Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (8)

VII

Времето се затопляше. Наближаваше пролетта. Нямах основания да съм недоволен от живота си. Почти всяка вечер бях някъде. Излизахме често с Ваня, събирахме се с колеги от групата. Имах нов приятел — Жил де Рош, французин от Париж. Обичах да разказвам на познатите си за него. Жил де Рош от Париж — звучеше страшно представително. Жил беше от нашата група. Веднъж ме помоли да позвъни до Франция от редакцията на „Студентски глас“. Там аз бях вече вътрешен човек, дори имах ключ от стаята. Отидохме двамата вечерта и той се обади на своята приятелка в Париж. Аз седях до него в тъмната стая, нарочно не бяхме запалили лампата, и слушах мелодичния му глас. Жил, моят колега от групата, говореше с Париж. С Париж! От другата страна долиташе глас на момиче, което в момента е в Париж! Приятелката на Жил живееше на булевард „Бомарше“, в самия център на града. Той говореше с нея и сякаш беше забравил за моето присъствие в стаята.

— Жил — помолих го тихо, — дай да чуя гласа й!

Той се обърна учуден и каза нещо на френски.

Засрамен повторих молбата си.

— О, извинявай! Знаеш ли френски?

— Не, но… Кажи й да ми говори нещо.

— Добре.

Той каза няколко думи в слушалката и ми я подаде. Поех я развълнуван и в ухото ми зазвуча нежен женски глас, който изричаше някакви френски думи. На мене! Нищо не разбирах, на няколко пъти тя каза „Париж“ и „България“, слушах и си представях момичето в Париж — може би сега тя лежеше на своето канапе в своя апартамент на булевард „Бомарше“. Как ли изглежда, как ли е облечена? Може би след този разговор тя ще излезе от дома си и ще тръгне по парижките улици… Жил почти насила издърпа слушалката от ръката ми.

Вечерта той ме покани на гости. Той живееше в сутеренна, много добре мебелирана стая, далече от центъра. Дотам пътувахме през квартали, през които никога не бях минавал. Моите познания за тази част на града приключваха с гара Подуяне, откъдето бях хващал влака за дома. А сега от гарата пътувахме още доста време с тролей, вървяхме пеша покрай някаква жп линия, успоредно с нея имаше улица със странното име „Рилска обител“. Тогава опознавах града и се стремях да запомням имената на всички улици, по които минавам. Улицата, на която живееше Жил, се казваше „Лепенец“. Движехме се в посока почти обратна на Дървеница. Наистина, голям град е София, казах си.

У Жил за пръв път слушах квадромузика и ядох банани до насита. Той имаше страшно скъпа уредба „Ревокс“ с два магнитофона, грамофон, радио и мощен усилвател, а в четирите ъгъла на стаята бяха разположени тонколоните, от които музиката на Бах звучеше по такъв начин, сякаш се намираш в огромна катедрала. А бананите бяха много големи и страшно вкусни. Жил каза, че му ги дал някакъв негов познат от френското посолство и си обели един, само за да ми прави компания, а аз ядох толкова много, че коремът ме заболя. Бананите са нещо, което винаги бях свързвал с Нова година — тогава пускаха по магазините и мама винаги купуваше, защото знаеше, че страшно ги обичам. Но Нова година отдавна беше минала. Аз ядях банани един след друг и това създаваше у мен някакво празнично новогодишно усещане, а Жил пушеше цигара и ме гледаше с добродушна усмивка. После той ми показа много снимки от Париж — тяхната къща, тяхната улица, техния квартал, „Шан з’Елизе“, Монмартър, Плац де ла Конкорд, Плац Етоал. Показа ми и снимка на момичето, на което се беше обадил по телефона. Много красиво момиче. Почти не разговаряхме. Мълчахме и слушахме музика, а аз разглеждах снимките. Изведнъж той ми се струваше адски далечен. Какво ли бихме могли да си кажем?…

Трябваше да си тръгна навреме, пътят ми до общежитието бе повече от час, а парите, които имах, едва ли щяха да ми стигнат за такси. По груби изчисления разстоянието оттук до Дървеница трябваше да бъде не по-малко от двайсет километра. Всъщност дори и да имах толкова пари, в никакъв случай не можех да си позволя да ги дам за такси. От самото си идване в София досега само веднъж се бях качвал на такси…

