Робин Лий Хатчер
Магията (3)

Втора глава

Призори „Магия“ леко приближи десния борд на „Пийкок“, без някой да го усети.

— Сега — спокойно каза Деймиън.

Британският флаг бе смъкнат от мачтата и на негово място свежият утринен вятър развя отличителното знаме на „Магия“.

Деймиън чу викове откъм другия кораб и разбра, че те току-що са открили, че това не е „Гиневир“. На „Пийкок“ настъпи ад, когато хората от екипажа осъзнаха, че са били измамени и може да платят с живота си. Но вече бе твърде късно и те го знаеха.

Във въздуха бяха дадени предупредителни изстрели с мускети, когато екипажът на „Магия“ започна да се качва на кораба плячка. Моряците от „Пийкок“ се предадоха със слаба съпротива. Само след няколко минути търговският кораб и всичко на борда му принадлежеше на Деймиън и хората му.

Деймиън изчака на своя кораб, докато изземат всички оръжия, а Фарли Дънуърди бъде изведен на палубата. След това пиратът се хвана за едно въже и прескочи с него разстоянието между двата кораба, като тупна само на няколко стъпки от собственика на „Тейт“.

Деймиън свали триъгълната си шапка и направи дълбок поклон пред човека, когото мразеше повече от всичко на света.

— Барон Кетъринг, удоволствие е да ви видя, милорд. Бях се отчаял, че никога няма да се срещнем.

Фарли стоеше с изкривена перука и развързана дантелена вратовръзка. Гледаше гневно Деймиън, но се преструваше на спокоен.

— Какво искате? Защо сте на моя кораб? — Погледът му се зарея към морето с отчаяние.

— Ако търсите „Гиневир“, губите си времето, сър. На кораба възникнаха… проблеми, така да се каже, и трябваше да се върне за ремонт в Англия. Баронът пребледня като платно. — Него очаквахте, нали? Жалко, че не казахте на екипажа да стреля срещу нас, но откъде можехте да знаете, че ние ще дойдем вместо „Гиневир“? Корабите толкова си приличат, нали?

— Кой точно сте вие?

— Аз съм капитанът на „Магия“.

— „Магия“!? — Фарли промълви името с ужас.

Деймиън, доволен от играта си с противника, се засмя студено и безрадостно:

— А, значи сте чували за мен. Надявах се, че капитаните ви са предавали поздравите ми, но човек никога не може да е сигурен, когато изпраща послание.

— Дали съм чувал за вас? — възкликна Фарли. — Та вие почти сте ме разорили. По дяволите!

Деймиън зацъка с език:

— Да съм ви разорил? Боже, боже! Това не може да е вярно. Корабите „Тейт“ плават по моретата почти от трийсет години. Как бихме могли ние с екипажа ми да променим положението за толкова кратко време? — Приближи се до барона и го погледна отгоре: — Разбира се, не бих могъл да ви разоря само за три години. Това би ангажирало всичките ми усилия. — Лицето на Фарли стана мораво червено: — Ааа, значи започвате да разбирате най-сетне. Да, милорд, търся вашите кораби, само вашите. Затова мнозина в Лондон започват да ви мислят за луд. Те наистина ви мислят за луд, нали, милорд? Или пък просто смятат, че правите глупави грешки и лъжете, за да се оправдаете? — Деймиън бавно разтегна устни в усмивка. — Но и в двата случая положението става трудно за вас в Англия, нали?

— Няма да ви се размине… — започна баронът.

— Няма ли? — вдигна вежда Деймиън. — На мене ми се струва, че ми се е разминало.

— Извинете, сър. — Оливър застана до Деймиън. Изглеждаше странно: донякъде развеселен, донякъде объркан. — Може ли да ви кажа нещо?

Деймиън отново погледна собственика на „Пийкок“ и усмивката му изчезна.

— Заведете барона при екипажа му — рязко нареди той на двамата моряци, които държаха Фарли. Проследи ги как изчезват по стълбите и се обърна към помощника си: — Какво има, Оливър?

