Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (4)

III

И все пак много, много по-лесно беше тук без Мариана. Много по-лесно, отколкото в казармата, там, на Върха. Горе, сред снеговете на планината, ми беше необходимо много време, докато повярвам, че с последното писмо на Мариана животът все пак не е свършил, че мога да заспивам и без далечния спомен за любимото лице, че мога да броя дългите седмици и месеци без надежда за ново писмо. Тук беше много по-лесно. Много по-лесно е да забравиш миналото, когато имаш настояще. А настояще аз имах.

— Много сте смешни вие, момчетата, които сега излизате от казармата.

— Защо?

— Ами… не знам.

Танцувахме с Катя. Беше събота вечер. Първото събиране на групата. Квартирата на Огнян. Таванска стая, стара кооперация в центъра на града, съвсем близо до Университета…

Колко време беше минало от онази вечер у Нина, няколко дни преди да свършим гимназия?

— Ние с теб никога няма да се разделим — беше ми казала тогава Мариана, като ме целуваше по време на блуса. — Две години не са толкова много време. Ето, четири години откакто сме заедно в гимназията. И какво се е променило? Нищо. Сякаш беше вчера. Нали, Фил?

— Да, наистина сякаш беше вчера — отговорих тогава.

— След две години ти ще се върнеш и ще учим заедно в София. Ще ни приемат, ще видиш, че и двамата ще ни приемат — тогава не се говореше за нищо друго освен за кандидатстване.

— Да, ще бъде много хубаво — как само си вярвах тогава…

— Всеки ден ще ти пиша писма и ще ти разказвам какво ми се е случило.

— И аз ще ти пиша всеки ден.

— Знаеш ли, казах на нашите, че ще дойдеш да ме вземеш за бала.

— А те?

— Ами нищо. Татко се засмя. „Значи ще го видим най-после твоя Филип“, каза.

— Така ли каза? — дъхът ми спря от вълнение. — Какво си им говорила за мен?

— О, само най-хубави работи!

И отново танцувахме прегърнати под звуците на нашите любими песни. Тогава се слушаше „Дийп Пърпъл“, „Юрая Хийп“, „Назарет“…

Сега се слушаха други състави, други песни. Около мен имаше други момчета и други момичета. А бяха минали само две години. Две години, през които ние трябваше всеки ден да си пишем писма и всичко да бъде наред до моето завръщане. Ето, аз се бях върнал. Но Мариана я нямаше…

— Филип, хайде да танцуваме — Катя държеше ръката ми.

Катя беше на осемнайсет години. А може би и тя преди няколко дни е изпратила в казармата едно момче, на което сега пише писма и на което е казала, че след две години, когато се върне, ще бъде само негова. След две години това момче наистина ще се върне и ще търси своята Катя, но ще я намери друга и различна, нова и далечна. И тогава то също ще има ново момиче, което преди няколко седмици е изпратило своето момче в казармата, като му е казало, че всеки ден ще му пише писма и щом се върне… И какво ще остане от всичко това? Една сълза под звуците на някоя стара, забравена песен от един стар, забравен състав. Една сълза на момчето, което се е върнало, за да търси нещо, което вече го няма…

— Филип, чуваш ли? Хайде да танцуваме! Какво ти става?

Слава богу, достатъчно тъмно е, за да се търкулне сълзата, без тя да я забележи. Следваща няма да има, сигурен съм. А песента наистина е стара. Една стара, забравена песен, на един стар, забравен състав.

— Малко ретромузика. От преди казармата — казва Огнян и ми намига уж весело. Но след това и той се замисля за нещо. Ставам, за да танцувам с Катя. А сълзата на Огнян… си е само негова…

