Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (13)

V

Прибрах се в квартирата и спах до другия ден на обед. Събудих се с усещането, че съм най-щастливият човек на света. Погледнах часовника и скочих. От един часа имахме лекции. Трябваше да видя Силвия. В кухнята не намерих нищо за ядене, а ми се виеше свят от глад. Опустоших две порции в стола и се качих в сто и шейсета аудитория. Силвия седеше на четвъртата банка, мястото между нея и стената беше празно.

— Пазя го за тебе — усмихна се тя.

Почувствах погледите на колегите по гърба си, докато сядах до нея. Още първото междучасие целият курс щеше да говори, че съм свалил Силвия, но не ми пукаше. Даже ми беше приятно.

— Защо те нямаше цяла сутрин? — попита тя.

— Събудих се преди малко.

— Сънльо такъв!

Колко различно беше всичко. Отново тръпнех при всяко нейно докосване, но по друг начин — не с трепета на съмнението и надеждата, а с някаква вълшебна смесица от гордост, щастие и нежност. Сигурно това е любовта. А Силвия е истинското момиче. Нито за миг не се съмнявах, че е така. Тя беше с пусната коса. За пръв път идваше така в Университета. Беше толкова хубава, че ме обземаше страх, като я гледах.

Някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Зад мен седеше Огнян. Не бях забелязал кога е пристигнал.

— Как си? — Той ми намигна.

— Добре.

— Къде се изгуби? Вчера те търси Митко от редакцията. Трябвало да напишеш нещо.

— Благодаря ти. Днес ще мина оттам.

— Какво става с теб? Откакто се уреди, не се обаждаш — той многозначително хвърли поглед към Силвия.

— Нямам време. Ще дойда някой път.

Горкият. Ако знаеше всичко, щеше да подскочи до тавана, висок пет-шест метра.

След лекцията Силвия се прибра. Каза, че не се чувства добре и е дошла само, за да ме види.

— Какво ти е? — попитах изплашен.

— Нищо особено. Естествена последица от това, което се случи — усмихна се тя. — Ще ми мине.

Това, което се случи! Как само го каза! Съвсем спокойно, на дневна светлина. Засрамен наведох глава и не смеех да я погледна.

— Защо се изчерви? — засмя се тя. — Много си срамежлив, Фил. Един мъж не трябва да бъде срамежлив. Погледни ме!

Тя ме целуна, целуна ме сред гъмжилото пред северния вход на Университета и каза:

— Не ме изпращай. За две минути съм си вкъщи. А ти имаш работа. Приятен ден. Довечера може да ми се обадиш, нали?

И тръгна. Стоях и гледах стройната й фигура, която се отдалечаваше по тротоара, и исках да хукна, да я настигна, да й кажа, че денят ми не може да бъде приятен без нея, че без нея той няма да бъде никакъв ден. Но не го направих. Върнах се в Университета и отидох в редакцията.

— Филипе, къде се загуби, бе? — посрещна ме Митко, седнал зад пишещата машина.

— Ударих го малко на живот.

— Хубаво, ама трябва да се бачка. Още сега се грабваш и отиваш в Математическия факултет. Трябва да направиш репортаж за техния преглед на ТНТМ.

— Не може ли утре?

— В никакъв случай. Утре на обед е редколегията и материалът трябва да бъде готов.

Митко следваше право. Преди това бе завършил за три години българска филология и с разрешение на Ректора бе записал втори факултет. Той познаваше всички в Университета — като се започне от членовете на Ректорския съвет и се стигне до секретарките на катедрите. Невъзможно беше да тръгнеш с него из коридорите на сградата и да му кажеш две изречения едно след друго. Той непрекъснато се спираше с разни хора и с всички тях имаше някаква работа. „Въпросът е уреден, професор Михайлов… Здравейте, другарю Костов… Не сте забравили за срещата, нали, доцент Пенев… Точно вас търсех, предвидили сме за следващия брой един разговор за…“ И така пътят от централното до южното крило на Университета можеше да продължи половин или един час, без да успея да кажа на Митко това, което искам.

— Съгласен ли си да те предложа за дежурен на следващия брой? — той написа няколко думи на машината и отново вдигна глава.

— Ами добре. За кога трябва да е готов?

— Най-късно на двайсети. До началото на сесията трябва да изкараме още един. Утре да си тук за редколегията.

Това беше добре дошло за мен. От материала за ТНТМ, от колоната на дежурния редактор, в която всеки отговорник за броя пишеше каквото му хрумне, но само да е интересно, и от самото дежурство щях да изкарам някой лев. Трябваше на всяка цена да имам пари, когато изляза следващия път със Силвия. Мои пари!

