Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (7)

VI

Вече бях истински студент. Четях, спях и пак четях. Денонощието някак странно се изместваше и разтегляше. В началото на сесията четях от сутринта до късно вечер, после си лягах и ставах, за да чета отново. Започвах обаче да лягам все по-късно и да ставам все по-късно. След един месец вече лягах сутринта и ставах привечер, за да чета цяла нощ. Тогава беше по-тихо и спокойно, ако се изключат ревовете на съседите от ВИФ, които бяха отчайващо еднообразни.

— Ида-а-ат!

— Кой иде, бе?

— Изпитите ида-а-ат! По двама, по трима и тук-таме по саме.

Но и ние вече не им мълчахме. Още при първия вик някой от наша страна се показваше и целият блок притихваше в очакване на новото остроумие.

— Стигал си викал, бе! Утре имам изпит по дълъг скок!

— Учителките! Учителките-е! Леле, утре имам изпит по бокс, а ми се скъса крушата!

— Сложи си я на мястото на главата! Все ще имаш нещо по-добро.

И малко след това отново:

— Ида-а-ат! Ида-а-ат!

И познатият диалог.

Цялата интелектуална мисъл на нашия блок, блока на Университета, беше впрегната в огромната задача да накара отсрещните да млъкнат. Но те бяха непобедими. Ние се смеехме на успехите на нашия лагер, те — на успехите на своя. Диалозите имаха различна продължителност и обикновено биваха прекъсвани от наша страна, защото ние наистина имахме да четем. Изпитите наистина идеха, а всички знаеха колко изпита имат спортистите и как четат за тях.

— Вижте, вижте-е! Един пропадна през етажа! Тренира за изпит по щанги-и!

— Олеле, страх ме е-е! Тоя какви мускули е хванал от писалката-а! — викаше спортистът, който поради намесата на някой от нашия лагер не беше получил отговор на заветния въпрос кой иде.

И след размяната на още няколко реплики невидимият наш колега се прибираше да чете, а между блоковете се понасяше прегракнал глас, нещо като вой на победата:

— Ида-а-ат! Ида-а-ат! Ида-а-ат!

След известно време нашите активисти предприеха друга тактика. С оръжието на противника, така да се каже.

— Ида-а-ат! Ида-а-ат! — провикваше се някой от нашия блок.

— Кой иде, бе? — отговаряха му веднага.

— Гюлетата ида-а-ат! По две, по три, дъжд от гюлета вали-и!

Това изобретение, разбира се, най-често се използваше като отговор на заветния въпрос от другата страна, на който ние отговаряхме, че ще вали дъжд от гюлета. Те пък твърдяха, че изпитите по двама, по трима както и някои поотделно са се запътили на талази към петдесети блок. Накрая представителите на двата лагера се прибираха в стаите си прегракнали и премръзнали от студ, за да се наведат отново над учебниците, и тези ревове диалози бяха може би най-приятното развлечение сред убийствената скука на сесията.

Никога не бях срещал нито бях виждал отблизо тези момчета. Веднъж обаче телефонът в нашия блок бе развален и отидох до техния, за да се обадя на Ваня. Изведнъж през вратата започнаха да влизат невероятно мускулести и широкоплещести мъжаги, натоварени с чанти и куфари. Гледах ги зяпнал — те бяха толкова много и всичките така яки, че свят да ти се завие. С тях шега не бива, казах си, по-добре е да не се закачаме с тях през прозорците. Докато си мислех това, а и все още никой не вдигаше телефона отсреща, чух боботещ басов глас почти до ухото си:

— Момче, да имаш в повече две стотинки?

— Да, да, заповядайте — смутолевих и му подадох единствената си монета, която бях приготвил да пусна, ако някой се обади. Бицепсът му сигурно беше колкото главата ми…

След това се промъкнах като паленце между мъжагите и с една не лоша скорост на състезател по спортно ходене се отправих към блока си.

Като разказах това на Симеон, той дълго се търкаля по земята от смях, преди да отговори:

— Ох, ох! Ох, ще умра! Ох! Знаеш ли какви са тия бе, Фильо?

— Че какви са? От ВИФ. Какви да са? — отговорих раздразнен.

— А бе, ти кьорав ли си? Не виждаш ли плакатите из целия комплекс?