Една вечер стигнах до хотел „Хемус“ с трамвая, но последният деветдесет и четири беше минал и единственият начин да стигна до общежитието, преди да са заключили, беше с такси. След няколко минути в качеството си на последен клиент седях на задната седалка в затоплената кола. За моя радост другите трима също пътуваха до Студентски град и сметката щеше да бъде обща. Най-напред слязоха момчето и момичето, които седяха до мен. Броячът показваше три и нещо, те дадоха четири лева и прегърнати тръгнаха между блоковете. Мъжът на предната седалка слезе на зала „Христо Ботев“ и на свой ред даде три лева. Останах сам с шофьора и той продължи към моята спирка. Броячът показваше четири лева и две стотинки. Подадох му един лев и отворих вратата.

— За какво ми го даваш това левче? — прогърмя гласът му в тишината, докато слизах.

— Ами… нали четиримата… — запънах се и усетих как се изчервявам. Добре, че беше тъмно.

— Какво?

Вече бърках с разтреперана ръка в джоба си. Имах още два лева и му ги подадох, като очаквах да ми върне единия. Той рязко потегли, вратата се затвори сама, а аз едва успях да отскоча…

Шофьорите, келнерите и контрольорите в автобусите са хора, от които винаги съм изпитвал някакъв неясен страх. Когато влязох за пръв път в Народния дворец на културата, за да го разгледам, реших да се кача на последния етаж. Бях чувал, че там има много хубаво кафе-панорама. Седнах на една маса и си поръчах кафе.

— Нещо друго? — попита нервно сервитьорката. Сигурно ми личеше, че съм студент.

— Не, благодаря — отвърнах колкото се може по-небрежно.

Изпих бързо кафето си, но трябваше да чакам доста време, докато тя дойде за сметката.

— Какво имахте? — попита тя, макар да беше повече от ясно. Искаше да повторя, че за смях и срам, съм изпил само едно кафе, макар да съм седял повече от час. — Шейсет и две стотинки.

Сложих на масата един лев и тя започна да пребърква джобовете си за рестото. Извади от единия пълна шепа стотинки, разрови ги и отново ги прибра. От другия извади втора шепа, също ги разгледа и ги прибра. Отново извади първите стотинки, при което чух, че нещо тупна на земята. Засрамен, не вдигах поглед от масата. Исках да й кажа да не ми връща стотинките, но не знаех как. Накрая тя сложи под носа ми две монети — от двайсет и от десет стотинки и си тръгна с чашката от кафето, явно хвърляйки ми презрителен поглед. Надникнах зад масата и видях, че на пода лежи пакет цигари „Кент“. Наведох се, пуснах ги в джоба си и се огледах дали някой ме е забелязал. Никой не гледаше към мен. Сервитьорката също не се виждаше между масите. Станах и си тръгнах. Стиснах леко пакета с цигари в джоба си. Беше пълен. „Ако тя пуши по един пакет цигари на ден, «Кент» струва три лева, това прави деветдесет лева на месец за цигари. А заплатата й едва ли е повече от сто и двайсет.“ Сметката нещо не излизаше. И това крещящо несъответствие между доходите на моята сервитьорка и разходите й за цигари напълно заглуши гласа на съвестта ми, че съм й откраднал пакета „Кент“. Колкото повече слизаше асансьорът надолу, толкова повече угризенията на съвестта ми се превръщаха в яд. Разбира се, че ще пуши „Кент“, щом толкова дълго се бърка по джобовете си за рестото. Аз съм студент и пуша „Арда“, а тя едва ли някога е влизала в Университета и пуши „Кент“.

Тази мисъл дълго не излизаше от главата ми.

На другия ден след лекции с последните си десет лева в джоба реших да отида в кафе-панорамата и да си поръчам два коняка, да извадя пакета „Кент“ на същата маса при същата келнерка и след това да й поискам рестото до стотинка. Това щеше да бъде моето малко отмъщение. Времето беше топло, почти лятно, бях свалил жилетката си и я бях натикал в чантата. Слънцето грееше силно и по риза се чувствах по-добре. Реших да се отбия в студентския стол на „Аксаков“ и след това да продължа към НДК. Прекосих площад „Народно събрание“ и покрай гранд-хотел „София“ се упътих към стола, който се намираше в подземния етаж на Студентския дом. На ъгъла на „Аксаков“ и „Иван Шишман“ покрай мен профучаха няколко коли, които идваха откъм булевард „Толбухин“. Още преди да е отминала последната от тях, видях, че във въздуха летят сини банкноти. Фойерверк от десетолевки! Втурнах се на опустялата улица и започнах да ги събирам. Като вдигнах глава, забелязах, че още един човек на няколко метра от мен, също събира банкноти. Той ме погледна за миг и продължи да граби сините хартийки от земята. Продължих и аз. Други хора наблизо нямаше. Като свършихме, той дойде при мен. Беше висок, на около трийсет години, с мазна черна коса и хубаво кожено яке.

