Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (12)

IV

На другия ден точно в осем без десет чаках Силвия пред техния вход. Все повече ме обземаше трепетно вълнение от предстоящото удоволствие. Щях да карам „Ситроен“. Малко по-надолу по Оборище наистина имаше черен „Ситроен“. Приближих се и го огледах. Беше купен най-много преди три-четири години, добре поддържан. Седалките му бяха облечени в черни кожени калъфи, а на покрива имаше специален багажник за ски.

Защо Силвия ми беше казала да я чакам пред входа? Можех да й позвъня горе. Едва сега се замислих над това и се почувствах унизен. Ако беше Камен, може би щеше да го покани у тях. Защо наистина… В този миг тя се появи по стълбите със ските в ръце. Втурнах се да й помогна.

— Здравей!

Силвия беше облечена с червен скиорски екип, прилепнал плътно по тялото й, и бяло шушлеково яке.

— Извинявай, че те накарах да ме чакаш тук, но по това време у нас още спят и не исках да се будят, като позвъниш. Ето ключовете, запали колата и сложи ските. Аз ще си взема чантата и сега ще дойда.

С разтреперани ръце отключих ситроена. Завъртях ключа, двигателят леко изръмжа и заработи. Издърпах ръчната спирачка и излязох да сложа ските отгоре. В това време Силвия се появи с чанта в ръка.

— Хайде да тръгваме, че ни чакат!

Най-напред трябваше да минем за Стефан. Той живееше някъде по „Раковска“. Включих внимателно на скорост и потеглих. Колата вървеше леко и почти безшумно. Мощният двигател се усещаше при най-лекото натискане на газта. Светофарът на „Оборище“ и „Толбухин“ мигаше жълто. Улиците бяха пусти. Заобиколих „Александър Невски“ и свих по „Дунав“. „Московска“ покрай Столичния съвет беше затворена. След светофара на „Дондуков“ отбих наляво по „Раковска“. На стръмнината Силвия каза да спра. Тук живееше Стефан.

— Ей, слизам! — чухме гласа му от един прозорец. Малко след това той се появи на входа, натоварен със ски, щеки и огромни скиорски обувки.

— Посока „Лозенец“ — каза и се тръшна задъхан на задната седалка.

Отново потеглих из града.

— След хотел „Хемус“ — надясно и после по „Вежен“. Ето сега оттук, така, сега — вдясно.

Малко по-нагоре беше улица „Горски пътник“, където живееше Петя. Спряхме пред красива двуетажна къща с градина и дървена беседка. Елеонора явно не предполагаше, че ще дойдем навреме, защото доста се забави. Сложихме и нейните ски на багажника.

— Оттук към „Хладилника“, след това по „Черни връх“ до Драгалевци и…

— Аз ще му показвам пътя — прекъсна го Силвия и докато излезем на шосето, ме насочваше само с думите „наляво“ и „надясно“.

На срещата пред хотел „Щастливеца“ бяхме първи. Малко след нас се появиха и останалите с червен „Форд“, шофиран от Мирослав. Наоколо гъмжеше от народ. Всички бяха облечени със скиорски екипи, грейки и апрески. Само аз отново бях с дънките, но за разлика от снощи — с шушлековото яке на Владо. Преди да тръгна, му подвих ръкавите, понеже ми бяха дълги.

Момчетата се втурнаха да свалят ските, Добромир отиде да купи карти за лифта, вадеха се щеки, ски-обувки, шапки, слънчеви очила. Само аз стоях настрани от цялото това оживление. Дори Силвия ме беше забравила за известно време.

— Миро, ти си голяма работа! Добре, че ни нави.

— Видяхте ли! — Мирослав целият сияеше. — Казах ви, че снегът е страхотен. Ще си направим цяло състезание. Пускаме се първо от Стената, нали? Там винаги има най-малко хора.

Той заслони очите си с ръка и вдигна глава нагоре. Проследих погледа му и едва сега забелязах в далечината една страшно стръмна писта, по която като разноцветни точици се спускаха скиори. Беше много далече, виждаше се как те извършват зигзагообразни движения и преодоляват вратите по слалома. Отляво на пистата беше лифтът и в началото му — голяма група хора. Там ли щяха да се качат те заедно със Силвия? По този главоломен склон ли щяха да се спускат? Обзе ме страх за нея. За миг съжалих, че дойдох. Те всички отиваха да се спускат, а аз трябваше да чакам долу и да треперя да не се случи нещо със Силвия.

— Силви, ти се спускаш последна! — Добромир пристигна запъхтян. Другите започнаха да му дават пари, но той махна с ръка. — Чу ли, Силви? И без това ще ни излапаш още в началото.

Всички сложиха ските си и тръгнаха към лифта.

