Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (15)

I

Влакът сънно тракаше в нощната тишина. В купето бе горещо и задушно. Хората около мен спяха, сгърчени в най-различни пози. От време на време някой се размърдваше, изпъшкваше, отваряше очи, оглеждаше се и отново се унасяше. Жената от лявата ми страна, която отначало спеше на рамото на мъжа си, постепенно се измести към мен и зае почти цялата седалка, като ме притисна в ъгъла, а когато излязох да запаля цигара, веднага се излегна върху моето място. Не ми се искаше да я събуждам, затова останах отвън. На пътеката имаше хора, седнали върху куфарите и чантите си. Някои от тях също спяха. Беше ми приятно да стоя до прозореца, да гледам навън в мрака и да мисля за Силвия. Утре щях да я видя.

— Фил, през целия август ще бъда на Слънчев бряг. Нали ще дойдеш?

След три дни заминавах на бригада, а тя — за морето.

— Ще отида за три седмици на Русалка — бе казала Силвия. — Приятелят на татко, у когото гостувахме в Париж, ще идва със семейството си на почивка и обещах да бъда с тях. Татко е зает и ще дойде чак към края на юли за два-три дни. След това ще бъдем с нашите на Слънчев бряг, а оттам ще замина с едни приятели, с които всеки септември се събираме в Созопол. Едно момче има къща там, в стария град. Ще го попитам да дойдеш и ти, но не мога да ти обещая отсега. Ще ми бъде мъчно за теб, Фил. Бих тръгнала с теб на бригада, но обещах на това семейство. Те са чудесни хора. Живеят в един много хубав квартал на Париж — Аржантьой. Почти цял месец бяхме на гости у тях и няма как да им откажа. Знаеш ли, синът им се опитва да ме сваля. Той е на седемнайсет години, но се прави на голям Дон Жуан. Каза ми, че имал любовница на двайсет и девет. Но е много добро момче. Аз също му казах, че имам любовник в България и не искам да му изневерявам, а Франсоа се засмя и каза, че съм била много глупава. „Той е в България — каза, — а тук е Париж.“ Много беше смешен, като се прави на голям. Той всеки ден ме разхождаше из града. Показа ми толкова много неща. Като се качихме на Айфеловата кула…

— Разказвай ми за Париж, а не за Франсоа — бях я прекъснал.

— Охо, ти си бил и ревнив! Можеш да бъдеш спокоен. Никога няма да ти изневеря, Фил…

Сега стоях в полутъмния коридор на вагона и си спомних за този разговор. След като в онзи пролетен ден ме намери на Сточна гара, Силвия дълго ме моли да й обещая, че кракът ми няма да стъпи там.

— Моля те, не ме убивай, Фил! Ако можеш да си представиш как се почувствах, като те видях с този бордюр в ръце! Моля те, обещай ми!

— Не мога да ти обещая, защото искам да излизаме заедно, да се забавляваме. А за това трябват пари.

— А защо парите трябва да бъдат само твоя грижа? Аз също имам пари. И дори повече от теб.

— Да. Но не са твои. Или ако са твои, не си ги спечелила. Аз не мога да плащам с парите на баща ти.

— О, Фил, пак ли започваш?

— Нищо не започвам. Мислех, че този разговор между нас е приключен.

— Фил, аз те моля! Като те видях с онзи… как му беше името, сърцето ми се сви. Знаеш ли как ме оглеждаше? Сякаш всеки момент ще скочи върху мен.

— Не говори така за Марин! Той е прекрасно момче. Няма баща, майка му е болна и той работи, за да издържа сестра си, която е ученичка. И изобщо той струва много повече от всичките твои приятели, взети заедно. Глупости! Те не могат да стъпят и на малкия му пръст! Разбра ли?

— Извинявай, Фил. Но ти просто не си като него. Ти си умен.

— Той да не е глупав! Това, че не е завършил Университета, не означава, че е глупав.

— О, добре! Нямам нищо против да работиш. Но това ли е най-достойният начин да спечелиш пари? Ти умееш да пишеш. Пиши за някой вестник или… не знам. Всичко друго, но не и там! Моля те! Не ме измъчвай!

От този ден нататък наистина не отидох да работя повече на Сточна гара. Започнах да обикалям разни редакции и да пиша материали за тях. От това падаха пари. И то не малко. Лошото беше само, че трябваше да пътувам в командировки, а това означаваше да бъда далеч от Силвия…

Влакът мина през моя роден град, без да спре. Свалих прозореца и се взирах в мрака. Тук някъде сега спяха майка ми, баща ми и сестра ми. Не бях ги виждал толкова отдавна. След сесията — веднага бригада, а сега — при Силвия. Сигурно им беше мъчно за мен. Изведнъж се почувствах страшно виновен. Искаше ми се да сляза на следващата гара и да се върна, да ги видя макар и само за един ден. Но влакът летеше напред. Към морето и към Силвия…

В ранното августовско утро слязох на гарата в Бургас. Развиделяваше се. Над града кръжаха гларуси и въздухът миришеше на сол и водорасли. Качих се на автобуса и след час бях на Слънчев бряг. „Всяка вечер в осем ще те чакам пред хотел Кубан“ — бе казала Силвия. Хотелът стоеше висок и безмълвен в ранното утро. Влязох в бюрото за настаняване. „Свободни легла няма“ — пишеше на табелата, закачена над гишето. Опашката беше доста голяма. Застанах последен и попитах мъжа пред мен:

— Дали ще пуснат някакви места?

