Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (10)

II

На сутринта излязох рано с твърдото решение да си намеря най-после квартира, каквато и да е тя, ако ще дори да няма покрив. Беше неделя, много удобен ден за тази цел. Все още не се бях отказал от решението си квартирата ми на всяка цена да бъде в четириъгълника, заключен между булевардите „Руски“, „Толбухин“, „Владимир Заимов“ и „Клемент Готвалд“. Вече знаех почти наизуст този квартал и все по-малко оставаха кооперациите, в които не бях питал за стая под наем. Бях пребродил почти целите „Шипка“ и „Оборище“ както и техните пресечки. Този ден реших да пробвам по самите булеварди, като започна по „Заимов“ откъм паметника Левски. Влязох в малката сладкарничка на „Шипка“ зад Университета, за да изпия едно кафе и да почакам да стане десет часа. Знаех от опит, че хората в тази част на града спят до късно.

Какво всъщност ме привличаше точно в този квартал? Вече втори месец бродех по улиците му — „Оборище“, „Шипка“, „Шейново“, „Сан Стефано“, „Васил Априлов“, „Марин Дринов“. Стари къщи и кооперации, строени преди много десетилетия, посолства, много посолства с хубави дипломатически коли пред тях — френско посолство, алжирско, швейцарско, холандско, гръцко; резиденции с милиционерски будки до входа. А веднъж на ъгъла на „Георге Георгиу Деж“ и „Васил Априлов“ се натъкнах на посолството на Индонезия. Дълго стоях пред таблото със снимки от тази страна — екзотични водопади, странни хора със странни облекла, огромни храмове. Никак не можех да си спомня къде се намира Индонезия. Знаех само, че е някъде в Тихия или Индийския океан. А в къщата, пред която стоях, живееха хора оттам. Как ли изглеждаха те? Дали като тези от снимките? Сега те бяха тук, зад тези стени, а аз едва ли някога през живота си ще отида в Индонезия. Дълго стоях пред таблото, осветено от скрита неонова лампа. Висок, мургав мъж излезе от къщата, прекара жълт найлонов маркуч и започна да мие една синя, много красива кола, чиято марка не можех точно да определя. Беше американска, може би „Буик“ или „Шевролет“, с меки бели кожени седалки. От маркуча течеше топла вода и колата беше обвита като в мъгла. Дали този човек беше индонезиец? Сигурно. Защо миеше тази кола? Кой щеше да седне в нея тази вечер? Къде щеше да отиде?

Може би посолствата най-много ме привличаха в този квартал. Те подобно на самолетите, които прелитаха над София, създаваха у мен чувството, че се намирам в центъра на света…

Минаваше десет часа. Време беше да тръгвам. Станах, минах през Докторската градина и се упътих по „Сан Стефано“ към булевард „Владимир Заимов“. Спрях на тротоара. Имаше няколко кооперации по улица „Марин Дринов“, в които не бях питал за квартира. Влязох в първата и се качих на тавана. На доста от вратите бяха залепени листчета с имена, тук-там имаше малки тефтерчета със завързано моливче, за да могат гостите да оставят бележка, ако домакинът го няма. Почуках напосоки на една от вратите. След доста време тя се отвори и се показа момче, облечено с анцуг, със сънено лице.

— Кого търсите?

— Търся квартира. Да знаете тук някъде свободна стая?

— Няма, брат, всичко е заето. Има един-два празни тавана, но не ги дават под наем.

В следващата кооперация срещу районното управление на милицията резултатът беше същият. По-нататък — пак така. Стигнах до „Асен Златаров“ и се върнах назад. Последната възможност в тази част на квартала беше кооперацията на ъгъла на „Оборище“ и „Сан Стефано“. Там досега не бях влизал. Виждаше ми се твърде представителна, за да има тавани под наем. Но в крайна сметка какво ми пречеше да опитам? След това щях да тръгна по булеварда. Тук реших да предприема другата тактика. Влязох във входа, качих се на първия етаж и напосоки натиснах един от звънците. Вратата почти веднага се отвори.

— Извинете… — но не можах да довърша и замръзнах на мястото си. Срещу мен стоеше Силвия от нашата група.

— Филип, здравей! Откъде знаеш, че живея тук?

Силвия беше облечена в много красив пеньоар на големи цветя, косата й беше спусната, а не прихваната отзад както я носеше, когато идваше на лекции.

— Аз… — Бях почервенял от срам. — Търся квартира и реших да попитам дали тук някъде… Не си ли чувала…

— Не.

Все още стояхме един срещу друг на вратата.

— Влез.

— О, не. Ти сигурно си имаш работа, а пък аз…

— Влез, влез. Четях си. Ние с баба сме сами. Майка ми и баща ми вчера отидоха на вилата, а аз останах с баба. Тя е много стара и болна.

— Е, добре. Но за малко.

