Робин Лий Хатчер
Магията (40)

Тридесет и девета глава

Деймиън се изкатери по такелажа и се настани на околомачтовата площадка с бинокъл в ръка. Ако бе отгатнал правилно, че Фарли, със символичния си екипаж, се е насочил на юг, той щеше скоро да ги настигне. Но ако бе сгрешил…

Стисна по-силно бинокъла. Не искаше да мисли за последствията, ако не бе отгатнал посоката.

Приближи бинокъла до очите си и започна да оглежда морската шир. Слънцето светеше измамно в студената ноемврийска утрин. Острият хлад се чувстваше особено силно на върха на мачтата, високо над развълнуваните води на Северно море. Но Деймиън не се отказваше — продължаваше да търси и в продължение на повече от час не свали бинокъла от очите си.

Докато не откри „Пийкок“.

— Ето го! — извика той, преди да се спусне от наблюдателния си пост.

Палубите на „Магия“ се оживиха и добре обученият екипаж започна подготовка за битката. Нямаше никакво объркване, никакво съмнение в задълженията на всеки от тях. Деймиън застана на щурвала и започна да наблюдава как бавно, но сигурно „Магия“ настигаше „Пийкок“.

Чакането бе мъчително.

 

 

— Мамо! — Касандра изтича до илюминатора на каютата. — Мамо, виж! — Реджина застана до нея. — Това е „Магия“. Деймиън идва за нас!

— И Фарли ще го види — каза Реджина и стисна ръката на дъщеря си.

Касандра знаеше какво има предвид майка й. Фарли щеше да се пази по всеки начин. Той щеше да спре Деймиън и нямаше да се поколебае да използва за това сестра си, Касандра или нероденото дете на Деймиън.

За кой ли път огледа каютата, за да открие някакво оръжие, което би могла да използва за защита, но не видя нищо.

Нито нож, нито пистолет, нито сабя. Нямаше дори и перодръжка. Можеше да разчита само на разума си, за да оцелеят всички те, докато Деймиън ги настигне.

Отново погледна навън. Много пъти си бе мислила колко красив изглежда корабът, когато всичките му платна са вдигнати, но „Магия“ никога не бе изглеждал по-красив от сега.

— Побързай, Деймиън — прошепна Касандра. — Побързай!

Когато „Магия“ се приближи до плячката си, Деймиън взе оръжията си. Вече бе дал заповед „Пийкок“ да не получава пряко попадение. Трябваше да се задържи над водата, за да се качат на него.

— Ами ако ги хвърли в морето? — бе попитал Хенри преди известно време с тревога.

— Не може — бе отвърнал Деймиън. — Ако го направи, от кораба му няма да останат дори трески, когато си свършим работата, и той много добре знае това.

Но Фарли можеше да направи на заложничките си много други неща и Деймиън не бе в състояние да го спре, докато не се качеше на борда на „Пийкок“.

Присви очи, загледан напред. Трябваше да убие Фарли още преди години. Трябваше да се откаже от идеята да удължава страданията на барона. Трябваше да го залови и да го заколи, също както бащата на Деймиън бе заклан. Можеше да го направи — беше имал възможности за това.

Но сега не бе моментът за самообвинения. Не бе дори моментът да мисли за Касандра с красивите големи очи и сребристата коса, която имаше аромат на люляк. Ако мислеше за нея и за детето в утробата й, щеше да се разсейва. А не можеше да си го позволи. Всяко негово действие и реакция трябва да бъдат пресметнати. Животът на твърде много хора зависеше от него. Не смееше да допусне дори една грешка.

„Магия“ продължаваше да напредва, а слънцето се издигна високо в небето. Разстоянието между двата кораба намаляваше. Деймиън заповяда неговият кораб да се приближи до „Пийкок“ откъм дясната му страна. Нямаше да даде възможност на Фарли да се оттегли към брега. Щеше да го принуди да остана в морето.

Когато бяха достатъчно близо, за да накарат Фарли да се усъмни, Деймиън нареди да дадат предупредителен изстрел с оръдието от носовата палуба.

Фарли наистина се опита да обърне към брега, но „Магия“ използва маневрата, за да скъси разстоянието между двата кораба. „Пийкок“ рязко изви наляво, но не можа да навакса изгубеното разстояние.

Сега Деймиън виждаше врага си, застанал на кърмата. Двете жени не се виждаха.

— Оливър, нека моряците дадат изстрел под носа! — заповяда той.

— Да, капитане.

След няколко минути „Пийкок“ отвърна на огъня, но гюллетата не достигнаха целта. Ала разстоянието помежду им бързо се скъсяваше и скоро щяха да са в обхвата на оръдията на Фарли. Нямаше да са от помощ за Касандра, ако се останеха да го потопят.

