Робин Лий Хатчер
Магията (18)

Седемнадесета глава

Слънцето вече бе започнало да зачервява източния хоризонт, когато Деймиън напусна палубата. Бяха се измъкнали от „Венчър“ по време на най-черните часове на нощта, макар че това им се бе удало много трудно. Фарли бе наел нов капитан за източноиндиеца. Този капитан нямаше намерение да се откаже лесно и през по-голямата част от нощта Деймиън се бе мъчил да убеди противника си, че курсът му все още е към Англия. Едва когато четвъртинката луна се скри на запад, Деймиън нареди корабът да поеме на юг.

Сега капитанът уморено вървеше към каютата си. Искаше единствено да хапне набързо и да поспи няколко часа. Знаеше обаче, че ще трябва да се разбере с Касандра, преди да може да си позволи и едното, и другото.

Пое дълбоко дъх, отвори вратата на каютата си и влезе вътре.

Тя лежеше на леглото, облечена все така със странния си комплект моряшки дрехи. Беше все още с неговата бяла памучна риза, пристегната в пояса, но сега краката й бяха обути в брича на Тоби. Друг от хората му й беше дал чифт кожени ботуши с натъпкани парцали пред пръстите и сега вече не се налагаше да ходи боса. Изглеждаше доста привлекателна в това облекло. Целият екипаж мислеше така.

Деймиън тресна вратата зад гърба си.

Тя се стресна, после седна в леглото и премита, докато се разсъни.

— Деймиън… — прошепна. — Свърши ли се?

— Да, избягахме им.

— Беше един от корабите на вуйчо ми, нали? — Тя се премести до ръба на леглото и стъпи на пода.

— Така беше.

— Но защо не им даде сигнал, че не им мислим злото? Ако вуйчо Фар е бил на борда, щяхме да разрешим спора си. Сигурна съм, че ако можех да поговоря с него, между вас двамата всичко би се изяснило.

По дяволите, колко упорито момиче беше! За Фарли нямаше никакво значение дали тя е на борда на „Магия“ или не. Би потопил кораба на Деймиън, без дори да се замисли за безопасността на Касандра. Той просто бе такъв човек и би трябвало тя да си отвори добре очите, за да се убеди сама.

— И какво смяташ да направиш сега? — попита тя и приглади няколко непослушни кичурчета от косата си.

— За съжаление, ще се наложи да останеш малко по-дълго при нас, госпожице Джеймисън. Няма да отидем в Англия. Засега това е невъзможно. Но ти обещавам да те изпратя вкъщи веднага щом намеря подходящ кораб.

Той видя как тя повдига брадичка и как изправя раменете си. Направи две предизвикателни крачки към него:

— Не искам да се връщам в Англия. Искам да остана с теб, Деймиън. С удоволствие ще дойда, накъдето и да ме поведеш.

За бога! Беше така прекрасна. Ако можеше да е сигурен, че ще продължи да се чувства така дори и след като унищожи семейството й…

— Деймиън? — Тя докосна ръкава му. — Нека изпратя писмо на вуйчо си. Нека ти докажа, че е невинен.

Той се отдръпна от нея:

— Не.

— Той те преследва единствено защото мисли, че си пират.

— Аз наистина съм пират.

— Но не е нужно да бъдеш. — Към тона й се добави отчаяние. — Би могъл да се откажеш от това. Би могъл да се върнеш на Сорсъри Бей и да станеш плантатор. Тогава вече няма да бъдеш сред преследваните. Имай ми доверие, Деймиън. Не бих направила нищо, с което да те поставя в опасност! — Тя замълча и добави по-тихо: — Бихме могли да бъдем заедно.

Картината, която му бе описала, беше привлекателна, но той не можеше да си позволи дори да се замисли над нея. Обърна гръб на Касандра и прекоси стаята. Наля вода в един леген и изплакна лицето си. Когато се изправи, бе успял да изгони съблазнителните мисли от главата си.

— А не мислиш ли, че на вуйчо ти няма да му стане приятно, че ти живееш с човека, който е ограбвал корабите му?

— Ти не познаваш вуйчо ми. След като му обясним, той ще ти прости. Бихме могли…

У Деймиън нещо се прекърши. Гневът му бе така голям, че му се искаше да се нахвърли върху всичко около себе си:

— По дяволите, Касандра! Не ми е нужна прошката на този мръсен убиец. Нужна ми е главата му! Искам да го видя как страда. Искам да си плати за онова, което е направил! — Той пристъпи към нея и грабна ръцете й: — Мислиш ли, че не бих те направил своя държанка, ако смятах, че с това ще нараня Дънуърди? Бих го направил, мила Касандра. Без колебания. Бих се радвал да му покажа, че си предпочела мене пред него.

Пусна я с леко побутване. Ръбът на леглото удари коленете й и тя рязко седна. Лицето й бе пребледняло болезнено.

