Робин Лий Хатчер
Магията (33)

Тридесет и втора глава

Касандра стоеше до прозореца, обърнала гръб на изпълнения с хора хол, загледана в хълмовете зад къщата. Усещаше постоянна болка в слепоочията. Копнееше за миг тишина, далеч от гълчавата и смеха.

Реджина застана до дъщеря си:

— Не бива да стоиш самичка, скъпа.

— Аз изобщо не исках да идвам! — отвърна Касандра, без да погледне майка си. Засрами се от резкия си тон, но нямаше желание да се извинява.

— Знам, че не ти се иска да идеш при другите млади хора в балната зала, но поне би могла да поговориш с някои от старите си приятели. Моля те, опитай се да се позабавляваш! Няма да ти помогне да стоиш унила в ъгъла.

— Не съм унила, мамо.

Преди Реджина да отговори, икономът гръмогласно обяви името на новия гост:

— Сър Деймиън от плантацията „Сорсъри Бей“.

Касандра се обърна, погледът й прелетя през цялата дълга стая и спря на вратата. Видя го — великолепен в черно-бялото си облекло, по-висок от всички край него. За разлика от останалите джентълмени, той се бе отказал от перуката. Дългата му черна коса бе стегната на врата с лъскава черна панделка. Както винаги, изглеждаше великолепно.

— Касандра, какво има? — попита тревожно майка й.

— Нищо — прошепна тя, — няма нищо.

Реджина стисна ръката й:

— Но ти пребледня като призрак!

Деймиън обходи с поглед събралите се почти предизвикателно. Очите му се спряха на нея, но само за миг, и тя не бе сигурна дали изобщо я е видял. След това той отмести поглед. Дъхът й спря. Странно жужене в ушите й заглуши гласовете край нея.

Видя го как приближава: спираше за кратко представяне тук, разменяше поздрав там. Не я погледна втори път, но тя знаеше, че идва към нея. Деймиън беше тук и идваше при нея!

— Касандра? — Майка й я стисна леко за ръката.

Тя се извърна и погледна майка си. Лицето на Касандра се бе свило от тревога.

— Кой е този човек? Познаваш ли го?

— Не… не го познавам. — Касандра дори не бе сигурна, че е произнесла думите на глас. — Не го познавам! — повтори по-силно този път.

Реджина бе все така смръщена от страх.

— Добре съм, мамо. — Касандра се обърна с гръб към Деймиън и всички останали. — Наистина съм добре!

Но не беше. Беше изплашена и сърдита, наранена и… изпълнена с надежда.

Това беше лудост! Той изобщо не биваше да се връща в Англия, да идва в Нортъмбърланд, да се появява в Лейси Парк. Най-малко днес. Вуйчо Фар беше тук, можеше да го познае. Животът на Деймиън беше в опасност.

Знаеше защо е дошъл — да довърши онова, което бе започнал. Беше дошъл да унищожи вуйчо й, да смаже барона веднъж завинаги. Отмъщението беше всичко, което искаше.

Знаеше, че не е дошъл заради нея. Нали я бе отпратил. Не бе могъл да отговори на любовта, която тя му предложи.

И все пак, независимо от причините за появата му, той я бе видял и сега си пробиваше път през залата. Въпреки опасенията, гнева и болката, сърцето й биеше радостно.

Гласът на вуйчо й прекъсна мислите й:

— А ето и останалите членове на семейството ми, сър Деймиън. Реджина, Касандра, бих искал да ви запозная с нашия съсед. Той е собственик на Пойнт Котидж. — Касандра се обърна. — Сър Деймиън — продължи Фарли, — това е сестра ми Реджина Джеймисън и дъщеря й Касандра Санфорд.

— Госпожо Джеймисън, за мен е удоволствие — каза Деймиън и се поклони на Реджина. Погледът му се премести върху Касандра: — Госпожо… Санфорд.

Дали не повдигна леко вежда, когато произнесе името й? Дали не й се стори, че долавя въпросителна интонация заради името, което носи? Или просто се забавляваше.

— Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен? — попита Деймиън, а черните му очи я погледнаха изпитателно.

В ушите й отново нещо зашумя. Сърцето й биеше все по-силно, струваше й се, че цялата зала ще го чуе. Устата й пресъхна.

— Както виждате, дъщеря ми е в траур — намеси се Реджина. — Тя наскоро овдовя и не танцува.

Фарли бързо допълни:

— Може би една разходка из лабиринта в парка на графа? Той много се гордее с него.

— Навън е студено! — заяви сестра му твърдо.

Деймиън хвана Касандра за ръката, а очите му се спряха върху Реджина:

— Обещавам ви, мадам, че няма да задържа дъщеря ви дълго навън. — След това погледът му се срещна с погледа на Касандра. — Трябва да вземем наметалото ви — тихо добави той.

Реджина не можеше да си обясни странните чувства, които изпита, когато сър Деймиън поведе Касандра през залата. Беше изключително красив, но не това бе причината за вълнението й. Освен това беше твърде млад, можеше да й е син. Не, имаше нещо друго, освен красивия му външен вид.

