Робин Лий Хатчер
Магията (32)

Тридесет и първа глава

Фарли не вярваше на очите си. Късметът му наистина работеше повече, отколкото можеше да се надява, когато преди три седмици замина от Лондон.

Погледна отново писмото в ръката си. Сър Деймиън от „Сорсъри Вей шипинг“ не само проявяваше интерес към закупуване на „Тейт“ — или по-точно на това, което бе останало от компанията, — но според слуховете бе пристигнал в Англия, за да си търси булка. И на всичко отгоре бе дошъл в Нортъмбърланд, за да нагледа имението си. Не би станало по-добре, дори и сам Фарли да го бе уредил!

Облегна се на стола и пусна писмото от адвоката на бюрото си. Допря върховете на пръстите си, отправи взор в пространството и се замисли как точно да започне да действа. Със заема, който бе взел от графа, нямаше да удържи дълго време кредиторите си, затова не можеше да си позволи да действа бавно. Но, от друга страна, въпросът беше деликатен и всичко трябваше да се изпипа внимателно.

А и племенницата му изобщо не възприемаше идеята за нов брак.

Смръщи се. Не разбираше момичето. Винаги бе толкова послушна, готова да му угоди. Винаги бе търсила съветите му и ги бе следвала. Сега, макар и да живееха в една къща, той рядко я виждаше. На Касандра не й прилягаше уединението. Имаше чувството, че тя сякаш го отбягва.

Може би щом откриеше нещо повече за този капитан Санфорд, за когото тя твърдеше, че се е омъжила… Но за това бе нужно време, поне няколко месеца, докато адвокатът му се произнесе. А засега трябваше да насочи вниманието си към сър Деймиън.

Ето, това беше интересен човек!

Собственик на голяма плантация в Карибите и на корабна компания, по-голяма от „Тейт“ дори в най-добрите й времена.

Човек, който се бе отличил във войната с Испания и бе получил рицарско звание от краля. Човек без фамилно име или поне с име, което не искаше да разкрие. Както бе чул, бил незаконороден син на някакъв граф, но никой не знаеше кой е той. През последните няколко години сър Деймиън бе вложил пари в няколко имота в Англия. Имаше жилище в Плимут, къща в Лондон и имение, което граничеше с Кетърингхол, но — доколкото знаеше — сега сър Деймиън идваше за първи път в Нортъмбърланд.

Фарли бе събрал всички тези сведения преди няколко години, когато „Сорсъри Вей шипинг“ започна да търгува в пристанищата, където работеше и компанията „Тейт“. Винаги бе полезно да познаваш съперниците си, особено ако можеш да научиш нещо компрометиращо за тях. Но точно в този момент баронът се вълнуваше от едно — сър Деймиън беше богат и си търсеше съпруга.

Фарли стана от стола, прекоси стаята и отвори вратата.

— Мълинс! — извика той. — Нареди да извадят каретата ми. Ще направя посещение на съседа ни в Пойнт Котидж.

 

 

— Сър? — Икономът на Деймиън се появи на прага на хола. — Имате посетител.

Деймиън скри доволната си усмивка. Не беше нужно да пита — досещаше се кой е гостът му.

— Фарли Дънуърди, барон Кетъринг — обяви ненужно икономът.

— Покани го, Гайлс.

Деймиън подръпна ръкавите на черното си сако. Надяваше се вратовръзката му да е добре завързана. Беше си избрал прости дрехи, без много украшения. Не носеше скъпоценности — нищо, набиващо се на очи, което би издало богатството му, но знаеше, че представлява внушителна фигура. Загадъчна фигура, както се надяваше, за да засили елемента на тайнственост около собственика на „Сорсъри Бей шипинг“.

Трудно му беше да чака Фарли да се появи в Пойнт Котидж, след като пристигна в Нортъмбърланд. Деймиън би искал веднага да отиде до Кетърингхол и да отвлече Касандра, но не знаеше какво може да намери там. Не знаеше дори ще се зарадва ли тя на появата му. По-вероятно бе да го мрази за това, че я върна в Англия. Но не можеше да я вини. Сбърка, като се отнесе така грубо с нея, и сега положително трябваше да й докаже колко съжалява.

Но по-късно щеше да я моли за прошка, по-късно щеше да има време да й обясни всичко и да й каже, че я обича. Точно сега трябваше да се съсредоточи върху вуйчо й.