— За дамата става дума. Изглежда, че не се радва на нашата компания. Да пукна, ако не се е заключила в каютата си и не иска да ни пусне.

— Заключила вратата си срещу банда пирати? — Деймиън пак се засмя. — Колко е умна!

 

 

През вратата Касандра чуваше как ограбват кораба.

Тъкмо бе започнала утринния си тоалет, когато изстрелите я предупредиха, че има беда. Без някой да й казва, знаеше, че ще бъдат нападнати от пирати. Сякаш сънят й ставаше действителност. Спусна се да заключи вратата си. След това, за по-сигурно, я подпря със стол — единствената вещ в каютата, която не бе закована за пода, като го наклони на задните крака и го притисна под бравата.

Барикадата изглежда беше добра. Няколко пъти се опитваха да отворят вратата, но като видяха, че е заключена, си отидоха.

— Какво ще стане с нас, госпожице Касандра? — попита плачевно прислужницата й.

— Мързеливите простаци искат само това, което могат да вземат с лекота — отвърна тя, като се стараеше да се окуражи, както и да успокои нервното момиче, свило се наблизо.

И успя. Наистина се почувства по-добре. До такава степен, че се помъчи да измисли още няколко обидни думи за сганта пред вратата на каютата. От минута на минута ставаше все по-уверена, че няма да бъдат открити или няма да им причинят зло. Надяваше се, че вуйчо й и екипажът са също така добре, както те с камериерката.

Но с внезапен трясък и шум от строшено дърво вратата се срути от пантите си. По пода се разхвърчаха парчета от счупения стол, а едно от тях падна в краката й.

Касандра изпищя и се притисна към стената. Закри уста с дясната си ръка, за да не издаде нито звук повече. Но смелостта й се изпари и тя зачака появата на пирата от сънищата си.

Нападателят трябваше да се приведе, за да влезе през счупената врата. Отначало тя видя само черната му коса — гъста и лъскава, завързана отзад с панделка. После той се изправи и тя бе потресена от ръста му. Беше доста над метър и деветдесет. Широката му бяла риза и плътно прилепналите черни панталони разкриваха невероятно широките му плещи и силните мускули на краката и ръцете.

Не беше нито дебел, нито мръсен. Не носеше нито револвери, нито сабя, не залиташе и не я псуваше, както бе направил пиратът от съня й. Поне засега.

Но когато го погледна в лицето, си помисли, че е по-страшен от всичко, което си бе представяла. Лицето му бе покрито с гъста черна брада, която криеше чертите му по-добре от всяка маска. Но не скриваше очите му.

Бяха черни като на демон, а изражението им отне и последната капка смелост на Касандра. Тези очи, черни като косата му, леденостудени и без всякакви чувства, сякаш я прободоха.

— Госпожица Джеймисън, предполагам. — Помете пода с триъгълната си шапка, като се поклони. — Радвам се да се запознаем.

Никога не бе чувала думи, които да звучат така фалшиво. Бе уверена, че той й се подиграва.

— Аз съм капитан Деймиън от кораба „Магия“.

Устата и гърлото й пресъхнаха, но тя продължи да го гледа безмълвно.

— Ще ви бъда задължен, ако ме придружите до палубата. — Отправи бърз поглед към камериерката, която се бе притиснала в един ъгъл. — Вие можете да останете тук, госпожице.

Касандра с мъка преглътна.

— Какво искате от мен? — попита с дрезгав глас.

Той отново леко кимна и посочи вратата:

— След вас.

— Къде… къде е… — Касандра отново преглътна. — Къде е вуйчо ми?

— Моля, госпожице Джеймисън. — Думите бяха любезни, но тонът му несъмнено бе заповеден.

И последните капчици смелост се изпариха. Със сведен поглед Касандра забързано прекоси каютата, направи широк кръг, за да го заобиколи, и излезе в коридора. Той вървеше точно зад нея — толкова близо, че тя сякаш усещаше топлината на тялото му.