— Де да знам. Обикновено пускат вечер свободните легла, но само за една нощ. Снощи в осем и половина едва взех една стая в „Глория“. Жената и детето са там, но до обед трябва да я освободим.

— Ами тогава защо чакат от сутринта? — На опашката пред мен имаше повече от трийсет души.

— Чакат. Всички чакаме. Дойдат ли чужденци, дават им стаи веднага. А ако остане нещо свободно, пускат го на нас за една вечер, нали ти казах.

— Но как така?

— Ей така. Вчера идваха журналисти от София. Казаха, че отиват при директора на комплекса. Отидоха и не се върнаха. И пак нищо.

Хората стояха на опашката, без да разговарят. Някои четяха, други просто гледаха пред себе си. Часовете течаха. Бях страшно гладен, спеше ми се, но не смеех да мръдна, за да не изгубя реда си. В бюрото се появиха някакви италианци — две момчета и едно момиче. Отидоха, казаха нещо на регистраторката и след минута си тръгнаха с бележка за настаняване. Сред опашката се понесе глух ропот. После идваха още чужденци, взимаха бележки, а опашката ги изпращаше с недоволно мърморене и гневни погледи. Към един часа се появи жената на човека пред мен.

— Митко е на плажа, точно отдясно на входа. Отивай при него веднага! Уредих багажа да остане в хотела до довечера — каза тя и застана пред мен.

Прималяваше ми от глад. Малкото помещение се беше изпълнило с хора. Трийсетината души пред мен бяха нищо в сравнение с тълпата, която заприщваше входа. Ставаше все по-задушно.

— Извинете, бихте ли ми запазили реда за малко? Ще отида да си взема нещо за ядене и се връщам. Ето това е чантата ми.

— Добре — изгледа ме жената. — Но се връщайте веднага, защото…

Изскочих на улицата. От яркото слънце ми се зави свят. Наоколо гъмжеше от народ. С тъмни очила, плажни дрехи, някои направо по бански хората отиваха или се връщаха от плажа. Погледът ми неволно се спираше на по-хубавите момичета, които съвсем спокойно се разхождаха полуголи. Морето. Изведнъж ми се прииска да зарежа опашката, да отида на плажа, който се виждаше в далечината, и да се хвърля във водата, пък каквото ще да става. Огледах се и се наредих пред една количка, на която продаваха препечен салам с хляб и горчица. Взех си две порции в пластмасови чинийки и се върнах в бюрото. От яденето още повече ми се приспа. Времето минаваше. Доста хора се отказаха и като пускаха по някоя остра приказка, си тръгваха.

— В Несебър имало свободни квартири — каза един мъж, дошъл да вземе жена си от опашката.

При тази вълнуваща вест мнозина се устремиха към вратата, а останалите се придвижихме напред. Помислих малко, накрая взех чантата и се упътих към спирката на автобуса. Но в квартирното бюро в Несебър също нямаше места. Там намерих неколцина от тези, с които бяхме чакали заедно в Слънчев бряг. Отдавна се бях отказал от мечтата да си взема самостоятелна стая в хубав хотел и вечерта да отидем там със Силвия. Вече ми се виеше свят от изтощение. Мина ми мисълта да отида на плажа, да легна на пясъка и да заспя. Не бях далече и от това да го направя, когато, о небеса! В бюрото се появи Емо, мой съученик и приятел от детинството. Едва не се хвърлих на врата му.

— Филипе, ти ли си?

— Емо! Здрасти бе!

— Квартира ли търсиш?

— Два квадратни метра. Не държа да са с пружина.

— Тръгвай с мен!

— Какво? Да не би…

— Трима сме в стая с четири легла. Карат ни да плащаме и свободното, та минах да видя дали някой сам човек търси квартира. Ти как така? Сам ли си?

— Аха — все още не можех да повярвам на сполетялото ме щастие.

— Хайде, тръгвай де! Какво ме гледаш? Къщата е на сто метра оттук. Откога чакаш?

— От сутринта. Бях на Слънчев бряг, ама там е още по-зле.

— Имаш късмет, че ме видя. Плаща се по два лева на вечер.

След десет минути бях под душа. Душът се намираше на двора и водата беше доста хладничка. За бойлер служеше един боядисан в черно варел върху покрива на тоалетната. Но това бяха дреболии.

Емо ме запозна с момчетата. Тримата работеха заедно.

— Значи с Петьо и Васето сте в една квартира, а? Вие сте цяла колония, бе! Как я карате?

— Екстра.

