Робин Лий Хатчер
Магията (13)

Дванадесета глава

Под сивото утринно небе Деймиън твърдо и решително мина по главната палуба. Беше се подготвил да не се влияе от покорния и примирен поглед на Касандра. Но очите й не се откъснаха от неговите. Той първи погледна встрани.

Беше облечена с кадифена рокля в розово — този цвят обикновено й стоеше добре в комбинация с руменината по бузите. Стегнатите банели на корсета повдигаха гърдите й към дълбокото деколте и ги подчертаваха. Помисли си как Абърнати би ги оглеждал и го обхвана пристъп на ярост.

— Госпожице Джеймисън — поздрави я той, когато спря пред нея.

Тя леко повдигна глава:

— Капитан Деймиън.

— Е, както ти бях обещал, пристигна благополучно в Каролина.

— Да, така ми беше обещал.

Забеляза как леко заострената й брадичка потрепва. Пребори се с желанието да я докосне, да я успокои. Прогони тази мисъл решително, както бе потиснал и гнева при мисълта как друг мъж би я прегръщал и целувал, би я любил.

Приближи се Оливър:

— Готови сме за път, капитане.

Деймиън кимна, но не свали поглед от Касандра:

— Навярно няма смисъл да те моля да ми простиш, че те взех от „Пийкок“. Все още мисля, че така стана по-добре.

В очите й блеснаха сълзи.

— Вече съм ти простила, капитане — прошепна тя.

За него това бе съвсем неочакван отговор.

В начина, по който я сграбчи и я притегли в обятията си, нямаше нищо деликатно. Без всякаква неувереност, устните му се притиснаха към нейните, търсеха, напираха и я искаха. Сякаш я изпиваше — като човек, изоставен на пуст остров, който опитва за първи път вода след много седмици.

Докато ръцете му се плъзгаха по шията, за да обгърнат лицето й, той усети бързия й пулс — като потрепващи криле на пленена птица. Чу тихите й стонове — наполовина удоволствие, наполовина протест. Хвана ги с устни и се наслади на тях, както се наслаждаваше на нея.

Изгаряше от желание. Усети, че е само на крачка от поддаване на лудостта — можеше да я вдигне и да я отнесе долу, да каже на хората си да поемат към Сорсъри Бей, а Абърнати, Дънуърди и целият свят да вървят по дяволите.

Дънуърди. Името се вряза в омаята от страстта му като бръснач и той почувства, че не може да каже просто „По дяволите!“ за човека, изпратил баща му на смърт.

Беше само моментна мисъл. Но бе достатъчна да го възпре от онова, което знаеше, че не бива да прави.

Стиснал здраво раменете на Касандра, Деймиън я отдалечи от себе си:

— Изглежда, трябва да се извиня и за още нещо, госпожице Джеймисън. Моля те, прости ми. — Обърна се към Оливър, но отново отбягна погледа на помощника си: — Погрижи се дамата да стигне при годеника си благополучно. Ще потеглим, като се върнете.

— Слушам, капитане.

Макар че опита да се сдържи, не успя да не погледне за последен път Касандра. Бузите й бяха поруменели. Зениците й бяха разширени и изглеждаше трескава. Ако се бе засегнала, той знаеше, че вината е негова. С усилие устоя на изкушението да й предложи утеха. Без да каже и дума повече, той се завъртя на пета и се отдалечи от нея.

 

 

Касандра бе обхваната от благословено вцепенение по време на пътуването към Абърнати. Беше благодарна, че Оливър и не очакваше от нея да приказва. Не би могла да го направи, дори и да опиташе. Но не искаше да опитва.

Нямаше никаква представа колко време е изминало, преди каретата да свие от главния път, но когато се огледа, видя в края на дълга алея голяма двуетажна къща, окъпана от лъчите на обедното слънце. Какво бе станало с покрилите небето облаци на тръгване от „Магия“? Наистина ли бе пътувала с каретата толкова време?

— Пристигнахме, госпожице — съобщи й Оливър.

Единствената й реакция бе да кимне. Какво можеше да каже? Че е щастлива да е тук? Не беше щастлива.

Кочияшът спря пред стълби, които водеха към главния вход на къщата. Оливър отвори вратата на каретата, слезе на земята, обърна се и й подаде ръка. Тя се поколеба, стрелна с поглед къщата, а после — помощника на Деймиън.

Видя нещо да потрепва в кафявите му очи. Съжаление ли беше? Дали се бе досетил, че се е влюбила в Деймиън?

— Госпожице Джеймисън… — започна той.

Тя накрая се престраши, пое ръката му и слезе от каретата. Повдигна гордо брадичка и с изправени рамене се обърна към къщата, която скоро щеше да се превърне в неин дом.

В този миг вратите се отвориха. Излязоха две чернокожи момчета, пременени с червени ливреи, и застанаха от двете страни на входа. След миг се появи и господарят им.

