Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (9)

I

— През зимата не е студено. Миналата година живя едно момче от Консерваторията. Топлеше се с електрическа печка и беше много доволен.

— Токът отделно ли се плаща?

— Да. Ето тук има електромер, който отчита само твоя ток.

Жената почти насила ме избутва от стаята, за да видя електромера в коридора на таванското помещение. Еднотарифен, отбелязвам автоматично и отново влизаме вътре. Стаичката е два на три метра. На късата стена има гола пружина с крака; до нея — груба маса, изцапана с блажна боя; нещо между скрин и гардероб, вероятно от края на миналия век; два стари стола и небрежно скована етажерка, сигурно произведение на някой от предишните наематели.

— Денем е светло, ще видиш — не млъква жената. — И е много тихо. Най-важното е, че сме в центъра — натъртва тя, сякаш аз съм паднал през капандурата и изобщо нямам представа къде е центърът на София.

— А тоалетна?

— Тук е. В дъното.

Тя посочва към другия край на коридора и аз веднага се запътвам натам. Отварям малка вратичка, щраквам лампата и се озовавам в невероятно мръсен клозет, при това задръстен, в който, за да влезеш, трябва да се поприведеш доста.

— Много е ниско — заявявам, след като се връщам в стаята.

— Че за какво да е високо? — отговаря невъзмутимо възрастната жена. — Няма да стоиш прав.

— А мивка?

— Има си и мивка. Не я ли видя?

Връщам се отново, влизам в тоалетната и едва сега забелязвам миниатюрна мивчица — колкото две шепи, сложени една до друга. На перваза отстрани лежат захвърлени две-три корички от сапун.

— Има ли дюшек, черга?

— Дюшек ще ти дам, ако си нямаш. — Жената вече е леко раздразнена. — Трябва да видя и за някаква черга. Все ще се намери.

Тя явно чака най-после да попитам за цената, а аз се стремя да си извоювам колкото се може повече придобивки, като едновременно с това изтъкна всички недостатъци на квартирата.

— Ами… — това е най-трудният и неприятен момент — остава да ви попитам и за наема.

— Петдесет лева — отсича жената и се готви да си тръгне.

— Какво?! — почти извиквам и едва се сдържам да не изтърся някоя псувня. — Извинете, но… струва ми се, че е много.

— Толкова. Винаги съм давала стаята за петдесет лева. Както за всички, така и за теб.

Старата жена явно е по-опитна от мен и си дава вид, че счита въпроса за приключен. Заключва вратата и тръгва към стълбището. Готов съм да се обзаложа, че едва ли е успяла да вземе от предишния и четирийсет, но в твърдия й вид има нещо, което ме сепва. Все пак до втория етаж, където тя живее, има доста път и явно това ще е времето за пазарлъка. Много е важно кой ще го започне, защото това е вече половин отстъпка. Слизаме надолу и двамата мълчим. В началото съм решил да не отстъпвам в никакъв случай на повече от трийсет, но тайно се примирявам, че бих могъл да дам и трийсет и пет, но нито стотинка повече. Жената, явно вряла и кипяла в подобни схватки, пухти по стълбите, без да ме поглежда. Дори се прави, че бърза. Но аз вече съм забелязал, че тя е доста жизнена за годините си и ако иска, би могла да върви и много по-бързо. Това ми дава надежда.

— Четирийсет и пет — отсича жената, след като вече сме стигнали на етажа и тя се е подпряла на парапета да си почине.

— Но разберете…

— Не. Няма какво да говорим повече. Свалям ти пет лева, защото не ми се разправя. Иначе…

— Според мен няма да намерите човек за повече от трийсет лева. Имам колеги, които живеят…

— Аз тая стая я давам от двайсет години и знам колко струва — пресича ме отново тя. — Помисли си и ако искаш, ела.

— Добре, давам ви трийсет и пет.

Жената вече отключва вратата.

— Казах.

— Съжалявам. Довиждане — сбогувам се, но не бързам да си тръгвам.

Тя ме поглежда вече с известно уважение. Явно не е очаквала от мен подобна упоритост. Сезонът за търсене на квартири отдавна е минал и тя знае, че съм дошъл при нея от немай-къде. Аз пък знам, че вероятността някой да наеме тавана й вече е съвсем малка. И тогава, решавайки да приключа всичко, като използвам моментната й слабост, правя фатална грешка. Ако не се смята първата груба грешка, която вече направих — това, че започнах да се пазаря, поставяйки за начална сума именно реалната цена.

