Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (21)

VII

Времето минаваше. Дни, седмици, месеци, години. Некролозите на кооперацията на ъгъла на „Оборище“ и „Сан Стефано“ се сменяха. Три месеца, шест месеца, една година, две години… без Силвия. Дълго стоях пред всеки нов некролог, а през нощта отивах и внимателно отлепвах един, за да го сложа в моята стая. Стената вече беше покрита с тях и веднъж Петьо ми каза, че му било неудобно да води момичета в квартирата заради тези некролози. Малко след това напусна. Между листовете, покрити с черни букви, стоеше и онази фатална снимка, която тогава на морето някакъв непознат швед ни беше направил — Силвия бе с бялата рокля, двамата танцувахме прегърнати. Снимката беше единствена. Силвия нарочно бе забравила своята на масата… Яхтата, ние двамата под водата, морската звезда, близнаците и близначките, моят рожден ден и песента на Емо:

Къде си сега? Защо те няма, скъпа моя?

Слънцето отново залязва бавно над вълните,

а теб те няма. Денят си отива, а теб те няма.

Защо идва нощта без теб, дългата студена нощ…

Времето минаваше. Емо се ожени за Тони. Два-три пъти идва при мен. Оплакваше се, че родителите й не били съгласни. Но накрая склониха. Получих покана за сватбата. Не отидох. Емо се записа да следва инженерство.

— Филипе, цял живот ще съм благодарен, че те срещнах тогава в Несебър — казваше винаги. Но скоро и той изчезна…

Времето минаваше. Момчетата на тавана на старата къща вече бяха други. Напусна Петьо, Владо завърши и се ожени за Сия, отиде си Васко. Сега в стаите живееха други момчета, които не познавах. Събираха се, пееха, танцуваха, отначало канеха и мен, после престанаха. Разминавахме се из къщата, из улиците, из Университета като непознати…

Практика, дипломна работа, държавни изпити. В едно горещо лято завърших. Започнах да си търся работа в София. Много седмици и месеци обикалях, но навсякъде искаха софийско жителство. В едно училище дори започнах като учител по литература, но на третия ден ме извикаха в канцеларията и стана ясно каква е работата. Отидох си през голямото междучасие…

Лятото отмина, дойде есента. Заваляха дъждове. Капките тропаха на прозореца и се стичаха по стъклата. В събота и неделя лежах в стаята и събирах сили за новата седмица, в която отново щях да обикалям редакции, училища и учреждения, за да търся работа и да получавам все един и същ отговор — софийско жителство, софийско жителство. Софийско жителство…

Какво търсех още в този град? У дома ме чакаха. Да се завърна най-после след пет години. А аз все не тръгвах. Защо исках да остана тук? Или просто не можех да си тръгна. Какво щях да правя сам — без Университета, без приятелите, които отдавна си бяха заминали?! Трябваше да си тръгна. Но как щях да живея, без да минавам всеки ден покрай кооперацията на ъгъла на „Оборище“ и „Сан Стефано“, покрай входа, в който някога влязох, за да попитам за квартира? Без Силвия, която ме гледаше от некролозите около вратата?

И отново тръгвах да търся работа. Отново кръстосвах града в четирите посоки, без да мога да си отида, без да мога да остана.

Хиляди пъти си казвах, че аз съм виновен за смъртта на Силвия, че ако не бях се качил в онзи злокобен ден на Витоша, тя щеше сега да е жива, ако не бе полетяла тогава към мен, нямаше да се сблъска с онази проклета шейна. Имах ли право да живея, след като тя е мъртва?! Щях ли да мога да живея без нея? Един ден дълго гледах през отворения прозорец от последния етаж на Университета плочите на двора и ако някой дойдеше и ми кажеше, че има нещо след смъртта, че там, откъдето никой не се е върнал, ще видя Силвия, щях да се хвърля, без да се замисля. Но никой не дойде. Тогава, онази последна нощ в „Пирогов“, тя ми беше казала, че трябва да живея, че ще имам и друго момиче. Друго момиче нямах, а и дали живея, не знаех. Тогава, в онази последна нощ, Силвия ми каза също, че баща й ще ми помогне, но никога не можах да престъпя отново вратата на техния дом, не бих го направил за нищо на света. Тя ми беше казала, че ме обича, защото съм силен и се боря сам. Сам исках и да продължа борбата. Но вече не знаех дали има за какво да се боря. Без Силвия. Отдавна не пишех разкази и едва ли щях да пиша отново. Опитвах се да си наложа, казвах си, че Силвия би искала да продължа, но все нищо не ставаше, захвърлях листовете и се отказвах…