— Колко събра? — попита той.

— Ами… осемдесет — преброих банкнотите.

— А вие?

— Де да знам.

Стори ми се, че неговите са повече.

— Какво ще правим? — той ме гледаше с присвити очи и се озърташе наоколо. Никой не ни беше видял.

— Нека да почакаме. Може колата да се върне.

— Ти видя ли я?

— Бяха три. Но ми се стори, че парите излетяха от първата. Май задните й прозорци бяха отворени.

— И аз мисля, че паднаха от нея. Шофьорът беше сам, нали?

— Мисля, че да.

— Знаеш ли, хайде да се измъкваме! Кой каквото събрал, събрал и това е…

— Ама… как така? Ако ни хванат?

— Вярно — каза мъжът след кратко мълчание. — Най-добре ще е да ги предадем на някой милиционер. Дай, аз ще отида при милиционера и ще му обясня всичко. На площада винаги има регулировчик. Ще му ги занеса и ще му разкажа всичко. Ти стой тук. Може колата да се върне.

— Добре.

Дадох му моята част от парите и той тръгна към площада. Колата, разбира се, не се върна. Не се върна и мъжът с коженото яке. След като чаках четвърт час, тръгнах към регулировчика. Той си стоеше на кръстовището с палка в ръка. Вече се бях приближил до него, за да го попитам дали мъж с жълто кожено яке му е давал пари, паднали от една кола на ъгъла на „Иван Шишман“ и „Аксаков“, но в същия миг разбрах, че той ще ме вземе за луд, ще почне да ме разпитва и може да загазя. Бях изигран естествено. Бе повече от ясно. Не ми оставаше нищо друго, освен да тръгна отново към стола. За обяд имаше препечен салам с гарнитура от варен ориз и няколко резенчета кисели краставички. Чак вечерта, като разказвах на Симеон какво се случи, се сетих, че всъщност се бях запътил към НДК, за да пия коняк при моята келнерка и да й поискам сметката до стотинка.

— Голям си глупак — отсече Симеон. — Така ти се пада. Човекът ти е предложил да си разделите парите и готово.

— Ама как така? Нали не са наши? Я си представи как се е почувствал човекът като е разбрал, че ги няма.

— Ами! Сигурно някоя мадама ги е хвърлила през прозорец, за да направи номер на любовника си. „Не ти ща парите!“ И ги е метнала на улицата. А вие събирате ли, събирате.

— Човекът, от чиято кола изхвърчаха, беше сам. Сигурно са били отзад и от вятъра са се пръснали.

— Ей, че нито една ли не е останала вътре? Нали като е видял, че хвърчат из колата, е щял да се върне?

Вярно. Не се бях сетил за това.

— А дори и да са стояли отзад. Човек, който си вади с пот парите, няма да ги остави така. Ще ги скъта в портмоне, в тефтерче, в джоба.

Прав беше.

— И все пак я си представи, че всичко е било организирано от… телевизията, да речем. И са заснели със скрити камери. След това оня ще го хванат, а мен ще ме гледа цяла България. Вижте колко е честна нашата младеж, ще кажат.

— Глупости! Нали след това щяха да те настигнат и да ти задават въпроси.

Прехвърляхме всякакви варианти, но май Симеон беше прав. Сега можех да имам в джоба си осемдесет лева и да си живея като цар. Чувствах се изигран. Онзи ме беше измамил най-подло.

— Кой знае сега къде пирува твоят човек. Толкова пари да ти паднат от небето и да ги изпуснеш като последния будала. Ей, не те смятах толкова загубен — не мирясваше Симеон.

— И все пак аз постъпих честно, а онзи излезе мошеник.

— Глупости! Той е постъпил честно, като ти е предложил да си разделите парите. А ти си постъпил глупаво. Като те е видял какъв си умник, човекът е решил, че можеш да развалиш цялата работа, затова е прибрал и твоите и се е омел.