— Филип, нали ще се качиш горе да ни чакаш? Ей там, виждаш ли, където спират скиорите. Обещавам ти, че ще бъда първа.

Силвия натисна с щеките в снега и побърза да ги настигне. Тръгнах нагоре и след малко ги видях на лифта. Камен беше седнал до нея и й говореше. Тя ме видя и ми махна с ръка. След това се изгубиха в далечината. Стигнах края на пистата и се качих още малко нагоре. Край мен прелитаха скиори с огромна скорост и вдигаха облаци сняг. Спрях и започнах да се взирам по склона. Мъчех се да открия червения екип на Силвия, но я нямаше. Изведнъж в далечината се появи Мирослав. Носеше се със страхотна скорост и остро взимаше вратите. На двайсетина метра след него летеше Силвия. Беше толкова красиво! Разстоянието между двамата намаляваше с всеки изминат миг. Фигурите им наедряваха. Косата на Силвия се развяваше от вятъра. Зад нея оставаха облаци снежен прах. Другите не се виждаха. Силвия изпревари един скиор, после още един, подскочи от някаква невидима издатина, беше на няколко метра зад Мирослав, двамата се изравниха и тя му махна с ръка. Вече летеше пред него. Махнах й, тя ме видя и също ми махна, а след това прелетя покрай мен. Втурнах се надолу. Тя направи плавен завой и тръгна насреща ми. Затичах се и я прегърнах. Силвия долепи топлото си зачервено лице до моето и аз целунах горещите й устни. Какво правех, боже мой! Целувах я отново и отново и тя ме целуваше. Беше ме прегърнала с двете си ръце, които още държаха щеките. След това ме отблъсна леко и в този миг срещнах очите й. Те ме гледаха сериозно, сините й очи с малки светли точици, които за пръв път виждах толкова отблизо. Обърнах се. Мирослав стоеше до нас. Силвия дишаше тежко.

— Силви, страшна си!

— Не съм във форма — отговори спокойно тя, като шумно си поемаше дъх. — За пръв път се качвам тази година. А и снегът е мек. Имаше много камъни, видя ли?

— Да. Времето е омекнало. В сряда беше по-хубаво. Аз всяка сряда съм тук. Имам почивен ден и не пропускам.

Останалите ни заобиколиха един след друг. Чувствах се страшно неудобно, изчервих се. Сигурно всички бяха видели как прегръщам Силвия. Защо го направих, по дяволите! Едва сега осъзнах колко глупаво съм постъпил и не смеех да я погледна. Можех да я целуна, когато я изпращах след киното или след операта, по тъмните улици, пред входа, където бяхме сами. Защо трябваше да го правя тук, пред всички? Защо? Но в момента, когато я видях как лети пред Мирослав с развети от вятъра коси в снежния облак, искрящ на слънцето, в момента, когато ските я носеха срещу мен, след плавния завой, в който се беше извило цялото й тяло, в момента, когато видях пламналото й лице и снежните капчици по него — не можех да не го направя. Защото не мислех за нищо, защото някаква непреодолима сила ме носеше право в прегръдките й. Дали тя беше разбрала това? Дали беше почувствала, че не го правя, за да видят другите, а само защото страшно го исках? Все още не смеех да я погледна.

— Готови ли сме? — попита Стефан.

— Жертви няма.

— Тогава тръгваме. Хайде!

— Който стигне пръв, пръв се качва!

— Йе-хо-о!

Всички се втурнаха към лифта един през друг. Проследих ги с поглед. Силвия я нямаше между тях. Обърнах се и видях, че стои на същото място. Две момчета се бяха спрели малко по-нататък и я наблюдаваха, като си говореха нещо. Силвия ме гледаше и се усмихваше. Не смеех да се приближа.

— Филип, какво ти стана? — Тя дойде до мен. — Не ми се сърди. Аз заради Миро…

Да й се сърдя?! Аз?!

— Ей, Филип, какво има?

Отново бях забил поглед в земята. Чувствах дишането й до себе си. Когато вдигнах глава, срещнах очите й отново съвсем близо до моите. Беше забила щеките в снега и стоеше изправена, с отпуснати ръце срещу мен. Силвия вдигна ръцете си и бавно ги сложи на раменете ми. Също така бавно, като в някакъв сън, долепи устните си до моите и ме целуна.

— Защо не отиде с тях?

— Не искам. Колко жалко, че не караш ски! Щяхме да се спуснем двамата. А сега не искам.

Колко жалко наистина!

— Обещавам ти, че ще те науча, чу ли? Още тази зима ще те науча. И ще се спускаш по-добре от тях.

Ще ме научи? А откъде ще взема ски, автомати, обувки? Откъде пари за всичко това?

