Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (6)

V

Дойде сесията. Етажите, коридорите, стаите в общежитието постепенно утихнаха. Някои си заминаха по родните места, за да учат там. Читалните по етажите се изпълниха с хора. Счупеното стъкло в читалнята на нашия етаж, от което вече три месеца вееше, бе сменено още в първия ден на сесията. Долу, при входа, се мъдреше огромен плакат, написан с червена боя: „Посещенията на гости са разрешени от 16 до 18 часа. Сесия!“ Сесия. Над целия студентски град бе легнала необичайна тишина. Прозорците на стаите светеха денонощно, но от тях вече не долиташе музика нито смехове. Само от време на време, обикновено след полунощ, някой прозорец се отваряше с трясък и над смълчаните снежни алеи се понасяше отчаян проточен вик: „Е-е-ех!“ След това прозорецът се затръшваше още по-силно и отново наставаше тишина. Единствено от съседния блок, в който живееха студенти от ВИФ, се отваряха по няколко прозореца едновременно и безброй пъти се чуваше един и същ диалог, изпълнен с ревове:

— Ида-а-ат!

— Кой иде, бе? — питаше другият глас.

— Изпитите ида-а-ат! По двама, по трима и тук-таме по саме!

Случваше се първият глас да изреве сам и дълго време да не се намери кой да му отговори. Тогава над смълчаните блокове се повтаряше безброй пъти все същият вик:

— Ида-а-ат!

— Ида-а-ат!

— Ида-а-ат!

И така, докато се намереше някой, който да му зададе до болка познатия въпрос:

— Кой иде, бе?

Отговорът беше известен.

Ако човек излезеше пред входа към седем часа сутринта, можеше да види как от всички етажи слизат същите момчета и момичета, които месеци наред е срещал из общежитието с протрити джинси. Сега момчетата бяха облечени с добре изчеткани костюми, събирали през целия семестър праха в гардероба, гладко избръснати, а момичетата — в хубави рокли с дълбоки деколтета, старателно гримирани. Те отиваха на изпит.

Двете съквартирантки на Люси си бяха заминали и Сашо се пренесе при нея да четат заедно, а Симеон клатеше недоверчиво глава.

— Да четеш с жена за изпити, това не е на добро.

Той наричаше Люси жена.

— Не ми харесва тая работа. С жена не се чете за изпити. От мене да го знаеш.

Симеон отново, за кой ли път, се оказа прав. Сашо и Люси ги скъсаха общо на три изпита, от които него — на два, а нея — на един.

За моя пръв изпит по антична литература имах цели дванайсет дена. За това време Симеон трябваше да вземе три изпита. Но дните страшно бързо се топяха. Симеон взимаше изпитите един след друг, а мен ме обземаше все по-голям страх. Античната литература беше най-голямото препятствие в сесията и нашата група извади лош късмет, като ни сложиха изпита преди всички останали. Почти всеки ден се обаждах на Ваня по телефона — тя взе първия си изпит с петица и беше много щастлива. Вече заедно четяхме по антична, но нейният изпит беше цели пет дена след моя…

— Филип, тръгвай веднага към нас! — извика една сутрин в слушалката.

— Какво има?

— Дадоха ми билетите на професор Стефанов.

— Какво?

— Билетите! Както се падат на изпита!

— Тръгвам веднага. А Дора?

— Тя снощи си замина.

— Добре. Идвам.

Билетите на професор Стефанов! Това беше мечтата на всеки от нас. Щях да зная как точно се падат въпросите, кои автори и произведения не са включени в тях. След няколко минути се носех към спирката. Не бях виждал Ваня от две седмици.

— Сигурна ли си, че това са билетите? — бе първият ми въпрос.

— Естествено. Даде ми ги едно момиче от втори курс. Той не ги е сменял от пет-шест години.

— Тогава да започваме.

Есхил, Софокъл, Еврипид, по едно кафе. Аристофан, Апулей, Вергилий, още по едно кафе. Много автори, много кафета, много цигари.

— Страшни сме, нали? — радваше се Ваня.

— Мислиш ли, че ще минем всичко?

— Разбира се. Трийсет и четири билета по два въпроса — това прави шейсет и осем. Досега сме минали към трийсет. Общите въпроси — накрая, нали?

— Добре.

На света не съществуваше нищо друго освен малката стаичка с двете легла, библиотечката и масата, отрупана с книги и учебници. Редувахме се. Ваня четеше няколко въпроса, аз слушах, легнал на леглото, и пушех. После аз четях, а тя запалваше цигара. Ваня също си беше купила цигари. „Само за сесията“ — бе казала.

