Робин Лий Хатчер
Магията (15)

Четиринадесета глава

Сънищата на Касандра през цялата нощ бяха изпълнени с чувство за благополучие. Сънува как Деймиън води сивия си жребец покрай брега. Видя слънцето да гали абаносовата му коса и да проблясва по тюркоазното крайбрежие. Видя как териерът Сирс скача в ръцете на Деймиън и чу веселия смях на любимия. Почувства топлината на усмивката му, когато погледите им се срещнаха, а радостта, която усети в сърцето си, бе почти непоносима. Искаше й се винаги да се чувства така. Искаше й се да остане на това място, където нищо и никой не биха могли някога да им навредят, където винаги щяха да бъдат заедно.

„Заедно… заедно… заедно…“

Въздъхна, когато постепенно се събуди. Все още не бе готова да се раздели с топлотата на сънищата си.

Лека-полека усети, че леглото й се люлее, и осъзна, че отново е на кораба и пак са в открито море. Тогава усети и още нещо: не беше сама в леглото.

Отвори очи. Оловната светлина преди разсъмване проникваше през люковете и й позволи да види задната стена на каютата на Деймиън. Видя, че и той я гледаше. Лежеше на една страна, с лице към нея. Беше така близо, че тя различи черните му мигли, които ограждаха също така черните му очи. Бяха така близо един до друг, че тя би могла да се пресегне и да докосне тъмните къдрави косъмчета на гърдите му над завивките.

Той протегна мазолестата си ръка и я постави на бузата й. И тя вдигна ръката си и я постави върху неговата. През цялото й тяло премина тръпка, а дишането й се учести.

— Този път няма да ти се извинявам, че съм те качил на борда на „Магия“ — тихо й каза той.

Тя навлажни устни с върха на езика си и пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Аз и не искам извинения, капитане.

Ръката му се плъзна от бузата й, мина през шията, през рамото и се спря на кръста й. Оттам той нежно я придърпа към себе си. От това разстояние тя усещаше топлината на тялото му, макар че не бяха достатъчно близо, за да се докоснат.

— Касандра…

Тя почувства нова тръпка по гръбнака си едновременно с дъха му върху челото си. Затвори очи и бавно се отдаде на тези странни, нови и прекрасни усещания.

Устните му докоснаха челото й, после направиха цяла пътека целувки от слепоочието до ухото й. Когато захапа меката част на ухото й, тя изпусна дъха си като при въздишка.

Изведнъж ръцете му се свиха и той най-накрая я притисна към себе си. Зарови лице в косите й.

— Мислех си, че съм те загубил — пошепна дрезгаво той. — Като си помисля какво можеше да стане…

Тя отвърна на прегръдката му:

— Да не мислим за това, Деймиън. Нека никога не си го припомняме.

Той се отдръпна за миг. Дланите му обградиха лицето й и той се взря в очите й:

— Не те нарани, нали?

— Не съм наранена.

— Искаше ми се да го убия.

— Той не го заслужава. — Тя отново сложи дланите си върху неговите.

— Страхувах се, че няма да дойда навреме.

— Все пак успя.

— Касандра…

Тя отговори на неизречения му въпрос с целувка, която в началото бе мека и нежна, но после стана по-силна, промени се. Без подканване Касандра разтвори устни, за да приеме езика му. Почувства как пулсът й се ускори. Самият вкус на любимия я възбуждаше. Засмука леко езика му и разбра, че му е станало приятно, по тихите звуци от гърлото му.

Отново я обгърна цялата. Тя почувства колко твърдо е тялото му под ръцете й. Прокара пръсти по жилестите мускули на гърба и раменете му. Когато той се помести, тя инстинктивно се притисна към него с бедрата си. Усети странно чувство в слабините си. Изпита непреодолимо желание да се премести още по-близо към него.

Целувките му не спряха и когато свали с едната си ръка нощницата й до кръста. Тя ахна в устата му, когато пръстите му допряха корема й. Очите й се отвориха, но неговите останаха затворени, докато преместваше ръка върху гърдите й.