— Ех, студентски живот! Филипе, блазе ви! А ние бачкаме, бачкаме, двайсет дена на морето и после — бачкай пак цяла година — не млъкваше той.

Емо беше висок, строен, силно загорял от слънцето. Китарата му, с която го бях запомнил още от прогимназията, стоеше подпряна в ъгъла. Той още от едно време свиреше на китара. На всички събирания на класа пееше, та покрай него и ние знаехме доста песни. Половината момичета бяха влюбени в него заради тази китара.

— Ти още с китарата, а?

— Ей така, за душата. Никъде не мърдам без нея.

Другите две момчета се бяха приготвили и казаха, че ще го чакат в „Лозарска къща“.

— Що не дойдеш с нас?

— Имам среща в осем часа.

— Охо, още не си дошъл и вече среща! Да не си свалил някоя чехкиня?

— Ами. Една моя колежка е тук на почивка. Разбрали сме се всяка вечер в осем часа да се чакаме пред „Кубан“.

— Аха, гадже от София, а? Щом е така, значи ще те чака и утре вечер, нали?

— Да.

— Дай тогава да идем да се почерпим, бе! Гаджето няма да ти избяга. Пък може да забършеш и нещо по-хубаво.

— Не мога, Емо. Трябва да я видя.

— Знаеш ли, Филипе, моите хора вдругиден си заминават. А аз мисля да остана още малко. Какво ще кажеш да вземем малката стаичка под стълбите? Утре се освобождава.

— Ами добре.

— Поне до края на седмицата. Не ми се тръгва, ей!

Нашата стая бе в избата, но в горещите летни дни това бе едва ли не предимство заради хладината. Единственото неудобство бе това, че е малко тъмна. Но така или иначе щях да се прибирам тук само да спя, а за това светлина не е нужна.

В седем и половина бях в автобуса, облечен с коженото яке, което Силвия ми подари, макар че беше топло. В осем самата Силвия тичаше насреща ми. Беше облечена в къса бяла рокля без ръкави, ръцете и бедрата й бяха придобили бронзов загар.

— Фил! Най-после!

Моята Силвия.

— Толкова дълго те нямаше, Фил! Беше ми мъчно за теб! О, така се радвам!

— Силви! Много си хубава с тази рокля!

— Нали? Облякох я специално за теб. Чувствах, че вече си тук.

— Страшна си!

Тръгнахме по улицата и чувствах как на всяка крачка мъжете се заглеждат в Силвия. От това ме обземаше някаква особена гордост и вълнение.

Вечеряхме в Казиното и си разказвахме за изминалия месец — тя за Русалка, аз за бригадата.

— Знаеш ли, Франсоа често ме питаше за теб. А аз нямах твоя снимка, за да му покажа. Фил, трябва да ми дадеш една снимка. Искам винаги да си я нося с мен!

— Като се върнем в София, ще се снимам и ще ти подаря.

— Фил, така се радвам, че сме заедно!

Двамата танцувахме сред тълпата на огромния дансинг прегърнати и се целувахме. Откъм морето повяваше лек ветрец, който носеше мирис на сол и водорасли.

— Фил, забравих да те питам в кой хотел си отседнал.

— В Несебър съм. Нямаше места по хотелите.

— Така ли? Е, нищо. А ние сме в „Континентал“ Представяш ли си, цялата станция е препълнена и затова са наели два етажа от хотела. Но той е съвсем близо.

Някакъв мъж на около трийсет години се приближи и попита дали може да танцува с моята дама. Отправих въпросителен поглед към Силвия.

— О, Фил, я го разкарай! — засмя се тя и от тези думи ми стана страшно приятно. Чужденецът почтително кимна и се отдалечи.

Късно вечерта изпратих Силвия до хотела. „Континентал“ се намираше в самото начало на комплекса. Имаше формата на правоъгълник. През няколко арки се влизаше във вътрешен двор, където на лунната светлина се виждаха дълги лехи с рози и красиви пейки по алеите.

— Всяка сутрин след девет сме на плажа. Като тръгнеш от Несебър, веднага след ресторант „Оазис“ сме ние. Няма начин да не ни видиш. Ще те чакам. Лека нощ, Фил.

— Лека нощ, Силви.

На другия ден двамата колеги на Емо си събраха багажа. Пренесохме се в малката стая и тръгнахме към плажа. Наистина не беше трудно да намеря Силвия. Тя заедно с голяма група момчета и момичета лежеше в самия край на една доста дълга и оградена с въжета ивица. Прескочихме въжетата и се приближихме. Тук бяха Камен, Мирослав, Стефан, Елеонора.

— Фил! — Силвия скочи и ме прегърна.

— Здравей. Това е Емо, мой приятел. Заедно сме на квартира.

Запознахме се с останалите и легнахме при тях — аз до Силвия, Емо до мен.

— Колко си бял?! — смееше се тя. Тялото й беше придобило кафяв загар, който много отиваше на русите й коси и сините очи. — Днес ти е първият ден. Внимавай да не изгориш! Искаш ли да те намажа с плажно масло?