Всичко изведнъж замря на главната палуба и пиратите прекратиха плячкосването. Настъпи тишина, дори и бризът сякаш онемя. Касандра усещаше погледите на мъжете — бяха почти като физическо докосване. Не искаше да вижда очите им. Отправи поглед към хоризонта с предизвикателно вирната брадичка и скръстени на гърдите ръце.

— Е, това се казва хубава кобилка — промърмори някой наблизо. — Нямам нищо против да си поиграя с нея.

— Мистър Бинс!

При тази рязка заповед тя спря и се обърна. Ако преди очите на капитана й се бяха сторили студени, сега те й се видяха десет пъти по-студени.

Един младеж, не много по-възрастен от самата Касандра, излезе напред. Смъкна плетената шапка от главата си.

— Моля за извинение, госпожице — изломоти той. — Не исках да проявявам неуважение.

Касандра не знаеше как да отговори. Бе обградена от разбойници и главорези, оставена на благоволението на демона капитан, но ето че един от пиратите стоеше пред нея изчервен като ученик и я молеше за прошка. Тя погледна нервно към капитан Деймиън, но той се бе обърнал настрани. Проследи погледа му.

Откъм другия край на палубата към тях приближаваше слаб мъж със сини панталони и раирана риза. Касандра трепна, когато той приближи, без да може да откъсне поглед от грозния белег, пресичаш, дясната му буза. Кафявите му очи за миг се срещнаха с нейните, после са насочиха към капитана.

— Пленниците са заключени, капитане.

— Добре. Заведи госпожица Джеймисън на „Магия“.

Касандра бе изумена.

— Не смятате да ме сваляте от този кораб, нали?

Капитанът се обърна и я изгледа. Острият му поглед се задържа върху нея няколко мига, през които тя не смееше да диша, а после, колкото и да бе невероятно, се усмихна.

— Уверявам ви, госпожице Джеймисън, точно това смятам да направя.

Деймиън забеляза, че лицето й пребледня, и си помисли, че тя ще припадне. Наистина леко се олюля; той посегна да я задържи, но тя се измъкна в мига, когато пръстите му докоснаха лакътя й.

— Какво сте направили с вуйчо ми? — попита тя настоятелно.

— Нищо му няма.

— Искам да го видя!

Деймиън поклати глава:

— Невъзможно е. Оливър, заведи я в каютата й.

— Няма да отида. — Касандра се изви настрани и очевидно бе изпълнена с решимост.

Деймиън сграбчи ръката й, преди да се е отдалечила и на две крачки, и рязко я обърна към себе си:

— Предлагам да не се опитвате повече да правите това, госпожице Джеймисън! Не търпя бунтове на корабите си.

Сините й очи се разшириха. Добре очертаните й устни се свиха и тя го изгледа в упор. Въпреки волята си, Деймиън се почувства виновен. Тя наистина бе невинна овчица, както смяташе Оливър.

Също тъй бързо, както се бе появила тази мисъл, той я изтласка от ума си, обзет от гняв. Момичето бе племенница на Фарли Дънуърди. Това оправдаваше намеренията му спрямо нея.

Тя се стегна и не се предаваше:

— Какво смятате да правите с мен?

Какво наистина смяташе той?

Не можа да намери отговор и осъзна, че Бинс бе прав. Тя наистина бе хубава кобилка. Сребристо русата й коса, все още в безпорядък след съня, падаше като мек облак по светлорозовия й халат. Лицето й бе деликатно, нослето — леко вирнато, устните — нежнорозови, а кожата на лицето — като крем. От дълбините на тъмносините очи се излъчваше силен характер. Не беше от онези глезли, които при най-малкото препятствие започват да хленчат. Прииска му се да докосне устните й, за да види дали са толкова сладки, колкото изглеждат. Прииска му се…

Тя го ритна по глезена.

Изненадан, той кресна от болка:

— По дяволите, момиче!

Тя се освободи от ръката му и хукна към каютата на вуйчо си, а полите й се вдигнаха почти до коленете. Като че ли можеше да избяга от борда на кораба. Малката глупачка!