За миг изпита чувство на паника, но то бързо бе заменено от удоволствие, когато той нежно поглади гърдата й и потърка зърното с палеца и показалеца си. Тя отново затвори очи.

— О, прекрасна моя — прошепна той с допрени устни до нейните, — ти запали огън във вените ми още щом те видях.

„А аз те смятах за демон — помисли си тя, тъй като не можеше да го каже на глас. Чувствата, които той я караше да изпитва, бяха отнели способността й да говори. — Мислех те за демон, но се влюбих в теб и разбрах, че не е така. Ти си моят чудесен пиратски капитан. Чудесен.“

Устните му отново се впиха в нейните.

„Обичам те, капитан Деймиън.“

Но всички съзнателни мисли я напуснаха, когато ръцете му продължиха да галят тялото й. Бе останало място само за чувства. А такива чувства не бе изпитвала никога преди.

Той сръчно свали нощницата й и я хвърли на пода. Нямаше представа как е успял да прехвърли плата през главата, без устните му да се отделят от нейните, а и не я бе грижа как го е направил. Знаеше само, че към усещанията й се бе добавило още едно, когато голите й гърди се опряха в неговия твърд гръден кош.

„Деймиън… о, Деймиън…“

Ръцете му се сключиха зад гърба й и привлякоха бедрата й към него. Очите й рязко се отвориха, когато усети новата му твърдост, опряна в нея. Чувството за паника отново я обзе. Тялото й се напрегна и тя опита да се отдалечи от него. Какво правеше? Какво се канеше да направи?

— Не се страхувай от мен, Касандра — прошепна й той. — Никога не се страхувай от мен!

Не, нямаше да се страхува от него. Деймиън не би я наранил. Не би позволил на никого отново да я нарани.

Тялото й се отпусна. „Обичай ме, Деймиън. Моля те, обичай ме.“

Едната му ръка се прехвърли отпред и бавно се плъзна по триъгълника от косъмчета между бедрата, а устните му се върнаха върху нейните. Милувката му бе така лека, така нежна, така…

А би трябвало да е ужасена. Не би трябвало да допуска такъв интимен допир. Това сигурно бе грях. Би трябвало да го накара да спре. Никога не си бе представяла, че някой може да докосва по този начин. И никога не бе помисляла, че някой би могъл нея да докосва така. Усети как се завърта и започва да се рее спираловидно нагоре. С въздишка на съгласие тя се остави да я понесе бурята от чувства.

Желанието на Деймиън бе неукротимо, но той се насили да бъде търпелив, да я изчака, докато сама пожелае. Нямаше да се измъчва от мисълта, че тя е невинна, девственица, а онова, което ще й отнеме, най-добре би оценил съпругът й. Нямаше да се тормози и от възможността друг мъж да я прегръща, както той я прегръщаше сега, друг да я докосва и да чувства растящата й възбуда. Знаеше единствено, че тя трябва да бъде негова, че мисълта да остане без нея е по-непоносима дори от сладкото мъчение на очакването да се потопи в нея.

Но когато Касандра отпусна глава на възглавницата и изстена през стиснатите си устни, цялата му сдържаност отстъпи. Шепнеше името й, докато заставаше над нея. Ръцете й бяха сключени около врата му, а той разтвори краката й и бавно навлезе в нея. Спря, когато усети здравата преграда. Погледна лицето й и прочете уплашения въпрос в очите й.

— Ще те заболи малко, но ще ти мине — прошепна дрезгаво той. — Уверявам те, ще мине.

После страхът изчезна от погледа й и остана само съгласие.

Той изстена и навлезе още по-навътре в нея.

Внезапната болка бе неочаквана въпреки предупреждението на Деймиън. Тя заби пръсти в гърба му и сподави вика си в рамото му. Той застина за втори път, но този път не вдигна глава, за да я погледне. Изчака нещо — тя не знаеше какво, после започна да се движи съвсем бавно.

