Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (16)

II

Към края на октомври се прибрах в София. Градът ми се стори толкова чужд и далечен, сякаш за пръв път го виждах. А иначе хората и улиците бяха същите. Просто лятото си беше отишло. Листата на дърветата капеха, обагрени в ярки цветове. Паркът „Владимир Заимов“ беше обсипан с нападали листа, дърветата пламтяха в жълто-червени багри. По алеите се гонеха деца, на пейките седяха жени с детски колички. Слязох от трамвая на спирката срещу кино „Левски“ и тръгнах към квартирата. Не знаех дали Петьо се е върнал. През няколкото дни, прекарани у дома след есенната бригада, бях забравил да му се обадя. Спрях пред един уличен телефон. Набрах номера на Силвия. Обади се баща й. Преди малко излязла. Окачих слушалката, взех чантата и в момента, в който вдигнах глава, видях, че насреща ми върви Мирослав.

— Филипе, здрасти! Къде се изгуби?

— Ами, ето на. Пристигнах си. Малко на бригада, малко у дома…

— Защо не дойде в Созопол?

— Нямаше как.

— Много изгуби, стари. Изпусна най-голямото шоу.

— Какво шоу?

— Великото нощно къпане, мой човек. То не може да се опише. Върхът беше, че Дончо и Калин домъкнаха близначките. Побъркаха се с нас.

— Миро, що не ми дойдеш на гости?

— А бе, тръгнал съм при едно маце, ама защо пък да не дойда. Имаш ли нещо за пийване?

— Ще се намери — татко бе мушнал в чантата ми бутилка домашна ракия.

Петьо го нямаше в квартирата. От наслоения прах беше ясно, че и той не се е завръщал през летните месеци. Хвърлих багажа, намерих две чаши и налях от ракията. Чукнахме се.

— Разправяй. Какво ново из София?

— Всичко си е същото, стари. Скука на мехурчета.

— А ти как си?

— Бачкам. И тази година не ме приеха.

— Силвия ми беше казала, че ще учиш в чужбина.

— Няма да отида! Хайде де! Баща ми мисли, че каквото каже той, това ще стане! Но аз няма да отида! Ще си кандидатствам тук, докато ме приемат. Ха, наздраве!

— Наздраве. Ама не мога да разбера защо не искаш да следваш в чужбина. Аз например винаги съм мечтал за такова нещо.

— Мечтал си. Но ако ти отидеш, сам ще си спечелил това място. А не защото баща ти те е уредил. Ето къде е разликата.

— Така е.

— Така е я! За тебе е все едно дали ще си в София, или в чужбина. Даже там ще ти е по-добре. А аз не искам. Не искам и това е. Защо да ходя да уча в друга страна? В чужбина мога да отида, когато си поискам. Ако взема да ти разправям къде съм бил… Тук всичко си ми е наред. Имам каквото си пожелая. А там кой ще ме познава?

— Нима тук всички те познават?

— Не всички, но тези които трябва — да.

— Не знам. Защото Силвия ми беше разправяла…

— А, като каза и се сетих. Бягай веднага да й се обадиш! Като разбере, че си в София…

— Вече й звънях, но не си беше вкъщи.

— Стари, ама ти си голяма работа! Откъде се появи, как я гепи и й взема акъла, не знам, ама те гледа като мишленце. Познаваме се от деца. Толкова народ се трепа да я сваля, а ти изведнъж се появи и край. Как ги правиш тия работи? Камен щеше да се поболее, като ви видя тогава в Операта. Ама я ми кажи честно, като ходихме на Витоша, тя ли ти даде пари да платиш сметката? Много я усещам. Само тя може да го измисли това. Умрях да се смея. А Камен само дето не припадна от яд. Кажи ми честно, тя ли ти ги даде?

— Не… Мои си бяха.

— Питам те само. Ама голям кеф беше. А да знаеш Камен как я сваляше в Созопол. По цял ден вървеше след нея. Голям цирк ти казвам. А една вечер в ресторанта тя му лепна такъв шамар… Какво да го правя? Още от училище си е луд по Силвия. Колко пъти съм му казвал — откажи се, като виждаш, че нищо не става. А той не, та не.

Мирослав беше изпразнил чашата си. Налях му още.

— Нямаш ли нещо друго за пиене?

— Не. Нали виждаш, сега пристигам.

— Нищо, ракийката не е лоша. Аз си обичам ракийка. Питието на дедите. Има една страшна евксиноградска гроздова, не знам дали си я пил.

— Не съм.

— Велико нещо. Уискито пред нея ряпа да яде.

— В казармата имах един старшина. Правеше чудна ракия от малини. Пил ли си ракия от малини?