Но Деймиън не забелязваше нито сломеното й изражение, нито сълзите, които се бяха събрали в очите й. Но и да беше ги видял, щеше да ги използва само в своя полза. Трябваше да използва всички средства, за да махне тази жена от себе си. Тя беше като зараза в кръвта му. Трябваше да се отърве от нея! Тя щеше да го спре, ако й разрешеше. Щеше да го накара да забрави за клетвата си пред паметта на баща си, пред себе си и пред хората на кораба.

Направи още една заплашителна крачка към нея:

— Ти не ме разбираш, нали? Не искаш да възприемеш думите ми. Казваш, че ме обичаш, но не ми вярваш, нали, Касандра? Нали? И все още си мислиш, че невинният е вуйчо ти!

Болката в сърцето й беше по-силна, отколкото можеше да понесе. Опита се да преглътне горещите сълзи. Мъчеше се да не разреши на риданията да се откъснат от гърлото й.

— Недей! — прошепна тя с разтреперан глас. — Моля ти се, недей!

Деймиън изстена раздразнено, обърна се и тръгна към вратата. Когато я отвори, погледна към жената през рамо:

— Ти не познаваш човека, когото се опитваш да защитиш. Ако не беше той, ти никога не би била моя пленница. Ако знаеше истината, щеше да се смразиш от ужас. И ако знаеше истината за мен, щеше да направиш същото. Ще те нараня, Касандра! Предупреждавам те. Така само ще те нараня…

Затръшна силно вратата след себе си.

Касандра остана загледана във вратата, а гневните думи на Деймиън кънтяха непрекъснато в съзнанието й. Вече не можеше да обръща гръб на истината. Деймиън не искаше нито нея, нито любовта й. Омразата и отмъщението бяха много по-важни за него, отколкото тя. Щеше да продължи набезите си срещу вуйчо й Фар, докато единият от двамата умреше.

Тя легна на леглото, сви се на топка и обгърна гърдите си, сякаш искаше да запази сърцето си. А беше сигурна, че то ще се пръсне. Не можеше да понесе мисълта за живот без Деймиън. Но ако той убиеше вуйчо й, това би унищожило и нея.

Затвори очи и си помисли за човека, когото Деймиън изкарваше злодей, но си представи само вуйчото с подареното от него пони за седмия й рожден ден и екзотичните дарове след всяко негово завръщане от чужбина. Виждаше единствено вуйчото, който я бе завел в Лондон, когато навърши девет години, човека, който я бе разходил с лодка по Темза. Не виждаше нищо, освен вуйчото, който я глезеше с хубави рокли и красиви бижута, който бе подпомогнал материално първата й учебна година в Лондон.

А Деймиън? Той наистина ли бе такъв човек, какъвто твърдеше, че е? Беше ли безмилостен пират, който би я задържал като своя любовница и би се отървал от нея, когато му омръзне? Беше ли човек, обладан от желание за кръв, човек, забравил всички правила на изисканото общество?

Не, това тя не можеше да приеме. Това не беше Деймиън, когото познаваше и обичаше. Беше виждала прекалено много прояви на добрината му — и за големи, и за дребни неща. Беше видяла дома, построен от него в Сорсъри Бей за толкова много нещастници. Беше видяла уважението, което си бе извоювал в очите на хората си. Сама бе изпитала нежността, която бе в състояние да даде. Не беше такъв, какъвто искаше да я накара да мисли, че е.

Но едно нещо бе сигурно. Тези двама мъже щяха да се унищожат един друг, ако тя не намереше начин да ги спре. Трябваше да ги спре навреме — преди да е станало твърде късно.

 

 

Касандра се учуди, когато се събуди и откри, че още е в леглото на Деймиън. Светлината, струяща през люка, показваше, че вече е пладне. Докато бе спала, в каютата бе станало горещо и задушно.

Седна в леглото, после провеси крака и се изправи. Протегна се, прозя се и погледна към люка. Морето днес беше тъмнозелено, а върховете на вълните имаха цвета на сметана. Лазурното небе висеше отгоре като безкраен балдахин.

Позволи си миг на разтоварване и се наслади на гледката, преди да се върне към най-важното в мислите си сега. Като заспиваше, бе осъзнала нещо много важно. Не я интересуваше нито невинността, нито вината на вуйчо й, не я интересуваше нищо. Единственото нещо, което имаше значение за нея, беше да бъде с Деймиън. Може би някой ден щеше да успее да го убеди, че бърка за вуйчо й Фар. Може би щеше да го убеди да се откаже от пиратските си набези срещу корабите „Тейт“ и да се установи в Сорсъри Бей. Може би щеше дори да го убеди, че го обича.

Знаеше какъв живот избира. Той не бе казал, че я обича. Беше я предупредил, че би я направил своя любовница — или курва, — ако с това би наранил вуйчо й, но тя бе склонна да поеме и този риск. Тя трябваше да поеме риска. Твърде много го обичаше, за да се откаже от голямата си страст без борба.

Касандра опря пръсти в слепоочията си. Не й се мислеше за онова, което бъдещето щеше да отреди на нея, на тях. „Въпросите са прекалено много — мислеше си тя, — а за малко от тях има отговори“.