Силвия ме въведе в просторен коридор. На стената висеше много красиво старомодно огледало. Влязохме в огромна гостна, състояща се от две стаи, съединени с портал. Мебелите бяха стари, от тъмно дърво. Столовете имаха кожени седалки, потъмнели от времето, креслата бяха с извити дръжки с дърворезба, по краката на масата също имаше изрязани листа в изящна плетеница. Едната стена беше заета от огромен бюфет, в двата края на който имаше малки тъмни лъвчета, изрязани от дърво. За пръв път виждах толкова красиви стари мебели. Сигурно струваха страшно скъпо. По стените висяха няколко картини — на две от тях видях подписа на известен художник, чието име знаех от цветните рисунки из читанките. В ъгъла стоеше пиано, а над него висеше коруба от гигантска костенурка, каквато бях виждал в зоопарка. Имаше толкова интересни неща, които спокойно бих могъл да разглеждам цял ден — статуетки от слонова кост, огромен, много стар самовар, старинни пушки и пистолети, някакъв гоблен, изобразяващ китайски или японски храм, телефон антика с отделени една от друга слушалка и тръба за говорене като тези по филмите и какво ли не още. За миг бях забравил за присъствието на Силвия. Все още стоях сред салона и се оглеждах.

— Седни де, защо стоиш прав?

По тона й личеше, че тя повтаря поканата си, но първата аз не бях чул. Потънах в едно от кожените кресла.

— Да направя ли кафе?

— Ами може.

В този момент се чу отваряне на врата и след малко в стаята се появи невероятно стара жена със сбръчкано лице и треперещи ръце. Тя с несигурни стъпки се запъти към нас, а Силвия се втурна да я подкрепи.

— Запознайте се, стара майко.

Жената ми протегна треперещата си набръчкана ръка с длан, насочена надолу и с отпуснати пръсти. Станах и понеже нямаше как да хвана ръката й, наведох се и я целунах.

— Госпожа Хаджимиладинова — произнесе жената с треперещ глас.

— Фи…

— Това е господин Хаджипетров, стара майко. Мой колега от Университета.

— Много ми е приятно, млади господине. От училището ли…

— Заедно учим в Университета — повтори Силвия по-високо.

— А, хубаво, много хубаво.

Старицата се отпусна в креслото срещу мен. Силвия излезе бързо и се върна с меко одеало, зави я и пъхна краищата под ръцете й.

— Аз ще отида да направя кафе. Стара майко, не ти ли е студено?

— Какво? — Жената доближи ръка до ухото си.

— Не ти ли е студено, питам.

— Не, не. Добре съм.

Силвия излезе. Седях срещу жената. Тя ме гледаше с безцветните си очи, които сигурно някога са били сини. Чувствах се неловко. Мълчахме.

— Къде живеете, господин…

— Пе… Хаджипетров.

— Да. Наш съсед ли сте?

— Аз… Не съм оттук.

Защо Силвия ме беше нарекла Хаджипетров? Аз бях просто Петров.

— Откъде сте?

Казах й.

— Хубав град. Бях там на екскурзия като ученичка през деветстотин и осма. В центъра имаше една гостилница. Държеше я някакъв арменец. Не си спомням името му. Знаете ли го?

— Не мога да ви кажа. Било е отдавна. Деветстотин и осма година, боже мой! Тогава дядо ми сигурно е бил пеленаче.

— Хубав град. През деветстотин и осма ходих там на екскурзия. Бях ученичка — повтори жената. — Какви времена бяха!

— Сигурно е било много хубаво — опитах се да взема участие в разговора, но тя явно не ме чу. Старицата разговаряше сама със себе си.

Попита ме отново за арменеца гостилничар, а след това ми разказа как се е запознала с някакъв млад господин, адвокат и много възпитан. Този господин се казвал Хаджисотиров и я поканил на някаква вечеринка, но учителката не й разрешила да отиде. Учителката се казвала госпожица Хаджимихайлова и била много строга. Момичетата били отседнали в хотел „Европа“, сигурно го знам, намирал се в центъра на града, до католическата черква.

Слава богу, Силвия най-после се появи с малка сребърна табла в ръце. Върху нея димяха две кафета и имаше чинийка с бисквити.

— Как сте? — попита тя приветливо усмихната, но въпросът й беше насочен само към мене.

— Ами говорим си.

— Баба е много стара. Не й се сърди, ако…

— Силви, ти не ме запозна с господина. Твой съученик ли е?

— Стара майко, казах ти, че ми е колега от Университета. Господин Хаджипетров.

Старицата отново ми подаде ръката си и трябваше да повторя процедурата с целуването. Ръката й беше чиста и ухаеше на приятен сапун. Това явно бе заслуга на Силвия.

Жената отново се представи, а след това попита:

— Господинът е твой съученик, нали?

