Робин Лий Хатчер
Магията (39)

Тридесет и осма глава

Бясното люшкане на каретата през нощта беше ужасно, но още по-страшно бе да си помисли какво ли ще стане извън каретата, когато тя спре. Двете жени седяха с вързани на гърба ръце, със стегнати глезени и запушени уста. Можеха да разговарят само с поглед.

Касандра знаеше, че майка й си задава много от въпросите, които преминаваха и през нейната глава. Къде ги водеше Фарли? Какво възнамеряваше да прави с тях? Щеше ли някой да узнае каква е била съдбата им?

Затвори очи и се запита дали някога отново ще види Деймиън, дали някога ще държи в ръцете си неговото дете.

Тези мисли бяха непоносими. Опита да се съсредоточи върху други неща. Напрегна се, за да чуе гласа на вуйчо си или някакво движение извън каретата. И точно тогава чу да се плиска вода — звука на морските вълни върху брега — и усети морския въздух. Но може би така й се бе сторило, защото си мислеше за Деймиън. Деймиън, „Магия“ и океанът бяха така неразделно свързани в ума й, че всяко от тях бе част от другото.

Изведнъж вратата на каретата се отвори. Фарли застана пред нея — тъмен силует, осветен в гръб от слабата утринна виделина. Изгледа двете жени за миг, после се наведе и развърза краката им. Когато се изпрани, заповяда:

— Излизайте!

Касандра стъпи на земята и разбра, че не е сгрешила. Бяха стигнали до морето. А там, в пристанището, стоеше на котва „Пийкок“. Като зло предзнаменование, студеният вятър шибаше морските вълни, задърпа наметалото й и издуха косите й върху лицето.

— Тръгвайте! — Фарли бутна Реджина напред.

Тогава Касандра видя накъде ги води. До кея стоеше лодка с няколко гребци. Ако устата й не беше запушена, щеше да извика за помощ. Може би някой, който в момента се намираше край морето, щеше да я чуе и да им дойде на помощ. Но пък може би хората не ги е грижа какво прави един барон със сестра си и племенницата си, стига да не закача тях.

По време на краткия път от кея до кораба я обхвана отчаяние. Вървеше, когато й казваха да върви, качваше се, когато й казваха да се качва. Но след малко примирението й със съдбата започна да се изпарява. През последните осем месеца беше преживяла толкова много неща. Нито пиратите, нито морските бури я бяха победили. Бе изтърпяла лепкавите лапи на Олдин Абърнати, топовните изстрели на „Венчър“, отказа на мъжа, когото обичаше и бе излязла победителка. Дори се бе сблъскала с грозната истина за вуйчо си и бе търсила доказателствата, които биха премахнали петното от името Тейт.

Поклати глава и отърси последните следи от униние. После огледа палубата на „Пийкок“, където екипажът вече се готвеше да отплава и изпълняваше заповедите на вуйчо й. Не й трябваше да е обучен моряк, за да види, че хората, които се опитваха да свършат цялата работа, са твърде малко.

— Къде е Маус? — изкрещя Фарли на един моряк.

— Не знам, ваше благородие! Беше в лодката, която отиде на брега да ви вземе. От тогава не съм го виждал.

— Добре. Друг да се качи на задната мачта! Искам платната да се вдигнат. Не можем да чакаме този глупак. — Фарли се извърна, като ругаеше ядосано.

Касандра усети в гърдите й да се надига надежда. Маус! Едноокият моряк. Той беше предан на Деймиън. Ако е видял и чул какво се готви да прави Фарли, той щеше да отиде при Деймиън. Щеше да му каже къде се намира тя.

„О, моля те, Господи, нека Маус да е тръгнал към Деймиън!“

А след това Деймиън щеше да тръгне след тях. Знаеше го. Щеше да дойде и да ги спаси. А докато станеше това, тя нямаше да се свива страхливо пред врага.

Изправи се и тръгна решително към вуйчо си. Когато я видя, той я изгледа сърдито, но това не я спря.

— Какво искаш? — попита я той.

През запушената й уста излязоха само неясни звуци.

— Е? — ядосано изръмжа той и дръпна парцала от устата й.