— Не. Аз не съм ходил войник, стари. Колкото повече време минава, толкова повече съжалявам. Моите съученици вече се уволниха и са студенти, а аз нито студент, нито в казармата отидох. Но съм решил да му докажа на бащата. Не му ща предимствата и параграфите. Ще кандидатствам сам, докато ме приемат. Ей така, да види, че мога. Знаеш ли, с половината от тоя бал, дето го изкарах, спокойно можех да вляза в института по някаква там точка. Ама не искам. Бащата е бесен, но няма да отстъпя. Как мога да бъда сигурен, че съм постигнал нещо в тоя живот, ако дори в института не мога да вляза сам, без разни точки и параграфчета.

Мирослав отново допи чашата си. Навън се здрачаваше.

— Знаеш ли, хайде да ходим у Силвия!

— Може да не се е прибрала.

— Ами! Стъмни ли се, тя не мърда от къщи.

— Не. Ще й се обадя по телефона.

— Защо? Дай да идем, ще черпи по едно хубаво питие.

— Не, Миро. Ще й позвъня след малко.

— Ти познаваш ли майка й и баща й?

— Не.

— О, нейният старец е голяма работа! Велик мъж, слушай какво ти казвам! И двамата я гледат като картинка. А, да ти разправям! Тя има една баба на хиляда и сто години…

— Познавам я.

— Нали? Баба й е страхотен музей. Побърквали сме се от смях с нея. Хайде бе, хайде да ходим у тях! Ще те запозная с майка й и баща й.

— Не. Няма да дойда.

— Ей, аз бях тръгнал у Валерия! Знаеш ли какво гадже си намерих в Созопол?! — Мирослав стана и пак седна. — Валерия. Фантастична работа! Бедро на световно ниво! Някой път ще те запозная. Щом Силвия я хареса… Тя много рядко се изказва за такива работи. Филипе, ще бягам.

Той отново стана, но този път си облече якето и тръгна към вратата.

— Чакай, ще те изпратя. Тъкмо ще се обадя на Силвия.

Излязохме на улицата и тръгнахме в различни посоки. След няколко крачки чух зад себе си гласа на Мирослав:

— Филипе!

Обърнах се. Той беше спрял на тротоара.

— Поздрави Силви от мен! Дръж се, стари! Много сте ми сладки двамата. Да я пазиш! Тя е момиче за милиони! Чао!

— Силви!

— Фил, ти ли си! Откъде се обаждаш?

— На телефона срещу френското посолство съм.

— Излизам! Тръгвай към нас!

Преди да се е изминала и една минута, видях Силвия. Тя тичаше насреща ми. Косите й се развяваха. В ръката си носеше синьото яке, което в бързината не бе успяла да облече. Тя ме видя и спря, махна ми с ръка, после отново се понесе по улицата. Вече и аз тичах. Едва не съборих двама старци и след миг Силвия беше в прегръдките ми. Старците ни подминаха, като ни огледаха учудено и след това дълго се обръщаха, докато се отдалечаваха бавно по улицата. Дълго мълчахме прегърнати насред тротоара. Тръгнахме, долепени един до друг, все още без да проговорим. Исках да й кажа толкова много неща, но изведнъж ги бях забравил. Достатъчно ми беше това, че Силвия отново е до мен.

— Искаш ли да дойдеш при мен, Силвия?

— Сам ли си?

— На целия етаж.

— О, Фил, защо стоим тогава?

По витите стълби чувствах краката си някак странно размекнати…

Отново бяхме всеки ден заедно. Лекции, упражнения, на кино, на театър. Въртележката на живота пое своя нормален есенен ход. Все по-малко ставаха слънчевите дни. В една мрачна и студена ноемврийска вечер се обадих на Силвия.

— Филип, знаеш ли — гласът й леко трепереше, — починал е Павел Вежинов.

Преди няколко дни бях прочел романа му „Нощем с белите коне“…

— Той беше много близък с татко. Идвал е толкова пъти у нас. Като бях малка, все ми носеше шоколади и казваше: „Едно сладичко нещо за кукличката“. Живееше до нас, в кооперацията до светофара с „Толбухин“.

Минахме покрай ъгловата сграда на „Толбухин“ и „Оборище“. Около входа беше вече облепено с некролози. Влязохме в „Берлин“ и пихме за паметта на любимия писател. На другия ден стояхме сред огромния поток от хора пред Народния театър. Влязохме вътре. Една жена в черно позна Силвия, прегърна я и се разплака. Останахме около ковчега и когато го изнесоха, се качихме в един от автобусите за Централни гробища. Много автобуси чакаха на паркинга и всички се препълниха. Силвия седеше до мен със зачервени очи и мълчеше.

— Защо трябва да умират добрите хора, Фил?

— Всички умират.

— Колко хубаво би било, ако най-добрите хора не умираха.

— Никой не се е спасил от смъртта.

