Робин Лий Хатчер
Магията (22)

Двадесет и първа глава

Рано на другата сутрин времето се развали. От почернялото небе върху „Магия“ започна да се изсипва дъжд. Силният вятър издигна пръски от морето във всички посоки. Гигантски вълни подхвърляха кораба. Той се мяташе като детска играчка в кофа вода. На няколко пъти изглеждаше, че „Магия“ ще се разпадне.

Касандра бе принудена да стои в голямата каюта, но Деймиън прекарваше дългите дни и още по-дългите нощи на палубата, като се мъчеше заедно с целия екипаж да удържи кораба на повърхността. Касандра безпомощно наблюдаваше бурното море през люковете към коридора. Често се питаше дали ще оцелеят в тази буря. Но появеше ли се тази мисъл в главата й, тя коленичеше и отправяше молитва за Деймиън и екипажа му.

След три дни Деймиън влезе в каютата си при изгрев-слънце. Касандра се събуди и седна в леглото веднага щом чу стъпките му. После стана и се завтече към него. Прегърна го, без да обръща внимание на мокрите му дрехи.

— Свърши ли? — попита тя след доста време.

— Да.

Долови изтощението му дори в този кратък отговор. Хвана ръката му и го преведе през стаята до един стол при леглото. Сложи ръце върху раменете му, принуди го да седне и взе да го съблича, като започна с ботушите. Когато свали всичко, освен брича, тя отново го изправи и махна просмуканите с влага панталони, преди да го подсуши с хавлия. След миг той вече бе в леглото и спеше, плътно завит до раменете.

Касандра го гледаше и си мислеше. Дойде й наум да легне при него, но като го виждаше така уморен, реши, че няма защо да го притеснява. И по-нататък можеше да се сгуши в прегръдките му. А сега щеше да го остави да се наспи.

Погледна през люка към розовите и лилавите облаци, които се рееха над тъмнозеленото море. То вече не приличаше на праисторическо чудовище като през най-лошите моменти на бурята. Не преставаше да се учудва как промените можеха да следват така бързо една след друга. Сега всичко изглеждаше така спокойно. Все още й тежаха спомените за собствената й уплаха, за убедеността й, че ще загинат.

Касандра бързо се облече, излезе от капитанската каюта и тръгна към палубата. Когато изкачи стълбите, пое дълбоко дъх и отново се зарадва на свободата си. Трябваше да признае, че последните три дни не бяха така ужасяващи като бурята, прекарана от нея в каюта без прозорци. Този път поне можеше да вижда какво става навън.

Тя забеляза Оливър на носа и му помаха. Той й отвърна, после се спусна на главната палуба и тръгна към нея.

— Добро утро, госпожице Джеймисън. Изглежда си оцеляла след това изпитание.

— Добре съм, благодаря, Оливър. — Тогава забеляза умората по лицето му. — А ти как си?

— Ще се оправя, като поспя малко.

— А останалите?

— Един от дърводелците си счупи крака, а младият Тоби си навехна глезена, но други поражения сред екипажа няма.

Тя се намръщи:

— Ще се оправят ли?

— Разбира се. Лекарят намести крака на Баукър. Би трябвало да зарасне добре. Глезенът на момчето още го боли, но и то ще се оправи скоро.

— Може би бих могла да се грижа за тях, докато се почувстват по-добре — предложи Касандра.

Оливър се усмихна:

— Боже мой, това много ще им хареса, госпожице. Няма човек от моряците, който да не мисли… — Той се спря, а по бузите му изби руменина. — Е, знаем, че помогна на капитана… Ох, благодарни сме, че… Виж, ние обожаваме капитана и разбираме, че той и ти… — Той отново спря и този път лицето му бе яркочервено.

Касандра се питаше защо тя самата не се изчервява. В края на краищата, екипажът на „Магия“ знаеше, че тя споделя леглото с капитана, без двамата да са минали през черквата. Преди няколко седмици самата мисъл за това би я ужасила. Сега просто й бе приятно да чуе, че се ползва с одобрението на екипажа.

Оливър прочисти гърло и продължи:

— Ще се отбием във Форт Джеймс за някои ремонти.