Абитуриентският бал. Първият официален костюм. Двамата с баща ми пътуваме към дома на Мариана. Мълчаливи, тържествени през празнично светлия град. На вратата ни посреща тя — ослепително красива, толкова красива, че чак коремът ми се свива, като я гледам. Някакви непознати хора около подредената маса. Сядаме. Запознаваме се с родителите й, които ме оглеждат приветливо усмихнати. Всички ме оглеждат — момчето, дошло да вземе за бала тяхната Мариана — говорят нещо, шегуват се, а аз не мога да откъсна очи от нея — толкова красива, господи, толкова красива — и не можех да повярвам, че е моя. После тримата с татко в колата, ние с Мариана на задната седалка и аз държа ръката й. Лицата ни почти се докосват, а татко се прави, че не вижда нищо в огледалото. Двайсет и четвърти май и ние с Мариана хванати за ръце един до друг на задната седалка на колата. После ресторантът, най-луксозният в града, учителите, приятелите, балът, нощта, танците и онова непознато сладостно чувство, че най-после сме пораснали. Посрещането на изгрева на хълма край града, целият клас за последен път заедно въпреки всички дати, записани в албума, който винаги ще пазим — среща след пет години, среща след десет години, среща през две хилядната година. За последен път заедно, виковете ни, виковете на единайсети „а“ от съседния хълм, ръката ми върху рамото на Мариана, главата й върху моето рамо. И после дългото изпращане по домовете, усмивките на хората, излезли за работа, дългото ходене из града, накуцвайки с новите обувки, отново пред дома на Мариана, последната целувка, уморената й усмивка. „Фил, обади се, като се събудиш“. „Ако се събудиш първа, обади се ти“. „Да, разбира се…“ Кога беше това? Кога беше?

Времето постепенно набираше скорост. Дните вече не ми се струваха така безкрайни. Бях подал документите си за шофьорска книжка, пишех първия си материал за вестник „Студентски глас“, имах приятели. Най-хубавото бе, че никога не оставах сам. Освен когато исках. Но колкото повече време минаваше, толкова по-рядко чувствах необходимост от това…

Тази вечер бях решил да довърша материала. Вече по-рядко излизах, защото парите ми бяха на свършване, а до началото на декември, когато щяха да ни дадат наведнъж стипендиите за първите три месеца, имаше доста време. Облякох си палтото, взех пишещата машина на Сашо и понеже в нашата стая играеха бридж, отидох да пиша в студеничката читалня на етажа. Бях единственият „читател“. Сесията беше далеч. Още преди казармата пишех доста добре на машина, а няколко месеца в школата бях нещо като секретар и често преписвах разни материали на една стара „Ерика“, та се научих, макар и с два пръста да пиша доста бързо. Материалът беше готов и оставаше малко, за да свърша с преписването. В него разказвах как аз, студентът първокурсник, навлизам в университетския живот, как се подготвям за първата си сесия и разни други такива неща. Материалът се наричаше „Под крилото на Алма Матер“ и Митко, приятелят на Симеон, който работеше във вестника, беше обещал, че непременно ще го отпечата, защото в момента имали нужда точно от нещо такова. Той ми беше измислил и заглавието и като го каза, аз кимнах с разбиране, макар че не ми беше много ясно какво ще рече Алма Матер. Алма Матер това е Университетът, бе ми обяснил авторитетно Симеон. Увлечен в тракането на машината, не съм чул как в читалнята бе влязло пълничко мургаво момиче, и го забелязах едва когато спря до мен. Сигурно щях да й преча да чете.

— Ей сега свършвам — побързах да я успокоя.

— Нищо, пиши. Аз за малко…

Не беше българка. Какво от това? Вече бях свикнал с чужденците около себе си. Не беше и хубава. Продължих да чукам на машината. Тя седна на съседната маса, но виждах, че не чете, а ме наблюдава. Направих се, че не забелязвам. Не ми харесваше, край. Опитах да се съсредоточа върху материала, беше ми студено и бързах да свърша. Слагах капака на машината, когато я чух да казва:

— Извинявай, ще може ли да препишеш на мене едни лекции?

— Ами… добре — отговорих, без да се замисля.

Тя се приближи и ми показа ситно изписана тетрадка.

— Аз ще ти платя. По колко искаш?

По колко искам? Не знаех какво да кажа. Как да й взема пари? А работата беше съблазнителна.

— Някои взимат по шейсет… Добре ли е по шейсет?

По шейсет. Сигурно по шейсет стотинки на страница. Откъде да знам дали е добре? Защо пък не?

— Ами хубаво. Остави тетрадката. В коя стоя да те намеря?

— Петстотин и четири.

— Добре. Като ги препиша, ще ти ги донеса. Откъде си?

— Аз? От Сирия.

От Сирия. Знаех, че има араби в общежитието, но за жени не бях чувал. Сирия. Това беше някъде в Мала Азия. Все още не се бях освободил от навика, като се запознавам с някой чужденец да се опитам да си спомня къде се намира страната му. Сирия. Защо не?

— Добре. Като ги напиша, ще дойда.

— Довиждане.

— Довиждане.

Отидох в стаята и разказах на момчетата и Люси за сделката, която току-що бях сключил.