— Днес трябваше да бъде премиерата на „Нощем с белите коне“ в Народния театър. Той беше изпратил покана на татко. А ето че дойдохме в театъра, за да минем покрай ковчега му. Защо, Фил?

Слязохме от автобуса и тръгнахме след венците и тълпата към гроба. Някакви хора четяха речи, мнозина плачеха. Започна да ръми. Скоро заваля студен есенен дъжд. Хората около изкопаната яма оставаха все по-малко. Сълзите се стичаха по лицата им заедно с дъждовните капки. Силвия плачеше, облегнала глава на рамото ми. Дъждът мокреше мъртвото лице на Павел Вежинов и това беше неговият последен допир със света, преди да сложат капака и да спуснат ковчега в земята…

Изпратих Силвия и тръгнах по улиците. Дъждът беше спрял. Изгря слънце над мокрите тротоари. Стигнах до площад „Гарибалди“. Трамвайната спирка гъмжеше от народ. Хората бързаха по свои си работи, сякаш нищо не се е случило. Тръгнах по „Ангел Кънчев“ и спрях пред сградата на Съюза на българските писатели. Около входа бяха налепени некролози. Прочетох ги всичките. Минах през площад „Славейков“ и пред руската книжарница ми се мярна познато лице. Беше Марин.

— Фильо, ти ли си, бе?

— Здрасти.

— Какво стана с теб? Къде изчезна?

— Тук съм.

— Май си се отказал от хамалството. И аз малко след теб се махнах. Сега съм на камионите, дето разнасят кисело мляко. Вярно, бачка се през нощта, но падат добри пари и през деня си свободен. Ти какво си се умърлушил, бе?

— Идвам от погребение.

— А! Кой е умрял?

— Павел Вежинов.

— Писателят! Четох една негова книга. Там за професора. Как беше?

— „Нощем с белите коне“.

— А, вярно. Ей там тоя, професорът, как умря накрая… А сега умрял и писателят. Страшна книга беше. Знаеш ли, аз си отделям пари и си купувам доста книги… Виж какво, имаш ли някаква работа?

— Не.

— Хайде да ходим в „Бумбара“ да пием по едно за бог да прости, а?

След половин час седяхме в кръчмата на чаша ракия. Отляхме по една глътка на земята както се полага.

— Ей, Фильо, сега се сетих! А бе от няколко месеца нося в джоба си едно нещо да ти го покажа, ако те срещна някъде. Сестричката ми… такова… пописва стихотворения, та взех това и стои у мене от сума време. Хайде да го видиш, а?

— Давай!

Той извади от джоба си измачкан протрит лист и го разгърна. Взех го и се зачетох.

В СТРАНАТА НА ПРОШКАТА

В страната на прошката

мед и масло тече може би.

Там даже, където няма реки,

имало, казвате, мостове.

Казвате — всеки греши.

Вярно е, знам, уви.

В страната на прошката значи

вълците кротко хрупат треви,

агне спокойно до вълк лежи —

и вълкът сит, и агнето цяло.

Няма нужда дори

вълкът да си сменя козината.

В страната на прошката

таралежите били без бодли —

за какво им са?

В страната на прошката

за какво ви са глави?

Толкова е добро всичко там.

Пълно с ангели.

Знам, знам.

Но няма да дойда там.

Нито искам да ми простите.

Нито ще ви простя.

— Много е хубаво.

— Нали? И аз много го харесах. Викам й, я го напиши на чистичко и ми го дай. Все някой ден ще срещна бате ти Филип и ще му го покажа. Да й се не надяваш, бе! Уж не й върви много литературата, а пък на — стихчета пише. Тя го показала на учителката, дето им предава по български, и оная й казала, че било много такова… как го каза… а бе, че не било за възрастта й. Тя тая учителка е една префърцунена. Не може, вика, всеки да има висока бележка по литература, за това трябва талант. Обадиха се някои родители, това на родителската среща бе, обадих се и аз. Добре де, викаме, ако детето си учи уроците и внимава в час, защо да няма хубава бележка? Това не е достатъчно, фръцка се оная, изкуството не се отдава на всекиго. Ето, виж какво й казала и за стихотворението.

— Глупости! Стихотворението е много хубаво. Защо не ми го дадеш? Ще го препиша на машина и ще го занеса на един познат в списание „Родна реч“. Там като ученик печатах разказчета. Може пък още да ме помнят. Мисля, че ще го харесат.

— А дано! Да се радва детето.

— Знаеш ли, някой път ще дойда у вас да видя и други нейни неща.

— Ами хайде още сега да вървим!

— Не, сега не ми се прави нищо. Ще се прибера.

Главата ми се въртеше от ракията. Не бях обядвал, но не ми се ядеше. Тръгнах си и вървях пеша чак до квартирата…