— Това е гаден билет. Начало на старогръцкия театър и Августовият златен век в римската литература. Два общи въпроса. Дано не го изтеглиш.

Привечер хазаите на Ваня се прибраха. Привлечена от гласа ми, на вратата потропа жена на около петдесет години с фризирана коса.

— Четете ли? Четете ли?

— Много е любопитна — засмя се Ваня.

Към девет и половина трябваше да направя номера с тръгването. Облякох се, излязохме в коридора. Ваня отключи вратата, взех си довиждане с глас достатъчно висок, за да събуди и мъртвите, макар че целта беше само да ме чуе хазайката, след което Ваня шумно затвори вратата и се върнахме обратно в стаята — тя кашляйки, а аз на пръсти.

Свършихме с билетите малко преди полунощ. Закопчах горното копче на сетренцето си, увих около врата си шала, подарък от мама, нахлупих каскета и се приготвих за борбата с януарския мраз. След четвърт час стоях на трамвайната спирка, потропвайки от студ, но трамвай не се появяваше. Стана дванайсет и половина. В един часа щяха да заключат общежитието. Дори и веднага да дойдеше трамвай, едва ли щях да успея. От светофара при осми блок имаше още два-три километра път. Бръкнах в джоба си. Четири лева. Щяха да стигнат. Застанах на тротоара за такси. Минаха две-три, но заети. Колите се появяваха в далечината по булеварда, заслепяваха ме с фаровете си, после бързо прелитаха покрай мен с ледения си полъх. Снегът продължаваше да вали. Вятърът се усилваше. Ставаше ми все по-студено. Слязох на платното и започнах да махам на всички коли. Наближаваше един без петнайсет. На паркинга от другата страна на булеварда спираха коли, от които слизаха хора — те се смееха и влизаха в хотела. Продължавах да махам срещу заслепяващите ме фарове. Изведнъж ми се стори, че една от колите намалява скоростта си. Да, тя вече се движеше съвсем бавно и като ме доближи, спря. Беше бяло „Волво“ — последен модел, с голяма издадена напред броня. Вратата се отвори, изтичах няколко метра и надникнах вътре. На шофьорската седалка седеше руса жена, облечена с тъмна дълга до земята рокля. Тя гледаше напред, без да помръдва. Стъписах се.

— Извинете, аз съм до Студентския град. Бързам, утре съм на изпит, а…

Тя продължаваше да гледа напред. От колата лъхаше топлина, свиреше тиха музика, нежна зелена светлина струеше от арматурното табло, а двигателят почти не се чуваше.

— Ако можете да ме оставите на светофара до…

Тя бавно обърна глава, изгледа ме с изненада, сякаш беше забравила, че е спряла, и с плавно движение на дясната си ръка посочи седалката.

— Само до светофара. Оттам мога и пеша. В един часа заключват общежитието — продължавах да говоря, докато се настанявах до нея, — а утре съм на изпит по…

Жената рязко потегли и гърбът ми за миг се залепи за меката облегалка. Отново гледаше напред и по нищо не личеше, че чува това, което й говоря. Стрелката на километража някак неусетно достигна сто километра. Прелетяхме през първото кръстовище и наближавахме светофара, от който се отклоняваше пътят за Студентския град.

— Аз ще сляза след малко, ето там — посочих и се размърдах на седалката.

И през това кръстовище прелетяхме със същата скорост.

— Но аз… трябваше тук да…

Жената продължаваше да гледа напред в мрака, разрязан на две от мощните фарове.

— Но… разбирате ли… аз…

Тя се обърна и ме погледна толкова бавно, че коремът ми се сви от страх. За това време изминахме почти един километър. Не издържах на погледа й и сведох очи. Когато ги вдигнах, тя отново гледаше напред. Русата й коса падаше на вълни по раменете. На зелената светлина от таблото лицето й изглеждаше бяло, много бледо, с нежен профил, високо чело и леко присвити устни. Беше облечена в черна вечерна рокля с дълбоко деколте, без ръкави, а нежните й голи ръце уверено държаха волана. На шията си имаше огърлица, на лявата ръка — няколко гривни, а почти всичките й пръсти бяха с пръстени. Всички тези накити стояха на нея така естествено, че невероятно би било, ако ги нямаше…