Деймиън закрачи по палубата, свил сърдито вежди, и обмисляше нова тактика. Беше рисковано. Щеше да има падащи греди. Можеше дори да избухне пожар. Но, може би, ако положението им се стореше достатъчно тежко, малобройните моряци на „Пийкок“ щяха да се предадат. Това можеше да бъде единствената им надежда. Фарли вече трябва да се бе досетил, че Деймиън не възнамерява да улучва целта си. И сигурно е съобщил това на екипажа. Докато вярваха, че са защитени от вражеско нападение, щяха да продължават боя. Но ако виждаха, че губят битката…

— Оливър! — извика Деймиън.

— Да, капитане.

— Прицелете се в мачтите! Ще го спрем във водата.

— Да, капитане.

 

 

Ако застанеше близо до илюминатора, Касандра можеше да види кърмата на „Магия“. Знаеше, че двата кораба се обстрелват. Знаеше, че Деймиън нарочно не улучва „Пийкок“, докато вуйчо й правеше всичко възможно да потопи кораба на Деймиън.

И изведнъж от оръдията на „Магия“ избухна канонада. „Пийкок“ се разклати и потрепери. Бе улучен неведнъж, а няколко пъти. Касандра изпищя от изненада, когато бе повалена на пода. Същото направи и майка й. Чу се звук от трошене на дървета. Последва шум от сгромолясване и Касандра се изплаши, че палубата над тях ще пропадне над главите им. Острата миризма на барут изпълни ноздрите й, от което ужасът й се усили.

— Той иска да ни потопи! — извика Реджина.

И Касандра се опасяваше от същото, макар да не можеше да го повярва. Не знаеше ли Деймиън, че са на борда на „Пийкок“! А тя така вярваше…

Вратата на каютата се отвори с трясък. Жените се обърнаха и видяха Фарли на прага. Лицето му бе почерняло, палтото му бе скъсано на дясното рамо.

— Ставай! — заповяда той на Касандра, размахал пистолет. Тя се подчини. — На палубата. И двете!

Реджина протегна умолително ръка:

— Фарли, за бота, ние сме твоето семейство, твоята плът и кръв!

— Млъкни, жено! Никога ли не можеш да си държиш устата затворена?

Касандра хвана майка си подръка и я поведе към вратата. Фарли се отдръпна, за да могат да минат. Виждаше се как пистолетът трепери в ръката му. Касандра вдигна глава и видя страха и отчаянието в очите му. Като си помисли, че вуйчо й е на прага на лудостта, тя се изплаши още повече.

— Бързо! — изкрещя Фарли. — Качете се горе!

Касандра ускори крачка, като дърпаше и майка си. Усещаше я как трепери.

— Всичко ще бъде наред — прошепна й, като се надяваше да й вдъхне надежда, каквато вече и самата тя не чувстваше.

Но когато мина през люка към палубата, увереността й се възвърна. Сред отломките от мачти и засукани платна стоеше екипажът на „Пийкок“, оставил оръжията си на палубата в очакване „Магия“ да се приближи достатъчно, за да се прехвърли екипажът му на борда на победения кораб.

Почувства как нечии пръсти грубо я хващат и бе дръпната назад, към вуйчо си. Студеното метално дуло на пистолета се допря в гърлото й.

— Искаш ли тя да умре? — извика Фарли, като се дръпна наляво и продължаваше да бута Касандра пред себе си.

Тя започна трескаво да търси Деймиън.

И го видя, застанал на палубата на кораба на вуйчо й. И той държеше пистолет в ръка.

Никога не бе изглеждал толкова великолепен, толкова безстрашен, както сега. Изразът му бе суров и студен. Приличаше на планина, която не може да бъде отместена.

— Ще я застрелям! — предупреди Фарли.

Деймиън вдигна ръце, насочил пистолета си към небето:

— Да обсъдим положението, Кетъринг. Пусни жените! Те не са ти направили нищо лошо.

— Нищо лошо ли? — Фарли се засмя грозно. — Щяха заедно с теб да ме разорят, ако не бях ги спрял. Щяха да се обърнат срещу мен, макар да съм се грижил за тях толкова години. Една идиотка и блудната й дъщеря! Ето какво ме сполетя. Гнездо на пепелянки в собствения ми дом!

Измежду тълпата моряци излезе Хенри:

— Фарли, пусни Касандра!

— Татко — прошепна тя.

— Още един глупак! — изръмжа Фарли в ухото й, после извика: — И ти си глупак като сестра ми, Хенри. Дори по-голям, защото реши да живееш с нея.