— Трябвало е да й искаш повече — махна с ръка Симеон. — Чувал съм, че някои чужденци дават на фирми да им преписват лекции на машина, защото им е трудно да разчитат ръкопис. Това е учене — вземаш от някои колега тетрадка с лекции, плащаш си да ти я препишат и отиваш на изпит. Не, трябваше да й поискаш повече. Давам пари за листове, трябваше да кажеш, машината не е моя. Ех, защо не се случих там! Страница — левче. Така щях да й кажа. И на ръка ще й ги занесеш…

— Търговска кръв — смееше се Люси, нали Симеон беше от Габрово.

— Ами да, трябва да ми плащаш процент за амортизация на машината — викна Сашо ухилен.

— Така де, и това можеше да кажеш — настояваше Симеон. — Те поне имат пари, не ги жали. Ако поиска пак да й пишеш, вдигаш цената. А бе, като препишеш лекциите, дай аз да й ги занеса! Следващата поръчка ще е лев за страница, на бас се хващам.

Всички се смееха. Оставих ги да играят карти и да обсъждат случая, а аз се върнах в читалнята. До един часа през нощта бях натракал петнайсет страници. По шейсет стотинки, това правеше девет лева. Не е лошо. Ако работех така, за един месец можеше да си изкарам пари за пишеща машина.

На другия ден станах към девет часа сутринта и писах до късно следобед. Естествено бях нагласил машината така, че да прави най-голямо разстояние между редовете, полето на страницата бе огромно, а думите ги пренасях на следващия ред, макар че понякога имаше два пръста до края на листа. Привечер бях преписал цялата тетрадка. Четирийсет и шест страници. Лекциите бяха по история на философията. И до днес, когато чуя или прочета името на някой позабравен философ, си спомням дали го е имало в онази тетрадка. Върховете на двата показалеца ме боляха така, че не можех да пипна нищо с тях и само след час не бях в състояние дори да докосна клавишите. Кръстът ме бодеше и леко ми се виеше свят от дългото седене на стола, но бях доволен от себе си. По съвета на Симеон написах лекциите в четири екземпляра, като за момичето приготвих само единия, за да не би ако й ги дам всичките, по този начин сам да си отнема вероятната клиентела. Изпълнен с мечти за бъдещи големи печалби от машинопис, се втурнах към петия етаж. Тя си беше в стаята. Покани ме да вляза. Тук съвсем не беше като при нас. Портативен цветен телевизор, малък хладилник, стереомагнетофон, хубава кафеварка и изобщо ред ценни неща, които и през ум не ми беше минавало, че мога да имам в стаята си. Ето, някои хора не живеят съвсем зле. Момичето, чието име така и не научих, може да го е казала, но не съм го чул или съм го забравил в същия миг, ми предложи кафе, за което спомена, че е арабско — имаше леко кисел вкус, но не беше лошо. Почерпи ме с арабски цигари, взех, макар че не пушех. Чувствах се неудобно и реших в момента, в който изпуша цигарата, да стана и да си тръгна, та затова дърпах често и понеже гълтах дима, за да не се изложа, се разкашлях на два-три пъти. Все пак събрах смелост да кажа, че ако има още лекции за преписване, аз мога… „Не засега нямам — отвърна тя, — но ако ми се наложи, ще те потърся“. Щяла да пита и познатите си. Изгасих недопушената цигара и станах, тя явно нямаше намерение да ме задържа. След като се осведоми за броя на страниците, извади от нощното шкафче три банкноти по десет лева и ми ги подаде. Като ги поемах, се изчервих — бях пресметнал, че сумата е точно двайсет и седем лева и шейсет стотинки, но не носех у себе си никакви пари, за да й върна. „Няма нищо — каза тя, — не е толкова важно“.

А аз побързах да се измъкна от стаята.

— Браво бе — потупа ме по рамото Симеон, — ти си бил голяма работа. За един ден изкара трийсет кинта!

А аз не знаех дали да се срамувам, или да се радвам. Скътах банкнотите в една книга на моя рафт от библиотеката.

— Ще трябва да почерпиш — каза Симеон. — Когато човек за пръв път спечели пари от нещо, трябва да почерпи, за да му върви.

Но аз не почерпих. Жал ми беше да харча парите, които бях спечелил с толкова труд. И Симеон се оказа прав. Момичето не ме потърси никога вече. След време се сетих за тези трийсет лева, бях закъсал за пари, и с половината си купих купони за студентския стол, а с другата половина почерпих компанията. Но вече беше късно. Така за пръв и последен път припечелих от машинопис.