— Ето, значи е мошеник.

— Нищо подобно. Прибрал е и твоите пари, за да не отидеш след това при милиционера и да го натопиш. Като го опишеш, нищо чудно и да го открият.

— А откъде е знаел, че няма да отида при милиционера и без парите?

— Знаел е, разбира се. Защото всеки, като му разкажеш това, ще те вземе за луд.

Симеон отново беше прав.

— И все пак аз постъпих честно — това беше единственото оправдание, което ми оставаше.

— Стига си ме ядосвал! Искаш ли да ти докажа, че не си толкова честен, колкото се мислиш? Ако беше сам, щеше да прибереш парите, да почакаш малко и да се спасиш, нали?

Мълчах. Наистина, какво щях да направя, ако бях сам? Ако бях почакал и размислил…

Ето я твоята честност. Но там се е случил друг човек, който също е бил честен, но за нещастие по-умен от тебе. И те е изиграл. Това е.

Исках да възразя, но не знаех как. Логиката му беше непоклатима. Оставаше ми утешението с телевизията, но така или иначе нямахме къде да гледаме телевизия, та и това утешение си оставаше чиста илюзия. Откога не бях гледал телевизия… при редките си пътувания до дома седяхме вечер пред телевизора, за да установя, че хората следят някакви серийни филми, за които не съм и чувал. Също както когато бях в казармата. Но тогава усещането бе съвсем различно. По време на кратките си отпуски, които по правило никога не съвпадаха с отпуските на приятелите си стоях вкъщи и гледах телевизия. Просто се оказваше, че няма къде да отида. Съученичките ми отдавна бяха студентки по големите градове, а тези, които не бяха приети, или се бяха омъжили, или имаха сериозни приятели. И това гледане на телевизия създаваше у мен тревожното чувство, че животът ме е подминал, че са се случили много неща, за които аз не знам, макар че съм на деветнайсет години, неща, които никога вече няма да се върнат. Но сега не беше така. Телевизия отново не гледах, но бях в София. И когато имаше някакво предаване от столицата, аз виждах улиците, по които до вчера бях вървял, места, покрай които много пъти бях минавал, и усещането беше точно обратното — вече аз бях в центъра на живота, на същия този живот, който подминаваше хората от моя град, в центъра на живота, който те виждаха само по телевизията. На трети март, по време на една лекция в сто и шейсета аудитория, видях през прозорец митинга и зарята пред паметника „Цар Освободител“ на площад „Народно събрание“. В момента цяла България гледаше по телевизията този митинг, а аз виждах отблясъците на ракетите през прозорците на аудиторията и ако исках, можех след десет минути да отида там. Защото аз бях в София, в центъра на живота. Веднъж или два пъти бях виждал по улиците да минават правителствени коли с ескорт от бели мотоциклети. Те возеха някаква делегация, за чието пристигане на другия ден в цялата страна щяха да четат по вестниците, а аз я виждах да минава пред очите ми. В такива моменти се чувствах странно горд и щастлив. От чувството, че съм в центъра на живота. Много бяха нещата, които поддържаха това чувство. През първите седмици в София не можех да свикна със самолетите, които постоянно минаваха над града. Винаги щом чуех грохота на двигателите им, вдигах глава и търсех във въздуха белите метални птици, които долитаха от цял свят, спирах насред улицата и се взирах в блестящите им на слънцето криле, а хората се блъскаха в мен и мърмореха недоволно. Ето, казвах си, този самолет само преди два или три часа е бил в Лондон или Москва, Рим или Париж. А сега е тук, виждам го с очите си. И от тази мисъл ми ставаше топло и приятно. Веднъж се качих на автобус осемдесет и четири, който тръгваше от Университета и отидох на аерогарата. Качих се на терасата и дълго гледах самолетите, които непрекъснато кацаха и отлитаха. Никога не бях виждал толкова отблизо самолет. Те имаха знаци на разни авиокомпании, бяха дошли откъде ли не. Ако се кача на някой от тях, мислех си, мога да отида където пожелая. Слязох в салона и видях на таблото предстоящите полети — до Стокхолм, Ливърпул, Багдат, Дюселдорф… — градове, чиито имена бях виждал само по географските карти. А сега пред мен бяха хората, които тръгваха към самолетите, за да излетят за тези градове. Вглеждах се в лицата им. Наоколо звучеше реч на най-различни езици. Някои от пътниците се докосваха до мен, хора, които след няколко часа ще бъдат в Багдат. Чувствах се странно от техния допир, чувствах се част от огромния свят, макар че те заминаваха, а аз оставах…

