Робин Лий Хатчер
Магията (7)

Шеста глава

„И аз напуснах Англия не по своя воля… И аз напуснах Англия не по своя воля…“

Касандра се събуди посред нощ, а в ума й отекваха думите на капитана. Чудеше се защо го е сънувала, защо споменът за думите му я бе оставил така съкрушена. Беше сърдита на Оливър заради намека му, че тя по някакъв начин се интересува от капитан Деймиън.

Сега си припомни, че в гласа му имаше и горчивина, и тъга. Тя би искала да може някак да оправи нещата, а това, което му причиняваше болка, да бъде забравено.

„Каква глупава реакция!“ — помисли си и обхвана раменете си с ръце. Като че ли този капитан демон имаше нужда от утеха.

Капитан демон…

Защо тези думи вече не й се струваха точни? Той все още си беше пират. Все още бе човекът, който я отвлече. Все още беше всичките тези ужасни неща, в които го подозираше.

И все пак…

Касандра отметна одеялата, седна в леглото и посегна за халата си. Сръчно закопча копчетата до долу, като все се чудеше защо си прави труда да става. Можеше да направи само няколко крачки в каютата и да се върне обратно. Но точно сега това нямаше значение. Чувстваше се твърде неспокойна, за да остане в леглото.

Не знаеше колко е часът. Колко ли имаше до зазоряване? Колко ли оставаше, докато Оливър донесе закуската й? Помисли си да опита да запали фенера, но видя, че няма с какво. До бурята непрекъснато поддържаше свещта, като подрязваше фитила и запалваше нова, когато първата свършваше. Внимаваше да не остане сама в тъмнината. Но вечерта забрави да провери свещта и докато бе спала, тя се бе стопила.

След като три пъти измина няколкото крачки напред-назад в каютата, Касандра спря до вратата. Прекара леко пръсти по дървото и стигна до резето.

Колко й бе противно, че я държат заключена в това тясно пространство. Колко й бе противно, че е в пълна изолация. Все й се струваше, че няма достатъчно въздух. Понякога мислеше, че не може да диша.

Подръпна резето — по-скоро от отчаяние, отколкото с надежда, че ще има полза. Но то се плъзна с лекота.

Дъхът й спря от изумление. Никой не бе слязъл да заключи вратата й, след като бе оставила Оливър на палубата. Дали бе забравил? Ако откриеха това, щяха ли да го накажат? Какво ли щеше да му стори капитанът за още една простъпка?

Касандра пропъди всички въпроси. В момента те нямаха значение. В момента беше важно само, че тя не е затворена в тази кутийка. Имаше възможност да се движи. И тя направи точно това.

Започна бавно да върви по коридора и стигна до стълбата. Сърцето й биеше бързо. Знаеше, че всеки миг може да се натъкне на някой моряк. Ясно съзнаваше, че краткият й опит да остане на свобода може да бъде прекратен, преди да е успяла да му се наслади.

Бавно се заизкачва по стъпалата, като внимателно се оглеждаше. Ако останеше близо до главната мачта, морякът от щурвала нямаше да я види от мястото си на кърмата. Надяваше се, че няма да има никой друг, който да я открие. По това време на нощта би трябвало да има малцина будни от екипажа, тъй като вятърът и вълните бяха умерени.

По дъските на палубата лунната светлина, която се провираше през въжета, платна и мачти, хвърляше паяжина от сенки. Бризът бе прохладен, но приятен.

Като гледаше да остане в сянка, Касандра се отправи към перилата и се отпусна до стената на кърмата, свивайки колене пред гърдите си под широкия халат. Затвори очи и се усмихна. Никога не бе се чувствала по-приятно от сега. Никога.

Пое дълбоко свежия морски въздух, вкусвайки го, както някой би вкусил хубаво вино. После бавно изпусна въздуха. Хубаво бе да е на свобода.