— Не, стара майко, колега ми е от Университета — Начинът, по който отговаряше на едни и същи въпроси с огромно търпение, беше достоен за възхищение. — Учим заедно във Висшето училище.

— Във Висшето училище? Ами гимназията?

— Гимназията я завърших по-миналата година… Тя мисли, че още съм ученичка — каза Силвия тихо, за да не я чуе баба й, а след това продължи високо:

— Сега съм студентка втори курс във Висшето училище. Стара майка е завършила Висшето училище през деветстотин и дванайсета година, нали стара майко?

— Да. Получих грамота лично от Ректора, господин Хаджи…

— Ще те заведа да си починеш, стара майко.

Силвия й помогна да се изправи и двете тръгнаха към вратата. Старицата не се съпротивляваше, вървеше бавно с треперещи крака и продължаваше да говори:

— Господин Ректора ми каза: „Госпожице, ние очакваме от вас да постигнете много. Вашият път в живота е открит. Ще се радваме един ден…“

Двете вече бяха в коридора, където жената продължаваше да говори, но думите й не достигаха до мен. След минута Силвия се върна.

— Извини ме, че те оставих сам. Как ти се вижда моята баба? Всъщност тя е баба на баща ми. През лятото ще навърши деветдесет години. Много е мила, но страшно досажда горката.

Баба на баща й! Значи прабаба на Силвия! Аз дори не знаех как се казва бабата на моя баща. Всъщност той би трябвало да има две баби. Никога не съм се сещал да го попитам за това. Тези баби, които сигурно са умрели много преди аз да се родя, едва ли са напускали родното си село.

— Значи, търсиш квартира? — прекъсна мислите ми Силвия. Бе сервирала кафето върху красиви салфетки и седеше в креслото срещу мен. — Винаги съм мечтала да уча в друг град и да живея на квартира, свободна и независима.

— Не е чак толкова приятно, колкото си мислиш.

— Защо? Най-важното е, че си далеч от родителите си и никой не ти казва какво да правиш.

— Това е вярно. И все пак има доста неудобства.

— Неудобствата са нищо. Важното е, че си свободен и разчиташ само на себе си.

— Не знам. Може би си права.

Имаше ли смисъл да й противореча? Беше ми приятно да седя тук с нея, сред тези красиви мебели и старинни неща.

— А къде живееш, като нямаш квартира? — досети се Силвия.

— Ами на различни места. По приятели. Днес — тук, утре — там.

— Така ти завиждам!

Не можах да сдържа усмивката си.

— И все пак баба ти е много интересна — реших да сменя темата.

— О, тя е толкова старомодна! Представяш ли си, тя си мисли, че фамилиите на всички хора имат „хаджи“ отпред, както нашата.

— Затова ли ме представи като господин Хаджипетров?

— Ами да. Не ти ли харесва? — Тя се засмя.

— Харесва ми. Господин Хаджипетров. Как звучи само, нали?

И двамата се засмяхме.

— А ти откъде знаеш, че се казвам Петров?

— Толкова пъти съм чувала името ти, като правят проверки на упражненията.

— И си го запомнила?

— Защо не? Може би съм искала да го запомня.

— Наистина ли?

— О, не знам. — Тя пак се засмя. Над ъгълчетата на устните й се образуваха леки трапчинки.

Силвия беше най-красивото момиче в нашата група. Идваше редовно на всички лекции и упражнения, но никога не беше излизала с нас да пием кафе, на кино или нещо подобно. Не беше идвала и на събиранията ни. Когато Борката имаше рожден ден, я беше поканил, но после се разбра, че не е отишла. Имаше дълга руса коса винаги хваната отзад, а беше толкова красива сега, когато е спусната, светлосини очи и много бяло, издължено лице с вирната по детски брадичка. Веднъж бях попитал Огнян за нея и той, който всичко знаеше, каза: „Не се бутай там. Не е за нашего брата.“ Попитах го какво има предвид, но той само се засмя. И ето сега седях в дома на същата тази Силвия и пиех кафе.

— Можеш ли да свириш? — Кимнах към пианото в ъгъла, над което висеше корубата от огромната костенурка.

— Да. Искаш ли да ти изсвиря нещо?

— О, разбира се!

— Кой е любимият ти композитор?

— Ами… Шопен. — Бях чувал, че той е писал пиеси за пиано.

— И аз много го обичам. Какво да ти изсвиря от него?

— Все едно — отговорих колкото се може по-безразлично.

Тя седна зад пианото, отвори капака и из просторния хол се разнесе нежна мелодия. Белите й дълги пръсти се движеха плавно по клавишите. Чувствах се странно в този стар софийски дом. Софийски дом. За пръв път бях у някого, който е от София. Чувствах се странно с това момиче, което познавах толкова отдавна, което срещах всеки ден и което днес виждах сякаш за пръв път. „Не е за нашего брата“, бе ми се усмихнал Огнян съжалително. Защо? Какво искаше да каже с това? Мелодията се лееше тихо и с всеки тон чувствах как в мен се надига някаква странна нежност към Силвия. С огромно усилие успях да преодолея желанието си да стана и да я целуна, докато свири на пианото. Какво ли ще стане, ако го направя, питах се, но не смеех да се помръдна.