Вечерта седях сам в редакцията и преписвах материала за Математическия факултет. Наближаваше осем часът. Позвъних на Силвия по телефона и тя каза, че е по-добре.

— Написа ли материала? — попита ме.

— Силви, какво правиш сега?

— Лежа и си чета.

— В твоята стая ли?

— Да.

Представих си как тя лежи на леглото с книга в ръка и коси, разпилени по възглавницата. Защо не можех да съм при нея в този миг?

— Какво ще правиш утре?

— Ще си стоя у дома. — На другия ден нямахме лекции. — А ти?

— В един часа съм на редколегия. Ще бъда дежурен на броя.

— Какво ще пишеш в колоната?

— Не знам. Още не съм решил.

— Сигурно ще е нещо много интересно. Както онова за минижупа.

Миналата година, при първото си дежурство във вестника, бях писал в колоната на дежурния редактор едно есе за минижупа и за това колко хубаво би било, ако всички колежки ходеха с къси поли. „Подобна реформа би внесла така необходимата яснота в отношенията между момичета и момчета“ — завършваше есето.

— Ти си го чела?

— Разбира се. Лека нощ, Фил.

— Лека нощ, Силви.

Тръгнах си, прекосих Докторската градина и минах покрай дома на Силвия. Тук, в една стая на първия етаж, живееше момичето, което обичах. Дали мислеше за мен в този миг?

В квартирата Петьо беше сам и четеше.

— Брат ми, кажи как да спечеля бързо много пари? — попитах го и се тръшнах на леглото.

— Какво?

— Трябват ми пари. Много пари.

Колко ли броя на вестника трябва да редактирам и колко материала да напиша, за да мога да платя един обед като този в „Щастливеца“?

— Ами ожени се за някоя богата дърта баба и готово.

— Глупости! Питам те сериозно.

— Да не си хванал някое скъпо гадже, което иска да го влачиш по заведения?

— Може и така да е.

Ако знаеше всъщност каква е истината! Какво ли би казал?

— Тогава здраво си закъсал. Не знам какво да ти кажа.

— Толкова ли няма начин човек да спечели пари?

— О, има. Иди на Сточна гара хамалин! Един мой колега разправяше, че ако бачкаш яко, можеш да изкараш двайсет-трийсет лева на ден.

Хамалин на Сточна гара! Това е идея! Разтоварваш един вагон за няколко часа и двайсетачка в джоба. Какво пък? Млад съм, здрав, силен. Все пак, нали ще бъдат честно спечелени пари?

На другия ден в осем часа сутринта бях на Сточна гара. Почуках на вратата на един фургон и попитах къде търсят товарачи. Възрастен мъж на около петдесет години тъкмо закусваше.

— Какво бе, момче? Пари ли искаш да спечелиш? Иди при началника, той ще ти каже! Ама нещо слабичък ми се виждаш.

Айде де, слабичък! Във всички книги и филми, когато героят отива да работи като хамалин, винаги някой му казва: „Слабичък ми се виждаш“. Да има да взема! Попипах със задоволство мускулите на ръцете си. Като ученик три години тренирах бокс в градското дружество и не бях от най-слабите.

— А къде е началникът?

— Ей в оная барака. Там му е стаята. Ама сигурно още не е дошъл.

Пред бараката вече чакаше едно момче — по-ниско, но по-набито от мен, с набола черна брада и ватенка.

— Началника ли чакате? — попитах учтиво.

— И ти ли за работа?

— Да.

— К’во си работил?

— Студент съм.

— Аха.

— А ти?

— К’во аз?

— Какво си работил?

— Шофьор съм. Ама ми взеха книжката за година и половина. Бачках малко като товарач при нашите, но се отказах.

— Ясно.

— Ти к’во учиш?

— Филология. Литература.

— Знам аз к’во е филология. Преди казармата кандидатствах история, ама не ме приеха. И изпит по литература съм държал. Ей така, за идеята. Ама ти защо си дошъл тука?

— И аз така, за идеята.

— Тия ги разправяй на прабаба ми. Тук за идеята не се идва. Заради идеята се кандидатства в Университета, а не тук. Пък де да знам… Може да пописваш и да си тръгнал да изучаваш живота. Знам ли те… — Той ме погледна изпитателно и разкърши яките си рамене. — При нас дойде миналата година един, Кольо Шамара, беше излязъл от пандиза. Та той разправяше, че там отишъл някакъв писател. Нищо не бил направил човекът, доброволно влязъл в пандиза да изучава живота, ама докато го разберат…

— Нямам мангизи, затова. А трябва да уча — излъгах най-безобразно.

