Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (14)

VI

Откъде да знам, когато се съгласих да стана дежурен редактор на броя, че именно с този брой на „Студентски глас“ ще приключи моята кариера на университетски журналист?! Няколко дни сновах като луд между редакцията, печатницата, коректорите и цинкографията. Броят трябваше да стане най-хубав от всички, нали бях обещал на Силвия. С нея се виждахме само на лекциите и упражненията и винаги сядахме един до друг. Останалите след няколко дни приеха това като нещо нормално и престанаха да се споглеждат. Още повече, че се появи нова клюка — Лъчезар и Галя от пета група оплели конците и ще се женят. Нас сякаш ни забравиха. Казах на Силвия, че през другата седмица я каня на вечеря в японски ресторант, само двамата. „Чудесно“, усмихна се тя. Още на другия ден й бях разказал за приключението с прескачането на оградата и тя дълго се смя.

— Разбойник! Чак в дванайсет през нощта си се сетил за мене. Какво си правил дотогава?

— Бях в редакцията.

— Значи първо редакцията, после аз, така ли?

— Имаше други хора и не беше удобно да ти се обадя. А като позвъних, майка ти вдигна телефона.

Най-после броят беше отпечатан. До късно вечерта го сгъвахме с Митко и Стоян, за да е готов на другия ден за продажба. На сутринта изкарахме количката с вестници пред трите входа и по коридорите. На всяка от тях стоеше картонена кутийка, в която съвестните купувачи трябваше да пуснат пет стотинки за вестника. Моята колона на дежурния редактор беше посветена на наближаващата Нова година и на приятните предстоящи преживявания, свързани с цвърчащи пържоли и червено вино. Над текста се мъдреше собствената ми особа, изкарикатурена с вилица в ръка, а на вилицата — набучено цяло прасенце с лимон в устата.

Сутринта се качих в аудиторията и подарих на Силвия два броя, а по обед тръгнах да събера първите пари от продажбата. До количката пред стълбите към мензата заварих едно момче, което обираше по-едрите стотинки от кутийката. То ме погледна и се отдръпна леко. Взех кутийката и я изсипах в шепата си.

— Мъжки, няма ли да оставим нещо, а? — попита ме момчето, явно възмутено от това, че измъквам всичките пари под носа му.

— Какво? Я върни парите! Аз съм от редакцията.

— А си гледай кефа, бе!

Беше малко по-високо от мене, но по-слабо.

— Дай парите, ти казвам! — Бях готов да го фрасна в лицето.

— Айде бе, сега за един лев… — Отдръпна се той поуплашен.

— Дай веднага парите! — Пристъпих към него.

— Добре де, стига си викал! Много важно като си от редакцията.

Той бръкна в джоба си и изсипа десетина монети обратно в кутийката.

— Изчезвай!

— По-полека, де! — измърмори момчето и изчезна към мензата.

Точно разправях това приключение в редакцията, когато в стаята нахълта ядосан възрастен мъж с костюм, бяла риза и вратовръзка. Той държеше отворен вестник в ръка и го тикна пред лицето на Стоян.

— Кой е писал това?

— Ама аз… не знам. Аз не съм…

— Кой е писал това! — повтори заканително мъжът.

— За какво става дума? — намесих се. — Аз съм дежурният редактор на броя.

— Ще ви дам аз едни дежурни редактори! Ще ви изхвърля от Университета, да ви ясно!

— Вижте какво, дайте да се разберем. Кажете най-напред кой сте, а после…

— Ти ли ще ме питаш кой съм бе, момче?!

— Извинете, но…

— Кажи ми кой е писал това?

Пръстът му сочеше в рубриката „Хроника“, където пускахме съобщения из живота на Университета. „В град Болоня, Италия, се проведоха тържества по случай шестстотин годишнината на Болонския университет. Между официалните гости бяха и представителите на СУ «Климент Охридски» — проф. д-р Ст. Панайотов, заместник-ректор по международните въпроси, и другарката Валентина Филипова.“

— Питам ви кой е писал това?

— Не мога да ви кажа. Информациите идват…

— Ще ми кажете вие, ей сега ще ми кажете!

Мъжът изхвърча от стаята.

Още същия ден работата се изясни. Професорът, този който се бе развикал в редакцията, отишъл в командировка до Италия и взел със себе си въпросната Валентина Филипова, машинописка в Ректората и негова любовница. Някой решил да си направи шега и изпратил информацията до вестника, която Митко ми даде заедно с материалите за броя. Броят беше отпечатан и разнесен по всички факултети и канцеларии. Иди, че се оправяй! Някой трябваше да опере пешкира и този някой се оказах аз.