— Аз нямам ски.

— О, само за двеста долара можеш… Всъщност какво значение има това?

Тя се наведе, освободи автоматите и слезе от ските. Изправи ги и ми ги подаде.

— Хайде да отидем в колата.

Тръгнах към паркинга, а до мене Силвия вървеше бавно с огромните и тежки скиорски обувки.

В колата се преобу и метна обувките в багажника. Седнахме на широката мека задна седалка. Силвия извади красиво кожено портмоне и ми го подаде.

— Искам ти да платиш обеда на всички.

— Какво?

— Искам на обед да платиш цялата сметка. Тук има пари.

— Но… как така?

— Много просто. Взимаш ги и плащаш.

— Не.

— Филип, аз те моля. Ще го направиш ли заради мен?

— Не. И изобщо знаеш ли…

— Ти трябва да изпълниш първата ми молба, Филип! Ти за мене струваш повече от всички тези глупаци, взети заедно. Разбираш ли? Всичко останало е без значение. Погледни ме!

Сините й очи бяха сериозни и нежни. Все още държеше портмонето в ръка.

— Всичко освен нас двамата е без значение, нали?

— Бих искал да е така, но едва ли е възможно.

— Щом и двамата го искаме, значи е така.

Тя постави в ръката ми портмонето и аз посегнах да го сложа в джоба си.

— Не. Дай на мен!

Силвия го отвори и извади парите. Мушна ги в джоба на якето ми. Трепнах като опарен.

— Моля те, Филип, не се сърди! Знам, че се сърдиш. Но това е само една молба, разбираш ли? Това всъщност е нищо.

Не разбирах как може да бъде нищо.

— Парите са нищо. Днес аз имам, утре ще имаш ти. Какво от това?

Днес тя, а утре аз?! Никога не бях докосвал толкова пари наведнъж.

— Искам парите да бъдат без значение между нас, Филип. И днес, и утре, винаги. Обещай ми!

— Не мога да ти обещая това.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

— Значи и ти си като всички други.

— Щом го казваш.

— О, знам, че не е така! Ти струваш много повече от тях.

— Защо?

— Защото е така. Защото ти си силен, защото се бориш и постигаш всичко сам. Знаеш ли, аз следя твоите материали в „Студентски глас“. Четох и разказа ти в „Младеж“. Пишеш хубаво, вярвам, че ще успееш.

Наистина ли? Нима тя четеше моите статии и репортажи във вестника? Защо не ми беше казала досега? Защо никога не беше говорила за това?

— А нас, които ни виждаш, че караме ски, возим се в скъпи коли и имаме пари, ние не сме способни на друго. Виж ги — освен да ходят на Витоша през зимата и да висят по три месеца на морето, освен да карат ски и да играят тенис, за друго не ги бива. Защото не могат да се борят.

— Но как? Нали Мирослав работи?

— Ха-ха! Знаеш ли къде? Във Външното министерство. А догодина заминава да следва дипломация.

— Не знаех.

— Много неща не знаеш. А говориш за парите. Баща ми като млад също не е имал пари. Живеел е бедно, борил се е и е успял. Сега има пари, но вече е стар. А ние сме млади. Защо да не живеем с тези пари и заради него?

— А дали той ще е съгласен?

— Той сам ми каза това.

— И за мен ли?

— Какво за теб?

— И аз ли да живея с неговите пари?

— О, Филип!

— Аз не мога да живея с други пари освен с тези, които сам съм спечелил.

— И баща ми някога е мислил така. Но докато ги спечели, е остарял.

— Е, значи моите деца ще живеят с това, което спечеля, заради мен.

— Никой не може да живее заради теб. Дори и децата ти.

— Но нали ти каза, че живееш заради баща си.

— Да, казах… Но не е така. Всеки живее единствено заради себе си. Колкото и да е тъжно, това е истината.

Май беше права. Но нима аз трябва да живея с парите на баща й? Нима всеки път, преди да излезем, тя ще ми слага банкноти в ръката? Не, колкото и да е съблазнително, не мога да приема.

— Не. Не мога да…

— Филип, целуни ме!

Защо така предателски изчезваше цялата ми гордост, щом почувствам тръпчивия вкус от устните на Силвия? Защо изведнъж изчезваха въпросите, съмненията, отрицанията? Защо не можех да мисля за нищо друго освен за нея?

След час седяхме около голяма маса в ресторанта, която неизвестно как се оказа празна в препълнената зала. Камен бе влязъл малко преди нас и когато всички се появихме, един сервитьор вече подреждаше чаши, прибори и салфетки. Той се усмихна и посочи с ръка:

— Заповядайте.