— Виж, това е друго нещо. Като няма кой да ти помогне, за никъде не си. Да не мислиш, че сега щях да съм тук, ако не беше умрял баща ми. Ама на, всеки с късмета си. Ти как се казваш?

— Филип.

— Марин. — Той подаде грубата си мазолеста длан. — Колко ти е часът?

— Девет без двайсет.

— Кой го знае тоя кога ще дойде. Искаш ли да бачкаме заедно?

— Добре.

— И аз не познавам никого тук, брат ми. В началото трябва да разберем как става играта. Не усетиш ли как става играта, изгубен си.

Пред бараката се появи пълен мъж на средна възраст със зачервени очи.

— Вие какво чакате, момчета?

— За работа.

Той отключи вратата и я бутна пред нас.

— Влизайте.

Влязохме в малка стаичка с две бюра. Мъжът седна на единствения стол, който изскърца под тежестта му. Ние се приближихме. Той спокойно започна да вади от чекмеджето разни кочани и тефтери. Откъсна две бланки и ни ги подаде.

— Отивате в транспортна болница да си извадите медицински и след това — пак тук. Парите се получават всеки понеделник за предишната седмица. Имате ли работни дрехи?

— Имаме — отговорихме и двамата едновременно. В сака си носех анцуга, с който играех по физическо.

— Трябва да са топли. Работи се навън.

— На мен не ми трябва медицинско. Аз идвам от… опита се да протестира Марин.

— Трябва, трябва — прекъсна го мъжът. — За всички трябва. Тук не е пансион за благородни девици.

Това сигурно беше любимият му израз за такива като нас, защото го каза бавно, като примижа от удоволствие заради собственото си остроумие.

До обед се въртяхме из болницата по сума кабинети и когато събрахме всички необходими подписи, до началото на редколегията оставаше малко повече от половин час.

Влязох последен в редакцията.

— Предлагам за дежурен редактор Филип — каза Митко, щом ме видя. Както винаги, други предложения нямаше.

Седнах до него и си приготвих папка, за да събирам материалите за броя. Когато всичко свърши, мушнах папката в чекмеджето на бюрото и станах, за да се изнижа с първите.

— Филипе! — чух, че някой ме вика.

Обърнах се. Беше Петя. Досега не я бях забелязал в суматохата.

— Какво стана с теб? Изчезна безследно.

— Имах работа през последните дни.

— Намери ли си квартира? — В същия миг почувствах, че не искам да й кажа къде живея, и ми стана неудобно от това.

— Да. Тук наблизо.

Тя не ме попита за адреса. За миг очите ми срещнаха нейните и изпитах срам от себе си. Чувствах я толкова далечна, а само преди две седмици живеех при нея и всяка вечер си лягахме заедно. Петя се усмихна тъжно и стана.

— Забрави си нещо при мен.

— Какво?

— Дезодоранта, който ти подарих.

Тя ми беше подарила много хубав вносен дезодорант. Бях забравил за това.

— Обади се някой път.

— Добре.

Знаех, че никога няма да я потърся. Тя си тръгна. Облякох се, грабнах сака и също излязох. След четвърт час бях на Сточна гара. Намерих началника, преоблякох се и тръгнах към вагоните. Марин и още двама мъже разтоварваха цимент.

— Айде бе! — Марин бе свалил ватенката и бе останал по пуловер, долния край на който беше разплетен, а на ръкава имаше доста голяма дупка.

— При вас ли да почвам?

— При нас, ами. — Марин се спря и избърса изпотеното си чело. — Тук има работа за целия китайски народ. Тази половина от вагона е наша.

Той посочи лявата страна, където купчината беше доста по-голяма.

— Хайде, не се ослушвай!

Той повдигна торба цимент, наведох се и я сложи на гърба ми. Хванах я отдолу и почувствах как всичките ми кости изпращяха. Залитнах и тръгнах към камиона.

— Ти ял ли си, бе? — попита ме Марин, като се върнах.

— Да — излъгах.

— На тая работа ядене му е майката. Без ядене нищо не става. Хайде, слагай!

Напрегнах всичките си сили и вдигнах друга торба. Почти я изпуснах върху якия гръб на Марин. Другите продължаваха да работят, без да ни обръщат внимание.

— Не можа ли да намериш нещо по-леко? — попитах моя човек, когато спряхме да запалим по цигара. Пред очите ми се виеха червени кръгове.

