Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (5)

IV

Отмина с целия си ентусиазъм осми декември — първият ми студентски празник. Сесията все по-чувствително наближаваше. Започнах да ходя във факултетната библиотека и оставах все по-дълго. Чувствах се някак странно в голямата стара зала със стъклен таван, от който струеше дневната светлина, придружена от гукането на гълъбите. Винаги сядах на една малка маса горе, встрани от широката пътека с парапет, която опасваше цялата елипсовидна зала, възможно най-далече от входа и най-близо до светлината и гълъбите. Понякога ставах и взимах от лавиците стари книги и енциклопедии на най-различни езици, някои от тях издавани през миналия век. Най-много обичах да разгръщам една стара японска енциклопедия, голяма колкото половината маса. Беше изработена от много фина хартия и имаше над пет хиляди страници. Вземах също и томовете на голямата френска енциклопедия Ларус. Разглеждах картинките и се питах какво ли пише под тях, какви ли хора са съчинявали тези текстове. Те отдавна не са между живите, а това, което са написали, все така си стои в книгите и кой знае още колко време ще стои. Тези томове все така ще бъдат подредени по лавиците, покрити с лек слой прах, и тогава, когато мен няма да ме има. Седях, облакътен на масата, и дълго наблюдавах другите долу, в залата, всеки съсредоточен над някаква книга. Понякога виждах мои колеги, асистенти, дори професори — всички четяха, а в залата цареше сънна тишина. Когато някой трябваше да пита за нещо библиотекарките, разговаряха шепнешком и от това още повече се засилваше сънното призрачно чувство на съприкосновение с науката, което витаеше над тази зала. И аз бях част от това съприкосновение. Колко ли студенти бяха чели тук, в тази сграда, строена в края на миналия век, колко ли още щяха да идват. И аз бях един от тях, един от хилядите под крилото на Алма Матер.

— В първи курс и аз бях така — смееше се Симеон, като надничаше в моите старателно водени лекции. — В първи курс всички сме така. Но много скоро ще видиш, че колкото повече четеш, толкова по-малко знаеш. Най-много да сложиш очила. А книги можеш да четеш и като остарееш.

— Да — не се предавах, — но и бридж можеш да играеш, като остарееш, и на кино можеш да ходиш. Симеоне, не мислиш ли, че всички неща, които правим сега, можем да ги правим и като остареем.

— А-а, не — смееше се той. — Има едно нещо, което няма да можем да правим тогава. Всъщност ти защо още се ослушваш, а не си намериш гадже?

— Къде да го намеря, на пътя ли?

— Е, не на пътя, но не и в библиотеката. Там ходят само читанките. А бе, ти наистина ли си толкова задрямал? Не виждаш ли, че Мима се мъкне при нас заради тебе? Ей, боец, я се огледай!

Мима живееше заедно с Люси и напоследък наистина доста често идваше при нас. Искаше да я науча да играе бридж.

— Наистина ли мислиш, че идва заради мен?

— А ти наистина ли мислиш, че проявява към бриджа чисто спортен интерес?

Няколко дни след този разговор седях отново в библиотеката. Тук се чувствах най-сигурен. Четях „Психология на изкуството“ на Лев Виготски, един великолепен анализ на разказа „Леко дишане“ от Бунин. Никога не си бях представял, че може да има нещо толкова интересно в книга с подобно заглавие. Целият бях потънал в трагичната история на Оля Мешчерска и макар че библиотекарките на два-три пъти подканяха последните читатели да си тръгват, не се помръдвах от мястото си. В читалнята беше студено и ни бяха разрешили да влезем с палтата, а краката ми бяха изтръпнали от дългото неподвижно седене. Погледнах към големия стенен часовник — имаше цели петнайсет минути до осем часа. Залата долу беше празна, още десет минути, ех, защо не можех да взема книгата с мен… и изведнъж настана пълен мрак. Докато разбера какво става, чух вик от другия край на тъмната зала:

— Защо изгасихте! Отворете!