На свобода…

„О, Касандра, трябва да си толкова щастлива! Помисли си какви приключения ще имаш: ще пътуваш с кораб до Америка, ще се омъжиш, ще имаш свое семейство. — Касандра не можеше да не се усмихне, когато си припомни думите на Мелиса Овърстрийт. Добрата й приятелка нямаше представа точно в какво приключение се е озовала на път за колониите. — Да можеше и на мен да се случи — бе продължила Мелиса. — Сигурно е божествено да се влюбиш и да се омъжиш.“

— Божествено — прошепна с въздишка Касандра. Ех, да бяха й позволили да се влюби в мъжа, за когото трябваше да се омъжи! Само ако…

„Трябва да обичаш мъжа, за когото ще се омъжиш. Трябва да изпитваш истинска страст към него…“

„О, мамо, защо нещата тръгнаха така? Не искам да се омъжа за господин Абърнати, колкото и да е богат. Искам да изпитам тази истинска страст, за която ми говореше. Искам…“

— Не можеш ли да заспиш, госпожице Джеймисън?

Широко разтвори очи, когато чу гласа на капитана. Сърцето й биеше така, че се страхуваше той да не го чуе.

Деймиън стоеше на по-малко от два метра от нея. Върху лицето му падаха сенки и тя не го виждаше, но трептящата му бяла риза бе обляна с лунна светлина и от това изглеждаше като привидение. Ала присъствието му бе толкова властно, че тя почти го виждаше.

„Великолепен…“

Защо винаги тази дума й идваше наум? Той пристъпи. През нея премина тръпка, когато той се приближи.

Гласът му бе тих и нежен:

— Нощта е хладна. Може да настинеш.

— Не ми е студено. — Всъщност й беше необичайно горещо.

— Не — спря я той, когато Касандра започна да става. — Не ставай. — И пристъпи още по-близо. — Нека и аз седна при теб. Преди тя да може да реагира, той се бе отпуснал на палубата до нея. — Точно в такива нощи човек си спомня защо обича морето.

Стомахът й се бе свил на буца. Кожата й пламтеше.

— Знам — прошепна тя.

— Била ли си някога на Карибите, госпожице Джеймисън?

Усети, че той я гледа, но не се обърна към него. Боеше се, че ще види очите й. Боеше се как ли ще се почувства, когато го види, боеше се от това, как вече я бе накарал да се чувства.

„Божествено… Истинска страст…“

Той не изчака отговора й. Когато заговори, гласът му бе нежен, изпълнен с копнеж:

— Там е топло през цялата година. Слънцето пече над островите и понякога е толкова силно, че може да ти изгори гърба. Водата е топла и чиста. Всеки остров е различен. Някои са големи, повечето са малки. Някои са в пищна зеленина, пълни са с водопади и кристални извори. Други са скалисти. Сега е любимият ми сезон — ранната пролет, когато пасатите задухват от изток.

— Много години ли живееш там?

Гласът му стана по-дълбок и тя отново долови горчивината и тъгата, които бяха смутили съня й.

— От много години.

Искаше й се да успокои сърцето си. Макар и не толкова бързо, то биеше необичайно силно.

— Ще пристигнем в Сорсъри Бей след няколко дни. Там ще изчакаме вести от Чарлстън.

„Да изчакаме вести от Чарлстън.“ Звучеше ужасно.

Деймиън се изправи на крака, подаде й ръка и я издърпа нагоре.

— Трябва да се върнеш в каютата си, госпожице Джеймисън. Корабната палуба е опасна нощем.

Тя вдигна очи към него — мъж като дъб. Висок, силен, могъщ… Великолепен…

Почувства странна слабост в коленете. Инстинктивно протегна ръце и ги постави на гърдите му за опора.

— Касандра… — Шепотът му бе като милувка.

Какво й ставаше? Какво правеше, защо стоеше тук по халат с този пират, с този морски разбойник? Това беше лудост. Трябва да се върне в каютата си. Трябва да бяга от докосването му. Ами защо не го прави?

Деймиън не знаеше каква сила го бе вдигнала от леглото му в мрака на нощта. Не знаеше кое шесто чувство му бе подсказало, че ще я намери навън.

Но знаеше, че трябва да й заповяда да се прибере. Знаеше, че е по-добре тя да го презира, да се страхува от него и дори да го мрази. Не трябваше да прошепва името й. Не трябваше да си позволява да я прегърне, да чувства близостта на тялото й до своето.

Дали не бе забравил коя е? Не беше ли й казал, че с радост ще се отърве от нея, когато му дойде времето? Защо бе така очарован от нея?

Но не искаше да търси отговорите. Тази нощ искаше да почувства нещо, което никога не бе си позволявал. Не можеше да определи чувството. Знаеше само, че иска да го задържи още малко.