Коя беше тя? Къде отивахме? Защо ме качи в колата? Не можех да си отговоря на нито един от тези въпроси. Вече също гледах напред. Стремях се да следя пътя. Минахме през „Младост“, след това излязохме на околовръстния — оттук бях минавал някога, по този път татко избягваше София. Ако се ориентирах добре, движехме се по посока към Горна баня. Но на разклона за Самоков колата рязко намали, видях добре табелата, и зави наляво в посока, обратна на града. Снегът продължаваше да вали, наоколо беше пълен мрак, фаровете осветяваха шосето, а на завоите лъчите светлина се забиваха в крайпътния склон. Минахме през някакво село. Железница, трябва да го запомня, казах си… И изведнъж ме обзе страх. Къде съм аз? Каква е тази жена? Къде ме води? Защо мълчи? Какво иска от мен? В съзнанието ми прелитаха всякакви истории за тайнствени убийства, изчезнали хора, за които никога нищо не се разбира. Нейното мълчание ме подлудяваше. Исках да кажа нещо, но не знаех какво. Невъзможно беше да кажа нещо след това дълго мълчание. Едновременно с това ми беше и невъзможно да мълча повече. Тя не ме беше погледнала от мига, в който й обяснявах, че трябва да сляза. Караше уверено в мрака, явно познаваше пътя. Не можех повече да мълча, а не знаех какво да й кажа. Вбесяваше ме безсилието пред тази двойна невъзможност.

— Къде отиваме? — сякаш някой трети бе произнесъл тези думи, толкова глупаво и ненужно прозвучаха те.

Жената мълчеше, без да отклонява поглед от пътя. Изведнъж ме осени спасителна мисъл. Ами да, тя не е българка! Сигурно не знае български! Каква е тогава? Откъде идва? Защо е облечена само с тази рокля? Къде ме води? Откъде познава това шосе? Глупости. Едва ли имаше нещо по-глупаво от това непрекъснато да си задавам въпроси, на които не мога да отговоря. А в края на краищата защо винаги трябва да знаем какво точно става с нас?!

