Робин Лий Хатчер
Магията (31)

Тридесета глава

Фарли не можеше да повярва на късмета си. Касандра се бе върнала. И то — точно навреме. Този път щеше да й намери съпруг по-близо до дома. Трябваше да действа бързо. Нямаше да удържи кредиторите си още дълго време. Трябваше му възрастен мъж, който да цени преди всичко красотата. Фарли не знаеше до каква степен е пострадала репутацията на племенницата му. Бе се опитал да запази в тайна отвличането й, но този идиот, зет му, се бе раздрънкал в опитите си да получи помощ от правителството.

Е, сега вече не можеше да помогне. Фарли се съмняваше, че е останала девствена след месеците, прекарани на кораб с пирати. Но, с Божията воля, красотата й едва ли е пострадала. Все още можеше да донесе тлъста сума от възрастен мъж, нетърпелив да се сдобие с наследник. Е, не чак толкова тлъста като сумата, която плати Абърнати, но все пак добра.

Фарли погледна от прозореца на каретата, когато приближиха Кетърингхол.

Съжаляваше, че в бележката от сестра му нямаше по-подробна информация. Тя бе написала само: „Касандра се завърна благополучно в Кетърингхол. Добре е. Реджина.“

Но как е избягала от похитителите си? Как е преживяла последните шест месеца, откакто я отвлякоха от „Пийкок“? Знаеше ли нещо, което би му помогнало да открие капитана на „Магия“?

Щом каретата спря пред каменния дом, Фарли отвори вратичката и слезе. Бързо отиде до предния вход с развято от острия есенен вятър палто.

— Реджина! Хенри! Касандра! — закрещя той, щом влезе, като реши, че не е време да се въздържа. Тръгна към стълбите.

Касандра чу, че вуйчо й я вика. Обърна се към вратата на спалнята си, но не можа да се насили да пристъпи. Сърцето й биеше лудо, дишаше бързо. Изведнъж се вцепени.

— Касандра!

Вратата й се отвори с трясък и се удари в стената. Тя гледаше Фарли Дънуърди, сякаш бе непознат човек.

„Вуйчо ти открадна компанията «Тейт» от баща ми… Обвини баща ми в държавна измяна… Дънуърди винаги получава каквото иска… Тъкмо той планира отвличането ти… Тъкмо той взе парите от откупа на Абърнати…“

— Скъпа… благодаря на Бога, че те върна при нас! — Вуйчо й прекоси стаята и я взе в прегръдките си. — През всички тези месеци се страхувах за теб, но сега отново си при нас. Това е чудо!

— Здравей, вуйчо Фар — поздрави го тихо тя.

Той отстъпи назад и започна да я изучава с пронизващи сини очи. Челото му се сбърчи:

— За какво е тази рокля?

— В траур съм.

— В траур? За кого? — Сега вече се намръщи и продължи: — Седни, момиче, и ми разкажи всичко. От бележката на майка ти нищо не разбрах. Едва не се побърках, докато пътувах от Лондон — представях си най-ужасни неща. Обещавам ти, скъпа, че пиратите, които те отвлякоха, ще бъдат открити. Имам приятели в правителството и те няма да позволят тези хора да останат ненаказани.

Не му казвай нищо за Деймиън! — предупреди я вътрешният й глас.

— В траур съм за съпруга си — отговори тя.

— Съпруга ти? — Фарли приседна на края на леглото: — Какво говориш? Да не би похитителите ти да те заведоха при Абърнати, в края на краищата? Да не си наследила именията му в колониите? — Бръчката на челото му се изглади и Касандра видя, че тази идея много му харесва.

— Не, вуйчо Фар. Не се омъжих за господин Абърнати, макар похитителите ми да ме заведоха при него. Истината е, че той е един ужасен човек и ние никога нямаше да си подхождаме. Взех си билет до Англия за друг кораб. Влюбих се в капитана на кораба и се оженихме на път за Барбадос. Корабът трябваше да пренесе захар в Англия, но докато бяхме на острова, той се разболя и после умря. — Видя неизречения му въпрос и отговори с известна горчивина: — Няма да има наследство. Господин Санфорд не притежаваше нищо.