— Тук се вадят най-добри пари. Ако искаш, може да отидеш да хвърляш бали памук. Но и десетачка няма да изкараш за цял ден. Така е, брат ми, бачкането не е като оная работа.

Беше се стъмнило, когато пренесохме последната торба от нашата половина. Другите двама отдавна бяха свършили. Коленете ми трепереха, ушите ми пищяха, на ръцете ми се бяха образували мехури. Каросерията на камиона бяхме напълнили до половината и шофьорът се развика, че празен няма да тръгне, но ние го оставихме да си вика и отидохме да се измием. В съблекалнята свалих анцуга и го огледах от всички страни. Освен за пренасяне на цимент вече не ставаше за нищо друго.

— Утре ще си поискаш работни дрехи. Трябва да ти дадат. Към колко часа ще дойдеш?

— Не знам — Сутринта имах две упражнения. — Сигурно следобед.

— Добре. В един часа да си тук. А сега отиваме да пием по ракия, нали? Първият ден трябва да се полее.

— Добре, но… — сетих се, че в редакцията ме чака папката с материали — трябва да ходя да чета едни работи за вестника.

— Какъв вестник?

— В Университета.

— Айде стига, бе! Утре до обед каква ти е работата? Отиваме да се почерпим и толкоз. Тук отзад има една страшна кръчма — „Бумбара“, чувал ли си я?

— Не.

— Много бойно заведение. Сега ще видиш. Имаш ли пари?

— Имам четири лева.

— Охо, ще стигнат и да почерпиш! И аз имам пет кинта. Хайде!

След няколко минути седяхме в кръчмата. Заведението наистина беше бойно — с олющени дървени маси без покривки, задимено, шумно.

— Киро, две гроздови и едни краставички!

— Дай още две мастики!

— Бутилка червено и шкембе!

Седнахме в края на една дълга маса заедно с още няколко мъже, които високо спореха за някой си Джибрата. Поръчахме си по една сливова и две порции свински крачета.

— Наздраве — каза Марин и с първата глътка изпразни чашата до половина.

— Наздраве.

Отпих едва-едва и се нахвърлих върху крачетата, посипани с лютив червен пипер, от който на очите ми изскочиха сълзи. Марин ме гледаше съжалително.

— Ти май цял ден не си ял, а?

— Ами, на обед ядох, ама от бачкането…

— Още едни крачета и една сливова — извика той на келнера и изпи останалата част от ракията си.

— Къде живееш? — попита Марин, след като донесоха поръчката.

— На „Васил Априлов“, до кино „Левски“. А ти?

— В Орландовци. Знаеш ли го къде е?

— Горе-долу.

— Ако искаш, някой път ще те водя на гости. Имам страшна сестра. Гадже и половина. Ако я барнеш, ще ти строша сурата.

— Не се притеснявай. Не съм от тях.

— Стабиляга ми се виждаш. Ама като видиш сестра ми, ще паднеш от коня. Девети клас е. Сега се върти един покрай нея, ама ще го бия някой ден. Мисли си, че като няма баща… Ех, Фильо, ако не беше умрял старият, друго щеше да е сега — той допи и втората ракия. — Дай още една сливова! — викна, без да се обръща. — Какво пък, можех и аз да съм студент. В училище ми вървеше, дипломата ми е четири и осемдесет и девет… Бях в казармата. Получих телеграма. Точно на двайсет и четвърти май. След това се напих като свиня. А дотогава не бях кусвал, ако щеш ми вярвай. Нито пушех, нито нищо. Като почнах бачкане, тогава взех да пия. Гепиха ми книжката. А бе, к’во ли ти разправям — очите му бяха овлажнели.

— Защо не кандидатстваш задочно?

— За кога? Всичко съм забравил. Нямам и време да чета за изпити. Умряла работа е тя, ами един път да ми върнат книжката. Че ако мога да барна едно такси, тогава ще видиш. Ама не вярвам да ме огрее. Връзки нямам, а без връзки нищо не става. Както съм и наказан за употреба на алкохол… Айде, наздраве!

— Наздраве — Хванах чашата с лепнещи пръсти и отпих за втори път.

— Откъде си? — попита Марин.

Казах му и отпих отново. Ракията беше доста слаба, сигурно разредена с вода. На дъното на чашата остана малко, излях и нея в гърлото си. Келнерът донесе още една чаша, която си разделихме и поръчахме пак.

— Дали ще ни стигнат парите?

— Няма страшно. Една ракия е седемдесет стотинки.