Тя извади от чантата си голямо шише, от което се разнесе приятна миризма на тамян.

— Така по-бързо ще почернееш. Фил, толкова се радвам, че си тук!

— Филипе, здравей! — Мирослав приклекна до нас. — Най-после пристигна, а? Силви, днес трябва да черпиш. Ако знаеш само как въздишаше за тебе, стари… Цели ята гларуси разкара, докато те нямаше.

— Я се разкарай и ти! — блъсна го Силвия.

— Защо, какво лошо съм казал?

— Изчезвай! — тя се смееше.

— Гларусите налитат, а тя си стои, мълчи и накрая им тегли шута.

— Миро!

— Какви гларуси?

— Тук така казваме на свалячите. Един я взе за англичанка и цял час й пееше на английски. Донесе й грозде, кока-кола. Щяхме да умрем от смях. А тя накрая му вика: „Благодаря за гроздето. И да се заемеш сериозно с английския.“ Голям майтап беше!

— Миро! Ще ядеш бой!

— Много е зла, стари. Но сега, като дойде ти, надявам се, че ще я укротиш — намигна ми Мирослав и в същия миг получи звучен шамар. — Олеле, бягам, че ще ме пребие!

Той хукна по пясъка, спря се на няколко метра и извика:

— Филипе, ако ти се играе бридж, ела при нас!

— Филип е зает сега.

— После може да дойдем.

Слънцето напичаше и щипеше несвикналата ми кожа. След малко Мирослав се появи отново.

— Днес ще вземем голямата яхта и отиваме на острова. Филипе, ела да вземем апарати!

— Какви апарати?

— Водолазни, разбира се. Няма ли да се спускаш?

— Никога не съм плувал с водолазен апарат.

— Нищо, ще се научиш. Много е лесно. Най-важното е да изравниш налягането. Ще ти покажа. В тайфата на близнаците всички сме водолази. Ние сме тайфата на близнаците. Имаме двама близнаци — Дончо и Калин. А ония виждаш ли ги — те са тайфата на близначките.

На двайсетина метра от нас имаше друга група момчета и момичета.

— Слаба работа са. Днес пак ги прекарахме и взехме голямата яхта. Като си дремят покрай мадамите…

Стигнахме до една моторница, в която три момчета хвърляха плавници, кислородни бутилки, неопренови костюми, харпуни.

— Това е новият човек. На Силвия — сръга ме Мирослав.

— Ние вече се запознахме — каза едното момче.

— Къде са близнаците?

— Отидоха да пазят яхтата.

Тръгнахме с Мирослав и влязохме в малка барака, изпълнена с водолазни принадлежности.

— Избери си хубав костюм — съветваше ме той. — Може да ти е малко тесен, но трябва да прилепва добре по тялото. Пробвай от сините плавници. Другите не струват.

— Може ли да взема и за моя приятел?

— Най-добре е сам да си избере.

Извиках Емо и двамата отново отидохме в бараката.

— Ей, къде се плаща за тия работи? Филипе, имам само пет лева у мен.

— Не знам. Но мисля, че никъде.

На яхтата се събрахме към петнайсет човека. Близнаците пъргаво вдигнаха платната. Бързо се отдалечавахме от брега. Сградите ставаха все по-малки, хората се изгубваха от поглед. Мирослав излезе от каютата с бутилка уиски в ръка.

— Наздраве, за новите бойци! — извика той и разпечата бутилката, която обиколи всички. — Роси, я раздай чаши и донеси още една бутилка! — каза той на едно от момичетата и се излегна блажено върху покрива на каютата. Носът на яхтата пореше водата.

— Филипе, я ми подай въжето! — помоли Мирослав.

— Какво въже?

— Ей онова бялото, за котвата.

Той отвърза котвата и завърза въжето за мачтата. След това изведнъж се бухна с него във водата, като вдигна фонтан от пръски. Яхтата продължи напред и когато въжето се опъна, Мирослав, повлечен на буксир, извика:

— Наздраве, компания!

В ръката си държеше бутилката и я надигна. Брегът почти се беше изгубил. Скоро на хоризонта се показа малък пуст остров. Като приближихме, близнаците ловко извиха платната и яхтата с плавен завой се долепи до пристана. Всички наскачаха.

— Водолазен взвод, строй се! — крещеше Мирослав, но никой не му обръщаше внимание. Неколцина постлаха едно платнище на пясъка и извадиха карти.

— Камене, няма ли да се спускаш?

— Днес не съм във форма — Камен беше седнал срещу едно мургаво момиче в четворката.

— Ако ти дам довечера да хапнеш нещо, котва да стана! — горещеше се Мирослав.

На яхтата освен близнаците, Емо, Мирослав и нас със Силвия останаха още три момчета и едно момиче. Близнаците вдигнаха платната и се отдалечихме от брега. В морето ги свалиха отново и хвърлихме котва.

Мирослав бясно ровеше в купчината от бутилки и костюми за харпуна си. Другите спокойно се обличаха.

— Силви, и ти ли?