Беше изненадана. Очакваше притеснението й да продължи, но не стана така. Болката още беше там, но постепенно започна да се измества от нарастващо в нея странно удоволствие. Движенията му бяха приятни и я увличаха. Затова, преди да го осъзнае, започна и тя да се движи в синхрон с него, като търсеше нещо, което сама не знаеше какво е.

Той отново я целуна и тя за втори път усети, че напуска реалността и навлиза в свят на чувства, свят без мисъл. Отдаде се на този свят и се понесе с надигащата се вълна на страстта. Усещаше в себе си пламнало нещо диво, което я караше да мисли, че ще се разбие на хиляди парченца. Когато накрая моментът дойде, извика силно.

Едва дочу неговия вик на удоволствие, защото изпадна в състояние, подобно на сън.

 

 

Как можа да го направи? Деймиън я държеше в обятията си и си задаваше този въпрос. Само преди няколко часа я бе изтръгнал от похотливата прегръдка, бе предотвратил изнасилването й от човека, който възнамеряваше да я направи своя държанка. Беше я уверил, че вече няма от какво да се страхува — а после…

Не беше по-добър от Абърнати!

Погали я с поглед. Изглеждаше така спокойна в обятията му. Сребристата й руса коса, пръсната върху завивката, приличаше на играещи по водата слънчеви лъчи. Розовите й устни бяха малко разтворени. Златистите й кафяви мигли бяха отпуснати върху целунатите от слънцето бузи.

Как можа да извърши с нея това! Не беше важно, че и тя участваше с желание. Не беше важно, че му се бе отдала. Беше девствена. Не би могла да знае последствията от постъпката си. Бе видял изненадата и несигурността в изражението й.

Беше по-лош от Абърнати. Абърнати поне й беше казал истината. Беше й казал, че смята да я направи своя любовница. А Деймиън не й бе казал нищо.

Как можа да я люби, да отнеме невинността й, след като знаеше, че за двамата няма бъдеще? Беше се заклел да унищожи вуйчо й, а унищожеше ли него, щеше да унищожи и Касандра, родителите й. Феодалът може би знаеше за машинациите на Фарли не повече от дъщеря си, но Хенри Джеймисън — така или иначе — щеше да пострада заедно с барона. Друг изход нямаше.

Само да не беше роднина на барона!

Не, това не би променило нищо. За двама им все така не би имало бъдеще. Как би могъл да поиска от нея — или от коя да е жена — да рискува живота си, докато той ограбва корабите на заклетия си враг? И в живота, и в сърцето му нямаше място за нея. Не би могло да има. Поне не сега. И навярно — никога.

Взря се напрегнато в сърцевидното й лице, като се мъчеше да запомни завинаги чипото й носле, упоритата заострена брадичка, накъдрените светли кичури коса около слепоочията и по челото й.

Беше като ангел. Дали заради него хората щяха да я мислят за пиратска курва?

Чувство за вина изпълни гърдите му и прогори гърлото му като жлъчка.

За такъв го мислеше тя. За пират. И имаше право. Той беше такъв. Нищо, че ограбваше само стоката от корабите „Тейт“ — кораби и стока, които щяха да са негови, ако ги нямаше лъжите и интригите на вуйчо й. Но нищо не променяше нито онова, което беше някога, нито това, в което се бе превърнал. Беше само извинение.

А ако останеше с него, хората биха възприели този факт в най-лоша светлина.

Деймиън прекара пръсти през косата й, като й се радваше. Касандра беше и много деликатна. Не бе приспособена за живота, който той можеше да й предложи. Не би могъл да й предложи да прекарва седмици на борда на „Магия“, да рискува живота си в бури и сражения. Нито би могъл да я помоли да прекара дълги и самотни месеци в Сорсъри Бей, като го чака и се моли за него.

А предложеше ли й това, би омекнал. Би забранил задачата, която си е поставил. Тя би го променила, а това той не можеше да позволи.

