Робин Лий Хатчер
Магията (1)

Пролог

Лондон, 1696 година

Момчето чуваше плача и риданията, които се носеха от другите стаи на тъмната сграда със заковани прозорци. Слушаше тези звуци от четири дни и както неведнъж през тези безкрайни часове, му се искаше също да заплаче. Не толкова за себе си, колкото за баща си. Не можеше да си представи големия морски капитан затворен на такова място, далеч от свежите ветрове и издутите корабни платна.

Но колкото мрачно и безнадеждно да изглеждаше всичко, колкото и лошо да станеше, бащата не би одобрил дванайсетгодишният му син да се поддаде на сълзите и затова момчето не плачеше. Един ден, когато и той, и баща му щяха да бъдат свободни, щеше да разкаже историята на тези пленнически дни, а баща му щеше да го потупа по гърба и да му каже колко се гордее с него. Един ден…

Усети, че нещо се допря до крака му. Подскочи и ритна силно.

Плъхове! Как мразеше тези ужасни създания! Постоянно го дебнеха в мрака, опитваха се да го ухапят, пляскаха по босите му крака с тънките си опашки.

По дяволите, трябваше да си намерят нещо друго за гризане! Той нямаше да им позволи да използват краката му.

От внезапното раздвижване усети, че му се завива свят. Откакто го бяха довели тук, не бе хапвал нищо, освен стар, сух хляб, а водата, която му даваха, имаше солен вкус. Само като си помисли за храна, устата му се наля и стомахът му закъркори.

Зад него изскърца и се отвори врата, а по покрития със слама под се прокрадна сноп жълта светлина от фенер. Момчето се обърна и засенчи очи срещу непривичния светъл лъч.

— Този ли е, господарю? — попита човекът с фенера.

— Да, той е. Погрижи се довечера да бъде качен на кораба „Морското куче“.

Ярост заслепи момчето, когато разпозна омразния глас, и то се втурна към вратата.

— Гаден мръсник! Ще те убия за това, което стори на баща ми.

Тежък удар по главата върна момчето върху мръсната слама.

— Дръж се прилично, момко, или ще се намериш при баща си в Нюгейт. — Влезлият мъж потърка ръце, сякаш искаше да ги изчисти. — Изненадан съм, че не те е научил на по-добри обноски. Момчетата трябва да знаят как се говори с по високопоставени хора.

Момчето тръсна глава, като че ли се мъчеше да се отърве от глухия, неприятен глас. Премигна, опря се на лакти и вдигна глава към черния силует до вратата.

— Ти не си по-издигнат от мен. Ти си лъжец и крадец! Когато се освободя, ще докажа, че баща ми е невинен, и тогава…

Остър смях прекъсна гневните му думи:

— Ти си по-голям глупак и от баща си, момко. Трябва да стане чудо, за да се докаже, че не е предател. — Отново се изкиска: — А ти трябва да си магьосник, за да избягаш от мястото, където те изпращам.

Жестокият човек излезе през вратата, а смехът му остана да звучи в задушната стая.

— Аз нямам вина! — изкрещя момчето, докато вратата се затваряше с трясък. — Ще се върна! Кълна се в бащината си чест, ще се върна!