Касандра не обърна внимание на болката в челюстта и в тила си, предизвикана от рязкото му движение:

— Искам да развържеш ръцете на мама и да й освободиш устата! Тя няма къде да отиде и положително няма да каже нищо, което да ти навреди, на тези хора. Мене ме дръж завързана, ако трябва, но нея освободи.

Фарли се замисли върху искането, после извика един от моряците.

— Развържи Касандра, след това я заведи заедно със сестра ми в моята каюта и ги заключи! — заповяда той. Отново последна Касандра и продължи: — Само един миг неприятности да ми създадеш, момиче — и отново ще ви сложа въжетата. И двете ще ви сваля в трюма.

Беше се надявала да останат на палубата, за да разбере накъде ги води вуйчо й, макар да не знаеше каква ще е ползата от това. В каютата поне щяха да имат възможност да се движат и да си говорят. Щяха да измислят някакъв план за бягство. Трябваше да са готови за всичко, което ги очакваше.

 

 

Деймиън с много труд убеди Хенри, че Фарли всъщност е взел двете жени като заложници.

— Но защо? Нищо не разбирам от това — плачливо отговаряше Хенри. — Шуреят ми притежава много качества, на които не се възхищавам, но той наистина обича дъщеря ми. Не би й причинил зло. Защо трябва да я отвлича?

— Защото сигурно е открил кой съм аз — отвърна припряно Деймиън. — Нямам време да ви обяснявам повече. Трябва да ги намерим преди да е станало късно! Къде би ги завел Фарли? Къде би се скрил? Помислете!

— Той никога не е имал причини да се крие. — Хенри прокара пръсти през посивялата си коса. — Нямам представа.

— Извинете, сър — намеси се Мълинс. — Мисля, че може би знам.

— Къде? — Деймиън рязко се обърна към иконома.

— Той поръча да докарат „Пийкок“ от Лондон. Аз самият пуснах писмото. Надяваше се да купите кораба, сър. Корабът сега е закотвен в устието на Уансбек.

— Точно така е. — Деймиън погледна Джеймисън. — Облечете се, ако искате да дойдете с мен. По пътя ще ви обясня всичко.

— Разбира се, че ще дойда с вас! Ако случайно жена ми и дъщеря ми са в опасност… — Обърна се, без да довърши, и се заизкачва по стъпалата, като вземаше по две наведнъж.

 

 

Слънцето представляваше голяма червена топка на източния хоризонт и заслепяваше Деймиън и Хенри, които препускаха по пътя към морето. Деймиън разказваше, доколкото можеше върху галопиращия кон, историята си с Фарли Дънуърди и истината за отношенията му с Касандра. Нямаше представа каква е реакцията на Хенри — той мълчеше по време на целия разказ.

Бяха изминали половината път до брега, когато срещнаха Маус. Щом успяха да спрат конете, Деймиън попита:

— Тя на „Пийкок“ ли е?

— Да, капитане. Тя и майка й.

— Кога отплаваха?

— Преди не повече от час.

Деймиън погледна бащата на Касандра:

— Ще бързаме към „Магия“. Идвате ли?

— Идвам.

Деймиън заби шпори в коня. Не се огледа, за да види следват ли го другите двама.

 

 

— Никога не съм знаела, че толкова много мрази Санфорд — каза Реджина тихо, застанала до илюминаторите в каютата на Фарли. Той все пак не ги беше изпратил в трюма. Потърка лявата си китка с дясната ръка и продължи: — Толкова, че да изпрати Санфорд на смърт. Толкова много!

Касандра почувства, че майка й има нужда да говори. Стана от мястото си до заключената врата на каютата и застана до Реджина.

— Разкажи ми за Санфорд Тейт.

Майка й с мъка успя да се усмихне, а очите й гледаха някъде надалеч.

— Не беше толкова висок като сина си, но бе също така красив. И очите им бяха почти същите, струва ми се, но на Санфорд бяха кафяви, не черни. Така властно гледаше хората, че те винаги бяха готови да му се подчиняват, защото им вдъхваше респект. — Майка й имаше право. И Деймиън беше такъв. Затова и екипажът му бе така предан. Вярваха му. — Санфорд се смееше чудесно. Обичаше да ме дразни, когато бях малка. Израснахме заедно. Майка му беше гувернантка в Кетърингхол. Санфорд, Фарли и Грегори си играеха заедно като деца. Бяха приятели. Или поне винаги съм мислела, че са приятели. — Тъга измести усмивката от лицето й. — После Санфорд и аз се влюбихме. Фарли винаги най-яростно се противопоставяше на брака, макар баща ми и Грегори също да не бяха доволни.