— Филипе, покрий се за известно време пък след два-три месеца, като се забрави всичко, пак ще си идваш в редакцията — посъветва ме Митко.

Още в следващия брой името ми беше свалено от списъка на редколегията и никога вече не се появи там…

По време на вечерята в японския ресторант разказах на Силвия историята с професора и тя щеше да припадне от смях. Стотината лева, които бях спечелил от броя на вестника и трите следобеда на Сточна гара, хвръкнаха за няколко часа. Не съжалявах. Беше ми приятно да съм със Силвия и да плащам с пари, спечелени от мене.

Пред техния вход дълго се целувахме.

— Искам да бъдем и през нощта заедно, Силви.

— И аз, Фил. Но не можем.

— Ела с мен в квартирата! До нас има една стая на хазаите, която се отключва с…

— О, не мога! Късно е, сигурно вече се безпокоят за мене.

— Силви…

— Наистина не мога, Фил. А искам, страшно много искам, повярвай ми! Но просто е невъзможно. Трябва да се прибирам. Ще си мисля за теб, докато заспивам.

Тя отвори вратата и изтича по стълбите…

Сесията наближаваше, а не бях чел нищо. Дори нямах учебници по всички предмети. Свободното ни време минаваше в работа по квартирата. Петьо проявяваше все по-нарастващ ентусиазъм. Една вечер, като се прибрах, беше изнесъл всичко в салона и боядисваше дъските на пода с кафява блажна боя. Три нощи спахме отвън, докато изсъхне. В събота вечерта се върна с две сандъчета от лимони. Свил ги от съседния зеленчуков магазин.

— Страшна етажерка ще стане! Хайде, обличай се, ще вземем още четири и утре ще ги сковем! На „Оборище“ до плод-зеленчука има.

В неделя се заехме с дърводелство. Наистина имахме нужда от етажерка. Книгите ни стояха натрупани върху една свободна пружина в салона. Васко ни даде пирони, но чукчето му беше малко. Слязох долу до хазаите да поискам някой по-як чук или тесла, но ги нямаше. Позвъних на съседите от първия етаж. Отвори ми млада жена. Бях я виждал само веднъж — отключваше вратата и ми каза „добър ден“.

— Извинете, имате ли да ми услужите с чук или тесла? Аз съм от квартирантите.

— Сега ще проверя. Заповядайте.

Тя отвори вратата и ме въведе в голяма стая. Около масата седяха на чаша кафе възрастна жена, която бях виждал няколко пъти да простира пране на двора, и млада двойка.

— Мамо, това момче е от квартирантите на Хаджиангелови.

— Заповядайте. Запознайте се. Това е господин Гяуров, госпожа Гяурова.

Господин Гяуров! Да, това беше младият диригент от Операта, синът на…

— Нашият съсед, господин…

— Хаджипетров. — Защо го казах? Всеки ден те минаваха покрай пощенската кутия, на която беше написано името ми — Филип Петров.

Представих се, стиснах дланта на младия човек и целунах ръка на жена му. Последното действие съвсем не подхождаше на дрипавия ми анцуг, който от прането след пренасянето на цимента бе придобил неопределен цвят.

— Едно кафе? — попита домакинята.

— Може. Всъщност аз…

Тя стана, донесе чаша от бюфета и ми наля.

— Обсъждахме новата постановка на Операта, „Атила“. Може би не сте успели още…

— Гледах я. И много ми хареса.

— Така ли? — Жената беше искрено учудена. — Значи ще ме подкрепите. Точно казвам на господин Гяуров, че неговото дирижиране е нещо, което досега не сме виждали. Особено във втората част…

— Но моля ви, госпожа Белопитова! Нека оставим критиците да…

— Критиците?! Вярвате, че ще ви оценят по достойнство? Твърде дълго сте живели в странство и много неща тук ви предстои тепърва да разберете. Това го запомнете от мен.

В този момент влезе младата жена с чисто нови чук и тесла.

— Това е за вас — Тя се приближи към масата. Гяуров се обърна и при вида на надвисналата над главата му тесла с блестящо острие се дръпна уплашено.

— Ами аз да тръгвам. — Станах и поех ценните сечива в ръка.

— Но моля ви! А кафето? — възпротиви се старата. — Седнете, искаме да чуем и вашето мнение.

Оставих чука и теслата на един фотьойл и седнах отново.

— Аз много не разбирам, но в антракта чух, че хората са възхитени от вас.

Младият човек притеснено въздъхна.

