Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (17)

III

Доста дълго време бях отказвал упорито да ходя на събиранията с приятелите на Силвия. Още тогава, седмица-две след първото изкачване на Витоша, когато тя предложи да отидем на някакъв рожден ден, не се съгласих. Бяха ми чужди тези момичета и момчета. Казах й, че ако иска, може да отиде сама, а тя отговори:

— Обещала съм, Фил.

— Чудесно, значи ще отидеш.

— Искам да отида с теб.

— Но не си обещала, че ще бъдем двамата, нали? Всъщност обзалагам се, че са поканили само тебе.

— Дори и така да е. Те почти не те познават. А аз ще отида с когото поискам.

— А ако той не иска?

— Защо, Фил? Те не са лоши. И ти на тяхно място би живял така.

— Сигурно. Но не съм на тяхно място.

С това разговорът ни приключи. Силвия отиде сама на рождения ден — за пръв и последен път без мен. Никога повече не заговори за това. Но сега, след като прекарах с тях един чудесен месец на морето, след като самият аз празнувах рождения си ден с тези момичета и момчета, щеше да бъде глупаво да откажа. Силвия знаеше това.

— Мирослав се обади и ни покани на рождения ден на неговата приятелка, Валерия — каза един ден тя. — Много държи да отидем. — Тя наблегна на последните думи.

В събота вечерта вървяхме двамата по булевард „Клемент Готвалд“ към дома на Валерия. Силвия отново беше с много красива вечерна рокля и с бялата пелерина, която си бе донесла от Париж.

— Винаги ли се обличате така официално за рождени дни? — попитах я. Аз бях с дънките и коженото яке, което тя ми беше донесла от Париж.

— На всеки както му харесва.

Скоро бяхме у Валерия. Тя живееше на булеварда, в последната кооперация преди Орлов мост. Всички момчета бяха с костюми, а момичетата — с рокли. Съжалих, че се облякох така. Можех да взема костюма на Петьо, ставаше ми и съвсем не беше лош. Валерия, с която Мирослав най-триумфално ме запозна, веднага ни обгради с внимание. Настани ни на масата, сложи ни чаши и седна до нас. Познавах почти всички. Тук бяха близнаците с двете близначки, Стефан и Елеонора, Аксиния, Добромир, Камен, Милко, Роси. Малко след нас дойде Тони с още едно момиче. Тя веднага седна до мен и ме попита дали съм виждал скоро Емо.

— Не. Бях си за няколко дни у нас, но нямах време да му се обадя.

— Не ми е писал от две-три седмици. Все имал много работа и не можел да дойде в София. А вие как сте? Силви, нещо ново?

— Всичко си е старо.

— Ох, днес цял ден играх тенис и всичко ме боли. Преди три-четири дни вдигнаха балон на корта и тази сутрин ходих за първи път. Изгубила съм всякаква форма.

— Тони, какво ще пиеш? — приближи се Валерия.

— Едно „Мартини“, бяло, ако имаш. Грохнала съм.

— Ей сега.

— Стари, я ела да заемем по-добра позиция до златната мина — чух зад гърба си гласа на Мирослав. Двамата с Камен седяха до барчето с напитки.

— Благодаря, тук съм си добре.

— Виж какво, съкровището няма да ти избяга, ама като гледам колко народ сме, нищо чудно пиенето да свърши. Силви, много го криеш твоя човек.

— Пазя си го само за мен — засмя се Силвия.

— Хубаво, ама вие изобщо не се появявате в обществото. Стига с тая тайнственост. — Той се беше навел над мен и вратовръзката му падаше на рамото ми. — Съвсем монашески я карате. А човек има нужда и от светски живот. Нали, Филипе?

— На нас така ни е много добре.

— Ей, страшни сте! Добре, но пак те съветвам. Ела да заемем по-добра позиция, докато не е станало късно.

— Фил, наистина, отиди при тях.

— Не, ще остана тук.

— Млъквам. Безнадеждна работа. Все едно да разцепиш атома на две. Но ако останете жадни, сами сте си виновни. Всъщност какво пиете? Я си дайте чашите да ви налея. Мои хора сте, какво да ви правя.

Той взе чашите ни и ги върна пълни догоре. По пътя се сблъска с единия от близнаците.

— Леко бе, транспортьор такъв! — извика близнакът и приседна до мен.

— Филипе, как я карате?

— Горе-долу. А вие? Оправихте ли ги най-после двете капки?

— О, без грешка! Ама ако ти кажа по какво ги познаваме, ще паднеш от коня.

Той се наведе над ухото ми и зашепна. Двамата гръмко се засмяхме.

— Страшни сме, нали? Ама ще си траеш, ей!

— Гроб съм.

— Кажете и на мене — помоли Силвия.

— Аз не мога. Ако той иска, да ти каже. — Близнакът ми намигна и отново се изсмя. — Вие сте без грешка, на вас може да се разчита. Ако щеш ми вярвай, ти си първият човек, на когото го казвам.

— Филип, нека да танцуваме — Силвия хвана ръката ми.

— Хайде, гушкайте се! — Близнакът стана и се върна при своите хора.