Хазайката все по-настойчиво ме питаше ще освободя ли квартирата, или ще остана и тази година. Как мисля да остана? Нали вече съм завършил? Ще работя ли в София? Сезонът за ангажиране на квартири бе отминал и беше крайно време тя да си намери студенти първокурсници или най-много втори курс, за да е спокойна през следващите няколко години…

Време беше. Една неделя събрах дрехите, одеялата, книгите си. Колко много неща се бяха натрупали през тези години. И все пак всичко се събра в един вързоп, два куфара и пет кашона. С толкова багаж и дойдох тук. Само кашоните бяха в повече. Двете одеяла и възглавницата щях да опаковам сутринта. Ако се изключат те, стаята беше придобила същия вид, в който я намерихме преди години с Петьо — грамадният гардероб, скъсаният килим, двете пружини с голи дюшеци. Сигурно само след няколко дни в тази стая ще дойдат други студенти, останали без квартира досега, както и аз преди четири години. Те ще донесат свои неща, ще започнат живота си в София и всеки ден на отиване и връщане от Университета ще минават през Докторската градина, ще пресичат „Оборище“ по пешеходната пътека пред дома на Силвия. А аз вече ще съм далече.

Излязох, за да обиколя за последен път квартала, и на връщане видях табелата, която Васко някога беше изрисувал с блажна боя. Буквите бяха избелели, картонът на места бе прокъсан.

НАРОДЕНЪ ДОМЪ „БАЛКАНСКИЙ ЛЕВЪ“

Свалих я и грижливо я прибрах в куфара.

— Страшна фирма си имате — каза Силвия, когато за пръв път дойде тук.

— Също като в „Немили-недраги“ — засмях се аз тогава.

До късно вечерта стоях на балкона и пуших. Бях сам на целия етаж. Другите момчета още не се бяха върнали. След седмица-две щяха да пристигнат и таванът на старата къща отново да се оживи. Отново щеше да звучи музика, да ври кафе на старото котлонче, което бяхме купили с Васко и Петьо преди години и което сега оставаше в наследство на новите. Но сега беше тихо.

Легнах си. Дълго се въртях в леглото, без да мога да заспя. Грохотът на трамваите долиташе от „Владимир Заимов“, усилен от нощната тишина, и гредите на старата къща леко потреперваха. Накрая и той престана. Станах и отново излязох на балкона. Запалих цигара. Всички сгради бяха тъмни. Единствената светлина идваше от крушката, осветяваща паркинга на кубинското търговско представителство. Къщата на кубинците също беше тъмна.

Следващият ден премина в сноване до гарата и изпращане на багажа. След като всичко беше предадено в колетната служба, проверих за последен път цялата стая. Няколко стари писма, картата на София, последен опит за разказ — събрах всички тези неща и ги пуснах в чантата си. Свалих некролозите. Прибрах и тях. Те бяха последното нещо, което не смеех да докосна до този миг. В джоба си имах билет за нощния влак, оставаха няколко часа. Не ми се стоеше повече в квартирата, която вече не беше моя. Метнах чантата на рамо, отбих се да оставя ключа на хазайката и тръгнах. На ъгъла на „Васил Априлов“ и „Марин Дринов“ спрях и се обърнах. Къщата си стоеше точно такава, каквато я видях за първи път — олющената мазилка, барелефите, балкончето с двете колони, нашият петоъгълен прозорец, закрит зад клоните на дървото. С нищо не се беше променила през годините, които живях тук. Продължих пътя си и свих надясно по „Оборище“. Минах покрай холандската резиденция, покрай френското посолство. От стената на кооперацията на ъгъла със „Сан Стефано“, между двете паметни плочи, ме гледаше снимката на Силвия. По алеите на Докторската градина играеха деца. Някои от тях се опитваха да се изкатерят по големия паметник от гранитни блокове, на които бяха написани имената на загинали руски лекари и фелдшери в Освободителната война. Доста от тях знаех наизуст — Ефимовъ, Ивашенко, Кондратовъ, Богусловский от източната страна, Федоровъ, Соболевский, Лучковский от южната. При хилядите ми минавания оттук тези имена се бяха запечатали в паметта ми. Но едва сега се сетих, че никога не съм минавал от другата страна на паметника и никога не съм виждал имената, написани на западната и северната стена. Все бях бързал. Сега не бързах. Заобиколих и ги изчетох всичките. Най-много те бяха от запад, изписани по седем-осем на блок. Отгоре пишеше ПЛЕВНА, а отдолу — надпис, който досега не бях виждал:

МЕДИЦИНСКИМЪ ЧИНАМЪ ПАВШИМЪ ВЪ ТУРЕЦКУЮ ВОЙНУ 1877–1888

Бавно продължих към Университета. Столът там не работеше и отидох на „Аксаков“. За вечеря имаше пържени яйца. Седях в празната подземна зала и гледах през прозорците, които бяха на нивото на тротоара, краката на преминаващите по улицата хора. Пържените яйца, столът на „Аксаков“, билетът за нощния влак… Да, някога преди четири години пак така бях седял в този стол, бях вечерял на същата маса с пържени яйца и бях гледал нагоре през прозорците тротоара и обувките на преминаващите хора. Кога беше това? Кога беше? Бях завършил първи курс, бях си взел последния изпит, бях напуснал общежитието в Студентския град и бързах за влака в шест без десет. Но го бях изпуснал и цяла вечер се разхождах из града. Тогава още не бях срещнал Силвия…

Излязох от стола. В онази далечна вечер тръгнах оттук към паметника Левски, за да се обадя на Огнян, но той си беше заминал. Сега, кой знае защо, поех в същата посока. Огнян отдавна не живееше там. Спрях пред кооперацията, до книжарницата „Български архитект“. Горе, на тавана на тази кооперация, някога за първи път се бяхме събрали с колегите от групата. Тогава Катя искаше да танцува с мен, а аз си мислех за Мариана. Мариана… Тя отдавна беше омъжена и наскоро срещнах някой, който ми каза, че ще има второ дете. Катя… Катя се беше омъжила в четвърти курс и прекъсна… Защо си спомних за тях сега? Бях забравил как изглеждат. Никакво друго лице не виждах пред себе си освен това на Силвия…

Отново, както тогава, нямах къде да отида. Нямах и къде да спя. Имах само един билет за нощния влак и няколко последни часа в София. Тръгнах. Завих по „Оборище“ към „Александър Невски“ и седнах да изпия едно кафе в бистрото зад Художествената академия. Все още беше светло и в есенната привечер улиците бяха пълни с хора. По пейките и в градинката бяха насядали жени с детски колички. Една от тях ми заприлича на Силвия. Група младежи, скупчили се върху две пейки една срещу друга, спореха високо за нещо. Станах и се упътих към огромния храм, чиито кубета блестяха от лъчите на залязващото слънце. Отиваше си един топъл есенен ден, може би последният в годината. Исках да вляза в храма и да постоя малко, както някога след всеки изпит влизах, за да се успокоя в хладната тишина. Но беше затворено. Излязох на булевард „Руски“, после по „Раковска“, заобиколих Народния театър и седнах на една пейка в градинката близо до фонтаните. Запалих цигара. И тук, както във всички други градинки, играеха деца, гонеха се по алеите и около бликащата вода, а майките им подвикваха да внимават. По пейките седяха прегърнати двойки и си шепнеха. Здрачаваше се. В далечината се виждаше мавзолеят на Георги Димитров, а от другата страна на градинката — Художествената галерия със статуите. Времето до влака бързо намаляваше. Тръгнах по „Софийска комуна“. Лампите на уличното осветление вече бяха запалени. Нощта настъпваше бързо. Озовах се на площад „Гарибалди“.

— Знаеш ли, Силви, винаги когато се случи нещо тъжно, идваме тук, на площад „Гарибалди“.

— Какъв площад?

— Площад „Гарибалди“.

— Къде е той?

— Той е тук и ние стоим върху него.

— Така ли? Никога не съм знаела, че това място се казва площад „Гарибалди“.

— А аз знам.

— Нека този площад да стане наш, Фил.

— Добре. Подарявам ти го.

— Не, искам да бъде и на двамата.

— Тогава подари ми го и ти.

— Подаряваме си го един на друг, нали?

— Да.

— Фил, обичам те и искам да бъда само твоя. Само твоя, разбираш ли! Докато умра.