— Какви плакати?

— Ох, какви плакати?! Ох, страшен си! Ами утре в зала „Христо Ботев“ се открива републиканското първенство по културизъм. Пристигнали са културисти от цяла България и са ги настанили в блока на ВИФ. Ох! И какво — даде му стотинките и хукна да бягаш, а?

На обед, като тръгнахме към стола, видях отстрани на блока залепен цветен плакат, който канеше желаещите да посетят първото републиканско първенство по културизъм. На плаката бе сниман мъж със страхотни мускули досущ като този, на когото си дадох стотинките. Върху лицето му, което се губеше между огромните бицепси, беше изписана приятелска усмивка…

И аз бях студент като всички други. Зад гърба ми оставаха изпит след изпит. В решителния ден ставах към шест часа сутринта, избръсвах се грижливо, обличах все една и съща риза, абитуриентския костюм. „Вземи го“ — бе казала мама, когато заминавах за София. „За какво ми е“. „Все да имаш някоя официална дреха“, едни и същи чорапи и обувки, една и съща носна кърпа — всичко едно и също. Симеон с полузатворени за сън очи ставаше, за да ми полее чаша вода пред вратата. Тръгвах по дългия коридор, а пред някои врати вече имаше малки локвички — тук всички тръгваха рано за изпит. „Да помолиш там момчето, с което живееш, да ти полива вода преди изпит“ — бе казала мама. У нас винаги тя беше вършила тази работа, винаги вървеше пред мен със старата кухненска чаша, когато ми предстоеше нещо решително.

Колкото и силни да бяха страхът и притеснението, денят на изпита така или иначе си беше празник.

— Утре ще слагаме скафандрите — смееше се Симеон вечерта преди всеки изпит. И той, макар вече трети курс, ходеше на изпит с абитуриентския си костюм, защото нямаше друг.

— Като реша да се женя, тогава ще си ушия. Сега за какво ми е? — отговори той, като го попитах дали да си ушия костюм. Мама настояваше.

Тези старомодни абитуриентски костюми придаваха празничност на нашите изпити. Когато облякох моя за първия изпит, във вътрешния джоб намерих поканата си за абитуриентския бал. Разтворих я. Вътре със ситния почерк на Мариана — „Фил, обичам те!“ М. 24 май и годината. Не знаех какво да направя с поканата. Стоях пред входа на блока, държах я в ръка, а покрай мен минаваха забързани момчета и момичета. Развиделяваше се. Прибрах поканата обратно в джоба и поех към спирката.

След третия изпит бях натрупал три шестици. Като гледах как другите треперят за тройки, страшно доволен от себе си се прибрах в общежитието и написах на един лист, който закрепих над леглото си: „Какво става? Аз ли съм толкова умен, или другите са ужасно глупави?“ Симеон видя листа, подсмихна се, но нищо не каза. След три дни беше последният ми изпит, най-лесният. На него получих четворка. Първата ми работа, разбира се, след като се прибрах в стаята, беше да скъсам листа. Ти не си най-умният, Филипе, другите имат шестици по фолклор, а ти имаш четворка. Колко си смешен, нещастнико! Веднага залепих друг лист с думите: „Само глупакът смята останалите за по-глупави от себе си.“ Някъде бях чел тази мисъл. Симеон погледна новия лист, подсмихна се и каза:

— Знаеш ли, от отличниците рядко става нещо голямо. Сега ми харесваш.

Но за негово съжаление аз си останах отличник.

След всеки изпит отивах в „Александър Невски“. Сядах на някой стол в полумрака и постепенно напрежението се оттичаше от мене. Из огромния храм се движеха хора, палеха свещи и разговаряха шепнешком. Този храм стоеше сред площада и вечно щеше да стои, неговите златни кубета с нищо не бяха се променили от това, че съм взел изпита с шест или с четири. Те не биха се променили и ако ме скъсат. Те биха си останали същите и ако въобще ме няма в този град, и ако въобще не съществувам на Земята. Едва ли биха се трогнали тези кубета, ако изобщо не съм се родил. Увлечен от тези мисли, забравил напълно за току-що взетия изпит както и за предстоящия, но не и за това, че не съм обядвал, аз се отправих към студентския стол на „Аксаков“, в който по правило имаше по-хубави неща за ядене, отколкото в мензата на Университета. Особено добре ми подейства „Александър Невски“ след четворката по фолклор. Като се прибави към размислите за вечността и фактът, че това беше последният ми изпит и на другия ден си заминавам за дома, че първата ми сесия най-после е свършила, ясно е, че причините да тръгна към стола с повишено настроение бяха повече от една.