И тропот по стълбите, водещи към долния етаж. Някакво невидимо момиче викаше и тропаше по вратата на читалнята. В мрака. В мрака прецених, че докато тя изтича до вратата, библиотекарките сигурно са били в асансьора. Вече слизаха към партера. Значи няма кой да ни чуе. Между ударите по вратата, които огласяха цялата зала, дочух хлипане. Невидимото момиче май плачеше. Сетих се, че в джоба си имам цигари и кибрит. Вече бях започнал да си купувам по един-два пакета на седмица. Извадих кутийката и драснах една клечка.

— Кой е там? — в гласа имаше нотки на ужас. Не можех да видя момичето в противоположната страна на залата, но то сигурно ме виждаше, осветен от огънчето на кибритената клечка.

— Ами заключен читател като вас — стараех се да говоря спокойно, макар че ми беше едновременно и весело, и страшно. Нали от първия миг знаех, че не съм сам. Но тя го разбираше едва сега. Сигурно й изглеждах като призрак в малкия кръг светлина. — Не се бойте! — гласът ми кънтеше в просторната зала. — Все ще се оправим някак.

Запалих нова клечка и тръгнах към стълбата. Вървях бавно, за да не изгасне. По стъпалата клечката свърши и запалих нова. Момичето беше притихнало.

— Пестете кибрита — чух гласа й съвсем близо до себе си. Тогава я видях. Беше се свила до вратата, ръката й бе вдигната напред, сякаш за да се запази от невидим нападател. Това ме накара да се засмея.

— Вие май се страхувате?

— Ами… не — каза тя и свали ръката си. — Добре се случи, че сте тук. Ако бях сама, наистина щях да умра от страх.

— В такъв случай, радвам се, че съм тук.

Запалих нова клечка. Исках да я видя. Беше с къса тъмна пола и смешно вирнато носле, облечена в кафяво палто с кожена яка. В очите й се четеше уплаха и едновременно с това интерес. Тя също ме оглеждаше. Клечката свърши.

— Какво мислите да правим? — попита момичето в тъмнината, която отново ни обгърна отвсякъде. — Как можаха да ни заключат? Беше осем без десет. Нима не са ни забелязали? Къде седяхте вие?

— Горе, в дъното.

— И аз бях горе.

— Оставили ли сте нещо на гардероба?

— Не, нося само една тетрадка. И чантата си.

— Защо не сте оставили чантата си на гардероба?

— Но това е дамска чанта. Нося я винаги с мен.

— И аз не съм оставил нищо. Ето защо са помислили, че вътре няма никой.

— Вярно! И понеже ни пуснаха с палтата… Но как може! Какво ще правим сега?!

— Ами по всичко личи, че ще нощуваме тук.

— Какво?! Цяла нощ тук? Как можахте да си го помислите?!

— Ами тогава предложете нещо.

— Ще тропаме по вратата и все някой ще ни чуе.

— Едва ли. Кой ще мине по това време оттук?

— Може би пазачът. Нали той обикаля по етажите след десет часа? Един път бяхме останали до късно на едно упражнение по антична и той дойде да…

— Вие какво учите?

— Българска филология. Първи курс.

— И аз. В коя група сте?

— В шеста.

— А аз — в първа. Но сигурно сме се виждали на лекции. Къде сядате обикновено?

— Какво значение има къде сядам? Важното е да излезем оттук. Може би пазачът наистина…

— Мисля, че той обикаля само първия етаж — една вечер пазачът ме бе заварил в редакцията, която се намираше на партера. — Защо да се качва на тавана? Едва ли някой ще се катери двайсет метра по фасадата, за да влезе в Университета през гълъбарника.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Не бях сигурен, разбира се. Но какво пък толкова щеше да стане, ако си поговорим с това момиче една нощ в тъмната читалня на факултетната библиотека?