Не след дълго жената отби от шосето. Вече се движехме бавно по коловозите на някакъв черен път, затрупани от новия сняг. В тъмнината се мяркаха и изчезваха някакви къщи, сигурно вили. На два-три пъти колата забуксува, но жената с бързо навъртане на волана, при което гривните й сънно издрънчаваха, успяваше да я вкара отново в коловоза. Завихме надясно и след няколко метра спряхме пред висока желязна врата. Фаровете осветиха красива вила с две колони отпред, между отрупаните със сняг дървета. Двамата мълчахме. Едва сега тя ме погледна и докато се опитвах да издържа на погледа й, можах да забележа, че очите й са сини. В колата беше светло от отразената светлина на фаровете върху снега. Сведох очи и слязох, за да отворя дворната врата. Тя не беше заключена. С мъка разбутах снега, който се беше натрупал. Сигурно тук никой не бе идвал от началото на зимата. Все още се опитвах да доразтворя лявата врата, когато волвото изръмжа и влезе в двора, като мина на два-три пръста разстояние от полуразтворените железни крила. Това може да направи само човек, на когото не му пука дали ще одраска калника, или ще смачка половината кола, казах си автоматично и отново затворих вратата. Когато се обърнах, жената вече отключваше вилата. Влязохме в просторен салон, в който имаше красива камина от черни плочки, два много изящни дивана с няколко кресла върху огромен килим, няколко масички с извити крака и една статуя от бял мрамор. Никога не бях виждал статуя в къща и първата ми мисъл беше, че е открадната или купена от някакъв музей на античното изкуство. Статуята изобразяваше гол младеж в естествен ръст, вдигнал едната си ръка, сякаш за да се предпази от невидима опасност. В противоположния край на салона имаше стълба с красиви парапети, която водеше за горния етаж. Отдясно на камината се виждаше зад полуразтворени завеси широка спалня, застлана със светлосиня покривка. Вътре в салона беше не по-малко студено, отколкото навън. Едва сега погледнах жената. Изправена, тя беше висока почти колкото мен. Гърбът и бе почти гол — такава беше кройката на роклята. Видях я, като се запъти към ъгъла, където отвори един шкаф и извади бутилка уиски. Разпечата я и наля в две чаши. Едната остави върху камината, а другата взе със себе си и се настани в едно кресло. С нищо не показваше, че й е студено. Чашата върху камината… Какъв глупак съм, дявол да го вземе! Бързо се приближих и видях, че има всичко необходимо да се запали огън — сухи цепеници, няколко парчета борина, кибрит. Заех се с облекчение за работата, която ми предстоеше. Стъкнах огъня и като наблюдавах играта на пламъците, прибавях още дърва. Започна да се разнася топлина. Прибавих още две-три по-дебели цепеници и се обърнах към жената. Но нея вече я нямаше в креслото. Огледах се и видях, че седи на ръба на леглото зад завесите. Не бях усетил кога е минала покрай мен. В този момент полилеят изгасна, явно в малкото помещение имаше друг ключ, и за миг само пламъците на огъня осветяваха салона. След това в спалнята светна жълт лампион и на неговата светлина видях как жената отново сяда на края на леглото. Чашата беше в ръката й. Бутилката също бе с нея. Едва сега се сетих за моята чаша. Тя си стоеше на камината. Взех я и отпих голяма глътка. Алкохолът се разнесе като топла вълна по тялото ми. Отпих още веднъж. Не знаех дали да отида при нея, или да седна на някое от креслата в салона. Първото не смеех да направя, а второто щеше да бъде ужасно глупаво. Все още стоях прав пред камината. Сетих се да сваля палтото и каскета си. Направих го бавно, за да спечеля време. Огледах се за закачалка, не видях и ги метнах върху едно от креслата. Страшно ми се искаше да заговоря жената, но вече се бях убедил, че е безсмислено. Защо не кажеш поне една дума? Поне името си. Изведнъж изпитах чувството, че ме наблюдава. Обърнах се. Да, тя наистина гледаше към мен, но едва ли мене. Ръцете й с плавни движения вършеха нещо. Да, ръцете й — те сякаш бяха нещо отделно от самата нея, тя изобщо не поглеждаше към тях. Приближих се. Жената сваляше накитите от себе си — огърлицата, обеците, гривните, пръстените. Сваляше ги, без изобщо да ги погледне, и ги захвърляше направо на земята, като че никога повече нямаше да има нужда от тях. Стоях срещу нея и в този миг се сетих, че съм облечен почти по домашному — със стария панталон и синия пуловер, с които си стоях в стаята в общежитието. Никога не се бях замислял какво да облека, когато отивам у Ваня. Общежитието, Ваня, изпитът — съществували ли са някога тези неща? Дори и да ги беше имало, сега те бяха изчезнали безвъзвратно. Имаше една руса жена, която сваляше накити от себе си, имаше една вила с мраморна статуя, имаше ме мен и… какво още? Какво? Къде? Кога? Имаше отново излишни въпроси. Жената вече стоеше гола срещу мен. Беше свалила роклята си, всъщност не беше я сваляла — направи само някакво движение с двете си ръце и роклята сама падна от нея, за да открие бялото й изящно тяло, изящно като на статуя, като на статуята в салона, само че женско. Тя стоеше и ме гледаше със същия поглед както в колата, сякаш нямаше нищо по-естествено от това да стои гола срещу мен и да ме гледа. Но сега всичко беше различно, защото аз трябваше да издържа на този поглед, трябваше на всяка цена да издържа, без да сведа очи, сега това за мен беше важно като живота, на всяка цена трябваше да издържа и може би точно затова все още я гледах, защото просто нямах друга възможност, не, никаква друга възможност… Това е продължило много дълго, защото бавно, страшно бавно нещо в очите й започна да се променя, не можех да разбера точно какво, но тя вече не ме гледаше така както преди, нещо в очите й се беше променило и аз, глупакът, трябваше да видя, че те са пълни със сълзи, за да почувствам страхотната тъга, която излъчваха. После разстоянието между нас изведнъж изчезна, — не, не съм се приближавал към нея, просто разстоянието между нас изчезна, а съм сигурен, че тя също стоеше неподвижна — как е станало това, не зная. После изчезна разстоянието и между нейното тяло, голото, и моето тяло, облеченото. Говорех й нещо, но не мога да си спомня какво, да ме убият, не мога да си спомня, просто не можех да мълча, затова говорех. Но на кого говорех? На кого говоря? Това беше първият въпрос, който си зададох след време, чиято продължителност никога няма да мога да определя. На кого говоря? На тази бяла, извиваща се и търсеща ме статуя? На жената, която ме качи в колата? На някаква жена, чието докосване чувствах? На кого? На кого говоря? Питах, молех, заклевах я да продума. Тя мълчеше. Казах по няколко думи на всички езици, на които можех да кажа по няколко думи. Тя мълчеше. На кого говоря? Това е, убеден съм, най-глупавият въпрос, който някога съм си задавал. Кажи нещо, заклевам те, говорех аз, трябва да кажеш нещо. Тогава бях убеден, че тя трябва да каже нещо, макар сега да знам, че е било точно обратното. Ако не друго, кажи ми поне защо мълчиш. Тя мълчеше. И аз знаех, виждах, че никога няма да разбера защо мълчи. Тогава ще си тръгна, казах, ще си тръгна, казвах много пъти, но не си тръгвах и накрая дойде момент, в който вече толкова пъти бях казвал това, че не ми оставаше наистина нищо друго, освен да си тръгна. Станах, с разтреперани ръце облякох дрехите си, без да я погледна, макар и през ум да не ми минаваше, че ще си тръгна. Просто исках тя да каже нещо, само да продума, нищо повече. Каква е тази сила, която понякога ни тласка да искаме точно това, което не трябва? Лек звън на метал ме накара да се обърна. Тя лежеше точно така, както я бях оставил, но държеше в ръката си ключове, ключовете от колата. И отново ме гледаше със същия поглед, с който ми посочи празната седалка до себе си. Обърнах се и тръгнах. Тогава не знаех защо. Но сега знам. Защото не можех да остана повече. Защото, много по-късно го разбрах, вече бях мъж. Закопчах горното копче на сетренцето си, увих около врата си шала, подарък от мама, нахлупих каскета си и се приготвих за борбата с януарския студ. Минах покрай гаснещата камина и хвърлих още няколко цепеници върху жарта, минах покрай мраморната статуя на момчето, вдигнало дясната си ръка, сякаш за да се предпази от невидима опасност, отворих вратата, затворих я зад гърба си и поех през снега…