— Хареса ли ти? — попита тя, след като отново седна срещу мен. — Отдавна не бях свирила.

— Страшно хубаво беше.

Тя се засмя и в ъгълчетата на устните й пак се появиха трапчинките.

— Чак пък страшно…

— Честно! Наистина страшно хубаво свириш! — отвърнах разпалено.

— А ти умееш ли?

— О, не. Като малък ходех на школа по акордеон, но в трети клас го зарязах.

— Знаеш ли, чета есетата на Оскар Уайлд — оживи се тя. — Много са хубави. Има невероятен език. Ако искаш, като ги свърша, мога да ти дам книгата. Ей сега ще ти я покажа.

Тя излезе и след малко се върна с книга в ръка. Есетата на Оскар Уайлд бяха на английски.

— Татко ми я донесе миналата седмица от Италия…

Май трябваше да тръгвам. Наближаваше обед и щях да изпусна най-удобните часове за търсене на квартира. Едва сега се сетих, че всъщност бях дошъл тук да търся квартира.

— Ако искаш, обади ми се дали си намерил нещо — каза Силвия. — Днес ще си бъда у дома. Напоследък почти не излизам освен до Университета.

Тя написа на едно листче телефона си и ми го подаде.

— Довечера може да ти се обадя. Искаш ли да отидем на кино? В „Сердика“ дават някакъв френски филм.

— Не мога да оставя баба сама.

— А като си дойдат вашите?

— О, ще стане късно. Всъщност — обади се. Ще видим. Ако се върнат следобед, може да отидем от шест. Но не ти обещавам.

Тя ме изпрати до вратата.

— Пожелавам ти успех.

— Благодаря. Довиждане.

— Довиждане.

Силвия затвори вратата и превъртя ключа. Слязох няколко стъпала надолу, спрях и се върнах. Приближих се до вратата и погледнах табелките. „Евдокия и д-ръ Емануилъ Хаджимиладинови“ пишеше на най-горната от тях с черни букви на бял фон. Другата беше — „Наталия, Силвия и Георги Хаджимиладинови“. А най-отдолу красива месингова табела по-голяма от другите: „Проф. Д-р Георги Хаджимиладинов“.

„Не е за нашего брата“, се бе усмихнал Огнян. Излязох на улицата. До входа на кооперацията имаше паметна плоча, на която пишеше:

Горе, на самата фасада, под прозорците на първия етаж, бе изписано с релефни букви:

ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТЪ

Д-РЪ ЕМАНУИЛЪ И ЕВДОКИЯ

ХАДЖИ МИЛАДИНОВИ

Също на фасадата, но малко по-ниско, бе закачена огромна табела:

Д-РЪ ЕМАНУИЛЪ ХАДЖИМИЛАДИНОВЪ

СПЕЦИАЛИСТЪ ВЪТРЕШНИ БОЛЕСТИ

ПРИЕМА БОЛНИ

„Не е за нашего брата“, се бе усмихнал Огнян. На ъгъла на сградата, откъм улица „Сан Стефано“ имаше още една паметна плоча:

Какво бе искал да каже Огнян с тези думи за Силвия? Какво от това, че дядо й е бил лекар, а баща й е професор? Какво от това, че баща ми и майка ми са от село? Защо тя „не е за нашего брата“? Как така не е? С какво е по-различна от нас? Нали учим в един и същи Университет, в един курс, в една група? Нали сядаме на едни и същи банки и слушаме едни и същи лекции? Как така „не е за нашего брата“? Какви сме ние и каква е тя? Все по-силно ме обземаше някакъв сляп гняв. Искаше ми се да се върна, да се кача на първия етаж, да позвъня на вратата и да изкрещя в лицето на Силвия:

— С какво си повече от нас? Защо не си за нашего брата? Я върви по дяволите!

Крачех все по-бързо, забил поглед в земята.

— Ей, Филипе! — чух, че някой ме вика.

Обърнах се. Беше Васко, мой съученик от едно време. Не се бяхме виждали откакто той отиде в Пловдив да учи в английската гимназия.

— Не мога да те настигна, бе! Какво си се разбързал? Здрасти!

Той стисна ръката ми и здраво я раздруса.

— Васе, какво правиш тук?

— Аз тук живея. Ами ти какво правиш насам? В София ли учиш?

— Аха. В Университета съм. Българска филология. А ти?

— Аз съм първи курс социология.

— Защо първи?

— Нали завърших английска гимназия. Или си забравил. Забравихме се, ей, Филипе!

— Вярно бе!

— Накъде си тръгнал?