— Видяхте ли? — тържествуваше старата Белопитова. — Всеки ще ви го каже. Имаме чудесна публика и на нея може да се разчита. А как се справихте с оркестъра? Сигурно сте имали много проблеми.

— О, не. Всички са чудесни инструменталисти. Нужен е само такт и взаимно уважение.

— Внимавайте с тях. Могат да ви подведат. Гледат, че сте млад и… Трябва да им се наложите.

— Те така ме уважават.

— Как няма да ви уважават?! Толкова от тях са работили с господин баща ви. Ех, кога беше това! С господин Гяуров заедно започнахме — обърна се тя към мен. — Той беше млад бас, а аз — младо сопрано. Ех, години, години…

— Той е запазил чудесни спомени за вас.

— Да. Спомени. Какво друго ни остава вече.

— Но, госпожо, вие сте още млада!

— Колко сте любезен! Мина нашето, мина. Някога играехме с баща ви във „Фауст“. Аз бях Маргарита, той — Мефистотел. Ех, времена!… Как са родителите ви?

— Благодаря, добре. Работят, пътуват. Страшно са натоварени за година-две напред.

— Да. Николай успя. Милано, „Ла Скала“. Още са там, нали?

— Да. Но почти не се спират у дома.

— Така се радвам за него! Голям певец е баща ви, млади момко, голям певец! Ако се чуете по телефона, непременно го поздравете от мен. Ще ви бъда много задължена.

— Разбира се, че ще го поздравя.

— Вие тръгвате по неговия път. Имате неговия талант. Очаква ви голямо бъдеще, аз ви го казвам. А на господин Гяуров предайте така: „Гергана Белопитова не ви е забравила и се радва за вас.“ Точно така му кажете.

Май трябваше да тръгвам. Станах, извиних се, че ме чака работа, и взех инструментите.

— Много ми беше приятно, млади господине. Ех, млади хора, всичко е пред вас.

— Довиждане, приятен ден.

— Благодаря ви. Всичко най-хубаво.

Сбогувах се и с останалите и отидох да кова горе. Етажерката стана чудесна.

На другия ден разказах на Силвия за случайното си запознанство с младия Гяуров.

— Така ти завиждам, Фил! — въздъхна тя, а като стигнах до момента с чука и теслата, се засмя:

— Той сигурно за пръв път вижда такива неща…

Нова година, заверка на семестъра и отново водовъртежа на сесията. Дните и нощите започнаха да се сливат. Със Силвия се виждахме от изпит на изпит. Никога не влизахме заедно. Винаги аз бях между първите, а тя — с последните. След като излезех, й разказвах как минава изпитът и все я молех да влезем някой път заедно. Исках да я видя как говори, как се държи. Защо другите можеха, а аз не?!

— Фил, ще се смущавам от теб и нищо няма да излезе. Не мога, честно.

Отмина сесията и аз за пръв път след изпитите останах в София. Почти по цял ден бяхме заедно със Силвия — на кино, на театър, на опера. Вече бях задлъжнял до гуша на Петьо, на Владо, на Васко, на Огнян, на кого ли не, но упорито отказвах тя да плаща каквото и да било.

През март Силвия замина с баща си за един месец във Франция, а аз се върнах на Сточна гара. Марин вече беше вътрешен човек там, но никога не отказваше да работим заедно, макар че той сам свършваше три четвърти от работата.

— Стабиляга си ти — обичаше да казва Марин. — Ще завършиш, ще станеш голям човек, а ние ще си останем тук.

Давах му книги и той наистина много четеше. Обвиваше книгата с вестник и когато имахме свободно време между вагоните, се мушвахме във фургона и четяхме — той някой роман, а аз за упражнението на другия ден. Най-много му харесваше Ремарк.

— Това се казва писател! — въздишаше Марин. — Започнеш ли книгата, не можеш да я оставиш каквото ще да става. Ти ми отвори очите, Фильо! Знаеш ли, никога не съм чел толкова през живота си. Ти си голяма работа!

Доста позаякнах през тези седмици. Мехурите на ръцете ми изчезнаха и на тяхно място се появиха твърди мазоли. Със сините дочени дрехи и ватенката приличах на истински хамалин. Постепенно се разплатих с всички и започнах да събирам пари за завръщането на Силвия. Един-два пъти в седмицата отивахме в „Бумбара“ да изпием по ракия. Това ставаше обикновено в понеделник или вторник, защото в събота и неделя работехме до късно. Тогава имаше малко хора и падаха най-хубави пари. В един такъв понеделник не издържах и разказах на Марин за Силвия. Той дълго ме слуша и накрая отсече:

— Зарежи я тая работа! Ще ходите, ще ходите, пък накрая ще си намери някой друг. Ти затова ли бачкаш? За да си харчиш заради нея парите. Това са жените, брат ми. Докато имаш пари, всички са твои. Свършат ли парите, изчезват, преди да се усетиш.