За пръв път, откакто бях в София, влизах в ресторант. Не бях и предполагал, че високо в планината може да има такова луксозно заведение.

— Агнешки флейки с френски сос.

— Телешко филе с гъби.

— За мен само един ордьовър „Галеон“ с повече шунка.

— Имате ли шато „Евксиноград“? Две бутилки.

Оказа се, че всичко има. Момчетата и момичетата около мен поръчваха един през друг — зачервени, изморени и изгладнели от спускането със ските. И аз трябваше да платя всичко това! С парите на Силвия. Уплашен, попипах джоба си и се опитах да преброя банкнотите вътре, но не успях. Щяха ли да стигнат? Дебелината на сгънатите хартийки ме успокои.

— За вас?

Сервитьорът бе стигнал до мен и Силвия. Поръчах някакво ястие със сложно име, попитах я какво ще обядва, тя каза, че от същото. Май започваше да ми харесва тази игра. Камен седеше от другата страна на Силвия. Като се настанявахме около масата, той стана уж да ни посрещне, а след това сякаш случайно седна до нея и сега й разправяше за някаква чудесна „фиеста“ във „Воденицата“ и колко много е пропуснала тя, дето се е прибрала онази вечер. Седях като на тръни. От другата ми страна беше Елеонора, която весело бъбреше със Стефан.

— Филип, ти май скучаеш — наведе се към мен Силвия, а Камен се направи, че не забелязва и започна да разправя някакъв виц.

— Не, но…

— Извинявай, няма да те оставям повече сам.

Тя се приближи до мен, като незабележимо обърна гръб на Камен и на вица.

— Харесва ли ти тук?

— Много е хубаво. Знаеш ли, струва ми се, че Камен нещо…

— Остави го — прошепна Силвия на ухото ми. — Той от едно време си е луд по мен — тя се засмя, облегна се назад на стола и с бавно движение оправи косата си.

Обедът мина доста весело и оживено благодарение на шегите на Камен и смеховете на момичетата. Аз единствен си изядох всичко.

— Филип, искаш ли да пийнеш от моята чаша? — попита Силвия.

— Но как, нали ще карам?

— По една чаша може, колега — обади се Мирослав от другия край на масата. — Наздраве. Винцето е чудесно. Той наистина си беше сипал чаша вино.

— Не — отсякох и си налях кока-кола.

Казах го малко нервно, но обедът беше вече приключил и наближаваше моментът, в който щеше да се появи келнерът. Забелязах го да минава два-три пъти покрай нас, но все не можех да събера смелост да го извикам. Отново попипах парите в джоба си, за да се уверя, че са там. Реших, че следващия път, като се появи, ще го извикам да дойде на масата. Келнерът влезе отново в залата и започна да сервира. Като вдигна глава, махнах с ръка към него и в същия момент забелязах, че Камен също му дава знак с небрежен, обигран и почти незабележим жест. Келнерът дойде на масата и в момента, в който се двоумеше къде да сложи тефтера си, Силвия се отдръпна леко и му направи място между нас. Аз бях в по-изгодна позиция.

— Всичко заедно ли? — попита той и погледна към Камен.

— Сметката е моя — изпреварих го аз. Бях чувал този израз в някакъв филм.

Младият мъж се наведе и бързо започна да пише. Някои от цените бяха в двуцифрени числа. Всички ме гледаха изненадано. Когато сумата беше готова, в размер на повече от три мои месечни стипендии за отличен успех, бръкнах небрежно в джоба си и извадих двайсетолевките. Камен също извади някакви банкноти, но в този момент Силвия го попита:

— Помниш ли какво ми беше обещал?

— Какво? — втренчи се той в нея. Сервитьорът вече броеше парите.

— Спомни си, де!

— Не мога да си спомня.

До кръглата сума оставаха девет лева и нещо. Махнах с ръка и мъжът с лек поклон се отдалечи.

— Благодаря.

Останалите наблюдаваха сцената с нескрит интерес.

— Силви, наистина не мога да си спомня. Кажи ми!

— Виждаш ли какъв си! Щом не си спомняш, няма да ти кажа!

Мирослав погледна Силвия, усмихна се, а след това гръмко се засмя. Млъкна изведнъж, после се заля в още по-силен смях, че чак масата се затресе…

Здрачаваше се, когато паркирах внимателно ситроена на „Оборище“. Отново бяхме сами със Силвия. Не бързахме да слизаме.

— Май е време да се разделим — промълвих и я погледнах.

— Да. За съжаление не можем да бъдем непрекъснато заедно.

— А бих искал. — Колко много го исках, едва ли исках нещо друго повече от това.

— И аз. Но е невъзможно… Филип, днес в ресторанта беше чудесен.

