Робин Лий Хатчер
Магията (8)

Седма глава

Няколко дена по-късно Професора стоеше, загледан в най-северната част на кораловия остров Барбадос, който бе огрян от ранното утринно слънце, докато „Магия“ плаваше край него. При обичайни обстоятелства той би почувствал голямо облекчение при вида на острова, защото това означаваше, че след осем или дори по-малко часа ще стигнат до крайната си цел. Означаваше, че са почти у дома.

Но тази сутрин мислите му бяха заети с приятеля му, капитана, и неговата красива пленница в каютата долу. От първия миг, в който двамата се видяха, помежду им се зароди очевидно притегляне, колкото и да се мъчеха да се преборят с него. Професорът бе готов да признае, че едва ли бе вероятно от тях да стане двойка. Нямаха причина да се чувстват привлечени един към друг и имаше десетки основания това да не става. Но той бе живял достатъчно дълго, за да знае, че съдбата понякога има други планове.

Чу, че Деймиън говори на един от моряците на палубата. Обърна глава и видя как приятелят му се изкачи на носовата палуба и тръгна към него.

— Ще си бъдем у дома преди падането на нощта, Професоре — каза Деймиън и сложи ръка на рамото му. — Отново ще се наслаждаваш на храната. И точно навреме. Станал си тънък като захарна тръстика.

— Но не толкова висок — засмя се Професора. Това беше тяхна стара шега. — Добре ще е да сме си у дома.

— Да.

Професорът си помисли колко старателно се избягват Деймиън и Касандра през последните пет дни. Разбираше, че помежду им се е случило нещо, за което нито един от тях не бе готов и не знаеше как да се справи. Деймиън бе необичайно груб — не само с момичето, а и с всички от екипажа. Касандра бе нервна както в началото, когато бе доведена на кораба.

Някой трябваше да направи нещо.

— Деймиън, трябва да се откажеш от живота си в морето. — Като видя раздразнението по лицето на капитана, той побърза да продължи: — Установи се в Сорсъри Бей. Намери си съпруга и стани баща на няколко деца. Откажи се от скитничеството. Ако не го направиш, то накрая ще ти донесе само скръб.

— Не мога и ти го знаеш.

Професорът въздъхна:

— Да, знам, но все се надявам, че мога да намеря думите, с които да те разубедя. Отмъщението е моя работа, казва Бог. Може би е време да се вслушаме в думите му.

Деймиън стисна зъби:

— Нямам време да чакам Божието отмъщение.

Обърна се с гръб към Професора и дълбоко вдъхна морския бриз, като се опитваше да охлади внезапния гняв, предизвикан от думите на приятеля му.

Професорът грешеше. Отмъщението не бе работа на Бога. Беше негова работа. Той искаше да си отмъсти. Това му бе необходимо. Всеки път, когато отнемаше от Фарли малка частица от онова, което Фарли му беше откраднал, изпитваше сладка радост от съзнанието, че е нанесъл още един удар на отмъщението. Разбира се, никога нямаше да е напълно доволен. Никога не би могъл да отнеме достатъчно, за да възмезди това, което не можеше да се върне. Не можеше да върне детството си. Никога вече нямаше да бъде с баща си.

Все още не си бе отмъстил. Едва когато Фарли Дънуърди бъде съсипан — презрян от равните си, отхвърлен от съвременниците си и финансово разорен, — отмъщението на Деймиън щеше да е пълно.

Мисълта за отмъщението поддържаше живота му от толкова години. Години, през които би било по-лесно да се откаже и да умре.

С ъгълчето на окото видя потрепваща синя коприна и разбра, че Касандра също е дошла на палубата. Опита се да не се обръща и да не я поглежда, но изкушението бе твърде силно.

Светлата й коса се спускаше по раменете и падаше върху синята рокля — почти в същия цвят като очите й. Квадратното деколте едва показваше цепнатината между гърдите и подчертаваше малката сапфирена огърлица на шията й.

Изящната й елегантност подхождаше за богат човек като Олдин Абърнати. Тя бе създадена за живот на спокойствие и удоволствия. Родена бе да носи скъпи коприни и сатени, а блестящи накити да красят прекрасната й тънка шия.

Но както стоеше на палубата на „Магия“ — с развяна от вятъра коса, стиснала перилата и наведена напред, за да почувства пръските от океана, с очи, светнали от удоволствие, на него му се стори, че тук е истинското й място.

Обля го топлина, непознато чувство на нежност изпълни сърцето му. Но той не го искаше, в сърцето му нямаше място за чувствата, които тази жена събуждаше в него.

Само ако можеше да стои далеч от нея, щеше да се чувства по-добре. Много често тя го караше да забрави онова, което бе най-важно за него. Чрез нея той отново виждаше по-красивата страна на живота — на живот, какъвто някога бе познавал, но към който никога не можеше да се върне. Този живот му бе отнет от вуйчо й.

Тя обърна глава и улови втренчения му поглед. Изразът на задоволство изчезна и бе заменен от нещо, което той не можа да отгатне. След това тя отново се извърна, загледана към остров Барбадос.

— Не си изкарвай лошото настроение на момичето — посъветва го зад гърба му Професора. — Не е нейна вината.

— Виновна или не, ще се радвам да се отърва от нея, когато му дойде времето.

Но докато се отдалечаваше, знаеше, че е излъгал Професора. Страхуваше се, че няма да се радва, когато дойдеше времето да се отърве от нея.