Хенри не обърна внимание на обидите от шурея си:

— Погледни я, Фарли! Касандра винаги ти е била като собствена дъщеря. Винаги си я обичал, както я обичам аз.

— Моя дъщеря не би носила копелето на един пират.

Деймиън изведнъж тръгна напред:

— Кетъринг…

Фарли притисна пистолета по-силно до гърлото й:

— Предупреждавам те, нито стъпка повече! Пусни пистолета! Ако не ми дадеш възможност свободно да напусна кораба, ще я убия. И нея, и копелето ти.

Касандра не можа да сдържи риданието си. Ако Деймиън оставеше пистолета си, вуйчо й щеше да го убие. Сигурна беше. А ако не хвърлеше оръжието, Фарли щеше да застреля нея самата. И в двата случая тя бе обречена.

Погледът на Деймиън срещна нейния. Макар и за малко, но тя го разбра. Казваше й, че я обича. Казваше й да не губи надежда.

След това хвърли пистолета настрани. Точно както Касандра се бе опасявала, тя почувства как пистолетът на Фарли се насочва от нейното гърло към Деймиън. Сграбчи ръката на вуйчо си в мига, когато чу писък — помисли си, че е гласът на майка й, макар да не звучеше като нейния. С ъгълчето на очите си видя някакви неясни движения. В ушите й отекваше викът от болка на Фарли, след това избухна стрелба и Касандра бе пометена на палубата.

Деймиън трябваше да реагира за секунда. Парчето дърво, с което Реджина замахна към главата на брат си, само го одраска, но го принуди да стреля, без да се е прицелил. Касандра падна в краката на вуйчо си миг преди той да удари Реджина и да я изблъска встрани.

Деймиън извади сабята си и се втурна напред. Искаше му се да спре пред падналата Касандра, но не посмя. Нямаше време. Фарли също бе извадил сабята си. Най-доброто, което Деймиън можеше да направи, беше да застане между противника си и Касандра и той стори точно това.

— Всичко свърши, Кетъринг! — каза той тихо.

Фарли се усмихна:

— Да не мислиш, че ще оставя келемето на Санфорд да ме победи? Никога! Нищо не е свършило. Един от нас двамата няма да оживее след тази среща.

— Щом искаш това! — Деймиън отвърна на мрачната усмивка на барона.

Почувства, че Касандра и майка й са изтеглени на безопасно разстояние, подпомогнати от член на собствения му екипаж. Сега, когато знаеше това, можеше да съсредоточи цялото си внимание върху противника.

Двамата започнаха да обикалят с блеснали на слънцето саби. И двамата се изпитваха с бързи движения напред. И двамата с лекота отклоняваха атаките.

Деймиън имаше предимството на високия си ръст и на възрастта, но знаеше, че Фарли има опит със сабята. Победата нямаше да е бърза и лесна.

— Момчето, което изпратих с кораба „Морското куче“, се казваше Санфорд Тейт — започна баронът подигравателно. — Както баща му, предателя! Срамуваше ли се от името, сър Деймиън?

— Никога! — отвърна той студено. — Родителите ми винаги са ме наричали Деймиън. — Звънна метал в метал, когато Фарли замахна срещу Деймиън, но той отби удара на сабята му. — А не използвах последното си име — продължи Деймиън, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали, — защото се заклех, че няма да имам фамилно име, докато името Тейт не бъде изчистено със смъртта ти.

Последва серия от атаки и парирания. Отново и отново едната сабя се издигаше за нападение, а другата я отбиваше. Отново и отново въздухът бе разсичан от удари на метал в метал.

Фарли дишаше по-трудно, когато каза:

— Никога не съм мислил, че ще останеш жив. Момчето, което помня, беше кльощаво вълче.

— Омразата ме направи силен. — Деймиън продължаваше да се върти в кръг. — Помниш ли деня, когато ме продаде на капитана на „Морското куче“?

— Помня.

— Ти се засмя, когато се заклех, че ще дойда отново. Тогава каза, че ще трябва някой вълшебник да ме върне. — Без усилие направи внезапно движение и резна бузата на Фарли. — Както виждаш, именно „Магия“ ме върна при теб, както ти бе предсказал.

Очите на противника му се изпълниха със злоба. Фарли започна нова серия от удари. Последният удар проби отбраната на Деймиън и върхът на сабята на Дънуърди поряза ръката му. Деймиън контрира, но пътят му бе препречен.

Фарли се засмя победоносно.

Усмивката на Деймиън беше мрачна, дори зловеща:

— Не си спечелил, бароне! Чакам този миг от толкова години и няма да го пропилея набързо. Не можеш да спечелиш и го знаеш много добре!

Усмивката изчезна от лицето на Фарли — замени я изражението на обезумял човек.

