Робин Лий Хатчер
Магията (26)

Двадесет и пета глава

Искаше й се да умре.

Касандра се надвеси над нощното гърне и повърна. След това легна отново на леглото и затвори очи, докато прислужницата поставяше влажна кърпа на челото й.

— Ти сама се разболяваш — каза й Кейт с най-авторитетния си глас. — Прекарваш часове в тая стая, изплакваш си очите, а когато не плачеш, бършеш сълзите си. Отказваш да се храниш. Хабиш се за нищо. Каква жена ще намери Деймиън, когато се върне? Такава ли искаш да те види? — Тя леко се наведе: — Откровено казано, изглеждаш направо ужасно, Каси.

— Но той няма да се върне — заяви Касандра.

— Разбира се, че ще се върне. Но аз повече няма да търпя тия глупости. Сега ще се облечеш и ще излезеш малко на въздух. А после ще седнеш и ще закусиш с мен на верандата. Тогава ще се почувстваш по-добре.

На Касандра не й стигаха сили да спори с нея. Би предпочела просто да си легне и да умре, но — изглежда — Кейт нямаше да й позволи.

— Май — обърна се Кейт към прислужницата, — помогни на госпожица Джеймисън да се облече, а после я придружи до долу.

Момичето направи реверанс.

— Много добре. Ще те чакам, Каси. Не се бави.

След малко, в синя рокля — малко по-светла от очите й, със сресана и сплетена коса, Касандра влезе в хола, за да бъде огледана от Кейт. Накрая домакинята обяви, че видът й е далеч по-добър.

— Сега нали се чувстваш по-добре, момичето ми?

Касандра кимна, без да знае и без да се интересува дали се чувства по-добре. Всъщност беше претръпнала. И точно такъв й се искаше да бъде. Беше много по-добре от болката. Беше по-добре, отколкото да си мисли за Деймиън и да си спомня за грозните думи, с които го бе обсипала, преди да замине. Така беше по-добре, отколкото да си мисли колко много я мрази той.

— Ела. Ще се поразходим.

Кейт хвана ръката на Касандра и я изведе през вратата. Преминаха пътеката чак до кея, после се върнаха. Кейт бърбореше през целия път, като разказваше на Касандра за всичко и за всички, които срещаха по пътя си. Поддържаше бърз ход и когато се върнаха, и двете жени дишаха тежко.

Вътрешното вцепенение бе започнало да отслабва. Касандра дори бе започнала малко да се ядосва на Кейт.

— Сега ще седнем и ще хапнем — подкани я домакинята, докато я извеждаше на верандата.

— Не съм гладна — сопна се гостенката.

Кейт повдигна вежда, но не каза нищо. Вместо това принуди по-младата жена да седне и повика прислужницата.

— Донеси ни закуската — нареди тя.

Касандра въздъхна примирено, защото нямаше сили повече да се ядосва.

— Кейт — тихо подхвана тя, — аз наистина не съм гладна.

— Добре, аз мисля, че трябва да ядеш. А след като хапнеш, ще разбереш, че съм права. Послуша ме и се разходи — сега се чувстваш по-добре. Виждам го. В бузите ти дойде малко цвят. А когато сложиш и малко храна в стомаха си, ще ти стане още по-добре.

Нямаше смисъл да спори с Кейт. В края на краищата, тя беше самозваната кралица на това свърталище на бивши пирати. Когато Кейт беше в такова настроение, тя заповядваше и изискваше подчинение. Касандра би сглупила, ако й се противопоставеше, и го знаеше.

Обърна се към океана и несъзнателно затърси високи мачти и бели платна. Но видя единствено вода до хоризонта. Той обаче беше някъде там.

„Деймиън, обичам те и искам да те видя пак. Моля те, върни се.“

„Върви тогава! Върви и бъди проклет! Не ме е грижа дали ще те видя отново.“

Пръстите на Деймиън се стегнаха върху щурвала, а погледът му се зарея в далечината.

В миналото винаги бе откривал спокойствие на кърмата на кораба. Тук винаги бе чувствал, че е господар на съдбата си. Но напоследък и тук не намираше утеха. Особено откакто бяха потеглили от Залива Сейнт Джон.

