тях се замъгли с падането на нощта. Останаха само двамата и музиката.

Касандра нямаше представа колко дълго са танцували. Би могло да е минути, би могло да е часове. Знаеше единствено, че не би искала това да свърши. Никога до този миг не се бе чувствала така радостна и весела. Искаше й се да продължи да танцува с Деймиън вечно, да усеща погледа му, както сега. В очите му заискри смях, когато двамата затанцуваха във веселия ритъм на една жига. А когато танцуваха бавно, погледът му просто я милваше нежно. Тя изпита огромно съжаление, когато вълшебният момент бе прекъснат от външен глас:

— Извинявай, капитане. — Оливър се покашля. — Но няколко души от екипажа… Е, мислеха си — ако госпожица Джеймисън е съгласна… Надянаха се…

Деймиън я погледна и повдигна вежди:

— Касандра?

Трябваха й няколко секунди, за да разбере какво я питат. Когато се досети, отново се усмихна:

— С удоволствие ще танцувам с теб, Оливър.

— О, не става дума за мен, госпожице — по врата му изби червенина. — Аз изобщо не познавам тези модерни стъпки, които вие с капитана ни показахте на палубата.

— Тогава покажи ми как танцуваш ти и аз ще се приспособя.

Оливър поклати глава:

— Има други, които са много по-добри в танците от мен: Дейвис и Саймън, младият Бинс.

— Но аз искам да танцувам първо с теб, Оливър. Не е по-трудно, отколкото да се спуснеш в лодката по стълбата. След като направиш първата стъпка, всичко става съвсем лесно.

Дочу добродушните шеги на моряците, които подканяха помощника да танцува с нея. Музиката започна отново. Оливър неохотно пое протегнатата й ръка. Скоро започна да се движи по палубата доста добре, макар непрекъснато да се оплакваше.

Мелодията се смени и Касандра се оказа с нов партньор, а после — с още един, и още един. Като гледаше тези мъже — тези корсари, тези морски разбойници, — си зададе въпроса защо всички й се бяха сторили толкова страшни, когато ги видя за първи път. Сега всички се усмихваха и бяха приятелски настроени. Караха я да се смее. Някои бяха достатъчно възрастни, да са й бащи. Много бяха току-що излезли от момчешката възраст. Други бяха все още момчета. Но вече никой не й се струваше страшен.

От друга страна, бяха същите като преди два месеца. Променила се беше тя. А бе променена заради Деймиън.

Капитанът сякаш усети, че тя мисли за него, и я покани за следващия танц. Приближи се до нея и наведе глава:

— Достатъчно те отстъпвах, прекрасна моя. Стига толкова. Сърцето й подскочи, а чувствата й го последваха. Той я приближи към себе си и я закрепи с ръце. — Стига сме танцували — каза с нисък и дрезгав глас.

Тя кимна с широко отворени очи, но не продума.

Без да каже нещо на екипажа, Деймиън я вдигна на ръце и я понесе надолу. Тя опря лице в белия лен на ризата му и сключи ръце зад врата му. Стомахът й се сви и нещо я жегна в слабините. Помисли си за нещата, които се случиха между тях през сутринта, след като я спаси от Абърнати, и й се прииска да се повторят. Желаеше той да я докосне на същите места, които бе докоснал тогава. Искаше да я целува по местата, които бе целувал тогава.

Деймиън отвори вратата на голямата каюта и я внесе вътре. Спусна я бавно, като остави тялото й да се плъзне покрай неговото, докато краката й опряха в земята. Тя погледна блестящите черни очи, в които сякаш гореше вътрешен огън, и усети как собственото й тяло се затопля.

— Почакай. — Той се наведе и целуна устните й съвсем леко, с което възпламени допълнително чувствата й.

Когато той се отдалечи, тя усети хладно течение около себе си и закопня той да се върне и да я прегърне. Дойде й наум да мине през каютата до леглото, но краката й сякаш не я слушаха.

През прозорците към коридора долетя мъжки смях откъм кърмата. Гайдата и рогът продължаваха да свирят на палубата, като подхванаха нежна мелодия, която я накара да желае още по-силно Деймиън да се върне. Защо ли, питаше се, й бе казал да чака тук? Искаше да бъде с него. Искаше да са заедно в този момент.

Вратата към междинното помещение се отвори и Деймиън се показа там.

Спря и се загледа в нея. Каютата бе осветена от току-що изгрялата луна. Светлината от люковете огряваше дори краката на Касандра. Отразяваше се в сребристата й коса и образуваше нещо като ореол около главата й. Тя наистина приличаше на ангел. Как можеше да съществува нещо така прекрасно?