Силвия ме прегърна и пошепна на ухото ми:

— Фил, кажи ми сега.

— Какво?

— Това за близнаците. Много съм любопитна, нали?

Казах й и тя се засмя.

— О, виждаш ли какви мръсници сте вие мъжете!

— Ако нямаш нищо против, те започнаха първи. Така че тук може да се поспори.

— Не искам да споря. Искам да танцуваме.

Тя се притисна до мен.

— Хубаво е, че дойдохме. Нали, Фил?

Почти всички наоколо танцуваха. Само Камен и Мирослав бяха останали до барчето, а Валерия носеше разни неща от кухнята.

— Смяна на дамите — Стефан нахлупи на главата ми някакво бомбе и грабна Силвия. Елеонора танцуваше с единия от близнаците. Сложих бомбето на главата на другия от тях и в замяна получих близначка. Запознахме се. Тя се казваше Лора.

— Сигурно сестра ви е Мина.

— Не е толкова трудно да се отгатне. Филипе, защо не ми говориш на „ти“?

— Ами не знам. Все пак не се познаваме чак толкова добре.

— Как да се познаваме, като ти не се отделяш на повече от един метър от Силвия. Голяма любов, а? Все пак има и други жени на тоя свят.

— Знам.

— Но по нищо не личи.

— А по какво да проличи?

— Ами например, докато танцуваме, можеш да гледаш мен, а не към Силвия.

— Извинявайте.

— Ами ти си голям образ! Много си сладък. Изобщо двамата със Силвия сте много сладки… Това го казвам съвсем сериозно. Не мисли, че нещо…

В този миг песента свърши и аз побързах да се върна при Силвия, която сядаше на мястото си.

— Какво ти говори близначката?

— Какво си приказвахте със Стефан?

Двамата зададохме въпросите едновременно и се засмяхме. Изведнъж усетих, че някой се блъсна в стола ми и се обърнах. Зад нас стоеше Камен и леко се поклащаше. На лицето му беше изписана широка усмивка.

— Силви, може ли един блус?

— Извинявай, но съм уморена.

— Ти все си уморена! — Той се олюля и отстъпи крачка назад. — Защо я уморяваш толкова, бе? — изгледа ме Камен.

— Камене, ти си пиян. Излез да се поразходиш и ни остави на мира — каза спокойно Силвия и му обърна гръб.

— Добре, Силви, ще те оставя! Ще те оставя! Но както си тръгнала, няма да се учудя, ако един ден те видя да гледаш прасета на село! И кокошки! И овце! — викаше той все по-силно. Няколко души се обърнаха и погледнаха учудено към нас.

Вътре в мен нещо се преобърна. Силвия стана. Устните й леко трепереха.

— Камене! Силви! — хвърли се Мирослав между тях и дръпна Камен назад.

— Нека да гледа прасета и да се рови…

— Камене! Стига! — Мирослав се опита да запуши устата му, но той го отблъсна. Вече всички гледаха към нас. Изправих се бавно. Имах чувството, че се задушавам. Пристъпих със свити юмруци.

— Филипе, моля те! — Мирослав се хвърли към мен. — Не му обръщай внимание! Пиян е.

— Да, пиян съм! И точно затова ще му…

— Млъкни! — изкрещя Мирослав.

— Само глупакът смята останалите за по-глупави от себе си — каза тихо Силвия. — Да си тръгваме, Фил.

В този момент някой увеличи музиката и високоговорителите загърмяха с пълна сила. Камен и Мирослав викаха нещо един на друг, но не можех да чуя какво. Тръгнахме към вратата.

— Силви! Филипе! — Валерия се втурна след нас. Зад нея тичаха близнаците.

— Оставете го! Не му обръщайте внимание!

— Силви!

— Филипе, недей се…

Тя взе пелерината си и ми я подаде. Миг след това бяхме на стълбите. Единият от близнаците ни настигна между етажите. След него дотича и Мирослав. Увещаваха ни да се върнем, уверяваха ни, че ще го накарат да се извини, но ние и двамата мълчахме. Силвия стискаше ръката ми.

Излязохме на булеварда и дълго вървяхме из града, без да проговорим. Най-после тя спря и ме погледна в очите.

— Фил, страшно съжалявам за това, което се случи.

— Ти не си виновна.

— Все пак нали аз те заведох там.

— Силви, обещай ми, че никога вече няма да се събираме с тях!

— Но защо? Те са…

— Моля те, обещай ми! За пръв път те моля за нещо!

— Но, Фил, защо мислиш, че всички…

— Нищо не мисля. Ще изпълниш ли първата ми молба?

— Нека не говорим сега за това.

— Значи не, така ли?

— Не съм казвала не. Но мисля, че не си прав.

— Дори да не съм прав. Ти не можеш да ги отделиш един от друг.

— Фил, целуни ме!

Целунах я и отново повторих въпроса си.

— О, Фил, нека да говорим друг път за това, моля те!

— Не. Сега!

— Добре, така да бъде. Съгласна съм.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Топката, която се беше свила в гърдите ми, започна бавно да се отпуска. Огледах се. Стояхме на площад „Гарибалди“. Прегърнах я и бавно тръгнахме по улицата.