Необикновено топъл февруарски ден. Слънцето напичаше, снегът навсякъде се беше стопил и хората вървяха по улиците с разкопчани палта. След като изядох две порции, бях си ги заслужил, се отправих към ЖП бюрото, като по пътя преброих парите, които имах, за да видя дали ще стигнат за билет за експреса, или ще трябва да пътувам с бързия влак. Не ми стигаха само двайсет стотинки. Трябва да пътувам с бързия влак, но затова пък до утре ще имам почти един лев, казах си, всяко зло за добро.

Седнах в автобуса със светлото празнично чувство, че през останалата част от деня вече няма да мисля за изпити, че имам една свободна вечер, а утре сутринта — във влака за дома.

— Ти ходи ли на екскурзията в Плевен?

— Не. Каква екскурзия?

— О, беше много хубаво!

Заслушах се в разговора на двете жени на задната седалка.

— Цели три дена. Разгледахме Панорамата, музея, картинната галерия. Първата вечер ни заведоха в една механа на Кайлъка — „Караджейка“…

— Ех, Мария, откъде ги намираш тези екскурзии?

— От съюза. Организират почти всеки месец. Сега ще ходим във Видин. Искаш ли да те запиша?

— Разбира се.

— И съвсем не е скъпо. Спим в хубави хотели. Из града се обикаля с автобус. Вечер — в ресторант. Ето в Плевен не бях ходила толкова години. Да знаеш как се е променил — широки улици, нови квартали. Толкова е чисто и красиво! А какво беше някога…

— Мария, май на другата спирка трябва да слизаме.

— Така ли? Къде сме? Виж, заприказвахме се и…

Нечия невидима ръка напипа рамото ми.

— Извинете, къде се намираме?

— Ами между…

Обърнах се и думите замръзнаха на устата ми. На задната седалка седяха две стари слепи жени и стискаха в ръце бели метални бастунчета. Шапката на едната беше леко разкривена. В първия миг изпитах чувството, че ме обливат със студена вода, после изведнъж ми стана горещо. Автобусът намали ход към спирката.

— Двореца на пионерите — почти извиках.

— Благодарим ви — казаха двете едновременно, надигнаха се и опипом се запътиха към вратата.

Какво ставаше с мен? Сълзи ли бяха това? Обърнах се към прозореца. Защо тази жена разказваше за неща, които не е видяла и никога няма да види? Защо не може да ги види? А дали наистина не ги е видяла? Само с очите ли може да се вижда? Сигурно — не. Иначе не би говорила така. Аз бях ходил толкова пъти в Плевен, но в музей никога не бях влизал, не бях разглеждал и Панорамата. Но ако исках, още днес можех да се кача на влака, да отида там и да ги видя. Да ги видя! Не бях ли щастлив само заради това, че виждам? За тези две жени — сигурно…

В общежитието цареше атмосфера на евакуация. Към входа се носеше непрекъснат поток от момчета и момичета, но вече не с костюми и деколтирани рокли, а отново с джинси. Те носеха куфари, чанти, сакове и заминаваха по родните си места. Сесията беше свършила. Съжалих, че си взех билет за следващия ден. Можех още тази вечер да съм у дома. Но нищо. Симеон и Иво също пътуваха утре. Сашо и Люси оставаха за поправките.

— Жалко за Сашо и Люси — бяха първите ми думи, след като разказах на Симеон как е минал изпитът.

— Сами са си виновни — той лежеше на леглото и пушеше. — Предупредих го да не се хваща да чете с нея. Знаеш ли, сега, когато цялото общежитие се опразва, ще учат отделно — всеки в стаята си.

— Защо? Да не са се скарали?

— Ами, не. Просто трябва да си вземат поправките.

Симеон отвори прозореца да изхвърли пепелника и изведнъж започна да се превива от смях.

— Фильо, ела бързо! Гледай, гледай!

