Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (19)

V

Във вторник сутринта получих телеграма, че мама е зле и ще влиза в болница. Трябваше да си замина. Силвия ме изпрати на гарата.

— Върни се бързо! Ще те чакам! — извика тя, когато влакът потегли.

В къщи цареше тревога. Татко тичаше по познати лекари, сестра ми цял ден стоеше до леглото на мама, а аз влизах от стая в стая и пушех цигари. В четвъртък мама влезе в болницата. Реших да остана до края на седмицата, за да отида в неделя на първото свиждане. В събота вечерта си стоях у дома. Сестра ми се опитваше да готви, а ние с татко гледахме телевизия. Изнесох телефона в коридора и позвъних на Силвия.

— Силвия не е у дома — беше гласът на баща й. — Отиде на някакво събиране.

— Знаете ли къде?

— Мисля, че… Момент. Наталия, Силви каза ли къде отива? Ало, у Мирослав е. Кой я търси?

Затворих телефона. Главата ми бучеше. Нима това беше краят? Тя! Там, с тях! След като ми обеща…

Въображението ми рисуваше сцени, които ме вбесяваха. Представях си как Силвия танцува с Камен и той й говори:

— Защо се хвана с тоя глупак?

— И аз не знам — казваше тя.

— Зарежи го!

— Ще се опитам.

И двамата отново танцуваха. Той се опитваше да я целуне, тя се дърпаше, но постепенно все повече се отпускаше в прегръдките му.

Силви! Истина ли е всичко това?

Силви! Защо измами мен, нещастника?

Силви! Защо? Защо? Защо?

Ритнах телефона и се затворих в моята стая. Цяла нощ пуших, без да си легна. На сутринта съм заспал с дрехите в креслото. Към десет часа сестра ми ме събуди да тръгваме към болницата.

Вечерта седях във влака, а на другия ден отидох в Университета още в седем за първото упражнение. Силвия дойде за втория час и седна до мен.

— Здравей, Фил. Кога пристигна?

— Снощи.

— Защо не се обади?

— Не знаех дали ще те намеря вкъщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах.

— Какво се е случило, Фил?

— Нищо.

— Не, нещо се е случило. Ще ми кажеш ли какво?

Аз мълчах. След лекциите си тръгнахме. Спряхме пред стълбите към мензата.

— Аз ще сляза долу да обядвам.

От стола се носеше миризма на готвено.

— Може ли да дойда и аз?

— Долу не е за тебе.

— Защо?

— Там е само за бедни студенти. Предполагам, че не си влизала никога досега.

— Не съм. Защо говориш така, Фил?

— Защото е така.

Слязохме в подземието на стола, взехме табли и се настанихме в ъгъла на една маса покрита с трохи. Никой от двамата не посягаше към яденето. От събота вечерта не бях слагал нищо в устата си. Стоях и гледах дъвчещите физиономии около себе си. Защо дойдохме тук?

— Фил, ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Мисля, че ти би трябвало да ми кажеш.

— Какво да ти кажа? Нищо особено не се е случило. Или искаш да ти разказвам по дни. В четвъртък бях…

— Можеш да започнеш направо от събота.

— О, най-после изплю камъчето! Значи, ти си звънял. Но защо не ми каза направо?

— Да, наистина. Не се безпокой, ще ти кажа всичко направо. Но нека излезем оттук.

Върнахме чиниите недокоснати, излязохме и тръгнахме по улицата. Беше студено. През нощта бе навалял сняг.

— Може ли вече да говоря? — попита тя.

— Слушам те.

— Мирослав се обади събота следобед, че ще се събират у тях. Попита за теб. Отговорих му, че си в провинцията. Каза, че Камен съжалявал за случилото се и искал да ни се извини. Отговорих — ако той е там, няма да отида. Но Мирослав ме успокои, че Камен заминал за няколко дена в чужбина и че ако той щял да бъде, никога нямало да ме покани. Всички питаха за теб, особено близнаците. Казаха, че си се държал много достойно онази вечер. Точно така казаха: „Филип се държа много достойно“. Питаха за теб, отговорих, че майка ти е болна и си заминал. После се прибрах. Стефан и Елеонора ме изпратиха. Това е.