Сърцето на Касандра се сви. Тя знаеше какво значи да обичаш един мъж, а да знаеш, че трябва да се омъжиш за друг.

Гласът на Реджина бе изпълнен с мрачна ирония, когато продължи:

— Дъщерята на барон не трябваше да пада твърде ниско и да се омъжва за човек от простолюдието! Трябваше да мисля за положението си в обществото. Освен това семейство Тейт нямаха пари, а беше важно да се омъжа за богат човек.

Касандра преглътна свилата се в гърлото й топка. Реджина въздъхна, забранила огорчението си така бързо, както се бе появило. Обърна глава към дъщеря си:

— Не исках това да се случва и на теб. Когато разбрах какво урежда Фарли, направих всичко възможно да го спра. Но ти изглеждаше готова, а аз бях безсилна. Винаги съм била толкова безсилна!

— Аз наистина бях готова. Не трябва да се виниш — отвърна Касандра. — Знаех, че ако не се омъжа за Абърнати, семейството ни ще има сериозни неприятности. Но сега това няма значение. А освен това — тя стисна ръката на майка си, — ако не бях заминала, никога нямаше да срещна Деймиън.

Останаха дълго загледани една в друга в мълчаливо разбирателство.

— Продължавай разказа си, мамо — прошепна Касандра накрая.

Реджина пое дълбоко дъх:

— Хенри не беше много богат, но не бе и беден. И искаше да се ожени за мен. Не бях такава красавица като теб, Касандра. Нямаше много ухажори на опашка за момиче, което щеше да има малка зестра — ако баща ми и братята ми не я проиграеха преди това. — Реджина отново погледна към морето. — Санфорд и майка му ни напуснаха, след като бе обявен годежът ми. Дори не очаквах, че отново ще науча нещо за тях. — Тя замълча, потънала в размисъл.

Не, реши Касандра, докато наблюдаваше как се променя изражението на майка й. Реджина не бе потънала в размисъл. Бе потънала в миналото.

— Много години по-късно чух за компанията „Тейт“ и за бляскавия й собственик. Научих, че Санфорд имал красива жена на име Маргарет и син, който носел неговото име. Беше станал и много богат — толкова богат, че бе желан гост в домовете на най-добрите семейства в Англия. Много се гордеех с него! — Тъжна и едновременно нежна усмивка озари лицето й. Фарли беше побеснял, защото Санфорд бе постигнал успех, а нашето собствено богатство бе пропиляно. Семействата Дънуърди и Джеймисън рядко излизаха сред обществото. Не можехме да си го позволим. — Тя преглътна с труд: — След години научих, че Санфорд е бил екзекутиран за измяна. И тогава знаех, че това не може да е вярно! Санфорд беше англичанин до мозъка на костите си. Отвратих се, когато Фарли ми каза, че е купил компанията „Тейт“, но никога не съм допускала, че той… — Реджина поклати глава — Дори и сега ми се струва невероятно.

Касандра премигваше, за да прогони сълзите. Мислеше си за жената, която толкова години се бе изолирала от живота заради любовта, която й бе забранена поради егоизма на нейния брат и от правилата на обществото. Едва сега разбра много неща, които преди й бяха неясни. И отново стисна ръката на майка си.

Реджина се обърна към дъщеря си:

— А сега кръгът е затворен — ти обичаш неговия син. Мисля, че Санфорд би бил доволен. — Усмихна се нежно: — Може би това е съдба. Ако Санфорд и аз се бяхме оженили, вие с Деймиън нямаше да сте родени. Щяхме да имаме други деца, по волята на Бога, но нямаше да сте вие с Деймиън.

Двете жени се прегърнаха и останаха така дълго време. В каютата цареше тишина и разбирателство. Накрая Реджина каза:

— Не можем да оставим Фарли отново да спечели! Трябва да направим така, че вие с Деймиън и детето ви да получи щастието, от което аз бях лишена.

— Така ще направим, мамо! — пошепна Касандра. — Сигурна съм, че ще стане така.