Отсреща, в блока на спортистите, се разиграваше следната сцена: едно момче се беше провесило от прозореца на стаята и в ръцете си държеше една ска — на края й беше завързало канап. Целта му беше да хване с примката, която беше направило от канапа, един от закачените суджуци на прозореца на стаята под него. В тази стая имаше друго момче, което седеше на масата и четеше, но все още не беше видяло, че се опитват да откраднат деликатеса му. Крадецът отгоре не можеше да види, че в стаята под него има човек, и продължаваше опитите си да закачи с клупа подковообразния суджук. Най-после успя, издигна ската нагоре и с доволна усмивка грабна плячката. След това се насочи към следващото парче луканка. Но още в първия миг съседът му отдолу забеляза провесената ска пред прозореца, скочи с разярено лице, отвори и грабна извития й край. Това беше страшна изненада за крадеца, който и без друго се беше провесил твърде много навън. В момента на дръпването тялото му се показа още повече и зае положението на везна, чийто център на тежестта падаше точно върху стената на стаята. Викът му изразяваше изненада и ужас. Той опита да се задържи с краката за черчевето на прозореца, но не пускаше ската. Борбата продължи мълчаливо, като долният спортист се бореше единствено за отмъщение, а горният — за своята вносна ска и живота си. Явно този, на когото откраднаха луканката, беше по-силен от скиора и положението на крадеца ставаше критично. За негово щастие вратата на стаята му се отвори и момчето, което влезе, светкавично го хвана за краката, като издърпа горната половина на тялото му вътре. Долният, усетил увеличаването на съпротивата, започна бясно да крещи, с което рязко увеличи броя на зрителите от нашия блок. Чуваше се отварянето на все повече прозорци и въпроси, примесени с неистов смях:

— Какво става?

— Онзи отгоре му крадеше суджуците — обясни някой и от всички страни се чуха нови смехове. Явно имаше и други, които като нас наблюдаваха събитието от самото начало.

Борбата вече ставаше неравна и горните двама започнаха да издърпват ограбения навън от прозореца. Тъй като до този момент той не беше получил подкрепление въпреки отчаяните си викове, реши, че борбата е загубена, пусна рязко ската и отправи към горния етаж ругатни, в които се споменаваха майките на всичките му обитатели. Крадецът и неговият съквартирант се изтърколиха в стаята, а ската се завъртя във въздуха и удари силно горната страна на прозореца. Ограбеният им съсед бясно се втурна към вратата, сигурно за да се качи горе и да продължи битката лице в лице с врага, но продължение на драмата не последва. Двамата явно се бяха заключили, за да изядат плячката на спокойствие.

Никога не съм се смял така. На моменти чувствах остри болки в корема и недостиг на въздух, сякаш някой ме души. Доста време се търкаляхме със Симеон по земята и до вечерта, щом някой от двамата споменеше за случая, отново започвахме да се смеем до припадък, като през сълзи си припомняхме все нови и нови подробности…

До късно през нощта играхме бридж. Аз и Мима, която днес също беше взела последния си изпит, срещу Симеон и Иво. Утре всички пътувахме. След ден-два общежитието щеше да опустее. Щяха да останат само чужденците, които нямаха къде да отидат. Също както на Нова година.

След новогодишните празници аз се върнах пръв и намерих в нашата стая всичките четиринайсет корейци. Като ме видяха, те се изнизаха тихомълком и отидоха в стаята на Ча и Сашо. Вечерта се върна Сашо и те се пренесоха в стаята на Ли, докато си дойде Иво, който живееше там. Така обикаляха от стая в стая, докато всички момчета на етажа си дойдоха и те отново се пръснаха. Странни момчета бяха корейците. Отначало не можех да ги различавам, а после дори научих особените им имена и се оказа, че те също са много различни един от друг, макар че всички имаха тесни очи и скулести лица. Нашият Пак беше тих и затворен, Ча беше весел и общителен, с него можеше да се говори за всичко. „Ча, харесват ли ти българките?“ — питаше го понякога Симеон, а той се смееше. Ли, който живееше с Иво, беше най-възрастен от всички — към четирийсетгодишен или поне така изглеждаше — той беше нещо като отговорник на групата. Всички го слушаха, а като станеше да си тръгва, ставаха и те. Корейците до един учеха руска филология. Първи бяха дошли в България Ли и Ча. Двамата за пет години само веднъж си бяха ходили у дома и най-добре говореха български. Но Ли почти не общуваше с нас, знаехме само, че в Корея той има жена и две деца. Всички ходеха с еднакви сиви сака и панталони, като на левия ревер на саката си имаха една и съща значка. Никога не видяхме някой от тях без значка, а веднъж, като търсех гума в чекмеджето на Пак, видях двайсетина такива значки, забодени върху няколко картончета. Странни момчета бяха корейците. Странни и добри. Никога не вдигаха шум, почти не пиеха, само понякога си купуваха две-три бири за всички и тогава пееха тихо монотонни корейски песни, но щом някой от нас се появеше, почти веднага прекъсваха и по безгласния сигнал на Ли напускаха стаята, като взимаха със себе си недопитите бири, за да продължат другаде, ако стаята на някой от тях е свободна.