— Там е работата, че с нея не е така. Тя има много пари и иска да живеем и двамата с тях.

— Виж, това е друго нещо. Значи яко е лапнала по тебе. Тогава дръж здраво и ако можеш, жени се! Хем ще си оправиш живота, хем ще останеш в София.

— Какво? Да се оженя за парите на баща й? Никога!

— Ти не я ли обичаш бе, човек?

— Обичам я. И точно затова няма да го направя.

— Е това не мога да го разбера. Мадама с баща професор, пълна с мангизи, а ти да бачкаш тук, вместо да си гледаш кефа.

— Ще бачкам! Защото си имам достойнство и…

— Ей това ми харесва в тебе! Фильо, хайде да те водя у нас! Имам ракийка, ще си допием. Мама е нещо болна, ама ние тихичко. Тъкмо ще те запозная със сестра ми.

— Късно е. Хайде друг път. Пък и утре от седем и половина съм на училище.

— Не! Щом съм казал, тръгваме!

Марин живееше в малка, неизмазана къщичка, доста далече от последната спирка на трамвая. С влизането той изведнъж се промени.

— Шт! Тихо! Мама може да е заспала.

Въведе ме в кухнята. Върна се след няколко минути и каза:

— Ако искаш, може да отидем в моята стая.

— По-добре да останем тук. Ще пушим, ще се задими. В стаята се появи слабичко, нежно момиче с коса, вързана на плитка.

— Добър вечер — поздрави тихо то.

— Това е сестра ми. Запознайте се!

— Дора.

— Филип.

Марин извади от хладилника бутилка ракия, а от шкафа — бурканче с кисели краставички. Момичето взе чиния и започна да реже краставичките на колелца, поля ги с малко олио и ги сложи на масата заедно с две вилици.

— С батко ти Филип работим заедно — каза Марин. — Ела де, седни малко при нас! Той е студент по литература. Нещо ако трябва за училище, винаги ще ти помогне. Нали, Фильо?

— Разбира се.

— Тя по математика и по физика е без грешка. Ама разказвателните предмети не й вървят много. Днес изпитваха ли те по нещо?

— Не. Върнаха ни контролните по химия.

— Е?

— Пет плюс.

— Браво! Какво ти казах, умница ми е тя. Дорче, мама как е?

— По-добре. Каза, че утре ще ходи в завода.

— Добре, мойто момиче. Хайде сега, отивай да си лягаш, а ние с батко ти Филип ще си поприказваме малко.

— Лека нощ — каза тихо Дора и излезе.

— Видя ли каква ми е сладурана! Тя оня го разкара, казах ли ти? Един ден й казах: „Малка си още, батко, гледай си училището пък и за това ще дойде време.“ И ме послуша. Оня какво си мисли, че като няма баща и… Решил съм, Фильо, пет години ще бачкам като вол, но ще я пратя да следва. Аз като не можах, нека тя поне да завърши нещо. Умна ми е сестричката. Старият много я обичаше. „На татко звездичката“ — така й викаше. Звездичка… — Марин въздъхна, допи чашата си и си наля отново.

— Фильо, пий бе! Ракия има. Аз си държа вкъщи по едно-две шишета. Но тук не пия. Освен ако дойде някой. Сам никога не пия. Това ми е закон. Наздраве.

— Наздраве.

— Май ти се приспа, а? Виж какво, дай да отидем оттатък, ще си легнем и ще си говорим. Дорчето спи при мама.

Двете легла в другата стая бяха оправени. Одеялата бяха отметнати настрани и откриваха чисти чаршафи.

— Леглото винаги така ме чака — похвали се Марин. — Когато си дойда, леглото оправено, готово за спане. Много ме гледа моята сестричка.

Над бюрото имаше голяма снимка в проста дървена рамка. Бащата. Легнахме и май веднага сме заспали…

В неделя отново бачкахме заедно с Марин. Денят беше топъл и слънчев. Разтоварвахме бордюри. Бяхме хвърлили ватенките и точно щяхме да спираме за обедна почивка, когато Марин ми свирна.

— Фильо, я виж!

По перона срещу нас вървеше Силвия. Беше облечена в снежнобяла пелерина, бели ботуши и с голяма найлонова чанта в ръка. Дъхът ми спря, като я видях. Първата ми мисъл беше да се скрия във вагона, но в същия миг тя ме забеляза.