„Нали и ти вземаш онова, което искаш и когато го поискаш? Не направи ли тъкмо това с мен?“

Той разтърка чело с дясната си ръка. Но и това не му помогна. Не можеше да пропъди ехото от думите й. Те бяха непрекъснато в съзнанието му, ден след ден.

„Трябва да си глупак, за да си мислиш, че грабежът на корабите му ще промени нещо. Няма да стане. Така ти само ставаш крадец. Само заприличваш на него.“

Не, той не е същият като Фарли Дънуърди. Деймиън вземаше само онова, което му принадлежеше по право. Фарли беше истински крадец и бе откраднал много повече от наследството на Деймиън. Беше откраднал живота на Санфорд Тейт. Това не беше същото. Не беше.

„Тогава откажи се от всичко това. Зарежи налудничавите си планове за отмъщение. Замини с мен. Аз те обичам. Имам нужда да бъда с теб.“

Как би могъл да се откаже? Бе останал жив единствено благодарение на това през последните осемнайсет години. В това се състоеше същността на живота му от толкова отдавна. Мисълта за отмъщение за него беше храна, ако е гладен, вода, ако е жаден, огън, ако му е студено. Не би могъл да остави всичко това зад гърба си. Просто не би могъл.

„Каза, че ще ме направиш своя държанка… — Стори му се, че отново усеща паренето от плесницата й. — Върви тогава! Върви и бъди проклет!“

 

 

Касандра усети мириса на солена риба, яйца с масло и бобена каша и изтича до перилото на верандата. Коленичи и се опита да повърне, но в стомаха й не бе останало нищо.

— Ама и аз съм такава глупачка — обади се Кейт зад гърба й.

Касандра се обърна и я погледна с насълзените си очи.

— Ето. — Кейт й подаде чаша вода. — Виж дали ще можеш да задържиш поне това.

Касандра внимателно отпи, като опитваше силата на измъчения си стомах, после се насили да се обърне и се опря на близката колона.

— Имаш ли някаква представа какво ти е, моето момиче? — попита я усмихната домакинята й.

— Умирам — прошепна младата жена, като донякъде се надяваше да е така. Животът й не би представлявал нищо без Деймиън. Би било по-добре да умре сега и да сложи край на всичко.

— Глупости! Ти не умираш. Ти ще имаш поколение. — Касандра погледна към Кейт, без да я разбира. — Растеш, глупачето ми. Ще станеш майка на детето му.

Касандра поклати глава, въпреки че пулсът й се учести. Кейт се усмихна:

— Не ми клати глава. Носила съм шест деца под сърцето си и знам какао ти говоря — ще станеш майка на детето на Деймиън.

— Но как… кога…

— Кога ти беше последният мензис?

Да носи детето на Деймиън? Възможно ли бе това?

— Каси, гледаш ме, като че ли съм си изгубила ума. Кажи ми сега: кога ти беше последното месечно кръвотечение?

— Не съм… не съм сигурна. Мисля… мисля, че беше малко, преди да стигнем Мадейра.

— И кога беше това? — настоя Кейт.

Касандра се намръщи, докато се опитваше да си спомни:

— Още няма два месеца, но е почти толкова.

— Знаех си! — Кейт плесна с ръце, после коленичи до нея. Сложи ръка върху плоския корем на Касандра. Погледите им се срещнаха. — Тук расте едно бебе, момичето ми, и ще е най-добре ние да се погрижим за него заради капитан Деймиън.

— Бебето на Деймиън?

— Освен ако не си проявявала благосклонност и към други мъже.

Тя поклати глава, а чувството на почуда я обзе цялата.

— Бебето на Деймиън? — прошепна тя и ръката й покри дланта на Кейт. Усмихна се: — Бебето на Деймиън!