Отдавна ми се искаше да отида на някоя манифестация, да мина с колоните през площад „Девети септември“, пред телевизионните камери, да махна с ръка към мавзолея на Георги Димитров, където стоят всички членове на правителството. Но на никой празник досега не бях оставал в София, все използвах няколкото свободни дни, за да си отида у дома. Ето защо с нарастващо нетърпение очаквах двайсет и четвърти май. На този ден трябваше за пръв път да мина покрай мавзолея в редиците на Университета.

Вечерта преди празника до късно не можах да заспя. Четох някаква книга и дочаках Симеон, който се прибра след полунощ.

— Утре съм на манифестация — похвалих се.

— Ще ходиш, няма как. Всички сме минали по тоя път. Ех, първи курс! Кога беше това?…

Той си легна, а аз продължих да чета на светлината на нощната лампичка. След малко се прибра Пак и също си легна, а на мен все още не ми се спеше. Станах, оправих си леглото и дълго наблюдавах двете момчета. Симеон се беше свил на кълбо с лице към стената, а Пак лежеше по гръб с ръце, скръстени на гърдите. В смуглото му лице и в застиналото спокойно изражение имаше нещо индианско, нещо далечно и загадъчно. Спяха двете момчета — едното от Габрово, другото от Пхенян под един покрив, в една стая, а аз стоях и ги гледах. Нещо странно имаше във всичко това, в нощната тишина, в долитащата отнякъде музика. Нещо странно и хубаво.

Сутринта часовникът иззвъня в седем. Скочих, натиснах копчето, за да не се събудят другите, и хвърлих поглед навън. Беше облачно. Жалко. Точно днес ли трябваше? След толкова слънчеви дни. Обръснах се, облякох абитуриентския си костюм, взех чадъра на Симеон и излязох. Беше още рано, но не ми се стоеше в стаята.

Сборният пункт беше на булевард „Александър Стамболийски“, пред Министерството на просветата, в девет часа. Качих се на деветдесет и четири и за две-три спирки автобусът се изпълни с празнично облечени студенти. Сигурно всички бяха първокурсници, нали манифестацията бе задължителна само за първи курс.

Рейсът ни остави на ъгъла на „Толбухин“ и „Гурко“. След това зави към булевард „България“, за да се върне обратно. По-нататък движението беше спряно. Започна леко да ръми, но все още не беше за чадър. Реших да продължа пеша. Имах достатъчно време, а и кой знае дали трамваите вървяха през центъра. Тръгнах по „Иван Вазов“. Тесните улички в тази част на града все още бяха пусти. Тук-там притичваше някой човек с чадър или шушлек с качулка. Дъждът изведнъж се усили. Отворих чадъра и продължих пътя си. Ако се ориентирах правилно, трябваше да изляза на „Раковска“, а оттам вече беше лесно — покрай Народния театър, през градинката с фонтани щях да стигна до булевард „Александър Стамболийски“. Изведнъж дочух песен. Тя долиташе от някоя пресечка. Пееха деца. „Върви, народе възродени…“ С всеки миг песента се усилваше и като стигнах до първия ъгъл, видях децата, които пееха и маршируваха под дъжда. Спрях се. Цяло едно училище начело с фанфарна музика под строй беше изпълнило улицата. Децата вървяха едно след друго, със сини и червени връзки и пееха с цяло гърло, напук на дъжда и мрачното време. „Върви, народе възродени…“ Дъждовните капки се стичаха по мокрите им бели ризки и пионерски връзки, а децата, усмихнати, пееха ли, пееха. Учителките с чадъри в ръце притичвах от тротоар до тротоар и подвикваха да се оправят редиците, но малчуганите не ги чуваха и над заспалия квартал все по-силно се носеше песента, дъждът все по-силно валеше, но децата все едно бяха мокри, мокри и усмихнати под топлия пролетен майски дъжд. Доста хора се бяха спрели от двете страни на улицата, за да мине училището. Обърнах се и видях, че до мен стои възрастна жена с груби обувки и старомоден чадър в лявата си ръка, а в дясната стискаше мрежичка с две пликчета прясно мляко. Жената плачеше и не виждаше, че я гледам. Сълзите й се стичаха по лицето също като дъждовни капки по усмихнатите детски лица. „Върви, народе възродени…“ пееха децата, жената до мен плачеше, а аз я гледах, децата пееха и времето сякаш беше застинало в този миг. Свалих чадъра и по главата ми започнаха да капят същите дъждовни капки, които мокреха децата, майски, празнични, български дъждовни капки и като в някакъв унес аз изоставих предишната посока и тръгнах по тротоара заедно с това неизвестно училище, вървях успоредно с децата под дъжда и лицето ми беше мокро от същия този дъжд, най-хубавия и най-топъл дъжд, който някога ме е валял, и от сълзите, също топли и хубави…