— Ох, ако взема да ти разправям… Търся квартира.

— Квартира ли?

— Да. Вече втори месец обикалям и нищо.

— Защото не си срещнал мен.

— Ами откъде да знам, че си тук.

— Откъде да знаеш я. А знаеш ли, че точно аз съм човекът, който ти трябва? В моята квартира има две свободни стаи.

— Сериозно?

— Съвсем сериозно.

— Къде живееш?

— В една къща на „Васил Априлов“.

— Отиваме веднага.

— Само че аз съм тръгнал към стола да обядвам.

— После ще обядваме. Първо да видя квартирата.

— Е, добре, щом си рекъл.

— Какво представляват стаите?

— А бе, да ти кажа честно едната е малка и, между нас казано — дупка. Но мисля, че ще ти я дадат за четирийсет лева. Другата е много хубава, за двама. Искат й осемдесет. Ти сам ще видиш. Ако си намериш още един човек, ще сте екстра.

— Добре, ама откъде да го намеря?

— Там е работата. Вече всеки се е уредил някъде. Ами ти как така си я закъсал?

— И аз не знам. Търсих, търсих… Или попаднеш на някаква дупка, или ти искат сума пари. Вчера една баба ми искаше четирийсет и пет лева за кафез два квадрата. Ако го видиш, ще припаднеш.

— Така е, брат ми. Хубавите квартири се намират през лятото — юли, август. Ето тук е.

Стояхме пред стара жълта къща, строена сигурно в началото на века, с поолющена мазилка, красив балкон с дървена куличка над него и барелефи около прозорците. Васко позвъни на вратата, на която имаше табелка с надпис: „Семейство Хаджиангелови“.

— Кой звъни? — чу се глас от някакво вътрешно стълбище.

Васко се отдръпна две-три крачки назад и извика към прозореца над входа:

— Аз съм. За квартирата.

Чу се шум от слизане по невидими стъпала и в рамката на вратата се появи млада жена.

— Запознайте се — каза Васко. — Филип е мой съученик и търси квартира. Иска да види стаите.

— Ей сега. Качете се, аз ще взема ключовете и ще дойда.

Заобиколихме къщата и се озовахме във вътрешен двор с оголели дървета и увяхнала трева. От малка врата се отиваше към дървено стълбище с триъгълни стъпала, изкачването по което напомняше катерене в камбанария. Стълбището завършваше също с врата, водеща към коридорче, което вместо стена имаше други пет врати.

— Това е кухнята, това е тоалетната, това е моята стая, а това е малката стая, за която ти говорих. Тази врата, остъклената, води към салона, през който се минава за голямата стая — обясняваше Васко.

Надникнах в тоалетната. Беше облицована с хубави кафяви плочки, имаше душ.

— А топла вода?

— Няма. Душът е свързан с бойлера на хазаите, но не пускат топла вода нагоре.

— Ами как се къпеш?

— Стоплям си вода с един нагревател и готово.

— Аха.

— Хайде да влезем.

Той пъхна ключа в ключалката на своята врата и в този миг по стълбището се чу тропот от стъпки. Хазайката се появи леко запъхтяна.

— Коя стая искате да видите?

— Ако може и двете.

— Голямата е за двама души.

— Да, зная. Васко ми каза.

Жената отключи най-напред вратата на малката стая. Стаята не беше лоша. Единственото неудобство бе, че прозорецът се намираше много ниско, излизаше направо от пода и в помещението беше полумрачно. По стените имаше залепени изрезки от списания.

— Това е — Жената явно бързаше.

Другата стая беше много хубава — светла, просторна, с почти нови тапети, хубав полилей, две легла с дюшеци и голям стар гардероб.

— Цената за голямата стая е осемдесет лева, а за малката — петдесет — заяви направо жената. — Помислете и ми се обадете долу. Извинете, но имам работа.

И тя слезе по стълбите, като ме остави в размишление. Първата ми работа, разбира се, беше да попитам Васко дали тя ще свали нещо от наема.

— Изключено — отговори той по начин, който не оставяше съмнение. — Дори да знае, че цяла година стаите й ще стоят празни, пак няма да намали.

В този момент почувствах колко съм се уморил през всичките дълги седмици, в които обикалях безуспешно квартала. При Петя нямаше да се върна за нищо на света. Разбрах го в момента, в който видях Силвия. Предложих на Васко да вземем заедно голямата стая, но той не се съгласи. Искал да бъде сам. Неговата стая бе много хубава, давали я на двама души за осемдесет, но понеже бил сам, му я отстъпили за седемдесет. Толкова пари в никакъв случай не можех да дам. И реших: взимам малката и край. Слязохме долу, съобщихме на хазайката и тръгнахме към стола на Консерваторията. С всяка изминала крачка някакъв товар се смъкваше от гърба ми. Вече имах квартира. Оставаше само да се обадя в къщи да ми изпратят чаршафи, завивки и една покривка за масата. Бях ги излъгал, че съм на общежитие, сега трябваше да им кажа, че ще се местя на квартира.