Да, с парите на баща ти, щях да кажа, но си замълчах. Притъмняваше. Уличните лампи бяха вече запалени. Двата знака на пешеходната пътека хвърляха върху улицата жълта луминесцентна светлина.

— Филип, целуни ме!

Целунах я, тя ме прегърна и се притисна до мен.

— Не ли страхуваш, че може някой да ни види?

— Какво от това? Искам следващия път да отидем някъде само двамата.

Какво от това? Може би съседите бяха свикнали да я виждат с различни момчета в колата. И аз бях само новият шофьор.

— Тук хората не се познават — сякаш отгатна мислите ми тя. — Тръгни си пръв. Иначе ще ми стане мъчно.

Силвия ме целуна дълго, след това се отпусна на седалката.

— Тръгвай.

— Нека да сваля ските.

— Ще се оправя сама.

Тя се обърна и се усмихна тъжно, след това отново впери очи в далечината по пустата улица.

— Ако искаш, може да отидем някъде. Например на кино.

— Не. Уморена съм, а е и късно. Трябва да се прибирам.

Късно? Едва наближаваше шест часа. Няма ли тя да се прибере, а след това отново да излезе с някой друг Камен и да прекара вечерта в друга компания? Късно!

— Тръгвай, Филип, моля те!

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Слязох, затворих вратата и тръгнах бавно по улицата. Стигнах до пешеходната пътека и, осветен от жълтите лампи на знаците, се обърнах. Тя още седеше в колата. Махнах й с ръка. Стори ми се, че и тя ми махна. Свих по „Сан Стефано“ и се прибрах в квартирата.

Петьо го нямаше. Лежах в тъмната стая, чувствах как умората се оттича от тялото ми и мислех за Силвия. Наистина ли тя си е у дома? Какво прави сега?

Дълго лежах в някакъв странен полусън. В един миг ми се стори, че Силвия присяда до мен и се сепнах. Станах, запалих лампата. Беше девет и половина. Изведнъж ме обзе непреодолимо желание да я видя. Но как? Да отида у тях? Невъзможно! Скочих, облякох се и тръгнах към телефона.

— Силвия, здравей! — Почувствах, че ми става горещо. — Извинявай, че ти се обаждам толкова късно.

— Филип, ти ли си? Къде си?

— Ами тук, на улицата. Обаждам ти се от един телефон. Исках да те чуя.

— Така се радвам! Исках да те видя, но не смеех да дойда у вас. Колко жалко, че се обаждаш едва сега! Можехме да се видим.

— А сега не можем ли? Искам да те видя, Силвия!

— И аз искам. Но вече е късно.

— Не можеш ли да излезеш за малко? Само за няколко минути.

— Не мога. С баба сме сами. Татко е в чужбина, а мама замина в командировка.

— А не можеш ли, след като баба ти заспи да…

— Филип, ела към единайсет у нас.

При тези думи краката ми се подкосиха и щях да изпусна слушалката. Нещо се сви в гърдите ми и не можех да си поема дъх.

— Ало, Филип, ще дойдеш ли?

— Да.

— Ще те чакам.

Тя затвори и в миг всичко наоколо се завъртя. Боже мой, не можех да повярвам! Струваше ми се, че е сън. Не, невъзможно е да бъде истина! Потърках очи и отново погледнах улицата. Бях ли говорил по телефона? Или сега трябваше да се обадя? Невъзможно беше да сме говорили и тя да ми е казала това! Погледнах ръката си. Имах само една монета. А бяха две! Значи наистина съм говорил. Силвия ми каза да отида у тях през нощта. „Ела към единайсет у нас“, точно така ми каза. Това беше нейният глас. Погледнах часовника си. Десет без петнайсет. Тръгнах бавно към квартирата. На ъгъла с „Марин Дринов“ спрях. Реших да се върна и отново да й се обадя. Все още не можех да повярвам, че ми каза да отида у тях. Исках да го чуя още веднъж. Не, в никакъв случай! Нали току-що говорихме. „Ела към единайсет у нас“, каза Силвия. Тръгнах отново към квартирата и с всяка крачка ме обземаше замайващо чувство за щастие…

В единайсет без десет бях отново на улицата — избръснат, облечен с коженото яке на Петьо. Стигнах до кооперацията на „Оборище“. Прозорците на първия етаж бяха тъмни. Влязох във входа между двете паметни плочи. Качих се по стълбището. Тук беше по-топло, отколкото в нашата стая на тавана. Не запалих лампата. Натиснах предпазливо звънеца, тежката врата на апартамента почти веднага се отвори, влязох и Силвия беше в прегръдките ми.

— Филип, така се радвам, че дойде! — чух шепота й в мрака. Тя също не беше запалила лампата и двамата стояхме насред тъмния коридор.

