Робин Лий Хатчер
Магията (27)

Двадесет и шеста глава

Бяха на по-малко два дни път от Залива Сейнт Джон. Беше горещо, а слънцето ярко светеше в безоблачното небе. Денят не се различаваше от другите. И точно тогава забелязаха „Маги лав“, кораб на „Тейт“. Движеше се дълбоко нагазил във водата, очевидно пълен до краен предел със скъпоценна стока.

— Ще изпратим последно послание до Дънуърди — каза на помощника си Деймиън. — Вдигни флага на „Магия“.

— Ясно, капитане. — Оливър не искаше да спори. Увеличиха скоростта и не след дълго бързият кораб на Деймиън намали разстоянието между двата съда.

Когато бяха почти опрели борд в „Маги лав“, Деймиън изведнъж поиска да се откажат, да пуснат кораба и да се отправят към Залива Сейнт Джон, да забрави, че изобщо е виждал този съд. Но, разбира се, не можеше да направи това. Искаше да нанесе последен удар на Фарли и после бързо да се върне при Касандра.

— Дайте предупредителен изстрел над носа му! — заповяда той.

Екипажът, въоръжен с пистолети и саби, бе събран на палубата. Бяха готови за всякаква съпротива от моряците на „Маги лав“.

Но съпротива нямаше.

Деймиън никога не бе превземал вражески кораб с по-голяма лекота. Дори моряците от „Пийкок“ бяха създали впечатление, че ще се бият, когато разбраха, че „Магия“ не е корабът, за който го бяха сметнали. Този екипаж не оказа дори и символична съпротива. Просто свалиха оръжията си и позволиха на моряците от „Магия“ да се прехвърлят на борда.

Деймиън смъкна триъгълната си шапка над очите, за да се предпази от слънцето, потърка прораслата си едноседмична брада и огледа палубата на „Маги лав“. Беше нащрек и очакваше всякакви изненади, но нищо не се случи.

Защо ли се бяха предали толкова бързо, чудеше се той.

И разбра защо, щом се присъедини към моряците си на палубата на противниковия кораб. Екипажът беше жалък и малоброен. Моряците едва стигаха, за да изминат пътя от Индийския океан покрай нос Добра надежда, камо ли да водят битка.

След като затвориха екипажа на „Маги лав“, Деймиън изпрати хората си да започнат разтоварването на стоката. Но няколко минути след това се появи Оливър, смръщил грозно лице.

— По-добре ела с мен, капитане.

Деймиън не попита нищо. Знаеше, че щом Оливър идва при него в такова отвратително настроение, нещо не е наред. Последва го мълчаливо.

Преди да мине през люка за стълбата, чу някакво мърморене. Не, всъщност не беше мърморене, а по-скоро колективни стенания. От този звук го обзе ужас. Макар първите подозрения да го подготвиха за истината, той не искаше да я приеме. Не и кораб на „Тейт“. За бога, не на кораб на „Тейт“!

Бяха натъпкани в специално построена ниска палуба точно под главната. Над четиристотин африканци — мъже и жени — се бутаха в пространството, където човек не би могъл да стои прав. Едва имаше място да пропълзят на ръце и крака. Бяха наблъскани плътно един до друг — никой не можеше да помръдне, без да притесни съседа си. Върху дъските нямаше постелки, които да предпазват кожата им от тресчици. Нямаше завивки, които биха ги стоплили, когато стане студено.

Гласът на Деймиън трепереше:

— Изведете ги оттук! Изведете ги всички!

— Да, капитане.

— Кажи на останалите да оставят стоката — няма да има място за нея на „Магия“. — Изправи се и се извърна от нечовешката гледка. — След това подпали кораба.

— Да го изгоря, сър?

— Изгори го. — Деймиън преглътна буцата в гърлото си. Ръцете му се свиваха в юмруци и се отпускаха. — Кажи на господин Дейвис да вземе курс към Мозамбик. Несъмнено оттам са ги взели. Там ще ги освободим.

— А екипажа, сър?

— И други английски кораби отиват в Мозамбик. Моряците може да сключат договори и да си платят обратния път с работа. — Тръгна към стълбата. — Отивам си в каютата. Да не ме безпокоят!