— Добре — казвам, — вие искате четирийсет и пет, аз ви предлагам трийсет и пет. Нека да бъде четирийсет и готово.

Погледът й в същия миг стана отново стоманено твърд.

— Не. Казах вече. Четирийсет и пет и толкова. Помисли си и ела.

Колко е сигурна само, че ще дойда. Явно е, че нищо няма да излезе.

— Не — отсичам и аз. — На бас се хващам, че тази стая никога няма да я дадете за повече от трийсет и пет лева. Ако беше толкова хубава, нямаше досега да е празна.

В никакъв случай не искам да се лиша от удоволствието да й го кажа право в очите. Жената ми хвърли поглед, изпълнен с ненавист, и хлопва вратата, без да каже нищо повече. Но и аз не й оставам длъжен. Още в момента, в който отваря и прекрачва прага, вече съм й обърнал гръб и слизам надолу…

Повече от месец бе изминал, откакто търсех квартира. Пристигнах в София към края на октомври и за моя голяма изненада се оказа, че въпросът с местата в общежитията стои по-различно от миналата година. Как точно стои този въпрос, така и не разбрах, но да се настаня, все едно не успях. Първите няколко вечери ме приюти Огнян, после изредих за по ден-два всичките си приятели от Студентски град, които отново живееха там. Само при Симеон се задържах почти цяла седмица, като вечер влизах през прозореца на две приятелчета, които живееха на първия етаж. Една сутрин обаче ме спипа управителката и заяви, че ако ме види още веднъж в блока, ще изхвръкнем и двамата със Симеон.

Понеже по цял ден нямах къде да отида, а обикалянето за квартира започваше към пет часа следобед, започнах да се заседявам в редакцията на „Студентски глас“ и реализирах един доста ползотворен журналистически период — във всеки брой излизаше мой материал, а в дните, в които нямаше друга работа, сгъвах вестници — те идваха от печатницата на една огромна бала. Постепенно станах вътрешен човек и останалите започнаха да ме приемат като част от интериора на стаята. Играех табла и шах с всеки, който проявеше желание за това. От време навреме се налагаше да падам, за да задържа партньора си, който бързаше по някаква работа. С огромно старание и гордост дадох първото си дежурство във вестника — сновах цели три дена между редакцията, печатницата, коректорите и цинкографията, където правеха клишета за снимките. Когато броят беше вече вързан, се сетих, че не съм написал своите трийсет реда за колоната на дежурния редактор. Седнах и за двайсет минути съчиних нещо между фейлетон, реплика, памфлет и автошарж. Материалът се казваше „За минижупа“. В него доказвах колко хубаво би било, ако всички момичета ходеха с къси поли и колко благоприятно би се отразило това на обществения морал. В следващия брой с огромна радост и умиление видях името си в списъка на редколегията на вестника. Аз вече бях един от тях.

Изобщо всичко вървеше чудесно. Бях най-редовен на лекции, и без това нямаше къде да ходя. В чантата си освен няколко тетрадки носех и пликче с бръснарски принадлежности, чифт чисти чорапи и един комплект бельо. Никоя сутрин не знаех къде ще замръкна. И все пак оказа се, че не съм чак толкова сам в този град. Ако се изключи една-единствена нощ, когато Огнян беше завел някакво момиче в квартирата си и не ми отвори, и която прекарах в чакалнята на Централна гара, винаги се намираше кой да ме приюти. А още същата седмица Огнян си замина за Силистра, остави ми ключа от квартирата и аз се ширих цели три дена сам, като огромна част от времето прекарвах в сън. Много ми се беше доспало.

Преди седмица за пръв път бях поканен на събиране, организирано от едно момиче специално за хора от вестника. Вечерта, след като всички си тръгнаха, останах в редакцията и се качих на последния етаж на Университета, за да се обръсна в една сравнително чиста тоалетна. Хубаво би било, ако се изкъпя, но никога досега не бях ходил в обществена баня и изпитвах дълбоко спотаен страх от подобно заведение. Къпех се в Студентски град при Симеон, но щеше да стане твърде късно, ако сега отидех там. Към девет часа вече седях в автобуса и стисках в джоба си листчето, на което беше написан адресът и начертана схема, указваща начина, по който да стигна до мястото. Слязох на хотел „Хемус“ и хванах трамвая за една спирка. Никога не бях идвал в квартал „Лозенец“. Бях чувал само, че това е един от най-хубавите квартали на София. Лесно намерих улица „Горски пътник“ и блока, който търсех.