Сърцето й подскочи, когато той отново произнесе името й.

— Касандра…

Целувката върху устните й бе като леко крилце на пеперуда, но емоциите, които предизвика, не бяха толкова леки. От целувката кръвта й кипна, цялата й кожа настръхна. Вдигна ръце и сключи пръсти на врата му.

Втората целувка беше по-бавна, но Деймиън не поиска от нея повече, отколкото бе готова да даде. А тя бе така объркана, че не знаеше какво е готова да даде. Не биваше да му позволява да я целуне. Един джентълмен никога не би постъпил така. Но Деймиън не беше джентълмен. Той беше пират, крадец, мародер.

„Божествено… Истинската страст…“

Не, тя грешеше. Деймиън не беше този, който ще я накара да усети това. Не можеше да бъде.

Касандра свали ръцете си и отстъпи назад, до перилата.

Той не се опита да я задържи, да я остави своя пленница. Нито проговори, за да обясни или да протестира. Той просто стоеше и я гледаше на лунната светлина с лице, скрито в сенките.

Лек стон се откъсна от гърлото й. Сложи длан на горящите си страни. После, без да каже и дума, се спусна към стълбите и оттам — долу, в каютата си.

Деймиън се проклинаше. След това прокле Касандра. Нямаше да позволи да се осуетят внимателно изградените му планове. Не можеше да го позволи.

Не би трябвало за него да има значение, че Касандра е затворена в тясната каюта. И точно допреди десет дни не би имало никакво значение. Ако това помещение бе добро за членовете на екипажа — все негови приятели, доверени хора, — трябваше да е достатъчно добро и за племенницата на Фарли Дънуърди.

Не би трябвало за него да има някакво значение дали Касандра се чувства нещастна зад заключената врата. Но по неизвестно каква причина този въпрос бе започнал силно да го занимава.

От няколко дни си мислеше за седмиците, които бе преживял в смрадливия трюм на кораба, който го отвеждаше в Барбадос — седмици, през които изобщо не бе виждал слънцето, освен когато изнасяше някое момче, не по-възрастно от него самия, на палубата, за да бъде погребано в морето. Мислеше и за годините в служба на Уилям Спотсуд, години, когато по закон той бе притежание на друг човек, когато не можеше да отиде никъде без разрешение от Спотсуд.

Опитваше се да си внуши, че не е същото. Касандра се хранеше от най-добрите им провизии. Разрешаваха й често да излиза на въздух. Нито един човек на борда на „Магия“ не й бе сторил нищо лошо. Пленничеството й щеше да е кратко и тя го знаеше. Не, съвсем не беше същото.

И все пак всичко около Касандра започваше да придобива някакво особено значение за него и въпреки здравия разум, той разбра, че повече не може да я държи затворена в каютата. А точно вчера бе казал на Оливър да не заключва вратата след вечерната разходка.

И ето, поради това решение, той я бе намерил седнала на палубата посред нощ. Поради това решение я бе взел в ръце и бе опитал сладките й целувки.

Отново тихо изруга.

Може би отвличането й от „Пийкок“ не беше толкова добра идея, в края на краищата. Когато Маус бе съобщил какви са плановете на Фарли по отношение на племенницата му, Деймиън бе решил, че има смисъл да се намеси и да попречи на вуйчо й да прибере откупа. Планът бе осъществен точно както бе замислен. Никой не бе убит. Касандра бе доведена на борда на кораба му невредима.

Устните му се разтеглиха в усмивка. Невредима, но побесняла от гняв. Спомни си как очите й святкаха гневно, как го ритна по глезена. Усмивката изчезна, когато си спомни целувките й. Отначало се бе поколебала. Начинът, по който притисна устни към неговите, издаваше несъмнена невинност. Но в тях имаше и готовност, и копнеж. И сега кръвта му кипна от желание при спомена.

„Тя е племенница на Фарли Дънуърди“ — припомни си той. Тази причина бе достатъчна, за да се отърве от нея.

Поне бе добра причина преди известно време.

Вече не беше сигурен.

 

 

Преследвана от странните чувства, които целувките на Деймиън бяха събудили, и неспокойна след безсънната нощ, Касандра почти не обърна внимание на Оливър, когато той донесе закуската й от каша и бисквити с мармалад. Едва дочу извиненията му, че я бе оставил толкова дълго време на тъмно, и обещанието, че това няма да се повтори. Разсеяно отбеляза, че когато излезе от каютата й, не чу превъртането на ключа.