— Да, капитане.

Яростта му се засилваше с всяка стъпка. Усещаше как залива тялото му, вледенява сърцето му, сковава чувствата му. Сковаваше всичко, освен омразата към човека, който бе причинител на страданието, което току-що беше видял. Фарли щеше да си плати за това. Щеше да си плати!

Деймиън сграбчи едно въже и се прехвърли с него на палубата на „Магия“. Спря, огледа през рамо „Маги лав“. Спомни си колко се гордееше баща му с този кораб. И само като си представи, че Фарли го е осквернил по този начин…!

Никога вече кораб и името на Тейт нямаше да бъде използван за превоз на роби. Ако се наложеше, Деймиън щеше да потопи всички кораби на Фарли, преди да приключи с него. Но щеше да е сигурен, че противникът му никога няма да продаде човешко същество.

Влезе в каютата си и му се стори, че долавя аромат на люляков одеколон. Рязко спря и затвори очи.

Касандра!

През последните четирийсет и осем часа си мислеше, че ще може да заведе Касандра в Сорсъри Бей и да остави осемнайсетте години зад гърба си. Какъв глупак е бил да мисли така! Никога нямаше да забрави. Трябваше да унищожи Фарли, иначе цял живот щеше да го преследва мисълта, че не е свършил докрай. Нямаше да забрави това, което видя днес — никога нямаше да позволи на Фарли да направи отново нещо подобно.

Касандра го бе направила слаб. Почти бе успяла да го отклони от целта, която си бе поставил. Не можеше да й позволи това. По-добре никога повече да не я види, отколкото да наруши клетвата си за мъст.

 

 

Касандра се наведе над сандъка с мънички дрешки. Взе една дантелена шапчица, сложи я на пръстите на едната си ръка и я вдигна срещу светлината.

— Сигурна ли си, че искаш да ми дадеш всичко това: — обърна се към Кейт тя.

— Разбира се. Няма да имам повече деца. — По лицето й премина тъжна сянка, но после се разтопи в усмивката й. — Не че искам още. Имам си достатъчно и така. — Посегна към сандъка и извади малко кадифено палтенце. — Тук има много красиви неща. Това сигурно е правено за принц, но моят Том го носеше.

„Пиратска плячка.“ Касандра отново вдигна глава. Трудно й бе да си представи, че Кейт е била пират. Обикновено не забелязваше мъжките дрехи на Кейт, нито пък си мислеше, че е по-различна от останалите. Тя беше просто Кейт.

— Ти заради Майрън ли стана пират? — изведнъж попита тя, после с жест на съжаление покри устата си с ръка.

Кейт поклати глава и въпросът, изглежда, не я обиди.

— Съвсем не. Заради себе си го направих. Заради свободата, която можех да намеря в морето. Нямаше какво да правя в Англия. Говорех добре и това ми осигури работа при един граф и графинята му. Но графът реши, че иска от мен повече, отколкото бях готова да дам. И когато отказах, бях освободена от работа. Изхвърлена без всякакви препоръки. Дълга история е как попаднах на първия си кораб и няма да те отегчавам с нея. — Кейт сви леко рамене и се усмихна: — С Майрън се срещнахме две години по-късно. Най-красивият мъж, когото бях виждала. В мига, когато се срещнахме, разбрах, че този мъж ще топли леглото ми. — В очите на Кейт пламна огънче. — Обзалагам се, че и ти си почувствала същото, когато си видяла Деймиън.

— Не — отвърна Касандра, като си припомни отвличането. — Първия път, когато го видях, бях уплашена почти до смърт. Лицето му беше покрито с рошава черна брада, а очите му… — тя потрепна. — Мислех си, че е демон. Не знаех има ли сърце.

— Че има сърце, има, но откакто го познавам, това сърце е студено като лед, Каси. — Кейт отново се отпусна и седна, скръстила ръце пред огромната си гръд. — И да пукна, ако ти не си разтопила леда.

 

 

Огнени езици обхванаха мачтите на „Маги лав“ и към тъмнеещото небе се издигна черен дим. Дори от палубата на „Магия“ Деймиън усети горещината от бушуващия огън, който поглъщаше всичко. Наблюдава кораба, докато започна да потъва, после нареди да развият платната.