Първото нещо, което ми направи впечатление, след като влязох, беше, че има хубаво пиене, а второто — че от редакцията бяха дошли всички, които не са от София, и само двама софиянци — Михал и Иван. В стаята имаше много картини, закачени навсякъде, а някои направо подпрени до стените. Знаех, че Петя, у която се събрахме, е от Пловдив и естествено бе да живее на квартира. Но скоро стана ясно, че компанията разполага с целия апартамент. Момичетата сновяха до кухнята, пренасяха чинии и чаши, една двойка се беше усамотила в съседната стая. Повечето пиеха уиски с лед. Имаше и бира „Туборг“ в кутии, които се отваряха с лек, много приятен пукот. Аз предпочетох бирата. За пръв път пиех бира от кутия и страшно ми хареса. Познавах повечето момчета, но момичетата им виждах за пръв път. Оказа се, че почти всички от редакцията си имат приятелки от София. Пабло от Стара Загора непрекъснато танцуваше с едно високо русо момиче, което всички наричаха Мери. Двамата от време навреме си даваха по една толкова дълга целувка, че докато траеше тя, човек спокойно можеше да изпуши цяла цигара. Когато свършеше песента, двамата продължаваха да се люшкат, докато започне другата, а ако се целуваха, това съвсем не прекъсваше целувката им. Независимо от мелодията, колкото и бърза да беше тя, Пабло и Мери танцуваха един безкраен блус, който бяха започнали още преди моето идване.

Дали защото пиех бира, не знам, но след полунощ аз бях май единственият напълно трезвен човек в компанията. Благодарение на уискито, което вече бе свършило, и на водката, която също беше към своя край, разстоянията между присъстващите доста се скъсиха, всеки доказваше нещо на висок глас, слушан единствено от съседа си, а понякога и сам на себе си. Петя, домакинята, вече седеше до мене и проявяваше трогателни грижи за скромната ми особа.

— О, милият, ти пиеш биричка. Сега ще направя нещо за теб. — Тя отиде до кухнята и донесе чаша, пълна до средата с уиски, в което плуваха две-три бучки лед. До чашата тя изсипа пълна шепа бадеми, също специално за мен, които останалите не забелязаха в тъмнината. Вече светеха само две свещи.

— Вземи си бадеми. Още преди да се появиш, тези людоеди изплюскаха всичко. Но аз ти оставих малко. Защо дойде толкова късно?

— Имах работа.

— Каква, ако не е тайна? — Петя сложи ръка върху рамото ми и ме погледна в очите. Нейните очи бяха зелени, изпъстрени със светлокафяви точици.

— Ами търся си квартира.

— О, милият. А къде живееш сега?

— Където намеря. Ти сама ли си в този апартамент?

— Много питаш.

— Не, защото, ако имаш нужда от квартирант…

Тя се засмя. Петя рядко идваше в редакцията и до този момент я бях виждал два-три пъти. Никога не бяхме разговаряли, но едва ли беше възможно тя да не знае, че търся квартира. Бях разтръбил сред всичките си познати.

— Говоря ти съвсем сериозно — позасегнах се аз. — Наистина търся квартира. Тук е малко далече от Университета, но ако искаш, можем…

— Много си сладък, честно! Искаш ли да танцуваме?

— Може.

Главата ми вече леко се въртеше от пиенето. Към шест часа бях вечерял в студентския стол и сега отново чувствах глад. Петя ме прегърна плътно, сключи ръце на гърба ми и отпусна глава на рамото ми. При танца бедрата й се докосваха до моите, телата ни бяха долепени и това ме караше да се чувствам странно. Беше ми приятно от близостта на Петя, от това, че ме харесва, но ме смущаваше начинът, по който го показваше. Ала никой не ни обръщаше особено внимание. Забелязах, че само Михал от време навреме поглежда към нас. Щом седнахме, той веднага дойде и покани Петя да танцуват. Не ми стана много приятно от това, но с радост забелязах, че тя не го прегърна по същия начин, по който бе прегърнала мен. Той й говореше нещо, а тя мълчеше.

Гостите вече бяха започнали да се разотиват. Двойката от съседната стая, Стоян с някакво момиче, най-после се появиха, за да обявят, че си тръгват. Отдавна бях забравил за тях. Сигурно и другите бяха забравили, защото ги изгледаха с изненада, сякаш сега пристигат. Към два часа бяхме останали десетина души, а в три — само Петя, Михал и аз. Михал допиваше остатъците от всички чаши и явно беше доста зле.

— Как да го разкараме? — пошепна Петя на ухото ми и от този въпрос почувствах, че ме облива топлина. Тя искаше да останем сами.