После крачех сред гъстите редици през площада и скандирах лозунги, през площада, който толкова пъти бях виждал по телевизията, мавзолея, правителството на терасата, камерите, насочени към нас, музиката и тържествените думи на дикторите, дъждът все така валеше над морето от чадъри. „Върви, народе възродени…“, песента все така ехтеше над града от мощните високоговорители, но моят празник беше останал при мокрите детски лица, на онази тясна малка улица, в един разбуждащ се от нестройните детски гласове квартал.

След площада, някъде на ъгъла на „Руски“ и „Раковски“, колоната започна да се разпръсква.

— Хайде да изпием някъде по едно кафе — предложи Огнян и тръгнахме към „Варшава“. Дъждът беше спрял. Места в заведението не можахме да намерим. Пълно беше и в „Кристал“, и в „Прага“, и в „Чайка“. След манифестацията всички бяха решили да се почерпят. Повечето от групата се отказаха. Останахме четирима — Огнян, Катя, Ива и аз. Бяхме твърдо решили да пием кафе и продължихме да търсим места по всички заведения, покрай които минавахме, но безуспешно. Слънцето се показа за малко над мокрите улици, после пак се скри зад облаците. Навсякъде около нас се тълпеше народ. Манифестацията беше свършила. Аз вървях с моите колеги — Огнян от Силистра, Ива от Враца и Катя от Хасково. Около нас минаваха забързани хора. Те сега щяха да отидат по домовете си. Толкова много хора и всички бързаха към къщи. А ние щяхме да пием кафе и след това да се приберем — Огнян и Катя в квартирите си, а ние с Ива в общежитията на Студентски град. Всеки от нас имаше свой дом, но нашите домове бяха много далеч, по всички краища на България. Едва сега се сетих, че аз никога не съм влизал в софийски дом. Толкова време съм в този град, а все още не съм бил при някого, който е оттук. В групата имахме доста софиянци, но никой от тях не ме беше канил у дома си. Веднъж разбрах, че Борката ще празнува рождения си ден, но той покани само Радосвета, Силвия, Николай и още някои, а те всички бяха от София. Никога не се бях замислял върху това. Познавах много корейци, араби, какви ли не чужденци, дори французин, но никога не бях ходил у някой от колегите си от София. Другите от провинцията живееха в мазета или тавани и ако се изключи квартирата на Ваня, която беше в апартамент, никога не бях прекрачвал прага на нечие жилище в този град.

— Влизайте — извика ни Огнян през прозореца. Беше намерил свободна маса. Настанихме се в една сладкарница на булевард „Витоша“, където за съжаление не можеше да се пуши. Изпихме по едно кафе, след това обядвахме в студентския стол на „Граф Игнатиев“ и се разотидохме.