— Форт Джеймс? Но това е английско пристанище, Оливър! Разумно ли е Деймиън да се появява там? А ако разпознаят кораба? Всички ще бъдете изложени на опасност.

Оливър сложи успокоително ръка на рамото й:

— Няма страшно, госпожице. „Магия“ няма да е закичен с черния си флаг, когато спре до кея, а това е единственото, което би го отличило от кой да е кораб от Сорсъри Бей.

Касандра не беше убедена и това навярно пролича по изражението й.

— На капитана може да не му хареса, че ти го казвам, но мисля, че е време да разбереш някои неща, госпожице Джеймисън. Деймиън не е пират, както вече съм споменавал. Черният флаг на „Магия“ е издиган единствено при среща с корабите „Тейт“. Иначе по нищо не се различава от стотици други кораби. Затова и няма характерна фигура на носа и име, изписано на борда.

Тя усети лъч надежда:

— Тогава Деймиън Тейт не е преследван от правителството за пиратство?

— Хората, които знаят фамилията на Деймиън, са по-малко от пръстите на ръката ти. Не го е използвал, откакто дойде в Барбадос. Мнозина мислят, че е незаконородено дете, което дори не знае името на баща си. Освен това… — Тук Оливър се усмихна: — Защо правителството ще издирва един от собствените си герои?

— Герои?

Изражението на Оливър стана доволно:

— Бог ми е свидетел, госпожице, говоря истината. За службата му по време на войната, капитанът бе удостоен с благородническо звание. Когато сме в Англия, го наричат сър Деймиън.

Касандра се обърна и отиде до лявото перило на кораба. Опита се да подреди хаотичните си мисли. Деймиън не бе престъпник — поне в очите на двореца. Всъщност беше благородник, рицар. Сър Деймиън, и не само рицар, а и герой от войната. Ако не беше заблудата му, че вуйчо Фар е заграбил корабите „Тейт“ и пратил баща му на смърт, Деймиън не би се занимавал с пиратство. Не би поставял в опасност нито своя живот, нито живота на екипажа си. Ако тя успееше да го убеди в невинността на вуйчо си, навярно всичко това би останало зад гърба им. Навярно би могъл дори да реши, че я обича. Навярно биха се оженили…

— Ако само можех да открия доказателство за Деймиън — промълви тя, — би спрял всичко това.

— Какво доказателство ти трябва?

Тя се обърна към Оливър. Изражението му беше станало строго, а веждите му бяха сключени.

— Доказателство за невинността на вуйчо ми — отвърна тя и вдигна гордата си брадичка.

— Да върви по дяволите идиотската клетва — измърмори Оливър повече на себе си, но думите му стигнаха и до нея. Той се приближи. Докосна белега в дясната страна на лицето си. — Знаеш ли от какво ми е това, госпожице? Вуйчо ти със собствените си ръце ми издълба тази красива линия. Служех като юнга на „Пийкок“ под командването на капитан Тейт, бащата на Деймиън, когато го арестуваха като предател. Спомням си добре деня, когато Дънуърди дойде на борда и ни съобщи, че той е новият господар. Беше станал капитан още преди да получи другата си изискана титла и на кораба нямаше и един човек, който да не е пострадал от него.

Касандра клатеше глава, докато го слушаше.

— Да, така си е. Получих този белег само защото една вечер разлях вечерята в скута му. Обвини ме, че съм го направил нарочно. Грабна ножа от масата и замахна към мен. Не успях да се отдръпна навреме.

Тя потръпна в себе си.

— Би могъл да ме нарани още повече, но ми се притече на помощ друг моряк. Заради тази постъпка Маус заплати с окото си.

— Маус? — повтори тя, като си спомни обветрения едноок моряк, който бе служил при вуйчо й толкова години. — Аз го познавам. Беше и на „Пийкок“, когато ме плениха.

— Да, той никога не е напускал корабите „Тейт“. Дънуърди го използваше за много неща, защото мислеше, че е пълен глупак. Но Маус не е глупак. Помогна много на Деймиън през последните години. Ако вуйчо ти разбере за това, би убил Маус в същия миг.