— Силвия!

— Филип!

Намерих устните й, които също търсеха моите, и я целунах.

— Тихо! — Тя се изви, освободи се от прегръдките ми и ме поведе за ръка в тъмнината. Минахме през още един коридор и влязохме в голяма стая.

— Заповядай. Това е моята стая. Харесва ли ти?

— Много е хубава.

Едната стена бе заета от огромна библиотека, която достигаше тавана. До прозореца, който сигурно гледаше към вътрешния двор, имаше красиво старо бюро със свещници. Имаше масивен дъбов гардероб с вградено огледало, дървено легло с потъмнели от времето табли, изрязани в красиви плетеници. Светеше висок зелен лампион с основа и стойка от черен мрамор, набразден със светли жилки. На бюрото бяха отворени книги и тетрадки, осветени от настолната лампа в млечнобяла светлина. Мебелите хвърляха странни сенки по стените.

— Филип, седни.

Настаних се в едно кожено кресло с извити дръжки.

— Безпокоях се, че някой може да заключи вратата и два пъти слизах да проверя. Входът се заключва след десет часа.

Силвия бе облечена със своя пеньоар на големи цветя, пристегнат в талията. В тази дреха, дълга до земята, тя изглеждаше по-висока и още по-стройна.

— Така се радвам, че дойде — каза отново тя. — Ако ти е топло, свали си якето.

Свалих якето си и тя го метна на леглото, застлано със зелена копринена покривка.

— Защо мълчиш? Искаш ли да те почерпя с нещо?

— Може. Бих пийнал нещо силно.

— Сега ще видя какво има в шкафа на татко.

Тя излезе и след малко се върна с поднос, върху който бяха наредени няколко бутилки и две чаши.

— Има коняк, джин, уиски. Искаш ли да сипя по малко уиски?

— Чудесно.

— Ей сега ще донеса лед. Да сложа ли и по едно кафе?

— По-добре недей! Може да събудиш баба си.

— О, не се безпокой! Преди да си легне й дадох две приспивателни. Но и да се събуди, няма да дойде тук. Ако не искаш, няма да правя кафе. Ще отида за лед и се връщам веднага.

— Може и без лед. Искам да стоиш при мен.

— Добре.

Тя напълни двете чаши до половината, чукнахме се и в стаята се разнесе лек звън.

— Наздраве. Днес беше шофьор и ти се полага да си пийнеш.

Отпих доста голяма глътка, после още една. Топлината от питието се разля по тялото ми заедно с радостта, че Силвия е отново до мен.

— Искаш ли да ти прочета нещо?

Тя отвори дебел том.

— Шекспир. Чуй само как звучи.

Силвия зачете тихо. Никога не бях я чувал да чете на английски. В Университета беше освободена от занятията, понеже бе завършила езикова гимназия. Разбирах само отделни думи.

— Чудесно е, нали? Но боже мой, това е невероятна поезия!

— Не можах да схвана целия смисъл — признах си аз.

— О, колко съм глупава! Като че ли всички хора на тоя свят са задължени да знаят английски. Извинявай. Ето, ще опитам да ти го преведа:

… как тогава аз издържам,

когато убит баща и майка опетнена имам,

да възбуждам своя разум и свойта кръв

и да спя, когато за мой срам аз виждам

внезапната смърт на двайсет хиляди мъже,

които за опиянението и задявката на славата

лягат в гробовете като в легла

и бият се за някаква си нива,

в която няма дори и място за самия бой,

която и за гроб не е достатъчна,

да скрие тези, които ще паднат!

— Страшно хубаво е!

— Как само го е казал, нали? Отиват да се бият за някаква си нива, в която няма дори и място за самия бой, която не е достатъчна дори за гробовете на тези, които ще паднат! Нали си спомняш? Това е в четвърто действие. Хамлет среща армията на норвежкия принц Фортинбрас, която минава през Дания и отива да воюва за някакво късче от Полша. Някакво късче, което… виж как е казано тук: едно парче земя, което няма нищо друго освен името си.

Колко хубаво беше казано наистина! Дали някога щях да почувствам силата на тези прекрасни стихове, ако не ми ги беше прочела Силвия? Или щях да мина, препускайки през тях, както през хиляди други редове на книгите, които четях за изпита по западноевропейска литература?

— Но аз наистина съм ужасна. Непрекъснато те занимавам с глупости. Сигурно ти е дошло до гуша от книги. Виждаш ли каква съм читанка.

— Приятно ми е да слушам, като четеш.

— Казваш го само от учтивост, нали? Изобщо аз съм пълен шемет. Поканих те посред нощ у нас, а сега ти чета Шекспир. Да умреш от смях.