— Да, Силви. И аз ще бъда само твой. Завинаги. Табелата с надпис „Площад Джузепе Гарибалди“ си стоеше така, както тогава, когато я показах на Силвия.

— Аз винаги се подстригвам в салона на площад „Гарибалди“ — бе заявил някога един мой колега.

Тогава бях помислил, че става дума за голям площад в нов квартал.

— Не, този площад е на „Граф Игнатиев“, пред Министерството на вътрешната търговия — бе обяснил колегата. Още същия ден бях минал оттам и бях открил същата тази табела, закрепена над едно телефонно табло. Така си стоеше тя и сега.

Стоях на триъгълния тротоар, настрани от трамвайната спирка, стоях както някога преди повече от четири години и гледах високата красива сграда на „Техноимпекс“, бялата колонада, която тогава мислено бях нарекъл пантеон, черните статуи, които чезнеха вече в тъмнината. Тротоарът пред Министерството, на който обикновено стояха държавни коли, беше празен. Магазините на „Валентина“ бяха затворени. Прозорците на кооперациите от двете страни на площада — откъм „Денкоглу“ и откъм „Софийска комуна“ светеха. Само мансардите бяха тъмни. Сигурно там живееха студенти, които след седмица-две щяха да се върнат от родните си градове и села. Отново хвърлих поглед към колонадата върху сградата на „Техноимпекс“. Статуите бяха толкова високо, че уличната светлина не можеше да достигне до тях и те почти се сливаха с мрака. Исках да ги разгледам по-добре, но вече беше тъмно. И изведнъж си спомних, че в онази далечна лятна вечер също така исках да разгледам статуите в тъмнината. Като се върна наесен, ще мина оттук през деня и ще ги видя — казах си тогава. Но бях забравил. И толкова години не се сетих за тези статуи. Сетих се сега, когато ми оставаха по-малко от два часа до последния влак. Сега, когато вече нямаше да се върна. Кога щях да дойда отново в София? Щях ли някога да видя на дневна светлина тези статуи? Нима беше възможно да си отида така изведнъж? Прекосих улицата и се приближих до сградата. Външно търговско обединение „Техноимпекс“ ул. „Граф Игнатиев“ 10 — пишеше на красива месингова табела. От другата страна същият текст — на английски. Улица „Граф Игнатиев“ 10! Не може да бъде! Само на пет-шест метра, закрепена върху перваза на същата сграда, стоеше табелата „Площад Джузепе Гарибалди“. Нещо не беше както трябва. Обиколих всички сгради, затварящи триъгълника, и се вглеждах по техните табелки. Учудени, минувачите ме заобикаляха. Никъде не пишеше „Площад Джузепе Гарибалди“. Значи той няма номерация! Стоях объркан насред площада. Нима беше възможно той да не съществува? Нима толкова години съм се заблуждавал? Изведнъж ме обзе спасителна мисъл. Спомних си, че като прибирах последните остатъци от багажа си, бях пуснал в чантата една карта на София. Извадих я и я разтворих развълнуван под светлината на уличните лампи. Затърсих в азбучния списък на улиците. „Гайдарче“, „Гамал Абдел Насър“, „Галичица“… „Габедже“. По дяволите! Нямаше „Гарибалди“. А може би площадите не са записани? Площад, площад… Обърнах на „л“. „Ленин Владимир Илич“, булевард: „Ленин В. И.“, площад. О, как не се сетих! На буква „д“, разбира се! „Дечко Йорданов“, „Деян Белишки“… „Дивля“. Не, не можеше да бъде! Излизаше, че такъв площад в София не съществува. Излизаше, че в София няма площад „Джузепе Гарибалди“. Отворих картата от обратната страна. Сред мрежата от улици намерих малкото триъгълниче, заключено между „Граф Игнатиев“, „Ангел Кънчев“ и „Денкоглу“, на което се намирах в момента. То беше бяло и празно… Нямаше площад „Джузепе Гарибалди“. Отидох при старата очукана табела. Тя висеше закачена за една сива решетка, а над нея предупредителен надпис: „Внимание! Опасно за живота!“ Табелата бе накапана със сива боя от някогашно боядисване на решетката. Тази решетка бях мислил винаги, кой знае защо, за телефонно табло. Табелата беше закрепена с телове, промушени в горните два ъгъла и хванати за сивата решетка. Единият от тях се беше скъсал и надписът „Площад Джузепе Гарибалди“ бе накривен наляво, където долният му край опираше в перваза на сградата. Табелата, която означаваше несъществуващ площад, бе от старите, с бели букви на син фон. Ето защо не я бяха сменили при подмяната на всички улични надписи в София преди две-три години. Просто не са направили такъв надпис. Защото площад „Джузепе Гарибалди“ не съществува…