Отдавна бях намерил пътя, по който дойдохме. Колко време вървях? Колко пъти падах? Вече не чувствах краката си от коленете надолу. Имах усещането, че главата ми пулсира с ритъма на сърцето. Студът беше вътре в мен. Страшно дълго вървях, а все още нямаше и следа от селото, което трябваше да се казва Железница. Не бях ли тръгнал в обратна посока? Не, слизах надолу. Вече се бях отказал да търся отговор на всички въпроси. Защо я оставих? Тя имаше нужда от някого. Нямах ли и аз нужда от нея? Какво се беше случило? Коя беше тя? Откъде беше дошла? Какво щеше да стане, ако бях останал? Вече се бях отказал да търся отговор на всички въпроси. Бях сигурен, че ако се върна, ще я намеря легнала точно така, както я оставих. Винаги когато се сещах за нея след това, бях сигурен, че тя лежи точно така върху синята покривка на спалнята, както я оставих. Просто не можех да си я представя, че става, облича се, излиза от вилата, отваря дворната врата и изкарва колата — невъзможно беше да го направи. Тя и сега лежи точно така, както я оставих. Невъзможно е да бъде иначе. Но тогава, когато падах и ставах в студа, се бях отказал да търся отговор на всички въпроси. Няма въпроси и чувства тогава, когато най-важното от всичко е да оцелееш. Въпросите и чувствата идват по-късно… Не помня дали съм вървял, или съм паднал някъде, когато дойде камионът. Спомням си само, че шофьорът ми помогна да се кача и ми говореше нещо много високо. Спомням си и това, че като стигнах до общежитието, вече се развиделяваше, но как съм стигнал, не помня. Вратата на стаята беше заключена и дълго се мъчих да вкарам ключа с измръзналите си пръсти. Първата ми мисъл беше, че трябва да пия, но нямаше нищо друго за пиене, освен корейския коняк на Пак, който той пазеше като светиня. Сграбчих бутилката и с труд развинтих капачката. Чу се лек пукот и след миг пиех на големи глътки. Усетих как нещо се движи в шишето и се свлича към гърлото ми. Змията, сетих се, че на дъното имаше навита на кълбо змия, но продължих да пия, тя отдавна е мъртва, и това беше достатъчно, за да продължа да пия. Симеон се размърда. „Какво става“ — попита. „Нищо“ — отговорих. „Успех на изпита“ — каза той, а аз само се засмях. После водата от душа, която пареше като огън, остатъка от бутилката и… и…

Много пъти след това съм се замислял за тази нощ. Въпросите отново се появяваха. Понякога си казвах, че нищо не се е случило, понякога бях убеден, че се е случило нещо много важно, но не можех да определя точно какво, а понякога ми се струваше, че е било просто сън — един много странен студен сън. И този странен сънно студен спомен винаги завършваше с мисълта: Добре че тогава не замръзнах в снега, слава богу, имал съм сили и щастие.

А изпита го взех след три дена. Явих се с друга група и изкарах шестица…