Затвори очи и я прегърна по-силно, като намести главата й в извивката между рамото и врата си. Болката в гърдите му стана едва поносима, когато отново си даде сметка за студената, безмилостна истина.

За двама им нямаше бъдеще!

А не би могъл да й върне онова, което й бе отнел. Беше й казал, че няма защо да се страхува от него, но я бе излъгал. Тя би трябвало да се бои, защото той й бе отнел онова, към което нямаше право да посяга.

Сега щеше да го намрази. Когато й кажеше истината, щеше да го намрази и презре. Така и трябваше да бъде. Тя трябваше да го мрази и презира.

Той докосна с устни челото й, сякаш й казваше последно, мълчаливо сбогом, защото знаеше, че никога няма да изпита отново миг на такава нежност, а не му се искаше да му сложи край.

Касандра надигна глава от рамото му и го погледна право в очите. Забеляза нещо в абаносовите им дълбини, което я уплаши. Видя го, че се отдръпва, оттегля се от нея, като се отказва от онова, което му бе дала с такова желание.

— Деймиън?

Той изтегли ръката си изпод нея, завъртя се и седна на ръба на леглото. Едва сега тя забеляза белезите, които разсичаха гърба му. Старите рани, избледнели от времето, но все още мъчително ясни, й припомниха думите на Професора за първия господар на Деймиън в Барбадос. Искаше да се пресегне и да го докосне, да го освободи от спомена и болката.

— Деймиън… — прошепна отново тя.

Гърбът му изтръпна. Прокара пръсти през косата си, после стисна крайчето на дюшека.

— Деймиън… какво има?

— Какво има? — повтори той. — Не е ли ясно какво има. — Той я погледна през рамо. — Никога не съм искал това да се случи, Касандра.

Тя дръпна чаршафа към голата си гръд и се плъзна към него забравила за белезите му — пресегна се и хвана ръката му:

— Аз самата го исках не по-малко от теб.

Той остро се изсмя:

— Ти едва ли си знаела какво искаш. Беше девствена.

— Деймиън? Погледни ме. — Той се обърна към нея. — Деймиън, аз… — Тя преглътна буцата в гърлото си и навлажни изсъхналите си устни с крайчето на езика си. — Обичам те. — Беше си мислила и се бе надявала, — че думите й ще оправят всичко. С тях обаче всичко, изглежда, стана още по-лошо.

Той рязко стана от леглото и грабна дрехите си от пейката, където ги бе хвърлил предната вечер. Облече се бързо, с гръб към нея. Погледна я отново едва когато свърши.

— След като ти научиш истината, Касандра Джеймисън, ще забравиш, че някога си ми казала това.

— Истината? — прошепна тя. Притисна още по-силно чаршафа към гърдите си — изведнъж голотата й стана по-очевидна под леката завивка. Почувства се открита, уязвима, уплашена.

— Ти дори не знаеш кой съм. — Тонът му беше странна смесица от гняв и отвращение.

— Ти си капитан Деймиън от „Магия“. Собственик си на плантацията Сорсъри Бей. Ти си човекът, когото обичам. Какво повече ми е нужно да знам?

Той пристъпи към нея:

— Името ми е Санфорд Деймиън Тейт. Син съм на Санфорд и Маргарет Тейт и по закон съм собственик на корабите „Тейт“.

Очите на Касандра се разшириха.

— Вуйчо ти открадна корабите „Тейт“ от баща ми.

— Сигурно грешиш. Вуйчо Фар никога не би…

Той направи още една крачка към нея. Ръцете му бяха свити в юмруци, а лицето му бе потъмняло от омраза. Очите му сякаш гледаха не към нея, а някъде назад, в миналото:

— Той не само открадна фирмата на баща ми, но и изпрати него в затвора, а мене зароби.

— Не… — прошепна Касандра и тръсна глава.

— Обвини баща ми в държавна измяна. Разпространи фалшиви сведения. Само по този начин можеше да сложи ръка на онова, което желаеше. А Дънуърди винаги получава каквото поиска. — Красивото лице на Деймиън се изкриви в болезнена гримаса. — Знаеш ли как постъпват с човека, обвинен в държавна измяна, Касандра? — попита дрезгаво той. — Имаш ли представа на какви мъчения го подлагат, преди да го сполети благословената смърт?