Не бях ли и аз в този град един площад „Гарибалди“? През всичките тези години. Нещо, което всеки вижда, но никой не знае. Както всеки хиляди пъти е минавал оттук и е чакал трамвай на спирката пред Министерството на търговията, купувал си е нещо от магазините на „Валентина“, закусвал е в сладкарницата на ъгъла, пускал си е тотото, подстригвал се е в бръснарницата, но никога не е забелязал очуканата изцапана със сива боя табела. „Площад Джузепе Гарибалди“. Място, което всеки знае, където всеки е бил, място, което всеки нарича по различен начин, но не и с името му. Име, съществуващо само върху една стара, мръсна табела. И никъде другаде. Табела, на която просто, точно и ясно е написано — „Площад Джузепе Гарибалди“.

След десет минути щеше да отпътува моят влак за дома. Но това вече нямаше значение. Докоснах с ръка табелата. По пръстите ми останаха следи от дебелия слой прах. Обърнах се и тръгнах бавно към квартирата. Добре, че си бях запазил резервния ключ. Вървях бавно през притихналия град. Не бързах за никъде. Прибрах се в празната стая, легнах върху голия дюшек и си запалих цигара. Пепелта изтърсвах на пода…

Беше минало полунощ, когато излязох. Под мишница носех скъсан чаршаф. По улиците почти не се мяркаха хора. В далечината се чуваше тракане на невидим трамвай. Тръгнах по „Оборище“, минах покрай очите на Силвия, прекосих Докторската градина, „Шипка“, площад „Народно събрание“, булевард „Руски“, „Раковска“, „Граф Игнатиев“ и стигнах до площад „Джузепе Гарибалди“. Внимателно се огледах. По „Ангел Кънчев“ се движеше прегърната двойка, която бавно идваше насам. Изчаках ги. Те пресякоха трамвайната линия и продължиха по „Софийска комуна“. Откъм „Граф Игнатиев“ не се виждаше никой. Отидох до ъгъла на „Денкоглу“. Нямаше жив човек. Върнах се бързо, приближих табелата, хванах я и дръпнах силно. Стоманената тел държеше. Дръпнах ламарината към себе си и започнах да я въртя. Телта се усука, сивата решетка изпука. Сърцето ми биеше до пръсване. Завъртях за последен път, телта изпращя и се скъса. „Площад Джузепе Гарибалди“ беше в ръцете ми. Някога го бях подарил на Силвия, но сега Силвия я нямаше. Площадът беше само мой. Грабнах чаршафа, който бях изпуснал, завих в него табелата. Притиснах я нежно до себе си и спокойно си тръгнах. Зад гърба ми остана трамвайната спирка пред Министерството на търговията.

Преди да се прибера в квартирата, взех от улицата един камък и като се качих горе, измих грижливо табелата, избърсах я със скъсания чаршаф и я заковах с два криви пирона над леглото си. Над нея закрепих снимката на Силвия. Некролозите не извадих.

Легнах си спокойно върху голия дюшек и си свих фунийка от един лист хартия, за да изтърсвам вътре пепелта от цигарата си. Защо да цапам пода? Нали утре аз ще чистя тук. Ще намеря Петьо и той отново ще дойде при мен. По стените няма да има вече некролози и той спокойно ще може да кани приятелките си. Лежах и спокойно пушех цигарата си.

ЩОМ В ТОЗИ ГРАД МОЖЕ ДА ИЗЧЕЗНЕ ЦЯЛ ПЛОЩАД, ЗАЩО ДА НЕ МОГА ДА ИЗЧЕЗНА И АЗ?

Да. Да изчезна. Но не завинаги. Защото, ако площадът със свалянето на тази табела изчезна завинаги, аз ще изчезна само за известно време, може би за дълго, но след това, колкото и години да минат, ще се появя отново. И тогава никой няма да минава покрай мен, без да ме забелязва, както досега всички минаваха през площад „ДЖУЗЕПЕ ГАРИБАЛДИ“…