Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (20)

VI

През нощта дълго не можах да заспя. Защо й бях наговорил всичките тези неща?! Какво точно й бях казал?! Прав ли бях?! Тогава бях сигурен, че съм прав. Но сега… Лежах в тъмната стая. Петьо отдавна спеше. От булеварда все по-рядко долиташе грохотът на трамваите, докато накрая съвсем престана. Вече нищо не нарушаваше нощната тишина. Постепенно идвах на себе си. Сигурно бях пил. Няколко пъти излизах и пуших на балкона. Дворът тънеше в мрак. Само над паркинга на кубинците светеше вечната лампа, но светлия кръг, образуван от нея, се губеше в тъмнината наоколо. Отново се връщах и лягах, после отново ставах, накрая останах в леглото и мислех, че вече съм заспал, когато чух грохот от трамвай, после мина още един. Нощта свършваше, новият ден настъпваше бавно в мрака, носен единствено от шума на трамваите…

Събудих се от тропането на Петьо. Нямаше още девет часа, но сънят ме напусна в мига, в който отворих очи. Петьо се готвеше да излиза. Не го попитах къде отива. Погледнах през прозореца. Навън валеше сняг. Бях сам с някакво неясно чувство на тревога в гърдите. Какво се е случило? Беше се случило нещо вчера, нещо, което е причина да лежа със свито сърце. Главата ме болеше. Не знаех какво ще правя през този ден. Защо нямах какво да правя? Какво се беше случило вчера? Защо не можех да си спомня? По дяволите, каквото и да се е случило, днес е нов ден. Неделя. Не, вторник. Днес нямаме лекции. Ще се обадя на Силвия и ще се качим на Витоша. Там сигурно грее слънце, а след това… Силвия! О, да, Силвия… В този миг си спомних всичко — улицата, разговора, нейните думи, сбогуването… Всичко е свършено. Някаква невидима мека лапа ме стисна за гърлото и колкото да се мъчех, не можех да се освободя от нея. Силвия… Всичко е свършено. От този ден нататък трябва да живея без нея. Ще мога ли?!

Станах, облякох се, запалих цигара. Лапата още си стоеше на гърлото ми и стискаше с неотслабваща сила. Как ще живея днес? Утре? След месец? След година? Как ще живея изобщо от сега нататък? Без Силвия. Без нейните думи. Без нейните очи. Без нейните коси. Без нейните целувки. Без нейната любов. Без Силвия… Не, това е невъзможно. Винаги бях мислил, че мога без всекиго, че няма човек на този свят, без когото да не мога да живея, но в този миг разбрах, че съм се лъгал. Разбрах, че не мога без Силвия, каквото и да се е случило, не мога без Силвия. Това откритие ме уплаши. Още сега ще й се обадя и ще й кажа, че съжалявам за вчера, че съжалявам за думите си… но нищо повече, тя не трябва да разбере, че не мога без нея… ще й кажа само, че съжалявам за думите си и нищо повече. От това решение изведнъж ми олекна, започнах да дишам по-свободно, нещо се беше отпуснало в мен… какво… а, сетих се — лапата, която стискаше гърлото ми, беше разхлабила своята хватка и накрая беше изчезнала.

Облякох палтото, сложих си шапката и хукнах надолу по стълбите. Излязох на улицата. Снегът валеше тихо и кротко. Всичко наоколо бе побеляло. Денят беше студен, ясен и светъл. Стигнах до най-близкия телефон на ъгъла с „Оборище“. Набрах номера. Обади се мъжки глас.

— Извинете, Силвия?

— Не е у дома.

— Знаете ли къде е?

— Отиде на Витоша. Взеха я нейни приятели.

— А каза ли къде ще бъдат?

— Не зная. Кой я търси?

— Обажда се един неин… колега.

— Не мога да ви кажа. Взеха я две момчета с кола и отидоха на ски.

— Извинете.

— Моля.