— Ще останеш при мен, докато ти пристигне багажът и се уредиш в стаята — заяви Васко. — Ще вземем пружината и дюшека от твоята стая, одеала имам.

„От твоята стая.“ Как звучеше само! Бях почти щастлив. Най-после самостоятелен, на квартира и то в отделна стая. Какво повече можех да искам? Е, стаята е малко тъмничка и тясна, но какво от това? Повече не ми трябва. Какво още бих могъл да искам от живота?

Но животът, който в последно време се беше показал доста неблагосклонен към мене, поне що се отнася до квартирния въпрос, ми бе приготвил за този ден цял букет от приятни изненади. В студентския стол срещнах Петьо Гинчев, мой съученик от гимназията, за който бях чувал, че живее на квартира някъде из центъра. Той учеше в първи курс, понеже едва сега го бяха приели, но все още не се беше случило да се засечем из Университета.

— Да си чувал някъде наблизо за квартира? — бе първият въпрос на Петьо, след като се осведомихме кой как я кара.

— Че ти нали имаш квартира? Някой ми каза, че живееш до кино „Левски“.

— А бе, имам, ама искаме да се махаме с моя човек. Живеем в един апартамент, обаче хазайката ни е страшен крокодил. Направо беля си хванахме на главата. Представяш ли си, още на втория ден отвъртя дръжката на кранчето за топлата вода. „Нали се разбрахме, че ще ползваме топла вода?“ — викам й. „Да — вика, — ама само за къпане. Ще се къпете в неделя преди обед.“ „Ами как ще се бръснем? — питам. — Със студена вода ли?“ „Не знам вика. — Ваша си работа.“ Е, още на другия ден си купихме дръжка и си пускаме топла вода, ама това живот ли е? Вчера закачила над мивката надпис: „Пести водата!“ С три удивителни. Крокодилска й работа. Та сме решили да се махнем. Да я видя как ще си намери квартиранти по това време.

— Е, в такъв случай точно аз съм човекът, който ти трябва — повторих думите на Васко отпреди час, при което той се засмя и продължи мълчаливо да си яде.

— Имаш ли нещо предвид? — Петьо беше сериозно заинтригуван. — Казвай де, защо мълчиш?

— Ако искаш, може двамата да вземем една чудна стая.

— Къде?

— На „Васил Априлов“. Първата къща откъм „Заимов“. Васко живее там. Тъкмо ще се съберем цялата махала — тримата живеехме в нашия град в един квартал.

— Колко?

— По четирийсет на човек, токът отделно.

— Хубаво, ама… Моят ще остане сам. Това е лошото.

— За него има една малка стаичка за петдесет лева.

— Пак там ли?

— Естествено. И завладяваме целия етаж.

— Самостоятелна стая за петдесет лева? Той ще подскочи до тавана. Тъкмо ще си бъде спокоен с гаджето. Побъркал съм се с тях. По цял ден не излизат от къщи.

Един час след това петимата седяхме около масата в стаята на Васко и поливахме новото съжителство. Съквартирантът на Петьо се казваше Владо и също беше от нашия град, но не го познавах. Той следваше в полувисш институт за автомобилни инструктори, а приятелката му Анастасия или съкратено Сия бе от Несебър и учеше за детска учителка. Ако можеше да ни види отнякъде, Силвия наистина би ми завидяла. Как шеметно се наредиха нещата, след като тя ми беше пожелала успех. Всичко вече бе уредено, дори дадохме предплата на хазайката и тя ни донесе домовата книга, за да се регистрираме през седмицата в милицията. Вече имах дом! Петьо и Владо решиха още на другия ден да си пренесат багажа, като платят в старата си квартира наем само за половин месец. Това щеше да бъде тяхното малко отмъщение над хазайката крокодил.

Към четири и половина излязох, за да се обадя на Силвия по телефона и о, щастие — тя наистина се съгласи да дойде с мен на кино! Моментално изтичах до „Сердика“ за билети и в шест без петнайсет, избръснат и напарфюмиран с Васковия одеколон, облечен в коженото яке на Петьо, бродирах тротоара пред киното. Не знаех откъде ще дойде тя и хвърлях поглед ту на едната, ту на другата страна. Стрелките на часовника на сградата на МЕИ сякаш бяха замръзнали. Точно в шест Силвия се появи иззад ъгъла. Първото, което почувствах, бе едно странно и непознато свиване в корема. Стоях насред тротоара и глупаво се усмихвах, а тя вървеше насреща ми. Боже мой, колко беше красива! Нима наистина идваше на среща с мен? Беше ли възможно това? В този миг в съзнанието ми проблясна споменът — познатият до болка войнишки сън за момичето с червени ботуши и къса тъмножълта пола, което ме чака пред Университета, между статуите на двамата братя, и едва сега разбрах каква глупост е бил този сън, разбрах го едва сега, в мига, в който Силвия вървеше към мен толкова хубава, че чак коремът ми се свиваше, като я гледах. Няма мечта, по-красива от самата действителност.