Последните дни от семестъра преминаха неусетно в събиране на подписи и в горещото начало на юни отново завъртя денонощното си колело сесията. Сега вече и изпитите бяха по-трудни, и дните за четене по-малко. Жегата в панелния блок през следобедните часове направо ни подлудяваше. Един ден отидохме със Симеон в Парка на свободата, постлахме си одеяло и се опитахме да четем сред природата. Зелената поляна беше един чуден оазис сред знойния град. Съблякохме се по бански и се пекохме на слънце, поспахме на шарена сянка, запознахме се с две момичета, които също като нас бяха избягали от горещината и им определихме среща. Само от четенето нищо не излезе. От срещата също нищо не излезе. Симеон на другия ден имаше изпит, а на мен сам не ми се отиваше. Останах да чета. Опита да учим сред природата повече не повторихме. Дните ни си приличаха като две капки. Ставане към единайсет, обяд в стола след изтощително половинчасово чакане на огромната сесийна опашка, повече спане, по-малко четене в жаркия следобед, вечеря, след което понякога осъмвахме с учебници в ръце. Този режим беше свързан с едно сериозно неудобство. Още в ранните часове на нощта страшно огладнявахме, а спасителният студентски стол работеше до осем вечерта. През зимата в стола даваха нарязан хляб, от който си взимахме по пет-шест филии в общежитието. Но този семестър въведоха нова система. Вместо купчините от филии на края на шублера седеше една леля, която слагаше в таблата на всеки по две миниатюрни кифлички, с които той трябваше да се нахрани. Въведоха и така нареченото „раздаване на суха храна“. Срещу един купон можеше да получиш две кифлички и парче салам или печено пиле, плюс кофичка кисело мляко. Но на тези щандове ставаха такива огромни опашки и сухата храна толкова бързо свършваше, че на тях се редяха само най-големите оптимисти. В резултат на това раздаване на суха храна общежитията бяха зарити в кофички от кисело мляко. Но аз не случайно живеех с габровец. Ние също предприехме друга тактика. Отивахме да обядваме късно, след един и половина. Седяхме на някоя маса, панерчето на която беше препълнено с цели кифлички и ги взимахме с нас, после обирахме от другите маси и с по десетина кифлички в носените специално за тази цел чанти напускахме стола предоволни. Кифличките ставаха за всичко. Понякога си купувахме масло, най-често лютеница, разрязвахме ги на две и намазвахме половинките, които лапвахме на един залък. Дори и само леко посолени, те утоляваха донякъде нашия нощен сесиен глад. Но изглежда не сме били единствените, които по свой собствен път са стигнали до това изобретение, защото веднъж, още докато обядвахме в опразнения стол, видяхме една леличка да обикаля с табла между масите и да обира целите хлебчета. Симеон беше възмутен до дъното на душата си.

— Как не ги е срам! Сигурно утре пак ще ни ги предложат по двечки, културно, върху салфетка в таблата.

В този момент от една маса в дъното стана брадат студент и започна да събира цели хлебчета от масите около себе си, преди да е дошла леличката. Ясно, конкуренцията не спеше. Аз зарязах яденето и също се надигнах от стола. Но Симеон ме хвана за ръката.

— Спокойно, боец, пак ще ги изработим.

Той проследи с поглед къде леличката оставя пълните с хлебчета табли и на излизане минахме оттам, като напълнихме чантите си с два пъти повече хлебчета от обикновено. За да отпразнуваме победата, следобед си купихме буркан с лютеница и пакетче маргарин. През нощта едва не се пръснахме от ядене.

През лятната сесия надвикванията със съседите от ВИФ не се подновиха. Дали поради горещината или по някаква друга причина, но сега липсваше и това развлечение.

— Остави ги, през лятото са по състезания — махна Симеон. — Те изпитите си взимат когато си искат.

Симеон имаше много трудна сесия.

— Запомни — казваше той. — Това от мен да го знаеш. Януарската сесия в трети курс е най-трудната от цялото следване. Но и юнската не пада по-долу. Вземеш ли ги, смятай, че си завършил. Ще стигнеш дотук и ще видиш.

Наистина той почти денонощно четеше. Нощем, като заспивах, го оставях с книга в ръка. Сутрин, като се събуждах, той отдавна беше започнал. Пак бе изчезнал по библиотеките. Вечер се събираше с корейците в някоя празна стая, а към края на месеца се пренесе при Ча.

Сашо, поучен от горчивия януарски опит, си беше заминал да чете у дома, колкото се може по-далеч от Люси.

Пак свърши най-напред с изпитите и още на другия ден замина на екскурзия из България, след което щеше да пътува направо от Варна за Съветския съюз на езикова практика. Симеон взе с победа и последния си изпит, но от триумфалното напиване, за което говореше цял месец, нищо не излезе. Още в осем часа вечерта той заспа като убит и спа до обед на другия ден. Като се събуди, скочи, застана прав сред стаята и известно време се опитваше да си спомни кой е следващия изпит, за който трябва да чете. Накрая се сети, че сесията му е свършила и с буен рев се хвърли на врата ми, като ме събори в леглото. Но вечерта и той си замина. Останах сам. Последният ми изпит беше чак след четири дни, но в четене и спане изобщо не се чувствах самотен. Само през нощта, когато огладнеех, си спомнях с умиление за Симеон и неговите находчиви изобретения с хлебчетата, но сам все не можех да събера смелост, за да си взема от стола.