Тя отново тръсна глава — не искаше да знае.

— Оставят го да виси обесен с главата надолу. Държат го така толкова дълго, че да започне да мечтае за смъртта, но не достатъчно, за да умре. После отрязват въжето и забавлението започва. Екзекуторът отрязва члена и тестисите на осъдения. — Погледна я мрачно: — Знаеш за какво говоря, нали, Касандра?

Не беше сигурна, но я загриза ужасното подозрение, че знае какво има предвид.

— Тогава, като че ли стореното не е било достатъчно, екзекуторът разпаря корема на осъдения и изтръгва червата му.

— О, Боже! — изстена тя с желание той да спре. Пусна чаршафа и закри ушите си с длани. Стисна и очите си, за да не го гледа.

— Накрая, за да няма опасения, че човекът ще преживее мъченията, го обезглавяват и насичат тялото му.

Касандра още веднъж тръсна глава и сподави вопъла си.

— Не е останало нищо за погребване. — Гласът му бе изпълнен с безмерна болка. — От него не е останало нищо, което семейството му да прибере и да оплаче. Него го няма. Унищожен е. Като че ли никога не е съществувал.

Тя отвори очи и видя фигурата му през сълзите си:

— Съжалявам, Деймиън. Толкова съжалявам!

Той отново й показа гърба си. За миг в каютата се възцари мълчание. Тя изтри сълзите си и се опита да намери думи, с които да го утеши.

Но той нямаше нужда от утехата й.

Деймиън се обърна:

— Заклел съм се да унищожа виновника. Няма да се спра, докато не съсипя Дънуърди. За мен няма да има истински мир, докато не съм си разчистил сметките за смъртта на баща си. Ще си възвърна отнетото. Корабите „Тейт“ отново ще бъдат мои. А ако се наложи, ще го убия. — Тръгна към вратата. Докато я отваряше, добави: — И ако за това е нужно да стана див и кръвожаден пират, нека бъде така.

Тръшна вратата, а Касандра остана сама — измъчена и ужасена. Отпусна се на леглото и придърпа одеялата. Загледа се в тавана на капитанската каюта, като се опитваше да осмисли нещата, които току-що бе чула.

Той грешеше, разбира се. Вуйчо й не би могъл да има нищо общо със смъртта на бащата на Деймиън, нито пък бе получил корабната компания с други, освен законните, средства. Вуйчо й Фар бе благородник от Камарата на лордовете — безспорно уважаван и честен човек. Обичаше я и винаги й бе правил само добрини. Не би могъл да има нищо общо с ужасите, които Деймиън й бе описал преди малко. Деймиън е бил само момче, когато са го изпратили на Карибските острови. Някой го бе излъгал за събитията. Друг човек бе виновен за ужасните неща. Друг човек. Не вуйчо й Фар.

Тя трябваше по някакъв начин да накара Деймиън да разбере, че е сбъркал. По някакъв начин щеше да му помогне да стигне до истината.

Думите на Професора, нежелани и неприятни, отново зазвучаха в съзнанието й. „Деймиън носи повече белези от тези, които Спотсуд е оставил по гърба му. Белезите в душата му ще заздравеят много по-трудно. На Деймиън му е нужно нещо повече дори от добротата на Джедидая, за да отслабне желанието му да си отмъсти.“

Любовта й щеше да излекува раните в душата му, казваше си тя. Любовта й щеше да уталожи волята му за отмъщение. Любовта й щеше да го накара да забрави ужасите от миналото и да му покаже как да се интересува повече от бъдещето.

Но дори докато се мъчеше да се убеди, че всичко ще се оправи, думите на Професора продължиха да отекват в паметта й, да я изпълват с черно отчаяние. Тя се обърна по корем, притисна възглавницата към себе си, прегърна я и зарида.