След много време прочетох в автобиографията на един американски писател следното изречение: „През целия си живот не съм спечелил дори и един цент по друг начин, освен чрез писане.“ Тогава си спомних за момичето от Сирия и нейните лекции по история на философията, за плановете си да натрупам пари и да си купя пишеща машина. До този момент и аз не бях спечелил пари по друг начин, освен чрез писане, но какво от това, със същото би могла да се похвали и всяка машинописка…

Дните минаваха все по-бързо. Вече бях сътрудник на вестник „Студентски глас“. Моят материал „Под крилото на Алма Матер“ се хареса и ми поръчаха още един. Парите от хонорара, разбира се, отидоха за почерпка. Вече се бях убедил, че трябва с първите спечелени да почерпиш, за да ти върви. Но и от хонорари не успях да спечеля за пишеща машина. След няколко месеца майка и татко ми подариха една чудесна „Марица-22“ за рождения ми ден и бях безкрайно щастлив. А в нашата малка компания настъпваха промени. Сашо беше взел вече голяма преднина в негласното съревнование за Люси и една събота, когато тя беше сама в стаята, той остана при нея. От тази нощ нататък ние с Иво и Симеон се държахме с Люси по различен начин. Тя беше приятелката на нашия приятел. „Ще дойдете ли? — питахме нея или него, когато трябваше да ходим накъде — Къде е Люси? — питахме Сашо, когато го виждахме сам — Къде е Сашо? — питахме Люси, когато беше сама.“ Иначе всичко си беше същото — пак играехме бридж до късно през нощта, пак ходехме на кино и се събирахме на вечеря в мензата.

Все по-рядко се сещах за Мариана, а когато си спомнех за нея, изпитвах гордост от себе си, че толкова време не съм я потърсил, че съм издържал и с мълчанието си съм показал, че за мен всичко е свършено. Всичко е свършено, казвах си, колкото и да е било хубаво, колкото и да ми е трудно да го забравя, всичко е свършено. Така мислех и бях убеден, че е така, до онази вечер, когато портиерката ми предаде бележката от Мариана: „Фил, в събота вечерта ще бъда сама. Обади се!“ Качих се в стаята. Симеон го нямаше, а Пак спеше. Дълго седях и гледах листчето, откъснато от някакъв тефтер, изписано с миловидния закръглен почерк на Мариана, който виждах за пръв път от онази зимна вечер на Върха, от онова последно писмо, в което бях „скъпи приятелю“. Сега отново бях Фил, отново след толкова време, но вече е късно, късно е, повтарях си, докато обувах високите гумени ботуши, късно е, докато увивах шала около врата си, късно е, зад гърба ми оставаха последните блокове, късно е, вече бях в полето, студеният вятър свиреше в ушите ми както тогава, на Върха, само че сега не бях караул. Караулът беше свършил и вече беше късно, късно е. Вървях и си повтарях това безброй пъти, а пред очите ми беше листчето от Мариана и думите: „… в събота вечерта ще бъда сама. Обади се!“ Обади се — не ела, не ще те чакам, а обади се. Няма да дойда, Мариана, няма да дойда, късно е.

— Няма да дойда-а! Късно е-е! — виках с все сила много пъти сред полето, а сълзите течаха по лицето ми. По дяволите всичко, проклет да съм, ако отида, можеше поне да напише „Фил, ела в събота вечерта. Ще те чакам.“

— Така е, брат — въздъхна Симеон, след като му разказах всичко. — Ще отидеш, разбира се не трябва да отиваш, но ще отидеш.

— Не, Симо, няма да отида. Да пукна, ако отида!

— Ще отидеш. Колкото и да повтаряш, че няма да го направиш…

И този път той се оказа прав. В събота рано вечерта вече крачех към трети блок. Нарочно не се качих на автобуса, исках да вървя по-дълго, защото се надявах, че ще размисля и ще се откажа. Но колкото повече наближавах, толкова повече ускорявах крачките си и накрая се качих за една спирка. Към блока се устремих почти тичешком. Пред очите ми вече нямаше нищо друго освен Мариана, облечена в своята абитуриентска рокля, нищо друго освен онази далечна вечер в празнично светлия роден град, освен онзи двайсет и четвърти май, лицето на баща ми в огледалото на колата и как той се правеше, че нищо не вижда, бала, приятелите, нощта, танците, изгрева на хълма и ръката ми върху рамото на Мариана, главата й върху моето рамо, устните й върху моите устни, виковете на единайсти „а“ от съседния хълм, дългото ходене из града, накуцвайки с новите обувки и усмивките на хората, излезли за работа, последната целувка на Мариана и думите: „Фил, обади се, като се събудиш…“

Ето в този блок на седмия етаж ме чакаше моята Мариана, всичко останало беше глупост, тя ме чакаше тук — какво значение имаше всичко останало… Изтичах покрай пропуска, някой извика след мен, но не се обърнах и хукнах нагоре по стълбите.