След последния изпит и водката във „Варшава“ с Огнян и още няколко човека от групата, следобед се прибрах в общежитието. Мислех да пътувам на другия ден, но сега, когато нямах какво да правя, самотата ме притисна. Симеон, Сашо, Люси, Иво — всички си бяха заминали. Трябваше само да приготвя багажа си, това едва ли щеше да ми отнеме повече от половин час. Към чантата, с която пристигнах, за цяла учебна година се беше прибавил само един сак, който можех да нося на рамо. Дойде управителката и след като се увери, че пердета и килимчето са на мястото си, че прозорците и огледалото в банята са цели, ме накара да се подпиша на някаква бланка и си отиде. Натъпках дрехите си в чантата. Палтото и другите по-едри неща предварително бях изпратил вкъщи с колет. Малко учебници, тетрадки с лекции…

Като прибирах книгите си от рафтчето на библиотеката, между тях се появиха сгънати на две листове, изписани на машина. Това бяха останалите три екземпляра от лекциите на сирийката, с които се надявах да спечеля някой лев. Лекции по история на философията. Хвърлих ги с усмивка в коша. Нашата стая съвсем се опразни. Одеяла, чаршафи, възглавници — всичко бе предадено на домакинката и трите легла стояха с тъжно голи дюшеци. Колко време беше минало, откакто влязох за пръв път тук и намерих Пак да спи? Тогава го помислих за виетнамец. Колко време беше минало? Няколко месеца. Струваше ми се, че съм в София, откакто се помня. А сега трябваше да си замина и да се върна чак през есента. Метнах сака на рамо, взех чантата в ръка, беше доста натежала от книгите, и слязох долу. Предадох ключа и тръгнах към спирката. Ако побързах, можех да хвана влака в шест без десет. Деветдесет и четири до кино „Дружба“, оттам две и четиринайсет до площад „Ленин“ и после едно, седем и петнайсет до гарата… Изпуснах влака за няколко минути. Следващият беше чак в десет и половина вечерта. Оставих багажа си на гардероб, купих си билет и тръгнах безцелно из града. Стигнах до „Лъвов мост“ и се качих на първия трамвай. Беше двойка. В общежитието вече не можех да се върна, а и не исках. Слязох на площад „Гарибалди“. Мислех да хапна с последния си купон в студентския стол на „Граф Игнатиев“, но той не работеше. „Ремонт“, пишеше на табелата, закачена на вратата. Трябваше да побързам, за да хвана другия, на „Аксаков“. Вечерях пържени яйца. Реших да се отбия у Огнян. Той живееше на тавана в една голяма кооперация срещу Ректората на МЕИ. Качих се, почуках, но нямаше никой. Сигурно и той си беше заминал. Нямаше къде да отида. Изпих едно кафе в бистрото зад Художествената академия и продължих да се шляя из града. Минах покрай „Александър Невски“, излязох на булевард „Руски“, после свих по „Раковска“, поседях малко на една пейка в градинката пред Народния театър и отново се озовах на площад „Гарибалди“. Минаваше девет часа. Стоях и гледах високата, красива сграда на „Техноимпекс“. Най-горе имаше нещо като пантеон с бели колони, от двете страни на който обикновено стояха държавни коли, беше празен. Магазините на „Валентина“ бяха затворени. Прозорците на кооперацията на ъгъла на „Ангел Кънчев“ и „Денкоглу“ светеха. Само мансардите бяха тъмни. Сигурно там живееха студенти, които след сесията са си заминали. Отново хвърлих поглед към колонадата върху сградата на „Техноимпекс“. Статуите бяха толкова високо, че уличната светлина не можеше да достигне до тях и те почти се сливаха с мрака. Никога досега не ги бях забелязал. Исках да ги разгледам по-добре, но вече беше тъмно. Утре ще мина оттук и ще ги видя на дневна светлина, казах си, и в същия миг се сетих, че утре вече няма да съм тук. Нищо, като се върна наесен. Вече минаваше девет часа и можех спокойно да тръгвам към гарата.

Настаних се в купето и разтворих предварително приготвената книга. Но още на първата страница съм заспал. Когато се събудих, София бе далеч зад мен…