Изправи се, когато въведоха Фарли:

— Лорд Кетъринг, колко мило, че ме посещавате.

— Сър Деймиън, удоволствие е да се запознаем най-сетне.

Двамата се здрависаха.

Фарли започна внимателно да изучава Деймиън — открито, без да крие любопитството си. Слава богу, погледът му не показа, че е разпознал пирата.

Деймиън от своя страна съзнателно не показа голям интерес. Само посочи на барона къде да седне. Не смееше да разкрие пред госта си омразата и презрението, които изпитваше към него.

— Бих ви посетил и по-рано, но съвсем неотдавна научих, че сте в Нортъмбърланд. Да ви кажа, бях изненадан. Знаех, разбира се, че притежавате Пойнт Котидж, но след толкова време… — Сви рамене и се усмихна.

— Съжалявам, че не идвам по-често в Англия, но съм зает с бизнеса си на други места.

— Да… — Фарли се покашля. — Разбирам, че имате не един бизнес — кораби, захарна тръстика… — Замълча, сякаш очакваше Деймиън да допълни нещо, което той не знаеше.

Деймиън отиде до шкафа и извади две чаши. Погледна през рамо:

— Шери?

— Благодаря, бих пийнал.

Деймиън напълни двете чаши и ги отнесе до барона. Подаде му едната:

— Не е нужно да обяснявам на собственика на компанията „Тейт“ колко време отнема този вид работа.

— Не, наистина не е нужно.

— Вярно ли е, че продавате това, за което чух? Защото, ако е така, готов съм да поговорим за цената. Но може би вече сте научили от адвоката си за моите интереси?

— Не, страхувам се, че не съм.

„Лъжец!“

Престореното спокойствие на Фарли не измами Деймиън и за миг. Баронът почти се обливаше в пот от нетърпение да чуе предложението на Деймиън. Но Деймиън още не смяташе да му го казва.

Леко се наклони напред:

— Лорд Кетъринг. Знам, че току-що сме се запознали, но мога ли да говоря открито пред вас?

— Разбира се.

— В Нортъмбърланд ме доведе нещо по-важно от покупката на корабите ви.

Баронът отвори широко очи:

— Какво е то, сър? Може би ще съм в състояние да ви помогна.

Деймиън отпи от шерито и се загледа в прозрачната течност.

— Всъщност надявам се, че ще можете.

— Моля, продължете! — подкани го Фарли внимателно.

— Лорд Кетъринг, време е да си намеря съпруга. Това е причината да дойда в Англия. Както може би знаете, въпреки даденото ми рицарско звание, произходът ми е — как да кажа — съмнителен. Няма да ми е лесно да намеря жена, готова да приеме такъв съпруг.

— Разбирам — кимна баронът.

— Но трябва да имам наследници, на които да оставя всичко, което съм изградил и спечелил, когато ми дойде времето да си отида от този свят. Искам децата ми да се движат в доброто общество. Искам да са добре дошли в най-уважаваните семейства в Англия. Ако мога да намеря подходяща жена, от благородническо потекло… — Деймиън сви рамене и довърши: — Виждате проблема ми.

— Да.

Друг би изпуснал огънчето в очите на Фарли, но не и Деймиън. Знаеше за какво си мисли баронът. Още един намек — и щеше да получи покана за Кетърингхол.

— Мислех си, милорд — продължи Деймиън, — дали не бих могъл да ви убедя да ме представите на някои от благородниците в Нортъмбърланд. Не ви моля за препоръки, защото не ме познавате.

— Знам достатъчно, сър Деймиън. Човек не бива да страда заради… как да се изразя… недискретността на баща си. Вие сте рицар, доказали сте качествата си в бизнеса. Заслужавате уважението, което сте си спечелили. Ще се радвам, ако мога да ви бъда полезен. Между другото, граф Санфорд организира малко събрание в петък. Ще го убедя да ви изпрати покана.

Деймиън се облегна. Погледна с радостна усмивка госта си:

— Не знаете какво означава това за мен, лорд Кетъринг.

 

 

— Но аз не искам да отида на приема у графа! — повтори Касандра. Не че имаше полза. Говореше същото вече четири дни.