Силвия също беше взела кислородна бутилка и затягаше тръбата към маската си.

— Миро, провери си клапана — каза тя. Завъртя крана на своята бутилка и се чу силно свистене. Близнаците вече бяха готови. Едно от момчетата скочи във водата, махна с ръка и се скри отново.

— Фил, остави този скафандър. Водата е топла — каза Силвия, като видя, че се готвя да нахлузя неопреновия костюм.

Момчетата скачаха едно след друго с харпуни в ръце. Последни се хвърлиха във водата единият от близнаците с момичето. Останахме тримата — Силвия, Емо и аз. Треперех от вълнение. Бях гледал по телевизията толкова филми с водолази и сега си представях как се потапям в тишината на морето.

— Спускал ли си се досега?

— Не.

— Слушай тогава.

Тя бавно и спокойно започна да ми обяснява какво трябва да правя. Емо слушаше и отпиваше от чашата си.

— Аз май по-добре да остана — каза той.

— Защо? — учуди се Силвия. — Толкова е лесно. А усещането е неповторимо.

Той решително грабна бутилките. Силвия провери клапаните на тримата и каза на Емо:

— Ти стой по-близо до яхтата! Хайде, Фил!

Скочихме едновременно във водата.

— Как си? — попита тя. — Имаш ли достатъчно въздух?

— Страхотно е!

— Хайде тогава!

Тя се потопи и аз се гмурнах след нея. Слязохме на три-четири метра и почувствах, че очилата притискат силно лицето ми. Опитах се да изравня налягането, както ми беше казала Силвия, и натискът отслабна. Тя се приближи до мен. Заплувахме напред, хванати за ръце. Приближихме още към дъното. То беше покрито с красиви корали. Разноцветните водорасли леко се поклащаха от движението на водата. Почувствах леко замайване. Всичко беше като в сън. Морето, дъното под нас, коралите, водораслите, прелитащите малки рибки и Силвия до мен, хванала ръката ми. Изпитах желание да я прегърна и да я притисна до себе си тук, под водата, толкова далече от хората и целия останал свят. Спрях да плувам и застанах срещу нея. Виждах през маската очите й — сини, много сини и нежни. Протегнах ръка и я погалих по рамото. Тя ми се закани с пръст. После вдигна ръце и ги обви около врата ми. Сърцето ми биеше лудо от близостта на нейното тяло и студената вода. Защо не можех да говоря? Бих й казал толкова много неща тук, под водата. Тя ми се усмихваше. Отново плувахме напред, хванати за ръце. Постепенно приближавахме дъното. Очертанията на камъните, коралите и водораслите станаха съвсем ясни. Протегнах ръка и ги докоснах. Беше толкова красиво! Изведнъж Силвия се устреми напред и взе нещо от дъното. Подаде ми го. Беше морска звезда. Жива морска звезда…

На яхтата се върнахме последни. Другите се бяха изтегнали на слънце и чакаха. На дъното лежаха захвърлени няколко риби, едната от които доста голяма. Отидохме до острова и прибрахме останалите. Когато се показа брегът, наближаваше три часът следобед. Взех въжето от котвата, завързах го за мачтата като Мирослав и се хвърлих в морето. То се опъна и ме повлече. Водата с лек плисък се разбиваше около раменете ми. Първата студена тръпка отмина и все повече се отпусках. От двете ми страни се мяркаха грамадни медузи. Не ми се излизаше от водата. Силвия стоеше изправена на борда и ме гледаше. Брегът вече бе съвсем близо и видях как една моторница се отдели, за да ни посрещне. Доплувах до нея.

— Какво стана с вас? — попита мъжът. — Изпуснахте обеда.

След половин час компанията ни седеше около две големи маси в ресторант „Оазис“. Нахвърлихме се като вълци върху храната.

— Фил, знаеш ли, че утре имаш рожден ден!

Вярно. На другия ден беше четвърти август и аз ставах на двайсет и две години.

— Какво? — Мирослав се надигна от стола. — Кой има рожден ден? Филипе, ти ли?

— Да.

— И си траеш! Това трябва да се полее!

— Бях забравил.

— Ще ти напомним.

На следващата вечер тайфата на близнаците празнуваше моя рожден ден. Мирослав и още няколко момчета бяха наловили риба, донесоха от стола каса бяло вино и се разположихме в едно чудесно кътче, настрани от почивната станция. Имаше дървени маси и столчета, а в края — малка къщичка с печка, грил и бар, осветен с червени лампи. Дончо и Калин донесоха магнитофон. От другата страна беше тенискортът, който служеше за дансинг.

— Филипе, наздраве! — извика Мирослав. — Близначките ряпа да ядат!

Някой беше казал, че компанията на близначките тази вечер е заела дискотеката още в седем часа. Много били ядосани, дето и днес се разкарвахме с голямата яхта. От три дена все не успявали да я вземат.

— Фил, добре ли се чувстваш с нас? — попита ме Силвия. Двамата танцувахме в мрака на тенискорта, настрани от останалите двойки. — Харесват ли ти моите приятели? Ние доста години вече сме заедно тук. Познаваме се от деца.