Изведнъж го обзе горещо и настойчиво желание, но той си наложи да изчака. Не искаше да прибързва тази вечер. Сега задачата му беше да покаже на необученото й тяло, че в любенето има и друго, освен разгорещеното съвкупяване. Нещо много повече.

Без да говори, той пое ръката й и я отведе в съседното помещение. Видът й бе озадачен, когато отмести поглед от него към дългата медна вана, поставена в средата на каютата и оградена от десетина свещи.

— Реших, че може да ти е омръзнало да се къпеш в умивалник.

— Истинска вана! — възкликна тя с тон, като че ли той току-що й бе подарил луната. — Направил си това за мен?

Той кимна и изведнъж изпита чувството, че наистина й е подарил луната.

— Как… кога…

— Докато ти танцуваше.

— Това е чудесна изненада, Деймиън. Благодаря ти.

— Ела… докато водата не е изстинала. — Той посегна към най-горното копче на корсажа й. — Достави си това удоволствие.

Докато я събличаше, очите й го изпълниха с радост. Виждаше толкова много неща в сините им дълбини. Тя бе притеснена, но не се страхуваше. Имаше желание, но бе несигурна. Когато той смъкна роклята й от раменете, тя набързо пое дъх. Нещо го пристегна в слабините, когато езикът й се стрелна и облиза устните й.

Накрая тя застана гола пред него, с пламтяща от светлината на свещите светла кожа, и той я отведе до ваната. Тя стъпи вътре и после се потопи в топлата вана.

Водата погали долната част на добре оформените й гърди. Зърната й бяха изопнати малки хребети над тъмната основа. Деймиън коленичи до ваната и погали първо едната гърда, после другата.

Тя отново навлажни устни и отново желанието пламна у него.

Той се премести до края на ваната, взе оттам тоалетен сапун и взе да я къпе, като започна от гърба й. Ръцете му бавно се движеха по тялото й, сапунисваха и плакнеха, радваха се на допира с кожата й. От време на време той се навеждаше и целуваше шията й. Тя всеки път измъркваше от удоволствие:

Той се премести от края на ваната покрай едната й страна. С ловки движения изми ръцете й, а после плъзна сапуна по гърдите й, заобиколи пищните възвишения, преди да ги намачка нежно с пръсти.

Вдигна десния й крак и плъзна ръка по нежната вътрешна страна на бедрото й. Тогава от гърлото й се откъсна задавен звук. Очите й срещнаха неговите, когато ръката му се плъзна по крака и стигна до ходилото. Той внимателно, но силно му направи масаж със заякналите от годините на кораба пръсти. Тя изстена от удоволствие. Той целуна в отговор ходилото и продължи с устни по целия й крак, като спря едва когато брадата и носът му се потопиха. Като пое дълбоко дъх, за да усмири страстта си, той натърка със сапуна кожата, която току-що бе целувал. Мина от другия край на ваната и повтори същата процедура с левия й крак, а след това — с насапунисване и изплакване — стигна отново до гърдите й.

Сапунът се плъзна към дъното на ваната, когато дланите му легнаха върху гърдите й. С палец и показалец потърка зърната й, а тя притвори очи и наклони глава.

— Водата вече изстина — забеляза той.

— Така ли? — с премалял глас запита тя.

Той се усмихна, защото в тона й имаше нещо особено.

— Така е.

Странно. Тя не усещаше, че водата е хладка. Дори й беше много топло. Не й се искаше това да свършва. Досега никога не я бе къпал друг. Поне не от детството й насам, когато за банята й се бе грижила бавачка. Със сигурност никой не я бе сапунисвал и изплаквал като Деймиън. И никога не бе съзнавала колко прекрасна може да е обливащата тялото вода.

Той се отдели от ваната и започна да гаси свещите. Накрая ги обгради пълна тъмнина. Тя повече чу, отколкото го видя да се връща при нея. С докосване, което все още бе нежно и бавно, той я извади от водата и я уви в хавлия, после я вдигна и я пренесе в спалното помещение, където я остави на ръба на леглото.

Тя усети отново ръцете му върху себе си — сега изсушаваха кожата й с хавлията. В този момент тя затвори очи напълно, като реши просто да се наслаждава на събудените от нето чувства. А те бяха така нови, така прекрасни!

— Прекрасна си, ангел мой! — пошепна той със задавен от страст глас. — Никоя жена преди теб… — Думите му потънаха в тъмнината.