Те са горе! Ще се кача там и ще ги намеря, където и да са. Сигурно са отишли на „Алеко“. Излязох на булеварда. Откъм паметника Левски не се виждаше трамвай. Тръгнах пеш. Почти тичах. Стигнах до улица „Паун Грозданов“ и се качих на сто и двайсет. Никога не бях ходил на Витоша без кола, но знаех, че трябва да стигна до Хладилника и оттам да хвана автобус за лифта в Симеоново, който стига точно на „Алеко“. След по-малко от час седях в тясната кабинка и гледах София в далечината. Снегът беше спрял. Времето се изясняваше. Сигурно горе грее слънце, казах си. Как ли ще се зарадва Силвия като ме види? Какво ще каже? Може би няма да каже нищо, само ще полети към мен и ще ме прегърне, а аз ще целувам зачервените й страни, горещите й устни и ще усещам как бие сърцето й след главоломното спускане. След това ще си взема ски и ще се спуснем двамата, само двамата, от Стената, леко, с големи завои, както тя ме е учила, далече от всички останали, само двамата и никой друг. Струваше ми се, че лифтът пълзи страшно бавно, а ми се искаше миг по-скоро да видя Силвия. Ще й кажа всичко, ще й кажа, че не мога без нея, че я обичам повече от всичко на света. Мога да й го кажа, тя ще ме разбере и никога повече няма да спомене за това. Всичко ще бъде както преди, никога вече няма да й казвам онези неща, които й наговорих вчера, всичко ще бъде както досега, не може да бъде иначе, невъзможно е да бъде иначе.

Най-после бях горе. Слязох и се втурнах към „Щастливеца“. На паркинга пред хотела стоеше червеният „Форд“ на Мирослав. Спрях се. Тук, на този паркинг, някога седяхме със Силвия в колата и тя ми даде пари, за да платя обеда на цялата компания. Тогава тя се отказа да кара ски заради мен, защото бе почувствала, че ми е неудобно да вися на снега и да гледам как другите се спускат. Тогава двамата седяхме в колата и беше толкова хубаво.

— Целуни ме, Филип — беше казала тя.

Те бяха някъде тук. Трябваше да ги намеря. Тръгнах към пистата, като се оглеждах на всички страни за червения екип на Силвия. Тук, на края на тази писта, за пръв път я бях видял да се спуска, изпреварвайки Мирослав, бях се затичал срещу нея и я бях прегърнал. Кога беше това? Колко време бе минало? Какво се беше променило оттогава? В онзи далечен ден толкова малко познавах Силвия. А сега я търсех, за да я прегърна и да й кажа, че я обичам, че не мога без нея, че всичко останало е без значение, търсех я да й кажа това, което тя ми беше казала още тогава, в онзи далечен ден, а аз, нещастникът, не можех да й повярвам. Сега вече знаех, че това е самата истина, сега щях да я намеря, за да не я изгубя никога вече, за да бъда с нея завинаги.

Наоколо имаше много хора, но Силвия не се виждаше. Снегът беше спрял да вали и слънцето се бе показало иззад облаците. Денят обещаваше да бъде хубав. Тръгнах по пистата. Покрай мен прелитаха момчета и момичета с весели викове. Взирах се нагоре в далечината. Пистата беше изпълнена със скиори, които се носеха по склона. И изведнъж видях Силвия! Беше много далече. Летеше с шеметна скорост надолу и остро взимаше вратите. Да, това беше Силвия! Само тя можеше да кара така. Изпревари един, после още един, но все още беше много далече.

— Силви-и!

Не ме чуваше.

— Силви-и! — извиках отново и този път ми се стори, че тя вдигна глава и погледна надолу.