Стомахът й тогава изкъркори и тя осъзна, че е прегладняла. Не беше яла нищо от вчера на обед. Явно я бяха забравили, докато е спала в каютата на капитана. Или Деймиън просто е решил да я остави да гладува.

Погледна разтревожено към вратата на каютата. Дали я беше заключил?

Бързо прекоси стаята, грабна бравата и я натисна. Въздъхна с облекчение, когато вратата пред нея се отвори.

Без да мисли за размъкнатия си вид, тръгна към камбуза с надеждата, че при Дъфи е останало нещо за ядене.

 

 

Звукът от смеха на Касандра накара Деймиън да се спре в коридора. Послуша го за миг, после тръгна към вратата.

— Честна дума, Дъфи — чу гласа й той, — това е най-хубавото ядене, което някога са ми поднасяли.

— Само си ги измисляш, госпожице. Просто си така гладна, че дори да ти бях предложил бисквити и трюмна вода, пак щеше да ги приемеш за вкусно блюдо. Почти нищо не съм ти поднесъл.

Деймиън спря зад ъгъла, после се наведе и надникна в камбуза.

Касандра бе седнала на масата на готвача и дояждаше купа моряшки гювеч, който се състоеше от солено говеждо, картофи, грах и сухар. От вятъра косата й бе добила странна форма, но на него му се стори красива, а лицето й, в профил, изглеждаше още сънено, което й придаваше уязвим вид. Видя и как изискано тя попи с кърпичка ъгълчетата на устата си.

— Уверявам те, че съм много по-придирчива, приятелю. Мога да приема трюмната вода само ако ми я сервират със свинско.

Дъфи се изсмя, докато изстъргваше един голям черен котел, обърна се и й показа щърбата си усмивка. Но Касандра вече не се усмихваше.

— Къде отиваме, Дъфи? — попита тихо тя. Готвачът сви рамене. — В Сорсъри Бей ли се връщаме?

Деймиън усети някакво желание в гласа й и се намеси неочаквано.

— А ти там ли искаш да отидеш, Касандра? — попита той и се показа на вратата.

Тя подскочи изненадана, а лъжицата й падна на пода.

Деймиън се наведе да я вземе. Когато вдигна глава, погледът му се срещна с нейния:

— Опасявам се, че там няма да сме в безопасност. Трябва първо да се уверим, че не ни преследват.

Той й подаде лъжицата. Пръстите й докоснаха неговите, когато я поемаше, а той усети как в него му избухва желание.

Раздразни се, че не може да я изгони от мислите си, както му се искаше. Беше разочарован от себе си, че не може просто да я забрави. Съумял бе да я отбягва през последните четири седмици в морето, но сега изведнъж бе изгубил силата, която преди бе черпил от гнева си.

В погледа, който бе отправила към него, отново пролича колко много иска той да вярва в нейната любов. Но как можеше тя още да вярва в любовта си? След всичко, което той й бе казал, тя трябваше да го мрази, както и той мразеше себе си. Защо сега не викаше и не го ругаеше, както би трябвало да направи, както той бе искал тя да направи?

Той се изправи и се обърна така рязко, че удари чело в трегера. Като ругаеше наум, вдигна ръка и докосна драскотината. По пръстите му остана кръв.

Ръката й докосна неговата и го накара да се обърне към нея.

— Нека видя какво е станало.

Тя го издърпа назад, към пейката, като дърпаше ръката му, за да го накара да седне. После взе салфетката, останала до чинията й, избра чисто ъгълче и го потопи във вода.

— Ето така. — Тя нежно сложи плата върху челото му. — Това е само драскотина. — Ръката й се спря. Пръстите й сега бяха в косата му. Пое бавно, но дълбоко дъх и усети как през тялото й мина тръпка. — Трябва да внимаваш, капитане. Таванът на камбуза не е достатъчно висок за човек с твоя ръст.

Той също пое дълбоко дъх, после вдигна очи към нейните. Бузите й се бяха зачервили. Езикът й нервно се стрелна между устните, за да ги навлажни.

Съпротивата му бе стигнала до точка на срив. Ако се забавеше още миг, вече нямаше да може да се контролира.

Изправи се:

— Ще запомня това, госпожице Джеймисън. — И тръгна към вратата.

— Капитане?

Той се спря, но не се обърна.

— Къде отиваме, след като не в Сорсъри Бей?

Пленниците нямаха право да знаят накъде ги водят. А Касандра бе именно това. Беше негова пленница. Каза си, че ще я търпи още само докато намери начин да я върне на родителите й. А може би щеше да поиска нов откуп за нея. Да, това би оправдало присъствието й на „Магия“.

— Капитане?

— Тръгнали сме към Мадагаскар.

— Мадагаскар? Но това не е ли…

— Това е пиратско свърталище — бързо завърши той, като по този начин искаше да припомни и на двамата кой и какво точно е той. — Идеалното място за хора като мен и екипажа ми.

Надяваше се тя да запомни това. Надяваше се да го запомни и да стои настрани от него, по дяволите, преди да е станало твърде късно!