Реджина сложи ръка на челото си и затвори очи:

— Моля те, недей да спориш с мен по този въпрос, Касандра! Брат ми настоява да ни придружиш. Той много добре знае, че си в траур, но смята, че трябва да го направиш заради собственото си добро. Моля те, не го разочаровай!

Проявите на загриженост от страна на Фарли не можеха да измамят Касандра. Вуйчо й искаше да я представи на колкото може повече възможни женихи. За да настоява така упорито тя да бъде там, сигурно някой много богат кандидат щеше да присъства на приема.

Отвори уста, за да откаже отново, но видя напрежението, изписано по лицето на майка й, и не можа.

Въздъхна дълбоко:

— Добре, мамо. Ще дойда с вас.

— Чудесно! — Реджина светна в усмивка от облекчение. — Побързай с тоалета си. След час трябва да тръгнем.

— Няма да ви карам да ме чакате.

Вратата на спалнята й се затвори зад Реджина. Касандра остана загледана след нея, после се обърна към гардероба си, за да огледа черните рокли. Можеше само да се надява, че евентуалните ухажори ще бъдат прогонени от траура. Ако се наложеше, би дала да се разбере ясно, че от нея ще излезе ужасна съпруга.

Накрая с дълбока въздишка се съблече, наля вода в легена и се изми. След това си сложи рокля от черен муселин. Преди две седмици се бе отказала от корсета, като се надяваше широките дипли на роклята да скрият положението й. Така бе намерила и възможност да отхвърли помощта на камериерката при обличане. Тъй като персоналът в Кетърингхол не достигаше, никой не обърна внимание на необичайното й поведение. За Касандра то вече не изглеждаше необичайно. Беше прекарала толкова седмици и месеци без камериерка, че вече предпочиташе да е така.

Застана пред огледалото и среса косите си, след това ги събра на стегнат кок и го покри с проста черна шапка. Не носеше бижута, никакъв цвят — дори бял — не освежаваше аскетичното й облекло. В този вид положително нито един мъж не би я погледнал втори път. Граф Санфорд непременно трябваше да има цяла армия от млади момичета на възраст за омъжване и те сигурно щяха да са в най-хубавите си и многоцветни дрехи. Никой нямаше да забележи скромната вдовица Санфорд.

 

 

Деймиън препускаше с коня си в галоп, с нетърпение очакваше да пристигне в имението на графа и с още по-голямо нетърпение — да види Касандра. Колко пъти се бе изкушавал да изостави старателно изработения план, да отиде в Кетърингхол и да я вземе — ако трябва насила, но предпазливостта надделя. От разговора с вуйчо й разбра, че за Касандра няма непосредствена опасност. Подозираше, че той дори не бе разбрал, че племенницата му е бременна. А възможно бе и Кейт да е сгрешила — може би Касандра не беше бременна. Нямаше причина да действа прибързано, освен ако не бъде принуден. Успееха ли плановете му, щеше да си отмъсти на Фарли и в същото време да предпази Касандра от всяко зло.

Но не отмъщението го бе довело в Англия. Деймиън беше тук не заради сигурността на Касандра и не защото тя носеше неговото дете. Беше дошъл просто защото знаеше, че не може да живее без нея. Трябваше да разбере какви са чувствата й към него след всичко, което й бе причинил. Трябваше да разбере дали все още го обича — въпреки всичко. Дали може да му прости. Дори бе осъзнал, че ако тя го помоли, незабавно ще си замине от Нортъмбърланд. Трябваше да й каже, че за него тя е по-важна от отмъщението. Много по-важна!

В този миг се показа имението на граф Санфорд и Деймиън се отърси от мислите си. Лейси Парк беше двуетажна каменна сграда, построена пред скалист хълм. Пред къщата течеше река, която се вливаше в морето. Деймиън бе чувал, че графът идва в имението си всяка пролет и есен. Казваха, че особено обичал ловния сезон. Канел и други благородници да участват в преследването на дивеч.

Деймиън подкара коня в тръс, когато приближи къщата. От едната страна на каменната постройка бяха наредени многобройни карети: конете стояха с наведени, глави, а от муцуните им се издигаха облаци пара. Чу приглушен лай — навярно от кучешките колиби зад къщата.

Щом приближи, предната врата се отвори. Слуга в ливрея излезе и пое коня му. Деймиън слезе, оправи сакото си и тръгна по стъпалата към къщата.