— Наистина ли мислите, че ще трябва да стоим до сутринта в тази студена зала?

— Не виждам друга възможност.

— А ако разбием вратата?

— Трудничко ще бъде — хванах дръжката и разтърсих масивната дъбова врата. За да не кажа невъзможно. Имате ли нещо против да се запознаем?

— Много бързо се примирявате.

— Защо? Все пак нищо трагично не се е случило. Няма да ви изям, а и едва ли ще умрем от студ за една нощ.

— О, и през ум не ми е минало, че сте човекоядец!

— Е, значи всичко е наред. Казвам се Филип.

— Ваня, отговори тя след кратко мълчание.

Запалих клечка кибрит и триумфално й подадох ръката си. На светлината от пламъчето забелязах, че момичето леко се усмихна.

— А сега, Ваня, да видим какво може да се направи, за да прекараме нощта по-удобно.

— Предполагам, че не се надявате да спим.

— Не, но… бихме могли да съберем няколко маси и да легнем на тях например.

— В никакъв случай!

— Прави ли ще стоим цяла нощ? Аз лично не мисля да стърча до сутринта.

— Правете каквото искате. Аз ще стоя до вратата. Може да мине някой.

Отново извадих кибрита и си запалих цигара. Крадешком хвърлих поглед към момичето. Лицето му изразяваше решителност.

— Все пак нека се поуредим малко. А ако мине някой, няма страшно — толкова е тихо, че ще го чуем, ако ще да е на долния етаж.

— Май имате право — въздъхна тя. — Но обещайте ми, че ще се държите прилично.

— Обещавам.

— Само ако ме излъжете!

„Какво ще правиш, ако те излъжа?“ — щях да кажа, но се въздържах…

— Гладен ли си? — попита Ваня в тъмнината.

Бяхме се сгушили върху три маси до стената. Гърбовете си бяхме опрели на една етажерка. Тук всички стени бяха заети от лавици с книги. Запалих нова клечка кибрит и извадих напосоки една книга.

— „Годишник на Софийския университет“, хиляда деветстотин и осма година — прочетох на глас.

— От преди Балканската война. Представяш ли си — всички хора, които са писали тези статии, отдавна вече са мъртви.

— Точно за това си мислех и аз.

— Хайде, хайде остави я! Ако си гладен, имам в чантата си шоколад. Можем да си го разделим.

Оставих книгата на мястото й. Чух как тя отваря чантата си и след това шума от хартията на шоколада.

— Вземи — ръката й търсеше моята.

— Благодаря.

Опипах парчето в тъмнината. Беше доста повече от половината.

— Хайде да говорим за нещо — помоли тя. — Страх ме е от тъмното.

— Добре… Кажи ми какво четеше?

— О, само за четенето — не! Нека за нещо друго.

„В библиотеката ходят само читанките“ — спомних си думите на Симеон. Но Ваня не искаше да говорим за книги. Може би аз самият бях „читанка“.

— Само за книги ли можеш да говориш? Значи напразно съм се страхувала от тебе… Е, не се обиждай! Казах го на шега. Разкажи ми нещо за себе си.

— Не знам какво би искала да ти разкажа. Разкажи ми първо ти. Всъщност ти откъде си?

— От Бургаско.

— О, значи морско гадже — подхвърлих смело. — Сега остава да кажеш, че баща ти е капитан на кораб.

— Нищо подобно. Баща ми е шофьор. И освен това нашето село е на осемдесет километра от морето.

— И все пак сигурно познаваш някой капитан на кораб.

— Е, да, познавам.

— Ваня, ти на колко години си?

— Ха-ха, защо питаш?

— Просто така.

— На двайсет и една.

— Та ти си по-голяма от мен!

— Какво откритие.

— Ами… като си на двайсет и една години защо си в първи курс?

— Много просто. Защото тази година ме приеха. Ти от Марс ли падаш?

— Не. От казармата.