Унило хапна от храната на подноса, после го бутна настрани. Представяше си как Деймиън стои пред нея. Отново почувства ръцете му на раменете си, вкуса на устните му…

— Не! — извика тя, като отчаяно се мъчеше да заличи спомена.

Трябваше да прави нещо. Трябваше с нещо да измести спомена за това, което стана снощи на палубата. Искаше нещо, чрез което да забрави неудържимото привличане на този варварин пират.

Касандра бързо стана от койката, отиде до сандъка си и извади нова рокля. Изми се, свали халата и нощницата и се облече в бледозелената рокля от фин лен. Разчеса дългите си коси и ги прихвана отстрани с гребени, като остави светлите къдрици да падат свободно по гърба. Стараейки се да подобри настроението си, сложи и малко от люляковия одеколон зад ушите.

Когато приключи със сутрешния си тоалет, взе една от скъпоценните си книги и отвори вратата. Пое дълбоко въздух, качи се по стълбата и се отправи към каютата на Професора. Почука енергично.

— Да?

— Аз съм, Касандра, Професоре. Може ли да вляза?

— Да, мило момиче, разбира се.

Тя отвори вратата.

Професорът седеше подпрян на няколко възглавници в леглото. Лицето му още беше бледо, но вече имаше по-човешки цвят.

— По-добре ли се чувстваш? — попита тя, макар и да виждаше, че е така.

— Да, наистина. Но не очаквах, че Оливър ще те доведе толкова рано да ме видиш.

— Той не ме е довел. Дойдох сама. — Тя сви рамене. — Забрави да заключи вратата ми.

Професорът й направи знак да седне до него.

— Оливър нищо не забравя. Щом вратата ти не е била заключена, значи капитанът е казал, че може.

— Деймиън? — Тя произнесе нежно името му. То извикваше спомени, които искаше да забрави.

Приятелят й не отговори, но тя и не очакваше това. Всъщност не разбра, че е произнесла името на капитана на глас.

— Виждам, че си донесла книга. — Професорът привлече вниманието й към себе си. — Ще ми почетеш ли?

Касандра кимна, седна на пейката до леглото и отвори книгата. Но дори когато започна да чете на глас, мислите й не спряха да се връщат към капитана.

Защо бе казал на Оливър да остави вратата отключена? Защо бе говорил с нея толкова нежно? И защо я бе целунал?

 

 

Деймиън излезе от голямата каюта с намерение да поговори с щурмана. Откъм коридора дочу тихи думи и спря. „Гласът на Касандра е много приятен“ — каза си, докато слушаше. Стори му се почти напевен — приятен и женствен, успокояващ.

Не бе изненадан, че е отишла при Професора, вместо на сутрешната си разходка. Не бе изненадан, че е помислила първо за приятеля си. То бе някак естествено. Може би дори той го бе очаквал.

Тихо се приближи до вратата и спря. Професорът вдигна глава и го видя. Деймиън му направи знак с пръст на устните да мълчи.

Касандра държеше подвързаната книга с две ръце. Бе съсредоточена върху написаното и между веждите й се бе образувала отвесна гънка. Главата й бе леко приведена, а разпилените по раменете коси бяха в сребрист контраст със светлозелената рокля.

„Кой ли я е научил да чете?“

Питаше се за много неща, свързани с нея. Кои ли са любимите й цветове? Обичаше ли да язди, да ходи на лов за лисици с кучета? Дали е имала щастливо детство? Защо се бе съгласила да се омъжи за оня човек в колониите?

Питаше се…

Твърде много се питаше за нея!

Касандра вдигна поглед. Думите замряха на устните й. Гледаше го с широко отворени очи. В тъмносиния взор премина сянка на съмнение и — може би — малко страх. Но после сянката изчезна, а усмивката на розовите й устни донесе весело пламъче в очите й.

— Добро утро, капитане.

За бога! Ако не се овладееше, не след дълго щеше да й отстъпи своите помещения, както бе предложил Професора.

— Добро утро, госпожице Джеймисън — отговори рязко той, кимвайки с глава.

После продължи пътя си, преди отново да бъде пленен от тъмносините езера и усмивката, сладка като небесен лъх.