— Виждам, че те разстроих, скъпа. — Фарли стана от леглото: — Ще те оставя да си починеш. По-късно ще поговорим пак.

Касандра не искаше да й казват да си почива, не искаше да говори по-късно. Не искаше да обсъжда с никого каквото и да е. Разговорите нямаше да помогнат. Сърцето й бе разбито, беше обхваната от подозрения и всичко, което изобщо можеше да се каже, беше полуистина и лъжа. Предпочиташе да я оставят на мира.

Сякаш прочел мислите й, Фарли каза:

— Трябва да поговорим за това, което се е случило на „Магия“, милото ми момиче. Този дявол трябва да бъде заловен! Трябва да бъде спрян! Заради него сме изправени пред пълно разорение. — Прегърна я отново и продължи: — Знам, че мога да разчитам на помощта ти. Бедната ти майка страда много през всички тия месеци, като се страхуваше, че си мъртва или е станало нещо още по-лошо. После изгуби и дома си. Знам, че ще ми помогнеш да не позволим нови беди да се стоварят върху семейството ми. Винаги си била дъщеря, на която може да се разчита.

— Ще направя каквото мога, вуйчо Фар! — отвърна тя рязко.

Маус се срещна с Деймиън в една бедна стая на странноприемница край пристанището. Донесе няколко интересни новини за дейността на Фарли в Лондон напоследък.

Изглежда, Фарли от месеци настояваше пред правителството да му помогне, за да попречи на „Магия“ да напада корабите му. Имаше и такива хора, които го обвиняваха, че се опитва да оправдае загубите си от лошите инвестиции с някакъв несъществуващ пират. Бил е принуден да продаде още пет кораба от компанията „Тейт“. От значителната някога флота сега бяха останали само „Пийкок“ и „Венчър“, а Фарли търсеше купувачи и за тях.

— Той се задушава, капитане, вярно ти казвам… И знае, че ти си го стиснал за гърлото.

— Добре — кимна Деймиън. — Нека знае, че съм аз.

— Сигурно ще търсиш племенницата му, прав ли съм?

Деймиън се наведе в стола си:

— Какво знаеш за Касандра?

— Само това, че Дънуърди получи съобщение от сестра си, че се е върнала. Тръгна на север да я види. — Маус се почеса по главата и добави: — И да й намери богат съпруг колкото може по-скоро.

Деймиън винаги се забавляваше от това, колко невнимателен е Фарли с Маус. Поверяваше му множество уличаващи го документи само защото мислеше — погрешно, — че Маус не може да чете и пише. Фарли смяташе също, че едноокият моряк е твърде глупав и не разбира какво се говори в негово присъствие. Маус винаги, когато се срещаше с Деймиън, беше богат източник на информация и през всички години, откакто работеха заедно, не беше грешил.

— Иска да я ожени за първия глупак, който се появи с нужните пари. Тя няма да има думата по този въпрос.

— Може би. — Деймиън се надигна от стола си: — Но аз ще имам думата. Можеш да изпращаш на сър Деймиън всяка нова информация в имението му в Нортъмбърланд.

Оливър се обади от другия край на стаята:

— Сигурен ли си, че това е разумно, Деймиън? Той вече те е виждал. Ами ако те познае?

— Единственият път, когато ме е виждал, имах дълга брада. Не съм казвал името си на никого от неговите капитани, нито на самия Дънуърди, а по-малко от десет души знаят фамилното ми име. В Англия аз съм просто тайнственият сър Деймиън, герой от войната и собственик на „Сорсъри Бей шилинг“. Сигурно се говори, че съм незаконен син на граф. — Деймиън поклати глава и устните му се разтегнаха в студена усмивка. — Няма да ме познае, но ще обърне внимание на дебелия ми портфейл.

— Какъв е планът ти? — попита Оливър.

— Най-важното е да измъкнем Касандра невредима от вуйчо й. А след това… Е, ще видим какво ще стане.

— Той е опасен човек, капитане. — Маус го погледна с единственото си око. — Няма да се поколебае да я използва срещу теб, ако открие кой си.