Олдин Абърнати бе облечен по модата на деня — от обувките със златни токи и дългото сако с жилетка до внимателно завързаната бяла вратовръзка и цялата накъдрена перука. Беше със среден ръст, едър, но не дебел. Лицето му не се отличаваше с нещо, но не беше неприятно.

Абърнати се спря в края на покрития вход и сивите му очи бавно я проучиха. Погледът му я накара да се почувства неудобно. Устата му бе странно изкривена и това я накара да мисли, че й се подиграва.

— Значи успяха накрая да ви изпратят при мен, госпожице Джеймисън.

После обърна рязко глава и извика:

— Роман! — Веднага се появи огромен негър. — Залови тези хора и ги отведи в плевнята. Там ще изчакат да дойде полицията. — Обърна се към Оливър: — Ще дадем урок на тази сган. И двамата ще ви обесят заради това.

— Почакайте! — Внезапен порив накара Касандра да се изправи пред Оливър, преди Роман да го доближи. — Господин Абърнати, тези хора не са направили нищо лошо. Наеха ги само, за да ме доведат при вас. Не те са пиратите, които ме отвлякоха от кораба на вуйчо ми. — Хвърли поглед към огромния негър до себе си, после — към господаря му. — Моля ви, сър — продължи по-тихо тя, — тези хора бяха изключително мили с мен. Не им се отплащайте по този начин! Биха могли да ме оставят на пристанището в Чарлстън и после сама да стигна до тук.

Абърнати присви очи, но накрая кимна:

— Добре. Роман, отведи ги в кухнята и се погрижи да получат храна и напитки заради безпокойството. — Протегна ръка към Касандра: — Елате с мен, скъпа. Имаме да говорим за толкова много неща.

Искаше й се да бъде още малко с Оливър. Да му каже… какво да му каже? Че го смята за приятел? Че ще й липсва? Не, не би могла да му каже това, дори Абърнати да не беше наблизо.

Погледна го през рамо:

— Благодаря ви, сър, че ме доведохте. Бяхте много любезен.

— За мен беше удоволствие, госпожице. — Този път той се усмихна и тя дори не обърна внимание на белега върху челюстта му. Забеляза само познатото лице на мъжа, който се бе отнасял мило с нея през цялото време. В негово лице наистина виждаше приятел и знаеше, че ще й липсва. — Надявам се да бъдете щастлива, госпожице Джеймисън — добави Оливър.

— Благодаря, сър — прошепна тя. Гърлото й бе свито и не можа да го каже по-силно.

Касандра отново погледна напред и прие предложената й ръка. Забеляза, че дланта му е малка — като че ли докосваше мида. Толкова се различаваше от…

Не, нямаше да мисли за него. Не би могла да сравнява Абърнати с капитана, иначе не би могла никога да намери спокойствие в живота, който й предстоеше.

Абърнати я отведе в малък кабинет в задната част на къщата. Покрай стените имаше букови рафтове за книги. Мебелите бяха солидни и тъмни. На двата прозореца имаше пердета от брокат. Носеше се ароматът на кожа и тютюн за лула.

— Седнете, Касандра — посочи й един стол Абърнати. След това отиде до канапето отсреща и застана зад него, с ръце върху облегалката. Сивите му очи отново я огледаха, като този път се задържаха по-дълго върху деколтето на роклята й. — Виждам, че сте били прекалено дълго на слънце. Не бива да сте така неразумна.

Тя не знаеше какво да отговори и не каза нищо. Погледът му отново се върна на нейния:

— Бих искал да ми разкажете какво се е случило през последните седмици. Интересува ме какво е станало с вас.

— Не съм сигурна, че ви разбирам, сър. — Тя се поизправи в стола си. Тонът му не й хареса.

— Много добре знаете какво имам предвид, Касандра. Интересува ме какво са ви сторили пиратите, които ви плениха.

— Не са ми направили нищо, ако говорите за това. След като ме взеха от „Пийкок“, ме държаха заключена в малка каюта до момента, когато корабът стигна някакъв остров, на юг от тук. Останахме там няколко дена, преди да ме качат на търговски кораб и да ме изпратят при вас.

— Ясно. — Абърнати отиде при голямото бюро до един от прозорците. С отмерени движения сложи тютюн в лулата си и я запали. Накрая се обърна отново към нея. Поемаше дим от лулата си и я гледаше замислено.

На Касандра й се искаше да се скрие някъде. Погледът му никак не й хареса. Нещо в него я караше да се чувства омърсена. В опит да отбегне взора му, тя извърна глава и се престори, че разглежда стаята.

— Знаете ли колко трябваше да платя за вас, Касандра?

Стомахът й се стегна:

— Известни са ми условията на брачния договор. — Тя с нежелание го погледна отново.

— Бих могъл, разбира се, да си избера жена, която би ми излязла по-евтино.

— Тогава защо не го направихте? — Бе започнало да й става лошо.