— Не знам.

— Мисля, че няма да си тръгне преди теб.

— Така изглежда. Тогава ще си тръгнем и двамата.

— Къде ще спиш?

— Ще отида у един приятел. Живее до Университета.

— По това време?

— Налага се.

Изведнъж ме стресна мисълта, че входната врата на кооперацията, където живееше Огнян, може да е заключена. Веднъж бях закъснял и се въртях около блока повече от час, докато се появи някакъв човек и отвори. Но сега, в три часа през нощта, едва ли щеше някой да се появи. Най-добре щеше да бъде да остана до сутринта и към шест да си тръгна. Тогава вратата се отключваше.

— Може… Може и да остана — промълвих нерешително. — Ще останем двамата. Аз ще си тръгна към шест.

— А защо не го разкараме?

Топлината отново ме заля.

— Защо да го гоним момчето? Къде ще ходи посред нощ?

— Ха-ха! Ще си отиде вкъщи при мама и татко. Между другото, той живее доста наблизо.

— Така ли? Не знаех.

— Аз пък знам. Като танцувахме, той ми предложи да отидем у тях, а теб да те разкараме. Имал чудесно таванче.

— А ти?

— Отказах му, разбира се.

Ето каква била работата. Михал вече дремеше на масата, като от време навреме се стряскаше и вдигаше глава, за да се огледа дали съм още тук.

— Добре, тогава съм съгласен.

— Ех, голям наивник си, Филипе! Събуди го и тръгвайте! Ще се върнеш, нали?

— Да.

— Ще те чакам.

Тя се притисна към мен и леко ме целуна. Станах решително, отидох при Михал и го разтърсих.

— Михале, ставай да си ходим!

— А? — Той изведнъж се направи на дълбоко заспал.

— Ставай! Ще тръгваме. Петя иска да си ляга.

— А? Аха. Ами тръгвай. Аз ще си подремна. Петенце, нали може да си поспя на този диван?

— Не може — отряза го тя. — Утре ще ставам рано и трябва да спя.

— Е, защо ме гониш, душичке? Аз няма да ти преча. Ей тук ще се опъна на диванчето и готово.

— Михале, хайде, не се излагай — сбутах го отново. — След десет минути си у вас.

Той ме изгледа втренчено със съвсем ясен поглед. После погледна и Петя. Не трябваше да казвам това. Нищо, да върви по дяволите. Все пак тя иска да бъде с мен, а не с него. Михал рязко стана, залитна и тръгна към вратата.

— Добре, Петенце, щом ме гониш, ще си отида.

Облякох си палтото и го последвах. Слязохме с асансьора и тръгнахме надолу по стръмнината към хотел „Хемус“. Вървяхме, без да говорим. Михал ми поиска цигара, дадох му и запалихме. Пред хотела се разделихме. Той тръгна по „Трайчо Костов“, а аз продължих към Двореца на културата. Нарочно повървях доста. Не се обръщах назад. Стигнах до кръстовището с булевард „България“ и едва тогава тръгнах обратно. Приятно ми беше от мисълта, че Петя ме чака. Запалих нова цигара. Добре че на излизане от Университета си бях купил цял пакет. Вървях бавно през смълчания град и ми беше хубаво. Там, горе, на хълма, има една топла стая, в стаята — едно момиче, което ми беше казало, че иска да бъде с мен тази нощ. Бях на двайсет и една години, нямах пари, нямах къде да спя, нямах нищо друго освен една чанта на рамото си с няколко тетрадки, прибори за бръснене, комплект долно бельо и чифт чисти чорапи. И едно момиче, което ме чака. Какво повече ми трябваше?…

Като слизах от асансьора, едва не ударих Михал с вратата. Двамата с Петя стояха пред входа на апартамента и говореха. В първия миг се ядосах и понечих да си тръгна, но след това ми стана смешно. Тя беше чакала мен, а Михал се бе върнал пръв.

— Значи така, а? — изсумтя злобно той. — Разкарваме нахалника и се връщаме. За едни — може, а за други — не може.

— Точно така. — Петя беше ядосана. Сигурно доста се бях забавил. — За едни — може, а за други — не може. Тук да не е „Битови услуги“? Филипе, влизай! Михале, лека нощ.

Страшно ми хареса тя в този миг и наистина почувствах желание да бъда с нея. Как само го каза! И го гледаше в очите.

— Майната ви!

Михал изтърси някаква мръсотия с надебелелия си език, която не можех да схвана точно, и побърза да затвори зад гърба си вратата на асансьора.