— Ще внимавам, Маус! Можеш да бъдеш сигурен. — Деймиън се обърна към помощника си. — Изпрати съобщение до адвоката на Дънуърди, че сър Деймиън се интересува от покупката на корабите, които баронът предлага за продан. Нека да разбере, че що прекарам няколко седмици в имението си в Нортъмбърланд. Той ще уведоми Фарли. И тъй като сме съседи, Дънуърди ще може да ме посети, несъмнено, за да поиска по-висока цена. Уведоми Флеминг, че искам „Чародейка“ да остане в Лондон до второ нареждане. Може да имаме нужда от кораба. А ти набави всичко нужно за „Магия“ за пътуването до Сорсъри Бей и го изведи нагоре, покрай брега. Вдигни знамето на „Сорсъри Бей шилинг“ и използвай сините платна. Това трябва да е достатъчно прикритие, ако Дънуърди случайно види кораба.

— Ще го направя, капитане.

— Ако трябва да се свържа с теб, ще го направя чрез стария турчин в Блит.

Оливър кимна.

— Добре, господа. Предлагам да се разотидем поотделно. С Божията помощ!

— С Божията помощ, капитане! — повториха тихо двамата моряци и изчезнаха.

Деймиън отправи молитва Касандра да е в безопасност, докато може да се добере до нея, и също се измъкна сред гъмжилото по кейовете на Лондон.

Фарли бавно разклащаше виното в чашата си, загледан в наситения бургундски цвят.

— И нямаш представа къде сте били, преди да стигнете в Чарлстън? — попита той нетърпеливо.

— Казах ти, вуйчо Фар — бях затворена в каюта без илюминатори. През цялото време, докато бях на „Магия“, виждах само едно момче на име Тоби. То ми носеше храната.

— Сигурно можеш да ми кажеш нещо, което ще ми помогне да разпозная капитана.

— Съжалявам. — Касандра поклати глава: — Нищо не мога да ти кажа. Нищо не знам за него. А и вече минаха месеци, откакто ме изпрати в Чарлстън. Дори и случайно да съм чула нещо, вече съм го забравила.

Тъмносините й очи посрещнаха твърдо погледа му. Тя не мигна, не трепна, но той беше сигурен, че племенницата му не казва истината. Не знаеше защо има такова усещане. Дали заради начина, по който го гледаше? Или заради предпазливата й усмивка? В нея имаше някаква промяна, но той не можеше да определи точно каква.

— Моля ти се, Фарли — обади се Реджина от масата, — не мислиш ли, че вече й зададе достатъчно въпроси? Ясно е, че тя не знае нищо, което може да ти помогне.

— Предполагам, че си права, скъпа сестро. — Проклета жена. Ако трябваше още дълго време да я понася…

— Мисля да се прибера в стаята си — каза Касандра и остави салфетката до чинията си.

Да, имаше някаква промяна в нея, в начина, по който ходеше, по който го гледаше. Но каквото и да се бе случило, Фарли се опасяваше, че това вече няма да е същата послушна млада жена, която бе уговорил да се омъжи за напълно непознат човек. Трябваше много внимателно да подходи към въпроса за новата сватба.

Стана и бързо отиде да дръпне стола й. Постави лявата си ръка на гърба й, а с дясната взе нейната ръка и я поведе към вратата:

— Извинявай, че те притискам толкова, скъпа! От цялата тази работа съм станал припрян и съм изтощен. — Целуна я по слепоочието. Сниши глас, когато заговори отново, за да е сигурен, че в него звучи нежно съчувствие. — Майка ти с право ме сгълча. Още не мога да свикна с мисълта, че си била омъжена и си овдовяла, откакто се видяхме за последен път. Смъртта на съпруга ти заема най-важното място в мислите ти и така трябва да бъде! — Стисна ръката й по-силно и продължи: — Не мисли за моите тревоги! Ще намеря начин да не бъдем изхвърлени от Кетърингхол и да не останем без дом, който да можем да наричаме свой. Не бих понесъл да подведа така сестра си — нито пък теб и баща ти.

„Достатъчно!“ — каза си той, като пусна ръцете й пред стълбата. Тази вечер бе посял идеята. Щеше да я полее утре и да види какво ще порасне.