Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (3)

II

Свечеряваше се. Бях сам в стаята. Колко ли стотици казармени привечери бях стоял така сам в станцията или на прозореца в спалното помещение, без да мога да отида никъде. Свечеряването, тъжната граница между напрегнатия войнишки ден и дългата, празна нощ. Ако през деня бях получил писмо, нарочно го оставях точно за тези мигове, в които денят си отиваше, за да го отворя и, препрочитайки го няколко пъти, да ускоря идването на мрака. Доста време трябваше да мине, докато успея да наложа волята си над това парещо очакване, идващо от мислите, насочени към запечатания плик във вътрешния джоб на куртката. Имаше период, в който издържах с всички други писма, освен с тези от Мариана. После започнах и тях да отварям в здрача на гаснещия ден. В една зимна привечер след смяната на караула отворих и последното й писмо. То започваше с думите: „Скъпи приятелю, аз зная, че ти ще ме разбереш…“ Писмата на Мариана…

Сега тя живееше в същия град, в същия квартал, в трети блок на Студентския комплекс. Вече много пъти бях минавал с автобуса покрай този блок, знаех, че в някоя от стаите му живее Мариана. Може би затова почти винаги пътувах с автобус деветдесет и четири — номер осемдесет минаваше по друг маршрут. Да, сега вече и аз бях студент. След две години. Съвсем доскоро бях напълно убеден, че никога вече няма да я потърся. Но като дойдох тук, разбрах, че съм се лъгал…

Навън все още беше светло. Есенната вечер бе необикновено топла. Обух гумените си ботуши, облякох палтото и излязох. Но не към Мариана, а точно в обратна посока. Нашият блок бе един от последните в комплекса. Малко по-нататък започваше полето. Там, в полето, отивах сега. В далечината се виждаше Витоша — все още тъмна, без сняг. А Върха отдавна е бял, помислих си, като тръгвах оттам, имаше половин метър сняг. Подминах последните блокове и поех през калното поле. Духаше лек вятър, но не ми беше студено. Бях сам, но не се чувствах самотен. Самотата потиска тогава, когато е неизбежна. Излязох навън, за да вървя и да мисля, но не можех да реша точно за какво. Не исках да мисля за Мариана. Тя беше непрекъснато в мислите ми тогава, когато не можех да я видя. А сега беше достатъчно да се кача на автобуса и да сляза след няколко спирки, за да бъда при нея. Исках да мисля за нещо друго. Например за това колко хубав и интересен ще бъде животът ми. Мога да отида… например на театър. Да, още утре ще отида на театър. Тук има толкова много театри и известни артисти, които съм виждал само по филмите. А сега мога да ги видя на живо. Мога да отида и на дискотека — все ще се намери с кого. Не исках да мисля за Мариана. Не исках да мисля за дългите дни и седмици, в които бях очаквал писмата й. Не исках да мисля за онова време, в което не можех да си представя живота си без нея. Не исках да мисля за всичките месеци, в които бях заспивал с мисълта за Мариана, за нейните очи, за нейните целувки, за нейните думи. Защото те се бяха оказали измамни. И въпреки всичко пред очите ми беше само тя. Тя, толкова близо, в този град, в този квартал, на няколко спирки с автобуса. Защо понякога става така, че мислим точно за това, от което искаме да се освободим?! Не, още утре ще отида на театър. А защо да не си определя един ден от седмицата, в който да ходя на театър? Например вторник или четвъртък. А може би сряда? Тази мисъл ме занимаваше известно време. В началото на месеца ще си купувам билети за всички вторници в различни театри и после ще живея в очакване на този ден. Освен това ще се запиша в шофьорски курс, ще взема книжка и като си отивам у дома, ще мога да карам колата. Ще пиша материали за университетския вестник „Студентски глас“ и ще припечелвам по някой лев. Симеон ми обеща да ме запознае с едно момиче, което работи там. Ще се събирам с приятели и колеги. Ето, тази събота сме в квартирата на Огнян от нашата група. Ще си купя карта за басейна и ще ходя да плувам. Ще ходя, ще се запиша, ще си купя, ще се събирам…

Когато се качих на автобуса на път към трети блок, над Студентския град беше паднала нощта.

Знаех стаята, в която Мариана бе живяла миналата година, знаех също, че сега е отново в трети блок. Макар и не много любезно, портиерката потърси името й в някаква тетрадка и измърмори:

— Седемстотин и дванайсет.

Бързо се понесох по стълбите, макар че имаше асансьор. Трети, четвърти, пети, шести, ето го етажа. Наляво или надясно. Тръгнах надясно. Номерата на стаите бяха нечетни. Върнах се. Седемстотин и две, и четири, и шест… Ето я седемстотин и дванайсета стая. Почуках леко. А може би е излязла някъде, осени ме спасителна мисъл. Ще помоля някой да й каже, че съм я търсил, и след това ще трябва да ме потърси тя. Ако не се обади, значи не иска да се виждаме и всичко е ясно. А ако ме потърси, тогава ще видим.

— Да-а — чу се глас от стаята.

Беше нейният глас. Влязох. Вратата на коридорчето беше отворена и видях, че вътре седят две момчета и още едно момиче.

— А, Филип! Здравей! — скочи Мариана. — Ето че и ти се появи… Очаквах да се обадиш. От колко време си в София?

— Отскоро.

Тайно се надявах, че ще срещна в очите й разкаяние или поне тъга, като ме види. Нищо подобно. Мариана ме гледаше така, сякаш нищо не се е случило, сякаш изобщо не е съществувало онова писмо, което започваше с думите: „Скъпи приятелю, аз зная, че ти ще разбереш…“ Тя просто се радваше, че ме вижда.