— Спряха ли те долу?

— Не.

Прегръщах я и тя ме прегръщаше в синята полутъмна стая — устните й, очите й, косите й.

— Фил!

— Мариана, аз…

— О, Фил, мълчи!

Гърдите на Мариана, ръцете на Мариана, тялото й, което стотици нощи си бях представял, за което толкова години бях мечтал, тялото й, което безброй пъти бях пожелавал, нежното й красиво тяло, часовете по физическо и онова до болка познато свиване в корема при вида на стройното й гъвкаво тяло, Мариана, Фил — всичко в мен и около мен шеметно се въртеше, какво ставаше…

— Фил!

— Мариана, наистина ли…

— О, Фил, мълчи! Моля те мълчи!

Къде беше останал светът, къде беше останал Върха, къде беше останал абитуриентският бал в празнично светлия град, къде беше останало писмото, къде бяха останали думите „скъпи приятелю“, къде бяха гневът и мъката, защото вече нищо не съществуваше, освен целувките и ласките на Мариана, освен усещането, че всичко се върти и нещата никога вече няма да заемат предишните си места, че сме отплували някъде много, много далече и никога няма да се върнем ние, двамата — аз и Мариана…

— Мариана…

— Мълчи, Фил, мълчи!

Защо вече навън е светло, защо ние лежим един до друг и говорим, за какво говорим, защо всичко отново е на мястото си, защо дневната светлина така безжалостно нахлува през сините пердета, защо всички неща, които вече не съществуваха, се бяха върнали отново, защо, защо, защо…

— Фил, ти никога няма да ми простиш, нали?! И ние повече няма да се видим.

Какво можех да й отговоря?

— Това трябваше да се случи много по-рано, нали?

Какво можех да й отговоря?

— Нищо не може да се върне, нали Фил?

Какво можех да й отговоря?

Лежах в топлата стая, на топлото легло и чувствах до себе си топлото тяло на Мариана, тялото й, което сега беше мое, но преди това беше принадлежало на някой друг, а утре можеше да принадлежи на трети, можеше, можеше, можеше… и в един миг ме обзе непреодолимо желание да си тръгна, да се махна оттук. Бързо дръпнах завивката и отблъснах Мариана от себе си.

— Къде, Фил?

— Искам да си тръгна.

— Недей! Остани при мен!

— Не. Искам да тръгна.

— Много е рано. Ще те спрат долу и ще те питат къде си бил. Те познават всички от блока.

— Не ме интересува. Отивам си.

— Не искаш ли да поговорим, Фил?

— Да говорим? За какво?

— Ами… — тя избягна погледа ми — за всичко.

— Не. Няма за какво да говорим.

— Наистина ли няма, Фил?

— Наистина.

Облякох се бързо. Мариана ме гледаше от леглото и мълчеше. Облечен вече с палтото, приседнах до нея. Сега ме гледаше право в очите.

— Бъди щастлива.

— И ти, Фил — гласът й потрепери.

Скочих, излязох от стаята и се втурнах надолу по стълбите.

— Ей, момче! — извика портиерката, но аз вече бях отворил вратата и след миг тичах по алеята. Тичах дълго, докато останах без дъх. Прекосих почти целия Студентски град, подминах нашия блок и отново бях сред полето. Над разораната угар се стелеше лека мъгла. Газех в калта, дъхът ми се превръщаше в пара, дълго бродех в мъглата и нещо ме стискаше за гърлото. Не, този път няма да се върна, не бих го допуснал за нищо на света. Това е краят! И от тази мисъл невидимата лапа още по-силно се стягаше около гърлото ми. Нямаше я вече Мариана, макар че лицето ми още гореше от целувките й, тя трябваше да се превърне в един спомен както всичко останало — както абитуриентският бал, приятелите, нощта, танците, изгревът на хълма, пътуването с колата до ресторанта през празнично светлия роден град, както целият онзи далечен двайсет и четвърти май и всичко преди него…