Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (2)

I

Първата ми работа беше да се повозя на трамвай. Всичко останало можеше да почака…

Тази моя любов към трамваите щеше да се запази във времето, макар и под друга форма. След години вече приемах трамвая единствено като добро средство за избягване на ходенето между две спирки. И като неотменим белег на столичния живот, разбира се. До ден-днешен се качвам на първия трамвай, който почти неизменно стои на светофара на „Граф Игнатиев“ и „Раковска“, за да стигна до триъгълника пред Министерството на търговията, носещ гръмкото име площад „Гарибалди“. Това, че се нарича така, разбрах много по-късно, когато един колега ми каза, че се подстригвал там.

— Аз винаги се подстригвам в салона на площад „Гарибалди“ — бе заявил той.

Помислих, че става дума за някакъв голям площад в непознат квартал, но когато той ми обясни къде се намира, изпаднах в недоумение. Още същия ден минах оттам и след доста дълго оглеждане открих табелата, закрепена над едно телефонно табло. Площад „Джузепе Гарибалди“, наистина така пишеше. А бръснарският салон бе на стотина метра по „Граф Игнатиев“, твърде далеч от площада.

Доста време щеше да мине, докато се откажа да търся разлика между себе си и хората в трамвая, някои от тях с вестник „Вечерни новини“ в ръце. Доста време щеше да мине, докато се убедя, че разлика няма, че те са също такива като мене и едва ли и половината от тях са родени в този град, който толкова често виждах в сънищата и мечтите си. Да, често сънувах София в дългите и студени казармени нощи. Сънищата биваха различни, но в тях имаше един неизменен и познат до болка момент. Аз слизам от трамвая пред Университета, а на широкото стълбище между статуите на двамата братя ме чака едно много красиво момиче. Приближавам до него, целувам го, то приема това като нещо съвсем естествено и двамата отиваме заедно на лекции. Може би много неща ще забравя от казармата, но този сън — никога. Вече не помня имената на повечето хора, с които живях заедно две години на Върха, забравил съм точно как изглеждаше и станцията, на която работех и в която живеех, но мога веднага да опиша червените ботуши на момичето от съня и късата й тъмножълта пола. Човек най-трудно забравя мечтите си.

Ето защо първата ми работа беше да се повозя на трамвай. Чантата с багажа си бях оставил в комсомолската стая на факултета и следобед трябваше да мина да я взема. Тогава щях да разбера и номера на стаята си в общежитието. А до следобеда имаше толкова много часове. Толкова много часове свобода. Можех спокойно да се разхождам в отеснелите след казармата цивилни дрехи. Можех да вляза в някой ресторант и да обядвам, да отида на кино и какво ли не още. Но най-вече да се возя на трамвай. Всичко останало — момичето, лекциите, покривът над главата беше въпрос на време. На съвсем малко време. В джоба си имах пари. Много пари, много повече, отколкото бях имал когато и да било. Пари, които мама ми даде с категоричния съвет — заповед да не ги харча всичките, а да си купя с тях и някакви дрехи, защото дрехите отпреди казармата едва нахлузвах на себе си, а и вече не се носеха такива. Първото беше очевидно, а във второто имах възможност много бързо да се уверя. Панталоните на момчетата не бяха така широки долу като моите, повечето носеха дънки или джинси, аз нямах нито едното нито другото. Това разбира се ни най-малко не беше в състояние да помрачи моето щастие, но ме накара за пръв път да се замисля за живота и да си поставя първата житейска задача: в най-скоро време да се сдобия с едни хубави дънки! Вносни, естествено. И все пак решението си за ресторанта изпълних. Влязох в едно заведение, и до ден-днешен не мога да си спомня точно кое е било, колебанията ми варират между ресторант „Кристал“, Унгарския и „България“, а твърде е възможно и да съм влязъл в модерната закусвалня на площад „Ленин“ която тогава съм взел за луксозен ресторант, но не си спомням да съм носел табла в ръце. Не си спомням, разбира се, и дали ми е сервирал келнер. Всичко беше обвито в синкава, замайваща мъгла. Мъглата на щастието. Много пъти след това съм се връщал към този свой първи ден в София със стремеж да възстановя подробностите, но винаги неуспешно. Какво съм правил между оставянето на багажа в Университета и тръгването към Студентския град, така и не мога да си спомня. Твърде е възможно и въобще да не съм обядвал, а просто да съм се шлял по улиците, представяйки си как седя в луксозен ресторант и разговарям с красива самотна жена на масата. В казармата бях овладял до съвършенство изкуството да фантазирам. След време щях да си задавам въпроса: кое е по-хубавото — да мечтаеш или да дойде това за което си мечтал. И нямаше да могат да си отговорят. Но тогава беше моят първи ден в София, моят първи ден на студент и пред мен стояха пет години, за които беше смешно да се предполага, че имат край. Пет огромни години, които ако се превърнат в дни, както правехме това с двете години в казармата, даваха астрономическо число, което дори не си струваше да се изчислява. Откакто отидох войник, беше минало толкова много време, че имах чувството, сякаш нищо друго не съм правил в живота си, освен да служа на Върха. А времето, което ми предстоеше в София, беше два пъти и половина по-дълго. Значи — безкрайно. Имаше ли смисъл повече да се мисли за това?