Абърнати се върна при канапето, но този път седна. Кръстоса крака, облегна се и й се усмихна:

— Защото, скъпа моя, никога не съм забравял какво прекрасно дете бяхте. И знаех, че ще станете още по-красива, когато пораснете. И вие не ме разочаровахте. Заслужавате си всяка лира, която съм платил за вас. И несъмнено ще ми родите красиви деца. — Отново смукна от лулата си.

Тя знаеше, че би трябвало да му благодари за комплимента, но думите му просто не прозвучаха така. Хвалбите му приличаха по-скоро на избиране на стока в магазина или на кобила за конюшнята.

— Разбира се, когато изготвях брачния договор, условието бе невястата да е невинна и незапозната с интимните отношения между мъжа и жената. — Тя го гледаше с недоумение. — Очаквах невястата ми да е девствена.

Тя почувства как бузите й пламват:

— Уверявам ви, сър, че съм това, което сте очаквали.

— Хайде сега, скъпа моя. За глупак ли ме мислите? Бяхте пленница на онези мъже близо месец. Трябва ли да мисля, че те не са опитали онова, за което аз честно си платих.

Касандра рязко стана от стола си:

— Мислете си каквото искате, господин Абърнати. Няма нищо срамно, което да крия. Щом изпитвате подобни съмнения, ще се върна при родителите си. Ще се погрижим да си получите обратно цялата сума от брачния договор.

Усмивката му стана по-широка и той също се изправи:

— Това няма да е нужно. Ако желаех подобно нещо, никога не бих платил откупа от хиляда лири, които поискаха за освобождаването ви.

— Хиляда лири?! — повтори тя с разширени зеници.

— Да, хиляда лири. — Абърнати пристъпи към нея. — Вижте, Касандра, аз знаех, че си заслужавате цената, дори и да пристигнете малко опозорена. — Щом той започна да приближава, дишането й се учести. Искаше й се да избяга от стаята, но не можеше да помръдне. — Естествено, ще трябва да изчакаме с по-интимното ни опознаване, докато не се убедим, че не носите някой пиратски изтърсак. Нямам нищо против любовницата ми да роди копеле, но все пак предпочитам детето да е мое.

— Любовница?! — Думата едва се чу. Той остави лулата си на близката маса.

— Ти, естествено, не можеш да очакваш да се оженя за теб при това положение. — Дланите му се сключиха около ръцете й. — Това обаче не значи, че ще остана без теб. Заплатил съм прескъпо удоволствието да те приема в леглото си и ти ще бъдеш там.

Наведе се да я целуне, но тя обърна глава и устните му само жулнаха бузата й.

Абърнати рязко я разтърси, а пръстите му се впиха в ръцете й:

— Не се бори с мен, мила. Това ще ти донесе само неприятности.

Тогава я целуна и тя едва се сдържа да не повърне, когато устните му се притиснаха в нейните.

— Няма да ви бъда курва, сър! — извика тя предизвикателно. — Не можете да ме принудите да го направя.

— Курва е много грозна дума. Няма ли да е по-добре да те наричаме моя компаньонка? — Той се ухили. — Роман!

Вратата на кабинета се отвори и се показа слугата.

— Отведи госпожица Джеймисън в стаята, която приготвихме за нея. Мисля, че й е нужно да си почине и да помисли за бъдещето си.

— Не! — Касандра се стрелна покрай изумения роб. Като придържаше полите си, изтича по коридора и през отворената врата. Каретата тъкмо изчезваше зад завоя, а конете й препускаха в галоп. — Не — повтори тя, този път шепнешком. — Моля ти се, Боже, не!

— Ще трябва да поработим върху послушанието ти, Касандра. — Тя рязко се извъртя и се озова срещу Абърнати. — Очаквам от всеки в „Трите дъба“ — съпруга, любовница или роб — да ми се подчинява или да понесе последствията. — Лицето му стана по-сурово. — А ти не би искала да разбереш какви са тези последствия, скъпа. Не бих искал да видя жена, прекрасна като теб, да търпи такива наказания.

Цялата смелост на младата жена бе изчезнала заедно с каретата и Оливър.

— Не можете да направите това! — Гласът й бе разтреперан, тъй като се бореше със страха и отчаянието. — Вуйчо ми няма да ви разреши да се измъкнете с такова нещо. Той…

Абърнати се изсмя:

— Ти не познаваш барона като мен. Той няма да се намеси, повярвай ми. Всъщност няма дори да разбере какво ти се е случило. А може би след няколко години ще се върнеш в Англия. Ако си разумна, ще използваш наученото тук за собствена изгода. Жена с твоята хубост може доста да забогатее, скъпа. Има мъже, значително по-богати от мен, които ще платят добре за онова, което аз смятам да притежавам.

Тя се разтрепери.

— Отведи я в стаята й, Роман, и се погрижи да не я безпокоят.

Касандра усети дланите на слугата върху ръцете си малко, преди да бъде погълната от чернотата.