— Да, скъпа. Ще имаш голяма изненада за глупака, когато се върне в залива Сейнт Джон. Освен ако не бъркам… — Тя замълча и се загледа в покрива на верандата, докато броеше наум. — Освен ако не бъркам, ще родиш бебето му през април. — Кейт се изправи. — Сега ще поръчам на готвача да ти приготви нещо по-хубаво. И не се тревожи. Тия прилошавания ще отминат. — Изчезна в къщата и остави Касандра сама на верандата.

— Бебето на Деймиън. — Тя затвори очи, без да махне ръка от корема си, все така опряна на стълба. — Бебето на Деймиън през април.

За първи път от дни насам почувства надежда.

Когато се върнеше…

Той щеше да се върне, разбира се! А когато разбереше, че тя носи детето му…

Щеше да се зарадва. Сигурна бе, че щеше да се зарадва. Щеше да я погледне, тя щеше да види обичта в очите му и всичко между тях щеше да се оправи. И щяха да се върнат в Сорсъри Бей.

Бебето на Деймиън през април…

 

 

А дали Касандра не беше права? Дали той не беше същият като Фарли?

Деймиън се опря на перилото и се загледа на юг, към Мадагаскар. Луната в ясното небе бе почти пълна, светлината й се отразяваше от набраздения океан.

— Бихме могли да обърнем тук — предложи Оливър, който пресече задната палуба и застана до капитана. — С този бриз след три дена сме в Залива Сейнт Джон.

Деймиън не се учуди, че помощникът бе прочел мислите му.

— Но нали бях обещал на екипажа? — Погледна към Оливър: — Казах им, че ще накараме Дънуърди да си плати за прегрешенията.

— Боже мой, благодарение на теб ние всички сме богати хора, капитане. Имаме си домове. А нямаме господар, който да ни казва какво да правим, какво да ядем и къде трябва да живеем. Колко са моряците, които могат да се похвалят с такова нещо? Според мен екипажът ти е признателен и за това, което си направил досега. Всъщност знам, че е така. И няма да те обвинят, че си намерил малко щастие и за себе си. И мисля, че вече е крайно време за това.

— Тя ми беше много сърдита, когато се разделихме — тихо каза той. — Може вече да не ме иска.

— Да не те иска, капитане? Тя те иска повече от въздуха, който диша, и това си е самата истина.

Само да беше така…!

— Капитане? Можем да сме си вкъщи, в Сорсъри Бей, след още няколко седмици, ако вятърът е благоприятен.

Сорсъри Бей и Касандра. Представяше си я как ходи по брега в свободната си рокля, как косата й се вее от нежния тропически бриз, а босите й крака затъват в пясъка. Виждаше усмивката й. Чуваше смеха й. Това трябваше да се види и да се чуе в Сорсъри Бей. Там му беше мястото.

Касандра…

Щеше да й предложи да се оженят. Защо не бе го направил досега? Защо досега я бе карал да си мисли, че е само момиче за забавления? Обичаше я прекалено много, за да бъде така. А знаеше, че и тя го обича. Беше му доказвала по всякакъв начин, че е негова, че иска винаги да бъде с него. За него отдавна нямаше никакво значение, че е племенница на Фарли. Нямаше защо да не се оженят.

Накрая разбра. Накрая видя всичко ясно. Проумя онова, което тя искаше да му внуши. Любовта му към Касандра бе по-силна от омразата към вуйчо й. Ако трябваше да избере — да живее завинаги с Касандра или да унищожи вуйчо й, щеше да избере Касандра. Ако въпросът се поставеше така, друг отговор нямаше.

— Накарай Дейвис да нанесе на картата маршрута до Залива Сейнт Джон — заръча той.

— Ясно, капитане. — Деймиън усети усмивката в гласа на помощника. — Веднага ще го направя — довърши Оливър и бързо се отдалечи.

Деймиън остана сам на задната палуба дълго време. Наблизо беше само морякът на щурвала. Заслуша се в шума на вълните, които се гонеха в океана, във вятъра, който издуваше платната, във въртенето на водата около корпуса на кораба. Загледа се в лунната пътека пред себе си и постепенно повярва в думите на Оливър, че може би е време да изпита щастието, което е заслужил.

„Касандра… Идвам да те прибера!“