— Чудесни са! Особено близнаците.

— Те са много добри момчета. Състезатели са по водни ски. Утре ще караме водни ски. Искаш ли?

— Никога не съм карал водни ски.

— Нищо. Ще те науча. Много е лесно. Близнаците ще вземат моторницата и ще отидем навътре.

— И всичко това без…

— Филип, целуни ме! Толкова дълго те чаках!

Целунах я и отново ме обзе познатото замайване от устните на Силвия. Дълго останахме така.

— Ей, влюбените! Силви, рожденикът не е само твой. Филипе, ела да пийнем! — чух зад себе си гласа на Мирослав.

— Само мой е! — отвърна му Силвия и отново ме целуна. — Фил, нали си само мой?

— Да.

— И аз сам само твоя, Фил.

— Наистина ли?

— Нима се съмняваш? Само твоя и на никой друг…

След полунощ отидохме на брега. Емо засвири на китарата и над морето се понесе тъжният му глас. Дори и Мирослав мълчеше.

Къде си сега? Защо те няма, скъпа моя?

Слънцето отново залязва бавно над вълните,

а теб те няма. Денят си отива, а теб те няма.

Защо идва нощта без тебе, дългата студена нощ…

Силвия седеше до мен, облегнала глава на рамото ми, и гледаше морето. Времето беше ясно и над водата се бе образувала светла лунна пътека, която стигаше до самия бряг. Беше тихо и топло.

— Хубаво ми е с теб, Фил — прошепна тя и ме прегърна. — Кажи, че ме обичаш!

— Обичам те, Силви.

И отново тихото дрънкане на струните и гласът на Емо над вълните.

— Ти си бил страшен! — каза Мирослав, след като песента свърши. — Само китара си нямахме, ама сега близначките ще се изядат. Оня техният е гола вода.

— Миро, стига с тия близначки — обади се някой и Емо отново запя.

Не след дълго се появиха и самите близначки. Тяхната компания, над чиято конкуренция Мирослав непрекъснато се присмиваше, беше по-малка. Скоро двете китари вече свиреха в един глас. Близначките бяха мургави, със смолисточерни коси.

— Имам страшна идея! — провикна се Мирослав. — Ние си имаме двама близнаци, а вие — две близначки. Дайте да ги съединим и ставаме страшна банда! Ей сега ще ги оженим! Ставайте!

Всички с викове подеха идеята и след малко четиримата седяха един до друг, по двойки, и се смееха.

— Това е! Съединението прави силата! Да се изкъпем по този случай!

Мирослав хвърли дрехите си и се бухна във водата. Почти всички го последваха с викове и закачки.

— Никой няма да остане сух! — крещеше Мирослав от водата.

— Ще се изкъпем ли? — попитах Силвия.

— Нямам бански.

— Какво от това?

Мнозина се хвърлиха във водата голи, но това на никого не правеше впечатление. Изведнъж две момчета ме грабнаха и докато се усетя, ме хвърлиха с дрехите в морето.

— Дръжте го! С дрехите! Той има рожден ден! Ха-ха-а! — окуражаваше ги Мирослав.

Огледах се за Силвия. Беше изчезнала. След малко се появи, хвърли роклята и доплува до мен.

— Отидох да се преоблека. Фил, хайде да отидем навътре! Само двамата. Но ти си още с дрехите!

— Страшно е приятно така.

— И си дошъл до тук! Излез и се съблечи веднага! Може да се удавиш!

Хвърлих на пясъка мокрите си дрехи и двамата заплувахме право срещу лунната пътека.

— Силви! Филипе! Върнете се! — беше гласът на единия от близнаците.

— Усетиха ни. Да се връщаме.

Обърнах се и едва сега видях колко сме се отдалечили от брега…

Зазоряваше се, когато тръгнахме с Емо към Несебър.

— Филипе, гаджето ти е върховно. Откъде се познавате?

— Колежка ми е от Университета.

— Щастливец си ти!

Дните летяха един след друг. Обединяването на двете компании се превърна в повод за непрекъснати веселби.

— Друго е така — разправяше ми Мирослав. — Две-три години все отделно бяхме — ние в дискотеката, те в бара, ние на голямата яхта, те на малката. А сега е без грешка.

Денят беше необикновено горещ и лежахме на плажа под сянката на чадърите. До нас със Силвия се бяха изтегнали двамата близнаци и си говореха нещо. Емо беше влязъл във водата с едно момиче, Тони. През последните дни те често оставаха сами, настрани от другите. Не го питах за нищо. В петък той се беше обадил в завода да му пуснат неплатена отпуска и вече дума не отваряше за тръгване. Заслушах се в разговора на близнаците, който се водеше на все по-висок тон.

— Така ли? И на мене.

— Стига бе!

— Сериозно.

— Брат ми, не си прави майтап!

— Честен кръст!

— И после…

— Брато!