— Добре казано, войнико.

— А какво си правила през тези три години?

— Две. Аз завърших английска гимназия. А през тези две години работих естествено.

— Какво си работила?

— През лятото — екскурзовод на Слънчев бряг, а през зимата правех кукли в един цех.

— Кукли ли?

— Да, кукли. Нали и през зимата трябва да се работи нещо.

— Как се правят кукли?

— Ох, ще ме умориш от смях… Ами как — рисуваш им лицата, шиеш гащички, роклички, чорапки.

— Ти какво точно правеше?

— Сглобявах ги — първо ръцете, после краката и накрая главата. Като не мога да шия и да рисувам… Страшно интересно, нали?

— Да — признах си аз.

— Да, нали? Само след една седмица ти омръзва животът и като видиш кукла, ти прилошава. А като малка така обичах кукли. Но стига за това. Разкажи ми нещо за себе си.

— Какво да ти разкажа? Завърших гимназия, след това отидох в казармата, а сега съм тук. Това е всичко.

— Къде си служил?

— На един връх в Родопите. На две хиляди и двеста метра височина.

— Сигурно е било много студено.

— Да. Веднъж, като бях на пост, в четири часа сутринта термометърът показваше трийсет и два градуса под нулата.

— Трийсет и два градуса под нулата?! И си стоял навън?!

— Ами да. Караулът не стои в стаята.

— И ме караш да ти разправям за куклите… Разкажи нещо за твоя връх. Какво правеше там? Сигурно не си бил само караул.

— О, не. Работех на радиолокационна станция.

— Какво е това?

— Ами станция, която следи полета на самолетите.

— Сигурно е било много интересно.

— В началото — да. Седиш в тъмната зала и гледаш едни светли точки, които бавно се движат по екрана. Като си помислиш, че това са самолети, които са на стотици километри от теб… Но за тези неща не трябва да се говори. Те са военна тайна.

— Ох, вие, момчетата, ще ме побъркате с тази ваша военна тайна. Толкова сте забавни като… Шт, тихо! Чувам стъпки.

Навън наистина се чуваха стъпки. Някой изкачваше стълбите към библиотеката.

— Филип, страх ме е. Кой ли може да бъде?

— Ами кой — пазачът.

През процепа на вратата се мярна движеща се светлина, след това отново се чуха стъпки, които се отдалечаваха.

— Пазачът е, разбира се. Нали искаше някой да дойде. Ето сега ще потропам и той ще ни отключи.

— Не, Филип, недей! Страх ме е! Кой знае какво ще си помисли, като ни види тук. Може да ни заведе и в милицията. Нека да не му се обаждаме. Сутринта, като дойдат библиотекарките, ще се измъкнем.

— Добре, да останем. И без това така хубаво си приказваме.

Стъпките заглъхнаха по коридора. Светлината изчезна. Още дълго време мълчахме. Чувствах дишането на Ваня в мрака и рамото й до моето.

— Филип.

— Да.

— Защо мълчиш?

— А ти?

— Пазачът май си е отишъл.

— Да. Сигурно е минал по другото стълбище.

— Значи можем вече да говорим.

Макар че почти шептяхме, гласовете ни отекваха в празната зала.

— Филип, говори нещо!

— Какво?

— Не знам. Каквото и да е. Би ли ми подал една цигара?

— О, извинявай, помислих, че не пушиш.

— Не пуша. Понякога запалвам, но рядко.

Погледите ни се срещнаха над клечката кибрит. Докато се гледахме, тя изгоря и никой от двамата не успя да запали цигарата си. Засмяхме се едновременно в тъмнината. Изведнъж ме обзе силно желание да я прегърна, но нямах смелост да го направя. Драснах нова клечка и отново срещнах очите й. Запалихме цигарите. Ваня се закашля.

— Колко клечки имаме още?

— О, не се бой, кутийката е пълна до половината.