Но тя знаеше какво иска да й каже. Любовта й беше специална за него. Тя самата бе специална. Обля я вълна от приятни чувства.

После хавлията изчезна, а заедно с нея — и Деймиън.

Касандра отвори очи и за миг се уплаши, че на магията е сложен край, че той е отишъл да спи другаде, както правеше от нападението на „Венчър“ насам. Но той не я бе изоставил. Беше там, стоеше до леглото, облян от лунната светлина, а красивите му тъмни черти изглеждаха още по-тъмни и по-красиви сега.

Тя го гледаше как сваля влажната бяла ленена риза през главата си. Почти без да съзнава, че го прави, коленичи на леглото и се протегна към мускулестите му гърди. Проследи линията от черни косъмчета, които започваха в основата на врата му, разширяваха се при раменете, а после се стесняваха, преди да изчезнат под брича му.

Цялото му тяло се напрегна, когато пръстите й се спряха на кръста му. Вдигна глава и остана като хипнотизирана от погледа му — в него имаше такова желание, че дишането й се учести, а сърцето й заби така силно, че почти я заболя.

Тя отдръпна ръка от кожата му, но не се отдалечи. Не би могла дори да искаше. А тя и не искаше. Искаше той да дойде още по-близо, понеже също изпитваше жажда, която само той можеше да утоли.

Докато той разкопчаваше брича си, в съзнанието й мимолетно премина страх, защото си спомни за болката при първото им сливане, но опасението бързо бе заменено отдалеч по-приятните спомени.

Тогава усети, че и той е гол като нея. Погледна го, както никога не го бе гледала, и от полуотворените й устни се откъсна учудено ахване. Не знаеше… никога не си бе представяла… Беше така различен, така…

Великолепен.

Погледът й се върна на лицето му, когато той посегна към нея. Привлече я към гърдите си и коленичи пред леглото, до нея. Тя почувства твърдината му, опряна в корема й, а устните му се съединиха с нейните в целувка, която я разтърси с чувството, че ще избухне. Инстинктивно се приближи още към него.

— Деймиън — прошепна жално тя.

Той я положи на леглото и опъна тялото си до нея. Ръцете му започнаха да я галят като пръстите на голям музикант и постигнаха мелодия, каквато никога не бе чувала. Тялото й сякаш по собствено желание се търкаше във вълшебните му ръце, а в това време устните му намериха едно от твърдите й зърна и леко го засмукаха. Допирът му предизвика дълбок стон у нея.

Пръстите му се заровиха в гъстата й, дълга коса, а тя повдигна главата му от гърдата си и устните й потърсиха неговите с не по-малка жажда. Искаше и още нещо. Колкото и прекрасни да бяха чувствата, събудени от ръцете му, искаше повече. Имаше нужда от повече. Струваше й се, че ще припадне, ако той не… ако той не…

Не можеше да проумее тази голяма нужда да се превърне в част от него. Знаеше само, че това трябва да стане, иначе ще загине.

— Деймиън, моля те! — извика тя.

Очите й се отвориха широко, когато той застана над нея, и тя почувства как твърдината му иска да влезе там, където преди миг бяха пръстите му. Видя страстта, пламнала в очите му, отвори се за него и го почувства да навлиза в нея.

След това мислите излетяха от главата й.

По-късно, когато уталожиха страстта си, Деймиън легна по гръб, а Касандра се сгуши до него с глава върху рамото му. Той започна бавно и непрекъснато да глади косата й. Целуваше начесто и челото й.

— Деймиън?

Ръката му спря:

— Мислех, че си заспала.

— Не искам да спя. Искам да се порадвам още малко на тези чувства. — Тя се повдигна на лакът и се наклони, за да го целуне по устата. — Винаги ли е така хубаво? Искам да кажа — между мъжа и жената?

— Не, прекрасна моя. Невинаги е така.

— Ние сме специални — прошепна тя и върна глава на рамото му, а ръката й загали косъмчетата на гърдите му.

— Да. — Сърцето му се сви. Не беше се страхувал истински от много години, но сега се боеше. Боеше се от това младо момиче, което го караше да изпитва чувства, каквито не познаваше и никога не бе очаквал да почувства. — Да, моя морска фейо, ние сме специални.

— Това е, защото те обичам, Деймиън.

Той затвори очи, когато го заля нова вълна страх — страх, че може да загуби това прекрасно нещо.

— Да, Касандра. Защото ме обичаш.