— Запознайте се, това е един мой много добър приятел.

Колко се беше променила! Когато я видях за последен път, беше момиче, което обичах, а сега бе млада жена. Как само звучи — млада жена. Да, млада хубава жена. И как само го каза: „един мой много добър приятел“. Не „мой съученик“ или „мой приятел“, а „един мой много добър приятел“. Утрепа ме с тези думи. Очаквах, че като я видя, в мен ще се появи ненавист и жажда за отмъщение, но нищо подобно не се появяваше. Просто я гледах. Не бях я виждал от две години. Да, тя беше и едновременно не беше тя. Един мой много добър приятел… Виж ти!

Запознах се с нейните колеги. Тримата бяха надвесили глави над някакъв чертеж, като че ли там имаше нещо страшно интересно, и вдигаха погледи един по един, за да подадат ръце и да кажат имената си. Не проявяваха особен интерес към мен. Може би са свикнали често да се запознават с „много добри приятели“ на Мариана, казах си.

— Сядай, разказвай! — тя ми се усмихваше. — Какво става с момчетата от класа? Всички ли се уволниха?

И ние се унесохме в спомени за нашите съученици, като през цялото време аз отбягвах погледа й и вътрешно кипях от яд. Какъв глупак съм, държа се така, като че ли аз съм виновен пред нея, а не тя пред мен. Момчетата скоро си тръгнаха с чертежа, а момичето излезе и каза номера на стаята, където отиваше. Останахме сами и от това се почувствах още по-притеснен. Все така гледах встрани и отговарях на въпросите на Мариана. А тя говореше ли, говореше… И нито дума за писмото.

— Трябва да тръгвам — казах накрая, след като поне сто пъти бях решавал да го кажа.

— Защо? Бързаш ли за някъде? — попита тя изненадано.

— Не, но… късно е вече.

— Ех, Филипе, Филипе… Разбери, че вече не си в казармата. Тук се живее през нощта, а се спи през деня — Мариана се засмя. Какво иска да каже с това, че тук се живее през нощта? Така ли живее тя? От тази мисъл сърцето ми се сви. Всъщност, какво ме интересува, казах си. Какво ме интересува къде и с кого живее? Но сърцето ми не се отпускаше.

— Остани още. Не сме се виждали толкова време. Защо бързаш?

Тя беше сигурна, че ще остана. Беше абсолютно сигурна и не се лъжеше. Момичетата от нейната стая се прибраха, беше вече много късно, а аз като последен идиот стоях и не можех да тръгна. „Време е да си вървиш“, трябваше да каже Мариана, за да стана и да изляза най-после. Наближаваше полунощ. Не можах да отклоня поканата да й се обадя „тия дни, но не утре, понеже утре вечер няма да съм тук“ и след едно унизително ръкостискане се разделихме, а аз дълго стоях пред блока с поглед, отправен към вратата, зад която се скри тя, и лицето ми пламтеше от яд, мъка и омраза към самия себе си. Тръгнах си бавно и вървях пеша до моя блок. Минавах покрай студентските общежития и виждах, че в тях повечето прозорци светеха, макар да бе минало полунощ. Да, права беше Мариана. Тук май наистина се живее през нощта. От прозорците долитаха смехове, музика. Автобусите още вървяха. „Тук се живее през нощта, а се спи през деня“. Как само го каза! Спокойно, без каквото и да било неудобство! Вървях в нощта и си припомнях всеки детайл от нашия разговор, усмивката й, лицето й, дрехите й, стаята й — със сини пердета на цветчета и еднакви сини покривки на всички легла. Вървях в нощта и не можех да се понасям, защото не бях в състояние да не мисля за Мариана. А тя утре вечер няма да си е в стаята. Разбира се, тя утре вечер ще бъде с гаджето си, а аз не мога да престана да мисля за нея. Да пукна, ако я потърся повече, ей тук да пукна, върху този тротоар…

Слава богу, Симеон и другите още не си бяха легнали. Играеха бридж и имаше нещо за пийване. Останах дълго при тях. Мислех да разкажа на Симеон за Мариана, но се отказах. Прибрахме се в стаята, той заспа веднага, а аз дълго се въртях в леглото и си мислех. Мислех си за училището, за класа, за момичетата и приятелите, за първата целувка с Мариана, за това как след часовете се чакахме на спирката и се криехме от другите. „Нека да си имаме сигнал — бе казала веднъж тя, — ако си нося чантата в дясната ръка, значи ще остана на спирката, а ако я нося в лявата — трябва да се прибирам“. Колко дни, месеци и години погледът ми беше все в ръцете й, колко пъти бе трепвало сърцето ми, когато виждах как стиска чантата си с дясната ръка, колко пъти бяхме танцували заедно на рождени дни и бях чувствал влажните й търсещи устни в полумрака на стаята, колко екскурзии и колко разговори в нощта на някоя хижа или вила, колко неща, които сега извираха в спомените ми, в гърдите ми се насъбираше някаква топка, колко време беше минало, ето сега отново сме заедно и сме само на двайсет години, а нищо не е останало от миналото, защо бе станало така, нали Мариана казваше, че няма да погледне друго момче през тези две години, защо бе станало така, защо тя сега ми беше толкова далечна и толкова близка едновременно, не можеше ли или едното, или другото, не можеше ли, защо не можеше… Защо аз бях останал дете през тези две години, едно голямо смешно дете, а тя бе пораснала, защо аз бях същият, а тя не беше, защо ми изглеждаше толкова друга и различна, толкова нова и далечна, сякаш за мен времето беше спряло през тези две години, а за нея бе продължило да тече с двойна скорост. Защо беше така? Защо?