— Те са се сменили бе! — извикаха и двамата едновременно и уплашено се огледаха. Наблизо бяхме само ние със Силвия, която също се беше надигнала учудено. И двамата едновременно се хвърлихме един към друг и се затъркаляхме от смях. Данчо и Калин ни гледаха изчервени.

— Силви, Филип, ще си мълчите, нали? — тихо каза единият.

— Гроб сме. Ама… — тя отново се затъркаля от смях. — Страшен номер, а?

— Брат ми, да си призная честно, и аз мислех да ти подхвърля тази идея, ама ме беше срам.

— Стига бе, простак!

Този, който си го беше мислил, изгледа брат си и започна да се смее заедно с нас. Накрая и другият се присъедини и дълго не можахме да се успокоим.

— Значи те… — започваше някой и всички отново се заливахме от смях.

Ние със Силвия удържахме думата си и запазихме тайната, а близнаците от този ден нататък започнаха да се отнасят към двама ни подчертано приятелски. Пред нас си подхвърляха разни шеги.

— Брат ми, тази вечер коя ли ще е?

— Ухапи я по лявото рамо, за да си познаваш. Само да не объркаш. Защото моята ще я ухапя по дясното и ще оплетем работата.

— Глупости! Ще я ухапе само единият и готово. Но трябва да е сигурен коя точно от тях е.

— Иди разбери де! И те са еднояйчни като нас.

— Не, брат ми, единственият начин да им го върнем, е да се сменим и ние.

— А откъде да знаеш дали няма да е пак същата. Ако са се сменили и те?

— Точно това е идеята бе, брат ми! Те ще си мислят, че са ни сменили, а всъщност няма да са ни сменили. Усещаш ли? Минус по минус дава плюс.

— Ей, вярно! Ти си бил голям мозък!

А ние със Силвия примирахме от смях. Тайно помежду си наричахме тази история „трагедията на близнаците“.

— Силви, дай като жена един съвет как да разрешим този проблем.

— Според мен проблем няма — отговаряше сериозно Силвия, а очите й се смееха. — Напротив, трябва да бъдете доволни. Удряте с един куршум два заека.

— Я не се занасяй! Ако погледна повече близначка!

— Брат ми, и все пак не можеш да отречеш, че те ни дадоха една много ценна идея. Някой път ако свалиш хубаво маце, няма да ми откажеш поне една нощ, нали?

— Млъкни, мръсник!

Вече със сигурност различавах близнаците по това, че единият не беше съвсем разочарован от случая с близначките, а другият все го наричаше мръсник. Но кой точно е Калин и кой Дончо? Силвия реши въпроса.

— Калине, колко ти е часа? — попита тя веднъж „възмутения“.

— Аз съм Дончо — засмя се момчето. — Той е Калин.

Вече знаехме, че Дончо е недоволният, а Калин доволният от историята с близначките. Но скоро те спряха да говорят за това и отново ги обърках…

Дните летяха неусетно, нямаше дори и един час, в който да скучаем, за да усетя времето. Научих се да карам сърф и водни ски при това съвсем не лошо. Взимахме с близнаците някоя моторница и двамата със Силвия се качвахме на ските, а те управляваха. Научихме се да правим фигури — едното въже беше по-дълго и този, който беше на него, го повдигаше, а другият минаваше отдолу, или пък изравнявахме въжетата и летяхме, хванати за ръце над водата. Когато бяхме близо до брега, виждах как хората ни гледат, сложили ръка над очите си. После се сменяхме — аз карах моторницата, а близнаците се качваха на ските. Те бяха големи майстори. Изпълняваха сложни фигури, обръщания, скокове и всички от брега се изправяха да ги гледат, а аз гордо седях на волана, вперил поглед напред. Вече бях почернял и не се различавах от останалите. Кожата ми беше станала тъмна като на Силвия и вечер, когато танцувахме, чувствах слънчевата топлина под дрехите си, чувствах как тялото ми излъчва топлина към Силвия и нейната прелива в мен. Една вечер вървяхме с Емо по брега към Несебър.

— Филипе, знаеш ли каква е тази станция, в която попаднахме?

— Коя станция?

— В която са нашите хора. На Министерския…

— Не ме интересува! — разбира се, че знаех, но не исках да говоря за това.

Една вечер изпращах Силвия и тя каза, че трябва да се отбие в станцията, където майка й и баща й били на гости у някакво семейство. Влязохме през официалния вход и портиерът ни поиска пропуски. Тогава видях табелата над вратата. Силвия показа пропуска и ни пуснаха.

— Ако искаш, мога да ти дам пропуска на татко — предложи тя. — Ще кажа, че съм го изгубила, ако той изобщо се сети. Него тук всички го познават.

— Не, благодаря. Предпочитам да влизам през плажа.

— Извинявай, ако те обидих, Фил.

— Не, не си. Лека нощ.

Тя дълго ме гледа в очите, след това ме целуна и си тръгна.

А сега Емо ме питаше дали знам каква е тази станция.

— Не ме интересува! Какво значение има станцията? Ние всички сме приятели и…

— Филипе, не викай.

Бях повишил тон, без да се усетя.