Деймиън силно изруга и черните му очи обходиха палубата. Моряците отново се заеха с плячката, слепи и глухи за това, което бе станало между дамата и капитана. Той не чу подигравателен смях, макар да знаеше, че те положително се смеят. Тази шега не му хареса.

Като все още проклинаше под нос, тръгна след непокорната си пленница.

 

 

— Вуйчо Фар! Помогни ми, вуйчо Фар!

Касандра отвори с трясък вратата на каютата му, но там нямаше никой. Знаеше, че ще бъде така, но все пак се бе надявала. Огледа се. Всички ценни предмети бяха отмъкнати. По пода бяха разхвърляни книжа. Завивките бяха смъкнати от койката, а дюшекът бе разпран. Всяко кътче говореше за насилие.

— Вуйчо Фар — пошепна тя безпомощно.

„Скрий се — крещеше вътрешният й глас. — Намери място да се скриеш, преди да е станало твърде късно!“

Сърцето й лудо биеше. Тя се обърна, за да се подчини на инстинкта си, но вече бе късно. Пътят й бе препречен. Огромната фигура на капитана изпълваше рамката на вратата.

— Той е в трюма, госпожице Джеймисън, и ако не искате да ви сполети същото на борда на „Магия“, предлагам ви да ми сътрудничите.

Касандра усети хладните му сърдити думи като физически удар.

Бе чувала да се разказва на ухо за униженията, на които пиратите подлагат пленените жени. Нямаше да се остави като тях — без никаква съпротива.

— Не се приближавайте към мен! — предупреди го тя.

Той влезе в каютата и я изпълни цялата: всякакъв изход бе отрязан.

Обзета от страх, тя отново поиска да го ритне, но този път не улучи.

— По дяволите, момиче! — изкрещя той. — Достатъчно!

Повдигна я с бързо движение на ръката и я метна на рамо. Главата й висеше на гърба му. Понесе я с широки крачки към палубата.

— Свалете ме — настояваше тя. Удряше с юмруци по гърба му и го риташе. — Свалете ме, казах!

— Млъкни! Иначе ще ти запуша устата.

Тя се умълча, защото не се съмняваше, че той ще направи точно това.

От всички страни се понесе висок груб смях. Вдигна глава, но от падналите над очите й гъсти коси не можа да види нищо. Честно казано, бе доволна, че не ги вижда. Предпочиташе да мисли, че това е само ужасен кошмар.

Когато отново погледна надолу, видя, че човекът, който я бе пленил, стои на парапета на кораба. Изведнъж двамата полетяха над океана и дъхът й спря. А когато краката му отново докоснаха палуба, въздухът излетя със свистене от дробовете й.

Пиратски кораб. Тя беше на пиратски кораб! Бе пленница на самия дявол. Безпомощна бе да се брани от него. Дори с голи ръце той можеше да я пречупи на две. Господ да й е на помощ, каква можеше да направи?

Някъде с трясък се отвори врата. След миг Касандра бе стоварена грубо върху койката. Но тя веднага се изправи на колене и отметна косите от лицето си.

Той стоеше разкрачен пред нея и я гледаше, сякаш бе хлебарка, която се готвеше да смаже.

— Не трябва да се страхувате от мен, госпожице Джеймисън — каза той презрително. — Вие не притежавате нищо, което да ми трябва.

С тези думи той се обърна и излезе. Касандра чу как се превърта ключът, след това стъпките му се отдалечиха. До нея вече долитаха само приглушените гласове на пиратите, които довършваха плячкосването на „Пийкок“.

За първи път в живота си Касандра бе съвсем сама, без човек, към когото да се обърне за помощ.

Огледа малката каюта без илюминатор. Стените бяха толкова близо една до друга, че не оставаше въздух. Колко ли време смяташе да я държи затворена тук?

„Не трябва да се страхувате от мен, госпожице Джеймисън. Вие не притежавате нищо, което да ми трябва.“

Запита се дали това, което каза, е вярно. И ако не беше, как можеше да се спаси от него?

Сърцето й се сви от страх. Облегна се на стената и зачака.