Силвия! Бях обещал да й се обадя! Минаваше девет часът. Станах и се извиних на Марин.

— Ти си бил голям нервак, бе! Одеве — редакция, сега — гаджета. Като си седнал да пиеш, ще пиеш — дръпна ме той за ръкава.

— Обещал съм.

— Сядай тука! — Дръпна ме той още по-силно. — Мадамата няма да ти избяга. И без това, както си капнал, нищо няма да свършиш.

Изведнъж ме обзе невероятната идея да се обадя на Силвия да дойде тук. Как ли щеше да се чувства сред тези брадясали, изморени мъже? Сигурно щяха да я изядат с поглед. А и кой знае още какво може да стане. Огледах се. В кръчмата нямаше нито една жена. Защо Силвия не можеше да дойде тук и да седне до мен? Едва ли някога е попадала на такова място.

Бяхме между последните, които напуснаха заведението след многократните подканяния на келнерите. Тръгнахме прегърнати по улицата, като се крепяхме един друг.

— Много го обичах стария. Голям човек беше — говореше Марин на ухото ми. — Точно на двайсет и четвърти май, представяш ли си? Телеграма. Вика ме ротният и казва: „Редник Гергов, ти си мъж и трябва да понесеш твърдо нещастието“. Притъмня ми, брат. Помислих, че майка нещо, тя е все болнава. А той старият. „Баща ти почина. Ела си веднага.“ Както си работел на фрезата — удар, в „Пирогов“ и край. Ти си стабиляга. Дай да те целуна! Нали ме разбираш, пийнах си, та затова ти разправям. Аз иначе не говоря за тия работи. Има ли смисъл? Ама ти си стабиляга. Ще извиняваш, ако нещо…

Изпратих го до спирката на трамвая и хванах тролея до паметника Левски. Цялото тяло ме болеше. Едва свивах пръстите на ръцете си. Дланите ми горяха. Тръгнах по „Оборище“. Главата ми се въртеше от изпитата ракия.

Страшно ми се искаше да видя Силвия. Спрях пред кооперацията на ъгъла със „Сан Стефано“. Прозорците на първия етаж бяха тъмни. Защо не можех да я видя сега, да я прегърна, да я притисна до себе си? Пред входа имаше уличен телефон. Набрах номера. След дълго звънене се обади сънен женски глас.

— Ало?

— Извинете…

— Кого търсите?

— Може ли Силвия?

— Кой я търси?

— Тя… спи ли?

— Как не ви е срам? По това време!

— Извинете, аз…

От другата страна затвориха слушалката.

Как да стигна до нея? Тя сигурно също иска да ме види. А може би е заспала. Погледнах часовника си. Минаваше полунощ. Заобиколих сградата. Откъм „Сан Стефано“ между кооперацията и руското търговско представителство имаше проход, отделен с ограда от вътрешния двор. Оградата беше доста висока, но до нея стояха подпрени кофи за боклук, върху които можех да се кача. Стъпих върху едната от тях, но в момента, когато се прехвърлих върху зида, кофата се залюля и падна със страхотен трясък, който огласи заспалата улица. Изтръпнах. Стоях горе, на около два метра височина. Кооперацията беше тъмна. Само долу, на първия етаж, светеше един прозорец. Стори ми се, че е нейният.

— Силви! — повиках тихо. Бях твърде далече, за да ме чуе.

Вече избирах място, където да скоча, когато над главата ми се чу шум от отваряне на прозорец и басов мъжки глас извика:

— Кой е там? Какво правите?

Трясна друг прозорец.

— Миленков, какво става?

— Не знам. Някой… Крадец! Вижте, долу има човек на оградата!

Скочих обратно право в боклука, разсипан от кофата, паднах на колене, изправих се и хукнах по улицата.

— Краде-ец! — викаше пронизително женски глас зад гърба ми.

Свих по „Марин Дринов“ и след няколко метра бях пред районното управление на милицията. Спрях да тичам и се опитах да вървя спокойно. Завих наляво и след няколко метра се шмугнах в нашия двор. Сърцето ми биеше до пръсване. Хукнах нагоре по стълбите и влязох в стаята. Петьо спеше. Скришом погледнах през прозореца. На ъгъла на „Марин Дринов“ стоеше милиционер и се оглеждаше на всички страни. Пресече нашата улица, явно се чудеше накъде да тръгне. Въздъхнах облекчено. Бях спасен. Излязох в коридора, светнах лампата и се огледах. Панталонът ми беше изцапан с нещо мазно. Презрамката на сака се беше скъсала. Биенето в гърдите ми продължаваше.