— Здравей — каза Силвия и се усмихна. Беше облечена с черни джинси и светлосиньо яке, върху което свободно падаше златисторусата й коса.

„Здравей“. Каза го толкова просто, че аз в миг се освободих от цялата си скованост и забравих за твърдото си решение да се държа гордо и независимо с нея.

— Здравей — отговорих, без да мога да се помръдна. Срещнах погледа й и наведох очи.

— Какво стана с квартирата?

— Всичко е наред. Намерих.

— Къде?

— В една стара къща на „Васил Априлов“ едно.

— О, да, зная я. Зад къщата има двор с две големи сливи. Колко съм играла там като малка! Катерехме се по дърветата и обирахме сливите още съвсем зелени. Веднъж едно момче падна и си счупи крака. А в кооперацията от другата страна на двора живеят двама мои съученици — Камен и Мирослав. Училището ни беше на ъгъла на „Шипка“ и „Васил Априлов“, до руския ресторант. Всъщност то и сега си е там — тя се засмя. — Нали го знаеш? А точно срещу него има една къща, в която са живяли майката и братът на Христо Ботев. Има и паметни плочи. Е, значи ще бъдем съседи.

Слушах я и в мен отново се надигаше онова чувство, което изпитах, когато прочетох табелите на вратата и надписа на фасадата на техния дом. Тя се беше родила и израснала в този квартал, в който аз бях щастлив да живея дори на един таван и който за мен бе едва ли не център на света.

— Понякога се прехвърляхме през оградата — разказваше Силвия — и скачахме в съседния двор. Там живееха някакви кубинци от посолството. Караха ни се, а после ни черпеха с фурми и портокали. Но, Филип… ти не ме слушаш. Не ти ли е интересно? Колко съм глупава, разказвам ти разни детински работи. Кажи ми как си намери квартира там? Знаеш ли, радвам се, че ще живееш наблизо. Никой от групата не живее в нашия квартал.

Вдигнах очи и срещнах погледа й. Тя се усмихваше. В този миг се проклех за всички глупости, които ми минаха през главата и я почувствах близка, много близка. „Ще бъдем съседи“ — бе казала тя. Гледаше ме и се усмихваше. Аз също я гледах и се усмихвах. Колко беше хубава! За пръв път я виждах толкова отблизо. От нея ухаеше на нещо страшно приятно.

— Да влизаме, съседке — казах и леко хванах ръката й над лакътя.

— Добре, съседе. — Тя сложи другата си ръка върху моята. От докосването й ме обля гореща вълна…

— Ще се видим ли пак? — попитах я след киното. Двамата стояхме пред техния вход.

— О, разбира се, ще се видим още утре в Университета.

— Това е различно. Имам предвид да излезем някъде както тази вечер.

— Може би. А къде ще ме заведеш? Пак ли на кино?

— Защо не? А можем да отидем на дискотека.

— Аз не ходя на дискотеки. Много е шумно и задимено. Пък и момчетата там са много нахални. Ако искаш, може да ме заведеш на опера. Казаха ми, че са направили чудесна постановка на „Атила“ от Верди.

— Готово. Още утре ще взема билети. „Атила“ от Верди, нали?

— Да. Всъщност, ако си я гледал…

— Не, не съм.

— Тогава лека нощ.

— Силвия…

— Лека нощ. До утре.

Тя отвори вратата и бързо изчезна по стълбите.

„Атила“ от Верди. А сега де! За пръв и последен път бях ходил на опера като ученик в осми клас. Бяхме дошли на екскурзия в София и по инициатива на учителката по пеене в плана за деня беше включено и посещение на опера. Капнали от ходенето из града, по време на представлението почти всички заспахме. Така и не разбрах какво гледахме. И сега изведнъж — „Атила“ от Верди. Но какво от това? Дори да беше казала да я заведа на ревю на дамски прически, нямаше да се поколебая нито за миг…

Потърсих Огнян, за да си взема чантата и куфара с багажа, но го нямаше. Какво ли щеше да каже, ако разбере с кого съм бил тази вечер?!