— Филипе!

— Силви!

Двамата се затичахме един срещу друг и след миг тя беше в прегръдките ми. Чантата тупна на земята.

— Силви! Кога пристигна?

— Фил!

— Как ме намери тук? Кой ти каза?

— Фил! Фил!…

Гласът й ставаше все по-задавен. Нещо ме сряза право през гърдите. Отдръпнах се и я погледнах. По лицето й се стичаха сълзи и падаха по бялата пелерина.

— Фил! Защо, Фил?! Защо?!

По снежнобялата й дреха бяха останали петна от мръсната ми куртка. Някаква буца се свиваше в мен и пълзеше към гърлото ми.

— Силви! Какво има? Кажи! Какво се случило?

— И питаш какво се е случило! — гласът й трепереше. — Тук ли изкарваш парите си? За да плащаш, когато сме заедно?! О, Фил! Каква съм глупачка! Трябваше да се сетя. Защо, Фил, защо?!

— Но какво лошо има в това? Работя и печеля. Печеля с честен труд.

— Работиш и печелиш! О, Фил, моля те, не говори! Ти мъкнеш бордюри, а аз тази сутрин пристигнах от Париж. Моля те, Филипе…

Тя ме прегърна и заплака с глас на рамото ми. От косата й се носеше някакво страшно приятно ухание, ухание направо от Париж. Айфеловата кула, „Шан з’Елизе“, Монмартър, Триумфалната арка. Тя беше ходила на всички тези места.

— О, Филипе! Филипе!

Обърнах се и видях, че до нас стои Марин. Гледаше объркан и смутено пристъпваше от крак на крак.

— Силви, недей! Силви! Погледни ме!

Тя вдигна глава, като още хълцаше, и се опита да ми се усмихне през сълзи. Видя Марин и започна да бърше очите си с ръце.

— Извинявайте. Аз съм ужасна.

— Запознайте се! Това е Марин, мой приятел. Работим заедно.

Той неловко подаде ръка, като преди това я избърса в панталона си.

— Аз съм му говорил за теб.

— Да, Фильо ми е разправял… Той е голяма работа. Ние двамата с него… — Марин се опита да каже още нещо, но се почеса по главата и млъкна.

— Силвия днес пристига от Париж.

— От Париж?! Еха-а…

Тя се обърна с гръб към нас и извади бяла кърпичка. Марин погледна към нея, след това ми хвърли въпросителен поглед. Кимнах с глава.

— Ами аз да отивам да бачкам. Довиждане.

— Довиждане. — Силвия се обърна и се усмихна. Очите й все още бяха пълни със сълзи.

Марин бавно се отдалечи, като се обърна един-два пъти.

— Фил, искам да отидем у вас!

— Сега ли?

— Да. Веднага. О, извинявай, забравих. — Тя се наведе и вдигна от земята чантата, която беше изпуснала. — Това е за теб.

Отворих я. Вътре имаше яке от фина естествена кожа и бутилка френски коняк в картонена кутия с дръжчица отгоре.

— Може ли да подаря коняка на Марин?

— Разбира се.

Отидох при него и му подадох кутията.

— Това е за теб. Направо от Париж.

За мое учудване Марин изобщо не погледна подаръка.

Усмихна се тъжно и каза:

— Ние с теб май няма да се видим повече, брат ми.

— Лъжеш се. Ще се видим и то много скоро.

— Не вярвам…

— Ще видиш!

Той ми стисна ръката, после изведнъж ме сграбчи в яка прегръдка.

— Мини някой път да се видим, Фильо! Трябва да ти върна и книгите. Ако ти потрябвам за нещо, обади се! Особено ако е за бой! Само да те пипне някой, аз съм насреща. А Силвия е страхотна! Нямам думи, брат ми. Хайде, тръгвай!

Бялата пелерина, белият мъхест пуловер, белите ботуши, белите джинси, бялата блуза. Лежах и гледах как Силвия сваля една след друга всичките свои бели дрехи бавно, спокойно и ме гледа в очите. Бавно, спокойно, на ярката дневна светлина, сякаш го е правила хиляди пъти. Нежното изящно любимо тяло. Тя стоеше срещу мен, изправена до прозореца, сякаш искаше да й се полюбувам на слънчевата светлина. После устните й върху моите, ръцете й, гърдите й и онова замайващо усещане, че точно това е, заради което съм се родил и че всичко останало е без значение, че всичко останало е толкова глупаво, нищожно и излишно…