Привечер взех голямата си пътна чанта от комсомолската стая и се осведомих от хубавото русо момиче, което дежуреше там, как да стигна до Студентския град. Време беше да видя къде ще нощувам. По-късно щях да разбера, че това момиче се казва Ива и е от нашия курс. „Какъв хубав нов колега е дошъл!“ — казала си тя, когато ме е видяла. С Ива щяхме да станем приятели. Приятели, но нищо повече, обичахме да казваме и двамата, и с това бяхме убедени, че изглеждаме един на друг големи хора.

Осемдесет и деветдесет и четири. Това бяха двата автобуса, които отиваха до Студентския град, но те спират на различни места, осведоми ме момичето. По-добре на осемдесет, каза тя, той има и бърз вариант — двеста и осемдесет. Бърз вариант, точно така го каза. А това веднага наклони везните в полза на деветдесет и четири. Съвсем скоро щях да пътувам всяка сутрин с един от тези два автобуса до Университета. В Студентския град те спираха на една и съща спирка и се движеха толкова често, че това влизаше в разрез с всичките ми представи за градски транспорт от досегашния ми живот. Съвсем скоро щях да избирам в кой от тях да се кача, в зависимост от това в кое крило на Университета имам лекции. Деветдесет и четири спираше на булевард „Руски“ и беше по-удобно, ако трябваше да отида в южната или централната част на огромната сграда, а осемдесет спираше на „Шипка“ — току до вратата на „коневръза“, която водеше до северното крило.

Онази привечер пътувах с деветдесет и четири през града, който ми се струваше невероятно огромен. Безброй спирки, които съвсем скоро щях да знам наизуст, улици, квартали, които сякаш никога нямаше да свършат. В този автобус никой не четеше „Вечерни новини“, той беше пълен със студенти, много от тях чужденци, дори негри и виетнамци. Тогава мислех, че всички монголоидни, които срещам, са виетнамци, но съвсем скоро щях да разбера, че не е така. Всички студенти говореха на различни езици и изведнъж ме обзе усещането, че съм попаднал в центъра на света, от което се почувствах невероятно горд и свободен. А защо момичето, което щеше да ме чака на стълбите пред Университета между статуите на двамата братя, да не е германка или италианка например?! От тази мисъл по тялото ми се разнесе топла вълна и през останалата част от пътуването си представях момичето, което непременно трябваше да се казва Бианка, ме учи на италиански и при всеки повод се обръща към мен с думите „аморе мио“. Унесен в тази мечта, стигнах до последната спирка, без да се сетя да попитам къде трябва да сляза за петдесети блок. Оказа се, че той е на предишната спирка, която беше зад завоя. Толкова е близо, казах си и тръгнах пеша, защо да чакам рейса. Докато стигна дотам, по пътя ме надминаха четири или пет автобуса. Мъкнех нелеката чанта и си направих първия извод за бъдещия ми живот в София. Никога недей да вървиш пеша, ако можеш да „хванеш“ нещо; при всички случаи, колкото и да чакаш, ще пристигнеш по-бързо.