Тръгнах бавно по „Оборище“. Минах покрай Докторската градина, отбих се и седнах на една пейка. Наближаваше краят на декември, но все още не беше валял сняг. В края на парка се виждаше пешеходната пътека на ъгъла със „Сан Стефано“, осветена с жълта луминесцентна светлина. От днес щях да минавам по тези улици на път към Университета или към квартирата, всеки ден щях да минавам покрай дома на Силвия. Станах, продължих по алеята и прекосих пешеходната пътека. Силните луминесцентни лампи осветяваха сивата фасада, на която пишеше:

ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТЪ

Д-РЪ ЕМАНУИЛЪ И ЕВДОКИЯ

ХАДЖИ МИЛАДИНОВИ

Прозорецът на салона, в който седяхме сутринта със Силвия, светеше. Какво ли правеше тя сега? Може би четеше есетата на Оскар Уайлд или гледаше телевизия. Какво ли мислеше за мен? Сигурно нищо. Просто й се е искало да излезе някъде, изведнъж се появявам аз и й предлагам да отидем на кино. Какво толкова? А може би вече е забравила. Защо стоях на улицата пред тази сграда и не можех да си тръгна? Защо исках да си представя какво прави Силвия в този миг, как е облечена, с кого говори, за какво мисли? Защо…

Васко беше останал сам в квартирата. Петьо и Владо си бяха отишли, за да се приготвят за пренасянето. Взехме леглото с дюшека от малката стая. Васко ми даде завивки. Едва сега почувствах умората. Взех от масата домовата книга и започнах да я разлиствам. Страниците бяха изпълнени с имена и печати. Имена на много, много студенти, живели в тази къща през последните трийсет години. От най-различни места, от градове и села. Някои бяха стояли повече, други — по-малко. Първите бяха записани още преди аз да се родя. Къде ли са всичките тези хора сега? Сигурно отдавна са се оженили, имат деца и живеят далече оттук. Кои ли от тях са живели в моята стая? Кои ли са спали на моето легло? Никога няма да ги познавам. Мога само да чета имената им и датите, на които са дошли и на които са си отишли от тази къща. Никога нищо повече няма да разбера за тях. В тези стаи те са чели за изпити, посрещали са своите приятели и приятелки, събирали са с колеги, радвали са се и са тъжили, смеели са се, а може би и са плакали. Никога няма да разбера това. Не познавах дори момчетата, които са живели в моята стая преди мен, нито ще познавам тези, които ще дойдат, след като си отида…

Колко много неща се бяха променили през този ден. Къде бях снощи, къде съм сега. Къде бях снощи… Петя… Едва сега си спомних за нея. Може би все пак трябваше да отида да й кажа, че съм си намерил квартира? Защо пък? Нима тя ме беше предупредила онзи път, когато не се прибра? И все пак аз живеех при нея, а не тя при мен. Какво от това? Всъщност забравил ли съм нещо там? Замислих се и с радост установих, че не съм. Отворих чантата. Нищо не липсваше. Васко беше заспал с книгата в ръце. Завих го с одеялата, съблякох се, загасих лампата и легнах. Бях толкова изморен, а не можех да заспя. От утре трябва сериозно да започна да чета, до края на семестъра остава по-малко от месец. И все пак най-важното е, че имам къде да живея. Първата ми година в София отмина. Бързо и шеметно както този невероятен ден, в който срещнах Силвия. Силвия… Бях срещнал толкова момичета през този ден-година — Катя, Мариана, Ваня, Петя. Но с всичките беше едно и също. Нито една от тях не беше истинското момиче. А аз търсех именно истинското момиче. Най-красивото, най-нежното, най-умното, което ще обичам повече от себе си и за което аз ще бъда всичко… Изведнъж от тъмнината на стаята изникна и започна бавно да се приближава към мен силуетът на бялото „Волво“, видях как мигачът започва да свети право в очите ми, как вратата се отваря и някаква непреодолима сила ме поставя на седалката до жената с черната вечерна рокля и голи ръце върху волана, мъча се да отворя вратата и да скоча в движение, но вратата е заключена, жената мълчи и гледа напред и изведнъж колата се превръща в огромно легло, дрехите ми са изчезнали, търся ги, но не мога да ги открия, а наоколо няма нищо друго освен това легло, то се простира докъдето поглед стига, жената е все още със своята черна, дълга до земята рокля, ръцете й са покрити с гривни и пръстени, които звънтят и падат, като ме докосва, а аз нямам сили да се помръдна…

Скочих, наметнах палтото си и излязох на балкона. Запалих цигара. Балконът гледаше към вътрешния двор. В мрака забелязах очертанията на две високи дървета. Това сигурно са сливите, казах си. Силна лампа осветяваше съседния двор, асфалтиран и отделен от нашия с тухлена ограда. Върху асфалта бяха паркирани пет-шест коли с дипломатически номера. Това трябва да е къщата на кубинците. Ето полянката, на която Силвия е играла като малка. Ето ги дърветата, по които се е катерила, ето я оградата, която е прескачала, ето го дворът, в който кубинците са й давали фурми и портокали… И в този миг усетих, че ми се доспива. Очите ми се затваряха, както стоях прав. Изпуснах цигарата, сепнах се, стъпках угарката и се върнах в стаята. Заспах в мига, в който се отпуснах на леглото.