— Просто те попитах. Какво си се разкрещял?

— Добре де, без да искам.

— Филипе, аз трябва да тръгвам към къщи. Кой знае какво ще ме прави бригадирът, като се върна на работа. Стана цял месец, откакто съм на морето. През лятото е много напечено с тези отпуски. Не знам дали са намерили човек за моята машина. Трябваше поне да се обадя. Направо ме хваща срам, като си помисля.

— Кога мислиш да тръгваш?

— Утре е неделя. Ще пътувам с нощния влак и сутринта ще отида направо на работа.

На другия ден си замина Емо. Почерпихме се, попяхме и вечерта го изпратихме на автобуса за Бургас. Тони беше много тъжна.

— Филипе, дай ми адреса си в София! — помоли Емо. — Като идвам някой път, ще ти се обадя.

— О, извинявай, не се сетих.

Написах адреса си на някаква хартийка и му го дадох.

— Ела. Тъкмо ще се видиш с Петьо и Васето.

— Приятно прекарване!

— Чао! Ще те чакам в София.

Тръгнахме си и ги оставихме двамата с Тони…

Вечерта бях сам в малката стаичка. Мина ми през ума да доведа Силвия тук, но се отказах. Точно пред нашия прозорец минаваше пътеката към тоалетната и непрекъснато някой тропаше по чехли или кашляше из двора…

Направихме чудесно пътуване до Албена. Аз отново карах ситроена на Силвия. Мирослав беше с червения „Форд“, имаше и още две коли. Вечерта останахме на бар. Сприятелихме се с група шведи и един от тях ни снима. Щракна ни двамата със Силвия, както си танцувахме, и веднага ни подари две цветни снимки.

— Фил, това не е на хубаво — каза тя. — Щом имаме снимка заедно, значи ще се разделим. Хайде да ги хвърлим!

— Откъде го измисли?

— Така съм чувала.

— Ние никога няма да се разделим. Какво значение има една снимка?

— Не знам. Искам да бъдем винаги заедно, Фил.

— Разбира се, че ще бъдем винаги заедно.

Вече пътувахме в колата, когато се сетих, че на излизане не видях снимката на Силвия.

— Забравих я в бара — усмихна се тя. Прегърнах я с дясната ръка. Пътят беше чист и не се налагаше превключване на скоростите. Карах първи в колоната и фаровете разсичаха мрака. На седалката отзад спяха единият от близнаците с едната от близначките. След нас беше червеният „Форд“ на Мирослав.

Като се прибрах в квартирата, беше вече светло. Точно си бях легнал и на вратата почука хазайката, за да попита дали ще плащам и другото легло, или да го обяви в квартирно бюро. Казах й да го обявява където ще, но само след няколко минути вече съжалявах. Тя се върна и започна да сменя чаршафите на леглото, а преди да изминат и два часа, тъкмо бях заспал отново, се появи пълен мъж с много бодър и оптимистичен вид, който страшно държеше да се запознаем. Каза, че бил ерген и понеже скоро навършил четирийсет и две години, решил да се жени, но все не можел да си намери подходяща партия и се надявал, че тук някъде по морето… Бил от Плевен и имал самостоятелен апартамент с две южни стаи. Докато подреждаше багажа си, трябваше да изслушам цялата му житейска история, която започваше с това, че дядо му… Човекът говореше толкова бързо, че така и не успях да вмъкна в неговия словесен поток молбата си да ме остави на мира, понеже не съм спал цяла нощ. Следобед се появих с натежала глава. Почти половината от тайфата липсваше. Силвия ме чакаше.

Вечерта си направихме тиха, отморителна вечеря в Казиното. След това я изпратих до хотела.

— Фил, ако искаш, можеш да се качиш. Майка и татко са в Бургас и няма да се върнат тази вечер.

Защо ми го казваше едва сега?

Силвия ме въведе в луксозен апартамент. Върху шкафчето, пълно с най-различни напитки, стоеше цветен телевизор.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Може.

— Уиски, нали?

— Да.

На развиделяване се измъкнах от хотела. Като се прибрах, моят нов съквартирант още спеше. Оставих му бележка: „Моля ви, не ме будете“ и се проснах като труп на леглото. Когато се събудих, изпитах чувството, че съм спал не повече от час. Но вместо да се развиделява, се здрачаваше. Денят бе много намалял. Наближаваше краят на август.

— Фил, в събота заминаваме за Созопол — каза ми Силвия вечерта. — Нали ще дойдеш?

— Не, Силви. Трябва да си отида за десетина дни у дома. От петнайсети септември съм на есенна бригада, а искам да се видя и с нашите.

— О, Фил, моля те, ела! Септември е чудесен в Созопол. Лятото отива на юг и ние след него. Аз питах Милко и той каза, че няма нищо против да дойдеш с нас. Знаеш ли колко е хубаво там!

— Не мога, Силви — вече бях останал почти без пари.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Цяло лято не съм си ходил у дома.

В събота вечерта си заминах. Няколко часа след като те потеглиха за Созопол.