Само след няколко минути в общежитието щях да получа и следващия урок: недей да се шляеш без цел, ако имаш някаква работа, която трябва да свършиш. Съвсем скоро щях да престана „да се шляя без цел“ и винаги да имам „някаква работа“, но трябваше да минат много години, за да разбера, че именно това е, което най-много ми е липсвало — просто да походя из града, без да бързам за никъде. В общежитието се оказа, че домакинката си е отишла и няма кой да ми даде чаршафи и одеала, също и да ме настани в стаята. Липсата на завивки беше последното нещо, което можеше да ме уплаши, но перспективата да няма къде да нощувам ме смути доста.

— Все пак качи се — каза ми портиерката, която заговорих на „вие“, — може би някое от момчетата си е в стаята. Но утре да оправиш всичко. Ключ нямам да ти дам.

Намерих стаята с номер триста и двайсет. Почуках леко, но никой не отговори. Натиснах дръжката и вратата, слава богу, се отвори. Влязох в тясното коридорче и пипнешком намерих ключа на лампата. Вече имах къде да спя. Зад остъклената врата, която явно водеше към стаята, беше тъмно. Отворих я предпазливо и на светлината, която идваше от коридорчето, видях трите легла, двете бюра и масата. Едното легло беше без завивки, отдясно на прозореца, другото беше застлано, а на третото спеше момче, обърнато с лице към стената. Ето къде ще живея. В стаята беше топло и задушно, но не посмях да отворя прозореца, на момчето можеше да му стане студено. Приближих се внимателно до празното легло и оставих чантата върху него. Замислих се за миг, после я взех и я мушнах отдолу. Излегнах се върху голия дюшек, сложих ръце под главата си, леглото леко изскърца. Ами сега? Какво ще правя тази вечер? Не познавам никого, няма къде да отида. А нали съм дошъл тук, за да живея, да се забавлявам… Така безцелно ли ще мине тази вечер? Станах с намерение да изляза, да отида някъде, където и да е, не можех да стоя така в полумрака — това твърде много ми напомняше самотата на моята стая в станцията, стотиците скучни и празни казармени вечери. Леглото отново изскърца. Момчето изпъшка в съня си, обърна се на другата страна и на слабата светлина, идваща от коридора, видях скулестото му лице с тесни очи и черна права коса. Виетнамец! Вече бях забелязал, че из Студентския град има много виетнамци, но и през ум не ми беше минало, че мога да живея с някого от тях в една стая. А ето, той спеше на съседното легло. В първия момент не можах да определя приятно ли ми е това, или не. Опитах се да си спомня какво зная за героичната история на този народ, за борбата му срещу френските и американските колонизатори, за войната, която съвсем скоро води срещу китайците. Когато Китай нападна Виетнам, в поделението обявиха бойна тревога и половин час сателитите въртяха просто така, за да покажем своята солидарност с героичния виетнамски народ, макар че бяхме твърде далеч от него, за да можем да видим с нашите антени неговото въздушно пространство, за да можем да му помогнем в този момент. Аз седях пред екрана и се чувствах горд и смел — някъде имаше война и затова аз трябваше да бдя. А после гледахме по телевизията новините за първите военни действия… И ето, сега на леглото до моето спеше едно момче от този народ. То сигурно щеше да ми разказва за своята страна, която беше толкова далече, за войната, в която и аз бях взел някакво участие със своето бойно дежурство, за своите близки, които са останали там.

Обзет от тези мисли, все още седнал в леглото, за да не смущавам повече съня на момчето от Виетнам, не съм чул как външната врата се е отворила и гласовете в коридора ме стреснаха:

— Няма страшно, може тази нощ да останеш да спиш тук. Едното легло е свободно — говореше някой, който в същия момент влезе в стаята. В първия миг примижах от светлината и не можах да видя лицето му. Като отворих очи, срещу мен стояха две момчета и ме гледаха с учудване и интерес.