— Силви-и! — размахах ръце и сега тя наистина ме видя. Да, беше ме видяла, защото изостави вратите и полетя право надолу покрай слалома. Мирослав не се виждаше. Сигурно ги беше изпреварила още горе. Силвия летеше право срещу мен и с всеки изминат миг я виждах все по-ясно. Подскочи над някаква невидима издатина, задържа се за секунда във въздуха и отново се устреми надолу. Косата й се развяваше от вятъра. Със светкавично движение тя свали очилата, които полетяха встрани и се забиха в снега. Изпревари един, втори, трети — скиорите с резки движения завиваха и се пазеха от нея. Вече ни деляха стотина метра… И изведнъж пред нея се изпречи някакво дете с шейна. Тя натисна ските, опита се да го заобиколи, отклони се наляво, но в същата посока кривна и детето и спря. Част от секундата, някаква нищожна, жалка част от секундата и върховете на ските й се врязаха в шейната със страхотна сила, изкрещях и вече тичах нагоре… Пред очите ми бавно, като в някакъв ужасен сън, тялото на Силвия, нежното любимо тяло полетя във въздуха високо, много високо, чу се трясък от чупене на ските, удар в земята и облак снежен прах, бясно търкаляне надолу, отново издигане във въздуха, удар с друг скиор и неговото ужасено лице, премятането му и забиването на неговото тяло в снега. Силвия… пред очите ми лудо пулсираха разноцветни кръгове… тялото й се носеше все по-бавно по надолнището… Силвия!… крещях, падах и ставах, ръцете ми дращеха по снега… Силвия!… няколко души спряха до нея, от всички страни летяха и други… Силвия!… вече бях там, хвърлих се и разблъсках хората наоколо, някой от тях падна и извика гневно… Силвия! Силвия! Силвия!

Силвия лежеше спокойно и неподвижно със затворени очи, с коса, разпиляна в снега, и с отпуснати ръце. Хвърлих се на земята и започнах да целувам леденото й лице, някой ме хвана за ръката и силно ме дръпна назад, но аз с бясно движение се освободих, крещях нещо на хората около мен, но какво, не помня. Спомням си само техните втренчени очи и учестеното им дишане, някой ме дръпна назад и каза нещо, но аз го блъснах на земята, тогава двама мъже ме хванаха за ръцете и ме вдигнаха от снега. Видях, че слагат Силвия на носилка, появила се бог знае откъде, двама скиори грабнаха носилката и полетяха надолу. Почувствах, че хватката около ръцете ми се разхлабва, обърнах се, единият от мъжете, които ме държаха, беше с брада и ми крещеше нещо, аз също му изкрещях, най-после се отскубнах от тях и се втурнах след носилката. В момента, в който слязох долу, я слагаха в една линейка, чиято сирена вече ужасно виеше. Разблъсках хората наоколо и миг, преди да се затвори вратата на линейката, видях отново Силвия и две фигури в бяло, надвесени над лицето й. Колата избоксува и потегли, хукнах след нея, но тя се скри зад завоя и повече не я видях…

Следващите часове бяха потънали в бяла, лепкава мъгла. Пътувах с някаква кола и хората в нея искаха да им разкажа какво точно се е случило. В колата беше страшно тъмно и аз не можех да видя лицата им. Тези хора ме оставиха някъде в града и ми обясняваха какъв автобус да хвана, но аз не можех да разбера нищо. После пак мъгла — бяла, лепкава мъгла, в нея се появяваха и изчезваха хора, чиито лица не можех да различа…

Вече няколко часа стоях пред сградата на „Пирогов“. Десетки пъти спирах пред барелефа на остроносия руски хирург и го разглеждах. Щеше ли да помогне той на Силвия? Колко пъти бях чувал да споменават името му.

— Като вдигна малкият трийсет и девет градуса! Уплашихме се, качвам го на колата и право в „Пирогов“.

— През нощта я взеха с линейка и — в „Пирогов“.

— Какво да ти разправям? Две седмици лежах в „Пирогов“…

Познати и непознати. На гости и в трамвая. На улицата и в ресторанта — „Пирогов“, „Пирогов“, „Пирогов“.