Тя стана и хвърли книгата върху бюрото. Отвори бутилката и отново наля от питието в двете чаши.

— Би ли загасила настолната лампа? Страшно обичам зелена светлина.

— И аз. — Тя загаси лампата на бюрото. Остана да свети само зеленият лампион. — Каква музика обичаш?

Силвия отвори кутия с касети.

— Имаш ли „Пинк Флойд“?

— Разбира се. Те са върхът, нали?

— Любимият ми състав.

Магнитофонът засвири тихо. Силвия приседна върху облегалката на фотьойла, в който седях, и ме погледна в очите.

— Филип, нали не си помисли нещо лошо за мен, като те поканих толкова късно? Просто исках да те видя.

— Не, напротив. Само хубави неща.

— Ти си ужасен! — Силвия се засмя. — Всъщност заслужавам си го. Не знам как ти казах да дойдеш. Знаеш ли, никога не съм била толкова късно сама с някое момче.

— Наистина ли?

— Да. Не ми вярваш, нали?

— Вярвам ти.

Притеглих я леко към себе си и я целунах.

— Не умея дори да се целувам, нали?

— Защо говориш така?

— Защото е така. Така е. Аз нищо не умея.

Силвия ме прегърна, при което широките ръкави на дрехата й се свлякоха и оголиха ръцете й.

— Аз съм такава една…

— Ти си най-хубавото момиче, което някога съм срещал.

— Ех, страшни сте вие, мъжете! Толкова лесно казвате някои неща. За кой ли път чувам тези думи.

— А вие, жените, винаги си мислите, че…

— Аз не съм жена.

Очите й бяха толкова близо до моите. Дълго се гледахме един друг, без да проговорим.

— Филип — промълви накрая тя, — ще бъдеш… много нежен с мен… нали?

Не можех да продумам. Бях останал бе дъх. Чувствах, че ми се завива свят.

— А сега излез. Стаята на баба е в другия край на апартамента, не се безпокой. Отиди в салона или…

— Ще се оправя, не мисли за това. Няма да се върна, преди да са минали десет минути.

— Добре.

Седях сам в празната тъмна гостна. През прозорците се промъкваха отблясъци от светлината на уличните лампи. Беше страшно тихо. С голяма скорост по „Оборище“ прелетя някаква кола, после отново настана тишина. Мислех за Силвия. Какво знам аз за нея? Защо ме е нямало тук, когато тя като малка е тичала между тези стари мебели? Защо ме е нямало тук, когато се е връщала от училище с пионерска връзка и е хвърляла чантата си върху някой стол? Защо ме е нямало тук, когато се е обличала за абитуриентския си бал? Защо ме е нямало тук толкова много години? Защо не може да се върне времето, за да бъдем заедно със Силвия още като деца? Да играем заедно, да учим заедно, да се прибираме заедно вкъщи, да живеем заедно. Как ли е изглеждала тя като малка? На пет години? На десет, на петнайсет? Защо не беше възможно да сме заедно цял живот? Заедно да се родим и заедно да умрем. Защо не е възможно? Нищо друго не бих искал освен да съм заедно със Силвия — от първия до последния си ден.

Погледнах часовника си. Имаше още една минута. По улицата отново прелетя кола. Шумът й постепенно заглъхваше. Но не, колата обърна и тръгна към мен. По дяволите, това беше бялото „Волво“! Скочих и тръгнах към стаята на Силвия. Волвото се носеше след мен, обърнах се и го видях как наедрява в мрака. Коридора, другия коридор — колата се носеше след мен и взимаше завоите с бясна скорост. Вече бях пред вратата. Отворих я. Меката зелена светлина заливаше стаята. Затворих вратата след себе си и някъде в коридора се чу далечен трясък от чупене на метал и стъкла. Волвото се беше разбило в мрака. Силвия ме чакаше. Струваше ми се, че подът всеки момент ще изчезне под краката ми. Нежните й ръце, протегнати към мен, замайващото докосване до топлото й стегнато и непокорно тяло, устните й, които търсеха моите, и бавното непреодолимо потъване в някаква безкрайна бездна, в безкрайната зелена бездна на щастието…

От тази бездна започнах да изплувам едва когато в стаята бавно се промъкна светлината на зимния ден. Силвия лежеше на рамото ми с коса, разпиляна върху възглавницата. През цялата нощ бяхме говорили за какво ли не. Чувствах я толкова близка, колкото никога не бях чувствал друг човек. И моя, само моя! Стройното й тяло, което вчера се носеше върху ските, сега беше долепено до моето, чувствах го всяка своя клетка. Чувствах дишането й, всяко нейно трепване.

— Филип — промълви тихо тя. — Нали няма да ме изоставиш?