— Ти ли си новият? — попита по-високото от тях.

— Ами… да — отговорих и се сетих, че трябва да му кажа да говори по-тихо, за да не събуди виетнамеца.

— Тогава да се запознаем. Аз се казвам Симеон. От Габрово съм. Това е братовчед ми Илко, той живее в четвърти блок. Запознайте се!

Симеон също учеше българска филология, но беше трети курс, а Илко бе студент в МЕИ.

— Вече две седмици никого не изпращат, бях решил, че са забравили за това място — говореше високо Симеон и отново ми мина през ума, че може да събуди виетнамеца. — Но добре, че дойде. С Пак и дума не можеш да обелиш. Той е първи курс и още не знае добре български.

— Ами… виетнамците не живеят ли в отделни стаи? — попитах тихо.

— Той е кореец — засмя се Симеон. — Напротив, слагат ги с българи, за да учат езика. И изобщо, чужденците живеят с българи.

— Аха — кимнах разбиращо, макар че не можех да си представя как точно ще живея с това момче, което изведнъж от виетнамец се беше превърнало в кореец. Не знаех почти нищо за тази страна, освен че много отдавна там също е имало война, а сега Корея е разделена на две и едната половина е с нас, а другата — с американците. Той положително беше от първата половина.

— Играеш ли бридж? — прекъсна Симеон мислите ми.

— Да, но отдавна не съм играл.

— Това е защото сега излизаш от казармата. Скоро ще си припомниш всичко. Тук много се играе бридж. Имаме нужда от четвърти човек. Искаш ли да играем тази вечер? Пък и трябва да полеем твоето идване.

— Може да е уморен — намеси се Илко, а Пак отвори очи, изгледа ни сънено и отново се обърна към стената.

— Не, не съм — побързах да кажа.

— Добре, тогава всичко е о’кей. Настанявай се, средното шкафче за дрехи е твое, също това легло и масата. Ако искаш, можеш да се изкъпеш. Вечер винаги има топла вода. Ние сме в триста двайсет и две.

Двамата тръгнаха, а аз отново изгасих лампата. Не ми се къпеше, имах нужда колкото се може по-скоро да бъда сред тях. Хвърлих чантата в шкафчето и излязох.

В съседната стая с номер триста двайсет и две освен Симеон и Илко имаше още две момчета и едно момиче — Сашо, Иво и Люси, така се представиха. На леглото четеше книга друг кореец, който се оказа, че говори много добре български и е студент в четвърти курс — казваше се Ча. Разбрах, че в половината стаи на нашия етаж има корейци, общо четиринайсет, и това бяха всички корейски студенти в България, които, ако се изключи персоналът на посолството, бяха и единствените корейци в страната ни.

— А единствената корейка е дъщерята на посланика — каза Симеон и смигна на Ча. Ча се засмя и малко след това излезе с книгата си.

На масата седнах до Люси, единствената дама в нашата компания, за която по-късно щяхме да се състезаваме помежду си. От две години не бях седял толкова близо до момиче.

Сашо извади бутилка ракия и сипа на всички в малки пластмасови чашки. Поводът беше моето появяване. Топлината на алкохола се разля в мен заедно с топлината от приятелското посрещане…

Доста след полунощ се прибрахме със Симеон в нашата стая и дълго говорихме, преди да заспим. Бях убеден, че вече имам приятел. И не се излъгах.

На сутринта се събудих пръв. Със сънени очи започнах да търся партенките си около леглото, но скоро се сетих, че вече не съм в казармата, станах и бос отидох в банята. Отново не ме свърташе на едно място. Облякох се, качих се на автобуса и поех към Университета. Предстоеше ми да се запозная с колежките и колегите си.

След естественото първоначално лутане из огромната сграда открих разписанието на лекциите за нашия курс, а след това и самия курс в сто четирийсет и осма аудитория на централното крило. Трябваше да почакам да свърши часът, за да вляза. Малко след това вече обядвах в студентската менза, а седмица по-късно бях истински студент.