Двамата с Петя влязохме вътре и избухнахме в смях.

— Защо се забави толкова?

— Ама и ти му го каза…

Тя ме въведе в стаята, в която все още не бях влизал. Леглото беше доста широко, завивките бяха приготвени за спане. Тук също имаше много картини. Няколко изобразяваха голо момиче в различни пози. Загледах се в тях и силна тръпка ме преряза. Момичето беше Петя.

— Откъм стената ли предпочиташ да спиш, или отвън? — попита ме направо тя.

— Предпочитам да съм отвътре.

— И аз.

Засмяхме се отново. Тя изгаси лампата и започна да се съблича. В тъмнината блузата й издаде лек пукот и по тялото й пропълзяха искри. Тя сваляше дрехите си една след друга, а аз все още стоях с палтото сред стаята. Изведнъж се почувствах страшно тъпо и в миг съжалих, че се върнах. Сега щях да се съблека, да легна до нея и да се любим. Да, Петя ми харесваше, имаше нещо в нея, което ме привличаше, особено начинът, по който отряза онзи натрапник. Но нищо повече. За пръв път бяхме заедно и веднага… Това ли е любовта?

— Филипе, какво ти става?

— А, нищо.

Какво ли би си помислила тя, ако знаеше какъв въпрос си задавам в момента. Не можех да й кажа, разбира се.

След минута вече не си задавах никакви въпроси. Без въпроси беше толкова по-лесно. Но само за малко…

— Твой ли е този апартамент? Сама ли живееш тук?

— Много питаш.

Много питаш. С тези думи тя отговаряше на всичките ми въпроси. Защо питах, наистина? Имаше ли значение какво ще ми каже тя…

Вече втора седмица живеех при Петя. И тази вечер се прибрах след поредния неуспешен опит да си намеря квартира. Тя не ме питаше как вървят нещата. Не ме питаше за нищо. Грижеше се за мен, дори веднъж ми изпра дрехите. В къщата винаги имаше хубаво пиене, ядене — значително по-рядко. Петя почти не ядеше. И никога не задаваше въпроси. Аз също се отказах от въпросите. Една нощ тя не се прибра. И не я питах къде е била. Беше ми дала ключ, за да влизам, когато я няма. Но на другата вечер й заявих, че ще спя на дивана в хола.

— Глупчо, ти си бил и ревнив. Ходих си до Пловдив, какво толкова?

Гледаше ме в очите и ми се стори, че не ме лъже. Понякога й разказвах за моите опити да си намеря квартира. Имах нужда да разказвам на някого. Тази вечер й описах моя двубой с възрастната жена. Като стигнах до момента, когато двамата слизахме по стълбите и изчаквахме кой ще започне пазарлъка, Петя се засмя. Исках да я попитам дали някога е търсила квартира и изобщо какво знае за ловкостта на софийските домовладелци, но се отказах.

Изпихме по една бира, след това гледахме телевизия. Седяхме един до друг на дивана в стаята, залята със синкава светлина, и аз се опитвах да си представя, че сме женени и живеем тук отдавна, но все нещо не излизаше. Хвърлих поглед към Петя и като видях, че тя не забеляза това, продължих да я наблюдавам. Тя беше много хубава, имаше високо чело, тъмна вълниста коса и замислен някак строг профил. Ако се бяхме запознали при други обстоятелства, ако не се бяха случили нещата между нас по този начин, аз сигурно щях да се влюбя в нея и сега пак щяхме да гледаме телевизия и след това да легнем един до друг. Но щях да я обичам. Сега, уви, това беше невъзможно. Стана ми много тъжно от тази мисъл. Исках да й кажа нещо хубаво. Легнах и положих глава в скута й. Тя ме погали машинално и продължи да гледа филма…

След време щях да науча много неща за Петя. Щях да узная, че като студентка в първи курс, едва осемнайсетгодишна, тя се е омъжила за някакъв богат художник, три пъти по-възрастен от нея. Затова апартаментът й беше пълен с картини. Художникът бил влюбен в Петя до полуда, но само след девет месеца умрял от инфаркт. От него бил апартаментът, картините, някаква вила, в която не била ходила след смъртта му… Дали го е обичала, никой не можеше да каже. Тези и още много други неща щях да науча за Петя. Но никога нямаше да разбера защо тя не ми каза нищо за него, защо винаги отговаряше на въпросите ми с думите: „Много питаш“. Наистина ли питах толкова много, или просто Петя не искаше да говори за това?