— Да те изоставя?! По-добре да умра. Как можа да го кажеш, Силви?!

Неусетно бях започнал да я наричам Силви.

— Трябва да ставаме. Баба сигурно вече се е събудила.

Баба й. Едва сега си спомних за нея. Какво ли би направила госпожа Хаджимиладинова, ако сега ни види тук? Сигурно би изпуснала последния си дъх.

— Нека да останем още малко така.

— Добре. Но малко.

Тя се притисна до мен. Целувах я и отново имах чувството, че се нося по някакви бавни, безкрайни вълни.

— Ще ставам, Филип.

— Трябва да тръгвам, нали?

— Да тръгваш? Няма ли да останеш днес при мен?

— О, много бих искал, но баба ти…

— Тя почти не излиза от стаята си.

— Това е чудесно. Значи мога да остана?

— Разбира се! А сега се обърни, за да се облека. Всъщност може и да не се обръщаш. Вече не се срамувам от теб.

Лежах и тайно гледах скриващото се под дрехите изящно тяло, красивите стегнати гърди, стройните й бедра, гладкия корем. Кога ли ще можем да бъдем отново заедно? Обземаше ме все по-силна тъга. Силвия сякаш си отиваше от мен, без да каже кога ще се върне, отново толкова хубава, далечна и недостижима.

— Да не заспиш, ей? Само да си заспал! Ще ти се разсърдя. Кафето след малко ще бъде готово.

Тя ме целуна леко и излезе от стаята…

Пихме кафе, седнали в двата фотьойла. Силвия беше оправила леглото и всичко бе както снощи, все едно, че нищо не се е случило. Наистина ли бяхме заедно тази нощ? Колкото повече време минаваше, толкова по-невероятно ми се виждаше това. Но щом погледнех Силвия, разбирах, че е истина. Тя ме гледаше по съвсем различен начин от вчера.

— Филип, как те наричат твоите приятели?

— Ами в гимназията ми казваха Фил.

— Може ли и аз да те наричам Фил?

— Разбира се.

— Фил. Харесва ми. Как ме намираш тази сутрин, Фил? Здравей, Фил. Хубава ли съм, Фил? Харесва ми.

— Ти ще бъдеш единственият човек в този град, който ще ме нарича Фил.

— Това е чудесно! Обичаш ли ме, Фил?

— Обичам те, Силви.

— И аз те обичам, Фил.

Силвия се засмя. Тя е моя, само моя! Никога не се бях чувствал толкова щастлив.

— Искаш ли да отидем оттатък? Ще ти посвиря на пиано. Нали обичаш да ти свиря на пиано?

— О, разбира се!

Излязохме в коридора и в този момент се позвъни.

— Кой може да бъде? — попитах шепнешком.

Силвия вдигна рамене. Влязох в салона, а тя отключи вратата.

— Силви, здравей — чух женски глас.

— Добър ден, госпожо Илиева.

— Направих чудесна торта и донесох за госпожа Хаджимиладинова. Как е тя?

— Благодаря, добре е. Почива си.

— А вашите?

— Татко е в чужбина, а мама замина за Варна.

— А, добре, ти се грижиш за баба си, нали?

— Да.

— Довиждане, Силви.

— Приятен ден, госпожо.

Силвия влезе в салона с чинийка в ръка.

— Искаш ли торта?

— Нали е за баба ти?

— О, тя не яде сладки неща.

— А съседката не знае ли?

— Знае. Но го прави от учтивост.

— Къде е заминал баща ти?

— Не разбрах точно. Май в Дания или Швеция. Той много пътува. Такава му е работата.

Не попитах каква точно е работата му. Не исках да говорим за това. Помолих Силвия да ми покаже свои снимки и тя донесе няколко албума.

— Тук съм в детската градина. А тук — в първи клас. Тук сме на екскурзия в Пловдив.

Гледах снимките. От тях ми се усмихваше малко момиченце с дълга руса плитка, къса поличка и охлузени колене. Защо не съм я познавал тогава?

— Ето това е нашият клас. Ето го Мирослав. А това е Камен. Още тогава беше влюбен в мене.

Камен. Той я познаваше толкова отдавна, а аз — толкова отскоро.

— Колко хубаво би било, ако се познавахме от деца, нали?

— Има ли значение?

— За мен има. Бих искал да те познавам, откакто се помня, през целия си живот, да имам много спомени, свързани с теб.

Тя ме прегърна.

— Не това е най-важно. С Камен се познаваме от детската градина и какво от това? Въпросът е, че се срещнахме, че сега сме заедно, нали?

— И все пак хубаво би било.

— Да. Хубаво би било.

Тръгнах си привечер, след като майката на Силвия се обади от аерогарата, че е пристигнала.