Касандра поклати глава. Не можеше да повярва в онова, което Оливър твърдеше за вуйчо й. Вярно е — бе го чувала да повиши глас един-два пъти, когато е ядосан. Майка й имаше навика да го предизвиква. Но никога не бе видяла у вуйчо си Фар склонност към насилие.

Но така ли беше? Спомни си как един път наложи с бича си няколко коня, които загубиха на състезание. Но не би направил същото с хората, които работеха за него. Дали не би го направил?

— А Професора казвал ли ти е как е загубил пръстите си? — прекъсна мислите й Оливър.

Тя го погледна, а предчувствието накара гласа й да се разтрепери:

— Каза ми, че са го заловили да краде хляб от камбуза.

— Да, а собственикът, който се разпореди за наказанието му, беше не друг, а Фарли Дънуърди. Същият мръсник, който беше казал на Професора, че ако жена му умре, ще има повече хляб за останалите.

Касандра покри очи.

— Не! Не може да е вярно — прошепна тя.

— Изслушай ме, госпожице. — Помощникът се приближи до нея и дръпна ръцете й от лицето. — Вуйчо ти е жесток и безмилостен човек. Не го е грижа за страданията на другите хора, ако това му донася пари. Мнозина от моряците на „Магия“ са налагани с котешкия камшик по гърба от самия Дънуърди. А не са му чужди и злоупотребите със собственото семейство. Тъкмо той бе замислил отвличането ти от „Пийкок“. Само че Деймиън научи за това от Маус и стигна до тебе пръв. Дънуърди прибра откупа от Абърнати, а не ние. — Пусна ръцете й и отстъпи. — Капитанът няма да се зарадва, че съм ти казал тези неща, но беше време да научиш истината. Отдавна беше време.

Касандра продължаваше бавно да клати глава. Това не можеше да е вярно! Просто не можеше.

— Напълно във възможностите ти е да станеш причина да обесят всички ни, ако предпочетеш да вярваш на този свой вуйчо вместо на Деймиън. — Очите му се свиха: — Ти познаваш капитана, госпожице. Познаваш го със сърцето си, дори и да не знаеш всички факти. Той не би те излъгал.

— Не, не би ме излъгал — прошепна тя и се обърна към морето.

— Аз също не бих те излъгал — добави Оливър.

Тя чу отдалечаващите се стъпки на помощника на Деймиън. Потърси в съзнанието си някакво възможно обяснение за поведението на вуйчо си. Опита се да си представи, че човекът, описан от Оливър, бе същият вуйчо Фар, който винаги се бе отнасял с нея като със собствена дъщеря, но не успя. Невъзможно беше! Положително имаше някаква грешка. Със сигурност бъркаха.

Но как биха могли всички да грешат? Помисли си за белязаното лице на Оливър. Не си беше въобразил кой е замахнал с ножа към него. А липсващите пръсти на Професора? И той ли си бе въобразил, че някой е заповядал да ги отрежат?

Като опря лакти на перилото, тя отпусна глава в дланите си. Беше прекалено много. Не можеше да мисли разумно. Ако беше вярно, ако думите на Оливър за вуйчо й се опираха на истината, тогава всичко, което тя винаги бе мислила, беше лъжа.

„Тъкмо той бе замислил отвличането ти от «Пийкок»… Дънуърди прибра откупа от Абърнати…“

Господ да й е на помощ, това сигурно бе вярно! — и в такъв случай тя изобщо не познаваше вуйчо си.

Гневът и чувството, че е предадена, се бореха в нея. Последва ги ужасното усещане за загуба на любовта и вниманието, в които някога бе така сигурна. Накрая дойде вината. Помисли си за всички хора, които бяха страдали заради вуйчо й, и се почувства някак отговорна пред тях. Искаше да изкупи тази вина. Пред всички тях.

Касандра затвори очи, когато я обзе ново чувство. Страх! Страх за Деймиън. Ако вуйчо й Фар наистина бе устроил отвличането й, ако бе прибрал откупа, без да знае — и дори без да го е грижа — какво е станало с нея, отмъщението му към Деймиън щеше да е дори по-страшно, след като узнаеше самоличността му. А някой ден щеше да я узнае. Няма тайна, която да се запази толкова добре и толкова дълго.

— О, Деймиън — пошепна тя, — как да те защитя?