— От време на време ще драсваме по една клечка, за да се видим, нали?

— Добре.

— Ей, знаеш ли, може би ключът за осветлението е някъде тук.

— Мисля, че не е. Първо чух как се затвори вратата, а после изгасиха лампите.

— Сигурен ли си?

— Да.

Отново не бях сигурен както и тогава, когато й казах, че пазачът не обикаля горните етажи.

— Но дори и ключът да е в залата. Какво от това? Няма да ни помогне да излезем. Или предпочиташ цяла нощ да четем книги?

Тя се засмя.

— Не, не предпочитам. А ако запалим лампата, може пазачът да мине отново и да види светлината.

— Ако искаш, да проверя.

— По-добре недей. Може отнякъде да видят, че свети.

Отново мълчахме.

— Ваня — гласът ми прозвуча глухо в мрака. — Може ли да те попитам нещо?

— Естествено.

— Ти имаш ли си приятел?

— Ох, ще ме убиеш — каза тя през смях. — Защо питаш?

— Просто така. Ако искаш, можеш да не ми отговаряш.

— Защо? Имам много приятели.

— Не се прави на глупава. Знаеш какво имам предвид.

— Олеле, колко сме сериозни!

— Не се смей!

— Добре, няма повече. Питаш дали имам някой мъж, с когото спя от време навреме, нали? Смятай, че не искам да ти отговоря.

Как само го каза — мъж, с когото спя! Почувствах как се изчервявам. Добре, че беше тъмно.

— А ти имаш ли си някое момиче?

— Не. Имах, но вече нямам. Беше отдавна. Учехме в един клас…

Защо й разказвах за Мариана? Щеше ли да ме разбере? Не постъпвах ли глупаво? Едва сега разбирах колко необходимо ми е било да го разкажа на някого. Но защо точно на нея? Защо точно на това непознато момиче, в този миг не можех да си спомня дори как изглежда. Защо?

Ваня през цялото време мълчеше. Дълго мълчахме, след като спрях да говоря.

— Защо ми разказа всичко това?

— Не знам. Наистина не знам. И аз самият се питам.

— Аз също имах едно момче. И също бяхме съученици. Смешно, нали?

— Защо?

— Също като теб.

— Да. Също като мен. И какво стана?

— Ами нищо. Също като теб.

— Как така? Той е бил войник, нали?

— Да. Но нека не говорим повече за това.

— Добре. Да говорим за нещо друго.

Говорихме за много неща. Утринната светлина бавно започна да се процежда през стъкления таван на залата. Все така седяхме свити върху трите маси в ъгъла на читалнята, облегнати върху прашните годишници на Университета. Като се развидели съвсем, станахме, раздвижихме изтръпналите си тела и подредихме всичко както си беше. Сгушихме се зад една лавица на горния етаж и така дочакахме идването на библиотекарките. Очите ни се затваряха за сън, но се налагаше да издържим поне един час, за да се появят достатъчно читатели и нашето излизане да остане незабелязано. На входа на Университета трябваше да се разделим.

— Накъде си? — попита Ваня.

— Към Студентския град — за лекции и дума не можеше да става.

— Значи можем да пътуваме заедно с осемдесет. Аз слизам на спирката преди МЕИ и се връщам назад с трамвая. Така е по-бързо.

— Къде живееш?

— На улица „Жолио Кюри“. До парк-хотел „Москва“.

— На квартира ли?

— Да.

— Сама?

— С едно момиче от Благоевград.

В автобуса беше студено. Седяхме един до друг и мълчахме.

— Ако искаш, ела ми за малко на гости — предложи Ваня. — Дора сигурно е на лекции. Ще пием по едно кафе.

— Добре — невъзможно ми се виждаше да се разделим така изведнъж.

Изпихме кафето, но не си тръгнах. Настаних се на леглото на Ваня, а тя — на другото и спахме до вечерта. Беше вече тъмно, когато поех към общежитието.