— Ча, защо всички ходите така еднакво облечени? — попитах веднъж съквартиранта на Сашо.

— Защо еднакво? — направи се той, че не разбира за какво става дума.

— Ами с едни и същи сака, панталони.

За значките си замълчах. Пак ми беше показал картички и албуми от Корея, на които хората също бяха облечени еднакво.

— Така си ходим — каза Ча. — Така е по-практично. Виж, жените носят разни шарени рокли и дрънкулки. Но ние не се кичим като тях.

Жените на снимките, които бях разглеждал, наистина бяха облечени в разноцветни рокли в ярки тонове.

Никога повече не стана дума за това. Приемахме тези момчета такива, каквито са, и бяхме доволни, че сме се паднали да живеем с тях, а не с някои други чужденци, с каквито беше пълно общежитието. Нашите корейци бяха тихи и странни…

След кратката ваканция, прекарана у дома, трябваше отново да се върна пръв, за да започна шофьорски курс, и отново намерих корейците в нашата стая. Почерпих ги със сладки и разни други неща за ядене, които бях донесъл от къщи, те мълчаха и бавно отхапваха, а след това напуснаха стаята, за да отидат в стаята на Ча, и през стената няколко дена слушах разговорите им на техния странен език, а вечер, на здрачаване — песните им, долитащи сякаш от другия край на света.

Шофьорският курс беше отдавнашна моя мечта и едно от нещата, които стояха на първо място в плановете ми за след казармата. Татко никога не ми беше давал да карам нашия стар „Москвич“, каквито и доводи да представях, а някои от съучениците ми в гимназията караха доста добре — бащите им ги учеха, като излизат извън града. На всичките ми приказки и молби татко отговаряше:

— Вземи си книжка, тогава карай колкото щеш. А другите не ме интересуват. Те отговарят за себе си.

И така, аз започнах първите си занятия в курса, без никога да съм пипвал волан. Отначало изоставах от другите, които повече или по-малко бяха опитвали, но бързо ги настигнах. Най-добре от нашата група караше Наим. Той беше палестинец и работеше като неврохирург в Медицинска академия. С него още на първото занятие станахме приятели. Случи се да седнем заедно — той беше заел последната маса, а всички останали се бутаха да се настанят напред. След курса Наим ме покани на гости в своята стая. Той живееше на общежитие в деветнайсети блок и ме почерпи с арабско кафе. Кафето имаше същият вкус като онова, което пих при момичето от Сирия, когато отидох да й занеса преписаните лекции. Стените в стаята на Наим бяха покрити с палестински реликви, а точно над леглото му висеше национална кърпа, която, както ми обясни той, е символ на тяхното движение за свобода. Върху кърпата беше закачен цветен портрет на Ясер Арафат. Много пъти след това ходех у Наим. Той имаше приятелка на име Адриана, която следваше в Икономическия институт. Много вечери сме прекарвали в разговори тримата. Ние с Адриана, седнали на двата стола, а между нас — Наим, облечен с бялата си роба до земята, която слагаше винаги когато си е вкъщи. За много неща говорехме, но никога за Палестина. Запознах се с доста приятели на Наим. Най-често при него идваше Никола. Никола беше художник. Той рисуваше хубави картини, но се занимаваше най-вече с плакати. Много негови плакати се издаваха по цял свят. В тях той разказваше за борбата на своя народ и винаги когато дойдеше, носеше някакво списание или вестник от Англия или Франция, Съветския съюз или Швеция, Бразилия или Австралия — откъде ли не. В тези списания имаше негови плакати. Никола понякога ни подаряваше списанията. Наим имаше цял рафт в библиотеката си, изпълнен с вестници и списания от Никола. Но за Палестина никога не говорехме. Само веднъж, като разгръщах своето тефтерче, за да запиша нещо, кой знае защо отворих отпред, където имаше данни за населението и територията на държавите. Започнах да търся Палестина. Азия. По азбучен ред. Оман, Пакистан… Саудитска Арабия. Отново. След Пакистан пишеше направо Саудитска Арабия. Нямаше Палестина.