Касандра се взираше в острова. Това бе първата суша, която виждаше от много седмици, и малкият остров, облян от тропическото слънце, бе твърде различен от Англия.

— Следобед ще бъдем в Сорсъри Бей — каза Професора, когато слезе от носовата палуба.

— И след това ще изпратят съобщение в Чарлстън — отговори тя тихо.

Професорът помълча малко, после посочи острова, който вече се губеше от поглед:

— Това е Барбадос. Там се срещнахме за първи път с Деймиън. И двамата работехме в захарната плантация на Джедидая Бенджамин.

Касандра знаеше, че Професорът е пристигнал в Новия свят с договор да работи за някой господар. Чудеше се дали и Деймиън е пристигнал по същия начин в Карибите. Ако беше така, дали същият Джедидая беше собственик на договора му?

Обърна се и погледна към щурвала, където откри капитана. Той разговаряше с помощника си и от време на време сочеше на запад. Наблюдаваше движението на устните му и забеляза как вятърът развява кичури черна коса, измъкнали се изпод панделката, с която бяха вързани. Видя колко бели са зъбите му на фона на загорялата от слънцето кожа.

Суровият израз на пиратски главатар, който й показваше след нощта, когато я целуна, бе изчезнал за миг. Всичко у него изглеждаше напълно спокойно. Беше по-красив от обикновено, ако можеше да се каже така.

През последните пет дни я бе избягвал, доколкото можеше, но тя често усещаше, че я наблюдава, когато и двамата се случеха на палубата. Касандра отказваше да признае пред себе си, че й липсва гласът му, че се надява понякога да й се усмихне, за да може да види човека, който според нея той всъщност беше. Безсмислено беше да го признава. Това не би променило нищо между тях.

— Съдбата понякога ни носи изненади — загадъчно каза Професора.

Тя го погледна въпросително, но той само се усмихна и отново се обърна към морето.

В късните следобедни часове „Магия“ навлезе в заобиколен с палми малък залив. От мястото си на горната палуба Деймиън виждаше ниските бели постройки на плантацията Сорсъри Бей, сгушени сред синьо-зелената растителност. Топлият бриз носеше към кораба приятния мирис на зрееща захарна тръстика, примесен с аромата на разцъфнали тропически цветя.

Хубаво е човек да си е у дома.

Докато чака отговора на Абърнати, Деймиън щеше да нареди „Магия“ да бъде извлечена за ремонт. В северната част на острова имаше малко заливче с обширен песъчлив бряг, скрит от погледа на минаващите наблизо кораби. То бе идеалното място, където можеше да се изчисти корпуса на кораба, да се изстържат обраслите го водорасли, които затрудняваха скоростта му, и да се ремонтира обшивката, пострадала от червеи.

Заливчето бе една от причините, поради които Деймиън бе избрал точно този малък, някога пуст, остров за своята плантация. Друга причина бе отдалечеността му от останалите Карибски острови. Оттук почти не минаваха кораби, почти никой не знаеше за съществуването на острова.

Още една причина, която той не бе склонен да признае дори пред себе си, бе девствената красота на това място. Планините на острова се издигаха стръмно към небето, върховете им често биваха обвити в сребриста мъгла. Многобройни бяха водопадите и потоците. Тропическите цветя, като парад на ярко облечени девойки, придаваха на пейзажа стотици цветове и оттенъци.

Да, хубаво бе да си у дома. Тук можеше да си позволи да отдъхне малко. Тук можеше да забрави, макар и временно, причината, поради която той и екипажът на „Магия“ прекарваха месеци наред в морето.

Хвърлиха котва в тюркоазната вода и Деймиън нареди да спуснат лодката. След това се обърна към главната палуба.

Касандра стоеше до Професора и разглеждаше острова. Деймиън я бе избягвал от дни, тъй като с всички сили се стараеше да не мисли за целувката, и все пак мислеше за нея почти непрекъснато. Не искаше да мисли какво можеше да означава пленницата за него, как тази целувка щеше да усложни нещата и за двама им. Бе постъпил глупаво, нищо че я намираше за толкова привлекателна. По-добре отново да си припомни, че тя е племенница на Фарли Дънуърди и следователно негов враг. Само да можеше да не забравя, че е негов противник, следващите няколко седмици щяха да протекат много леко.

Да, негов противник, негова затворничка, негова пленница. Тя не беше нищо повече.

После се понесе с бързи крачки към нея. Когато се приближи, тя го погледна, после отново се обърна към острова.

— Красиво е. По-красиво, отколкото си бях представяла.

— Да — отговори той, като я гледаше. — Красиво е.

— Има ли село от другата страна на острова?

— Няма село. Всички на острова живеят и работят в Сорсъри Бей.

Очите й се отвориха по-широко:

— Значи островът е твой?

Той сви рамене:

— Ако изобщо някой може да притежава остров, значи е мой. Тук нямаше нищо, когато дойдох, за да изградя Сорсъри Бей.

Сега тя го изучаваше, както бе изучавала преди минути острова. Той виждаше, че би искала да го пита за още много неща, но се стараеше да не показва интереса си.

Но Касандра не можа да се сдържи:

— Залив на магията е много необичайно име. Защо го нарече така, капитане?

Той стисна устни, когато си припомни какво го бе подтикнало да му даде това име. С мъка се успокои.

— Сигурно защото съм се надявал да намеря нещо вълшебно тук.

— „Магия“ — прошепна тя, сякаш току-що бе направила откритие. Погледна го право в очите: — Каква магия търсиш, капитан Деймиън?