И тогава битката стана сериозна. Нищо повече не бе казано. И никакви думи не бяха нужни.

Касандра едва дишаше от страха, който свиваше гърдите й. Гледаше вцепенена от ужас, без дори да мигне, сякаш хипнотизирана от смъртоносния танц, изпълняван на палубата.

Загуби всякаква представа за времето. Не забелязваше, че майка й я държи за ръката, а Оливър стои от другата й страна, нито каквото и да е около себе си. За Касандра съществуваха само двамата мъже, които се биеха със саби, и кръвта, която започваше бавно да оцветява дрехите им и да пръска по палубата.

Не беше съвсем сигурна кога битката започна да клони в полза на Деймиън. Но изведнъж разбра, че това е станало. Челото на вуйчо й бе плувнало в пот, а лицето му се бе зачервило от усилията. Ударите му започнаха да стават отчаяни и безогледни и лесно биваха парирани от противника му.

Деймиън беше безмилостен. С хладна пресметливост той се възползваше от предимствата си и закара Фарли до ъгъла между квартердека и левия парапет. Фарли нямаше къде да отиде. Нямаше надежда да се измъкне.

За миг сякаш времето спря. Никой от двамата не помръдваше. Просто се гледаха един друг, а очите им издаваха взаимната им омраза.

После с яростен замах Деймиън изби сабята от ръката на Фарли. След миг върхът на оръжието му бе опрян в гърлото на барона.

„Не, Деймиън! — проплака Касандра без глас. — Каквото и да е извършил, все пак ми е вуйчо.“

Деймиън сякаш я чу. Обърна леко глава и погледите им се срещнаха през цялата дължина на палубата.

— Деймиън! — прошепна тя.

Жаждата за кръв бавно изчезна от погледа му — едновременно с това се стопи и ледената фасада. Деймиън се отдръпна от Фарли, леко привел сабята си.

Касандра направи крачка напред.

Деймиън ритна оръжието на Фарли към един от моряците си:

— Погрижи се за пленника, Оливър! — нареди той, без да откъсва очи от Касандра.

Обърна се и тръгна към нея. Срещнаха се по средата на палубата.

Тя вдигна ръка и докосна една драскотина на челото му. Искаше да му каже толкова много неща, но успя само отново да прошепне името му:

— Деймиън!

Той затвори за миг очи, за да се наслади на звука.

Тя се наведе напред и облегна глава на гърдите му.

— Намерихме ги — каза тя, когато отново бе в състояние да говори. — Намерихме доказателствата, които ще изчистят името на баща ти. Той никога не е бил предател, Деймиън! Документите са отново скрити в Кетърингхол. — Вдигна глава и бе готова да говори още.

Но с ъгълчето на окото си долови някакво движение наблизо. Обърна се и видя Оливър да залитна назад, а по ризата му да избива широко червено петно. Видя как Фарли вдига кама, вперил очи в нейните, и замахва с ножа към сърцето й.

По-късно щеше да се опитва да си спомни дали е видяла или почувствала движението на Деймиън. Тогава усети само, че вуйчо й замръзва на място, а ръката му с камата бе само на сантиметри от нея. После лицето му стана смъртно бледо. Камата изтрополи на палубата, Фарли премигна един път, после — още веднъж. С мъка си пое дъх. Когато го изпусна, дъхът му бе придружен от някакво гъргорене.

Касандра отстъпи назад, сякаш освободена от невидима ръка, която я бе задържала досега. И тогава видя, че от корема на Фарли стърчи дръжката на сабя. Сабята на Деймиън.

От гърлото на Фарли се откъсна още един гъргорещ звук. Вдигна вече празната си ръка към нея, а в изцъклените му очи се четеше болка и изненада. Устните му се раздвижиха, не вече не се чу звук. Фарли се строполи по очи върху палубата.

Касандра ужасена гледаше кървавата сабя, която стърчеше от гърба на вуйчо й. Той бе искал да я убие! Човекът, който й беше като втори баща! Щеше да я убие. Тя го бе мислила за добър и любящ, но всъщност е бил така изпълнен с ревност, омраза и алчност, че в сърцето му не е имало място за истинска любов. Как е могла да бъде толкова сляпа и да не разбере какво е представлявал?

— Свърши се! — Тихият глас на Деймиън я накара да се обърне.

Някога тя беше сляпа и за него. Мислеше го за капитан демон. Смяташе, че сърцето му е черно като очите, студено като водите, в които плава. Но и за него бе сгрешила. Той беше добър и нежен, силен и смел. И я обичаше.

— Деймиън! — прошепна Касандра и с тази единствена дума искаше да му каже всичко.

Той разтвори ръце и с вик на облекчение тя падна в сигурното пристанище на прегръдката му.