Ето сега аз стоях пред „Пирогов“, а вътре в някоя от многобройните зали някакви хора се бореха за живота на Силвия. Малко след моето идване пред сградата се появи черният „Ситроен“, от който слязоха белокос мъж и смъртнобледа жена. Двамата тичешком влязоха в сградата и изчезнаха вътре…

Здрачаваше се. Ставаше все по-студено. Заваля сняг. Леденият въздух проникваше отвсякъде в тялото ми, имах чувството, че съм се разтворил в него. Вече едва движех пръстите на ръцете си. Колко хора бяха влезли и излезли, откакто стоях тук? Колко линейки бяха спрели и заминали отново? Автобусите минаваха все по-рядко, накрая съвсем престанаха. Свих се до стената и се подпрях, за да не падна…

Трябва да е било след полунощ, когато на вратата се появи белокосият мъж, който слезе от ситроена. Той се огледа, но не ме видя — бях се свил в ъгъла. Слезе по стълбите, отиде до колата и запали цигара. Тръгнах бавно към него. Краката ми бяха вдървени.

— Извинете, вие ли сте профе…

— Филип?

— Да… аз…

— Елате с мен! Тя иска да ви види. Защо сте стояли отвън досега? — гласът му трепереше. Той сложи ръка на рамото ми и така тръгнахме из безкрайни бели коридори, качихме се по някакви стълби, може и да сме слизали — не помня. На два пъти щях да падна и той ме подкрепи.

— Какво й е?

— Двойна фрактура на гръбначния стълб, фрактура на черепа, на…

Той поклати глава и избърса очите си. Влязохме в голяма стая. Върху легло на колелца лежеше Силвия. Главата й беше обвита в бинт, лицето й — страшно бяло. От всички страни имаше апарати с екрани, по които пробягваха някакви точки. Устните й се размърдаха. В ъгъла седеше жената от колата, която, като ме видя, избухна в плач. Силвия говореше нещо. Стоях като закован и не смеех да се приближа. Един от лекарите се наведе над нея и каза:

— Тя иска да излезем. Вие също. — Посочи с глава към баща й. Той тръгна към вратата. Останалите го последваха.

Останахме сами. Устните на Силвия мърдаха, но от тях не излизаше звук. Приближих се и седнах на стола до леглото, като приближих лицето си до нейното.

— Фил — шепнеше тя, — ти дойде заради мен, нали?

— Да. Дойдох при теб, Силвия. Исках да ти кажа, че те обичам и…

— Зная… Фил. — Тя притвори очи.

— Като излезеш оттук…

— Аз ще умра… Фил.

Нещо сякаш ме тресна отзад и щях да падна върху нея.

— Какво говориш?! Глупости! Ти няма да умреш! Аз те обичам и ти няма да умреш!

— Не викай… Фил… искам да ти кажа… че винаги съм била… само твоя… не съм обичала друг…

— Силви!

— Мълчи… нямам много време… нали така се казва… във филмите… Не плачи… Фил…

Сълзите ми течаха по лицето, без да ги усетя, и капеха по белите чаршафи.

— Аз ще умра… знам, че ще умра… чувствам…

— Не!

— Тихо… Фил. Чувам те… Татко ще ти помогне… Аз му говорих… за теб… Трябва да му се обадиш… след това…

— Силви!

— Ще си имаш друго момиче и…

— Не! Никога!

Тя затвори очи, после бавно, много бавно ги отвори.

— Моля те, не ме… прекъсвай… Целуни ме… Фил.

Целунах горещите й напукани устни и почувствах как те леко се раздвижиха под моите.

— Сбогом… Фил…

Опитах се да кажа нещо, но не можах. Не можех да си поема въздух и пред очите ми се виеха пулсиращи кръгове. Лицето на Силвия се отдалечаваше, макар че все още стоях надвесен над нея. Вратата се отвори и тримата лекари се заеха с апаратите. Очите на Силвия ме гледаха. Някаква сестра водеше майка й за ръка и й даде да пие чаша вода, в която сипа някакви капки. Предложи и на мен, но аз отказах. Очите на Силвия ме гледаха…

Тя умря на разсъмване. През прозорците нахлуваше мрачният зимен ден. Единият от лекарите започна да изключва апаратите, а очите на Силвия още гледаха някъде много, много далече. Мъжът с бялата манта посегна с ръка и ги затвори завинаги. Някой ме разтърси. Обърнах се. Беше сестрата. Лицето й бе огромно, потънало в бяла мъгла, която постепенно го закри…