— Това е, така ли?

— Точно така, Фил. Не виждам в какво съм виновна.

— Това е лошото. Че не виждаш.

— Защо говориш така? Никога не си разговарял с мен с такъв тон?!

— Успокой се. Отсега нататък няма да ти се налага да разговаряш с мен.

— Какво значи това, Фил?

— Това значи, че повече няма да те безпокоя. Ето какво значи.

— Фил!

— Това значи, че най-после ще те оставя на мира и ще можеш спокойно да ходиш колкото си искаш с всичките Каменовци и Мирославовци. Но ще трябва да намериш някой друг, на когото да буташ пари в джоба, за да им плати сметката. Всъщност той сигурно ще си има. Татко му ще му е бутнал.

— Фил!

— Това значи, че вече няма да се налага да ходиш на Сточна гара и да си цапаш бялата пелерина в мръсната куртка на някой си Филип, че вече няма да има опасност да гледаш прасета, овце и кокошки! Ето какво значи всичко това!

— Фил!

Тя ме гледаше с широко отворени очи, изпълнени с ужас.

— Играта свърши, Силви! — Аз ли казвах тези думи?! — Хубава игра беше. Но твърде дълго продължи. Малко се поизморихме, нали? Нищо, сега ще си починеш! Компанията ще те приеме с разтворени обятия! Разкаялата се грешница! Ще те утешат! Ще си намериш някой друг! Толкова е просто!

— Фил! — По лицето й се стичаха сълзи.

— Колкото по-скоро ме забравиш, толкова по-добре! Не съм за теб, Силви. И изобщо така е най-добре. Всички ще бъдат спокойни и доволни. Романтиката свърши! Край на играта! Време е всичко да си застане на мястото! Какво си мислехме ние, глупците? Че ще променим света? И други са се опитвали. Но никой не е успял.

— Фил!

— Това е. Дойде краят на опита.

— Фил! Но аз те обичам!

— И аз те обичам. Но какво от това? На кого е нужно? На никого.

— Фил, но аз казах на татко, че…

— Нищо. Ще му кажеш: „Филип най-после разбра къде му е мястото и повече няма да безпокои дъщеря ти“. Точно така му кажи. Той ще се зарадва и ще си легне спокойно.

— Фил! Не можеш така да сложиш край на…

— Мога! Както и ти можа! Не обичам да ме правят на глупак, а още по-малко сам да се правя на такъв! Няма да стане! Просто няма да стане! Не искам да те задържам повече. Нали така се казваше в доброто общество? Сбогом!

Обърнах се и тръгнах по улицата. Всичко в мен се беше скъсало още докато й говорех, и сега усещах само една тъпа болка. Почувствах, че ще се обърна, ще отида при нея и ще я прегърна. Чувството беше толкова силно, че трябваше да стисна зъби, за да не го направя. Ускорих крачките си. Знаех, че тя е там, на тротоара, и плаче, нещо мокреше лицето ми, по дяволите, аз също плачех, но вече беше късно да се върна. Твърде късно беше…

Какво съм правил през деня, не помня. Помня само, че като се прибрах в квартирата, беше тъмно. Щом влязох, Петьо скочи и ми помогна да си сваля палтото. Видях, че е кално, но къде съм се изцапал, не помня.

— Филипе, ти си или пиян, или болен!

— А защо не и двете? — изсмях се сухо.

— Събличай се и лягай! Ял ли си?

Той ми даде нещо и започнах да дъвча механично, без да разбирам какво е. Бутна в ръцете ми някакви хапчета и чаша вода. Изпих ги покорно.

— Какво е станало? — питаше безброй пъти Петьо, но аз мълчах.

— Да не би нещо майка ти…

— Не. Не можех да мисля.

Паднах в леглото и дълго гледах напукания таван…