— Доведи ми капитана на „Маги лав“! — каза на Оливър и се отдръпна от парапета. — Бих искал да му кажа два думи.

Докато чакаше, Деймиън започна да крачи от кърмата до носа със стиснати на гърба ръце. Яростта му не бе стихнала още от мига, когато чу стенанията на робите от „Маги лав“. Бе се надявал огънят, в който изгоря корабът, да изгаси гнева му, но не се получи. Нямаше да се задоволи с унищожението само на един от корабите на Фарли. Искаше още. Искаше всичките.

— Капитане?

Обърна се в посоката, от която дойде гласът на Оливър. Във вечерния здрач Деймиън започна да изучава човека, застанал до помощника му. Беше среден на ръст и навярно петдесетгодишен. Мустаците му бяха идеално подстригани. Косата му беше къса; не носеше нито перука, нито шапка.

Деймиън се приближи откъм носовата палуба с все още впити в по-възрастния мъж очи.

— Името ви, господине? — попита накрая.

— Елайъс Хау.

— Знаете ли кой съм аз, капитан Хау?

— Чувал съм за „Магия“. Няма човек от „Тейт“, който да не е чувал за вас.

— Кажете, капитан Хау, как се чувствате лично вие по отношение на човешкия си товар?

Хау изглеждаше объркан:

— Как се чувствам?

— Да.

— Е, бих предпочел да не ги превозвам, ако това искате да кажете. Голяма неприятност е. Но корабът не е мой и не аз вземам решенията.

Деймиън отново се обърна към облака черен дим на фона на тъмното небе. Гласът му стана по-суров:

— Но аз имам чувства по този въпрос. Определени чувства. — Рязко се обърна и заплашително се приближи към другия капитан: — Слушайте, Елайъс Хау и ме слушайте добре. Ще се погрижа да стигнете жив и здрав до Англия. Когато пристигнете там, посетете барон Кетъринг и му съобщете какво е станало с „Маги лав“. Кажете му, че капитанът на „Магия“ възнамерява да потопи всеки кораб на „Тейт“, който срещне. Кажете му, че вече не ми стига просто да си играя с него. Кажете му, че преди да свърша, той ще е останал без пукната пара. И още по-добре — че се надявам да го пратя в ада! — Замълча за миг и изгледа страшно изгледа Хау: — Можете ли да запомните всичко това?

Лицето на Хау бе добило пръстен цвят. Закима усърдно с глава.

— И след това ви препоръчвам да се постараете да не ви намирам отново на кораб с роби. Защото, ако това стане, ще ви разсека на две и ще нахраня акулите с червата ви.

Деймиън направи знак на Оливър да отведе Хау, но след това му извика да спре.

— Още нещо, Хау — извика той след другия капитан. — Има ли други кораби на „Тейт“ в тези води?

Хау хвърли нервно поглед към Деймиън, към Оливър, накрая — към морето.

— Не мога да ви кажа.

— Не можете?

Хау вдигна глава:

— Не знам, капитане. В Бомбай заедно с нас трябваше да пристигне и „Венчър“, но не дойде.

— „Венчър“ — повтори тихо Деймиън. — И никакви други кораби?

— Лорд Кетъринг не обсъжда делови въпроси с мен, сър.

Деймиън кимна, доволен засега.

— Отведи го обратно в каютата му, Оливър. — Докосна ъгъла на шапката си с показалец и се сбогува: — Благодаря за сътрудничеството, капитан Хау. Не забравяйте какво ви казах!

Деймиън отново се обърна към перилата и се загледа в морето. Ако „Венчър“ не бе последвал „Магия“ покрай нос Добра надежда, навярно все още бе в морето край Англия.

Ако капитан Хау не грешеше, в Индийския океан нямаше повече кораби на „Тейт“. Фарли винаги използваше повече кораби за търговията си с колониите в Америка и ако Деймиън искаше да потопи корабите на барона, трябваше да бъде в Атлантика.

Трябваше да закара и освободи робите в Мозамбик, но имаше и още една причина, която го задържаше в тези води. Касандра.