— Кой е той? — попита тя брат си.

— Много богат човек. Тя го погледна втрещено. — Мисля, че това ще се окаже много важно за нас, Реджина — усмихна се Фарли. — Препоръчвам ти да се отнасяш към него с уважението, което заслужава.

Мразеше покровителствения тон на брат си. Би трябвало да е свикнала с него, след като цял живот го бе слушала, но не можеше. Докато живееха в имението Джеймисън, поне не бе принудена да го вижда всеки ден, не бе принудена да търпи униженията му. В продължение на двайсет години бе успяла да се измъкне от желязната му власт. Но сега, когато се налагаше тя и Хенри да живеят в Кетърингхол, Фарли отново контролираше всичко.

Без да му отговори, Реджина се отдалечи, прекоси цялата зала и спря до прозореца, който гледаше към градините на графа. Погледна към лабиринта от високи храсти.

Защо Касандра реагира така странно? Или на Реджина само й се бе сторило? Не, Касандра наистина се разстрои.

Видя как двамата излизат от къщата и тръгват бавно към лабиринта. Не си говореха, дори не се гледаха. Може би всичко бе наред. Може би тя само си въобразяваше, че става нещо, което не разбира. И все пак…

Реджина гледаше мъжа. Защо чувстваше някаква странна връзка с него, сякаш трябваше да го познава? И какво означаваше за дъщеря й присъствието му тук?

Щом се скриха в лабиринта, Деймиън спря и се обърна към Касандра. Стисна ръцете й над лактите. Копнееше да я привлече в обятията си, да целуне устните й. Но не можеше, поне сега.

— Какво правиш тук? — попита тя рязко, като се отдръпна от нето.

— Дойдох за теб.

— За мен?

— Да.

Тя замълча и го изгледа изпитателно. Като свърши с огледа, промълви:

— Кейт ти е съобщила за бебето.

— Да.

— Разбирам.

Не му харесаха странните нотки в гласа й.

— Касандра…

Тя се освободи от ръцете му:

— Върви си, Деймиън! Върви си при кораба и екипажа. Вземи каквото можеш от вуйчо ми, но не си мисли, че ще можеш да ми вземеш детето.

— Не съм дошъл, за да ти взема детето. Искам и теб, и детето! Искам да се оженим!

— Така ли? — Касандра вирна предизвикателно брадичка. — Значи щом съм бременна, съм достойна за женитба? Не те ли тревожи вече това, че баронът ми е вуйчо? Ами плановете ти за мъст, Деймиън?

— Ще се откажа от тях, ако поискаш това от мен!

— За колко време? — Тя пристъпи към него. Сините й очи отново гневно блестяха: — Колко време ще мине, преди да му кажеш кой си и че си превърнал племенницата му в своя любовница? Колко време ще мине, докато отново ме изриташ?

Той сграбчи раменете й и я притегли към себе си, като се опитваше да успокои гнева й. Но тя не можеше да се успокои. Започна да блъска гърдите му с юмруци — отново и отново. Той не направи опит да се измъкне от нападението и не отстъпи. Заслужаваше си гнева й. Просто чакаше той да се излее изцяло.

— Защо? — попита тя, когато юмруците й се укротиха, а гневът й премина в сълзи. — Защо направи това с мен? Защо не ми позволи да те обичам?

— Просто не можех — отвърна той честно. — Не знаех как мога да бъда обичан. — Преглътна буцата в гърлото си и продължи: — Касандра, дойдох да ти искам прошка. Не съм тук заради детето или за отмъщение. Дойдох за теб.

Пое дълбоко дъх. Знаеше колко силно я бе наранил. За толкова много неща имаше да изкупва вина. Молеше се тя да му даде още една възможност. Щеше да й е трудно да му повярва сега, а можеше и никога да не му повярва. Можеше никога да не му прости.

Сложи пръст под брадичката й, повдигна лицето й и отново закова погледа си.

— Обичам те, Касандра!

Чу лека въздишка да се отронва от устните й, когато тя отново се дръпна от него. Отвори широко очи, лицето й побеля. Той отново протегна ръце към нея и тя отново се отдръпна.

— Мразех те за това, което направи, Деймиън!

— И аз сам се мразех.

— Исках да те накажа, да ти причиня болка.

— Заслужавам наказанието ти.

— Мислех си, че вече никога няма да те видя. Щеше да бъде по-добре.

— Не, Касандра! — каза той нежно. — Не заслужавам това. Дай ми още една възможност.

— Твърде късно е! — прошепна тя. — Аз вече съм те оплакала. Не мога отново да те пусна в живота си. Аз… аз не бих могла да го понеса!

При тези думи тя рязко се обърна и излезе от лабиринта.

Деймиън остана загледан след нея, странно спокоен след тази декларация. В този момент той разбра, че тя още го обича, но че ще трябва отново да завоюва доверието й.

И тъкмо това смяташе да направи.