Някакви страшно дълги бели коридори вървяха срещу мен. За миг видях лицето на баща й, после лежах на някакво легло и почувствах леко, много далечно убождане, после навън, пред сградата, бяхме тримата и се качихме в някаква огромна черна кола, която ни чакаше. Постепенно идвах на себе си. Колата спря пред дома на Силвия. Слязохме и се качихме горе. Едва по стълбите забелязах, че с нас има още някакъв човек. Той сложи майката на Силвия на дивана в салона и й даде да пие нещо. Стоях прав до вратата. Изведнъж се появи старицата. Бях забравил за нейното съществуване, а ето, тя беше още жива. Тя беше още жива, а Силвия я нямаше! Хрумна ми мисълта, че бих я удушил със собствените си ръце, ако това можеше да върне само за един ден Силвия. Седнах на креслото, на което в онзи далечен ден разглеждах албумите със снимки. Кога беше това? Обичам те, Силви! И аз те обичам, Фил! Тук съм в детската градина. А тук в първи клас. Тук сме на екскурзия… Ето това е нашият клас. Ето го Мирослав. А това е Камен. Още тогава беше влюбен в мен…

Баща й и мъжът ми говореха нещо.

Колко хубаво би било, ако се познавахме от деца, нали? Не това е най-важно. С Камен се познаваме от детската градина и какво от това? Това място го пазя за тебе. Много си срамежлив, Фил. Един мъж не трябва да бъде срамежлив. Разбойник, чак в дванайсет през нощта си се сетил за мене! Искам и през нощта да бъдем заедно, Силви. И аз, Фил, страшно много искам, но не можем. Ще мисля за теб, докато заспивам. Тук ли изкарваш парите, с които плащаш, когато сме заедно? Франсоа е на седемнайсет години, но се прави на голям Дон Жуан. Моля те, не ме убивай, Фил! Обещай ми, че никога вече няма да отидеш там…

Баща й и мъжът ми говореха нещо.

Силви, толкова си хубава с тази рокля! Нали, облякох я специално за теб. Чувствах, че вече си тук. Цяло ято гларуси разкара, докато те нямаше. Миро, ще ядеш бой! Фил, остави този скафандър! Водата е топла. Добре ли се чувстваш с нас? Харесват ли ти моите приятели? Силви, Филип не е само твой! Само мой е! Фил, нали си само мой? И аз съм само твоя. Фил, това не е на хубаво. Щом имаме заедно снимка, значи ще се разделим. Хайде да ги хвърлим! Искам да бъдем винаги заедно, Фил. Нали ще дойдеш? Лятото отива на юг и ние след него. Фил, ти ли си? Откъде се обаждаш? Излизам! Тръгвай към нас! Защо умират добрите хора, Фил? Колко хубаво би било, ако добрите хора не умираха…

Баща й и мъжът ми говореха нещо.

Винаги ли се обличате така официално за рождени дни? Какво ти говори близначката? Какво си приказвахте със Стефан? Да си тръгваме, Фил. Всички са страшно внимателни с нас, докато случайно чуеш нечий разговор или някой се напие и ти каже в очите какво мисли за теб. Нали нищо няма да ни раздели, Фил? Защо никога досега не си ми предлагал да се оженим? Сигурна ли си, че го искаш, Силви? Да. Повече от всичко друго на света. Ти си човекът, когото обичам. Не мога да си представя, че бих живяла с някой друг. Нека този площад да стане наш, Фил. Играта свърши, Силви! Какво си мислехме ние, че ще промени света ли? Фил… искам да ти кажа… че винаги съм била… само твоя… Ще си имаш и друго момиче…

Баща й ми говореше. Питаше ме нещо, но не можех да разбера какво. Казваше, че непременно трябва да се обадя някъде, но не можех да разбера къде и защо. Всичко потъваше в бяла, студена мъгла. Всичко освен Силвия…