— А! Ама защо… — възкликнах, но бързо се усетих и затворих тефтерчето. Вече беше късно.

— Какво има? — попита Наим.

Отворих тефтерчето и му показах страницата. Той дълго я гледа, след това хвърли поглед към рафта с вестниците и списанията на Никола и отново закова поглед в тефтерчето. Разлисти го няколко пъти и ми го върна, без да каже нищо.

Наим беше най-веселият в нашия курс. Непрекъснато пускаше някакви шеги на своя безупречен български, но дали заради акцента, или по някаква друга причина шегите му звучаха по-смешно, отколкото ако ги беше казал който и да е друг. Понеже той беше номер тринайсети, а аз — номер петнайсети, на кормуване се паднахме в една тройка. Наим караше спокойно и без каквото и да е напрежение по заледените и хлъзгави софийски улици и непрекъснато говореше нещо. Веднъж го чакахме пред авто-мото клуба, но той закъсня. Качихме се, аз седнах зад волана и вече щях да потегля, когато забелязах в огледалото, че по улицата се движи с бясна скорост червен изкалян „Мерцедес“. Реших да го изчакам да подмине, но той намали, заобиколи нашата кола и спря пред мен. Вече отпусках амбреажа, за да потегля, когато вратата му се отвори, от него изскочи Наим и замаха с ръце да почакаме. Гледах го като втрещен.

— Извинявайте, задържаха ни в болницата — каза той, като се тръшна на седалката. — Добре че взех колата на един приятел. Щях да закъснея за кормуването. Имаше задръстване и докато стигна до тук…

Като свърши курсът и взехме книжки, се позагубихме с Наим. През есента срещнах Никола в автобуса. Той ми каза, че Наим е загинал през лятото в Бейрут. Работил в някаква болница.

— Неговият кабинет бил на първия етаж — разказваше Никола. — Но се качил на четвъртия етаж да вземе нещо. В този момент паднала бомба и разрушила целия четвърти етаж. А тези, които били долу, останали живи.

Нямаше го вече веселия Наим, лекаря неврохирург, номер тринайсети в нашия шофьорски курс, Наим, с когото толкова пъти бяхме кормували заедно.

Влязохме с Никола в някаква кръчма да изпием по една ракия за бог да прости.

— Аз също заминах — разказваше той. — Трийсет хиляди студенти от цял свят се бяхме събрали в Дамаск. Но границата беше затворена и не пускаха никого. Хотелите бяха претъпкани. Някои спяха по улиците. Най-после дадоха разрешение за двеста души лекари. Наим замина с тях.

Тази вечер научих тъжната история на Наим. Семейството му било пръснато преди много години. Някога той следвал в Италия, но го изгонили заради една студентска демонстрация. После учил в Съветския съюз, накрая специализирал в България. А в Израел още като юноша лежал повече от година в затвора. Дълго ми разказваше Никола за него. Първата ракия отдавна беше изпита. Напихме се и накрая си поплакахме за Наим. Никола ме покани да спя при него в общежитието и в Студентския град слязохме на последната спирка, точно там, откъдето някога тръгвахме с учебната кола на кормуване заедно с Наим, минахме покрай деветнайсети блок, където на седмия етаж беше неговата стая. Прозорецът му светеше и двамата дълго стояхме с вдигнати глави и очи, вперени в светещия прозорец. Прозорецът на Наим, номер тринайсети в нашия шофьорски курс. Какво беше станало с неговата бяла палестинска дреха, с кърпата и портрета от стената, с бедната му покъщнина и неговите скъпоценни реликви? Къде бяха те сега…