Тодор Костадинов
Софийско жителство ^[0] (18)

IV

Пак Нова година, пак заверка на семестъра, пак изпити. Със Силвия се виждахме почти само в Университета. Спомних си как в първи курс Сашо и Люси четяха заедно за изпити и как ги скъсаха и двамата. Тогава Симеон с усмивка ме гледаше, че по цяла нощ стоя над учебниците по фолклор и антична литература и казваше: „Ще поживееш малко, ще видиш. Януарската сесия в трети курс е най-трудната.“ Май наистина беше така. Сега аз четях за същите изпити, на които той се явяваше преди две години. Когато главите ни пламнеха от четене, с Петьо играехме табла или карти и след малко отново сядахме над учебниците. Ако той имаше изпит на другия ден, нарочно го оставях да ме победи, защото знаех, че си е нарекъл — бие ли ме, ще вземе изпита. Щом аз имах изпит, той правеше същото.

— Играй сериозно! — казвахме си един на друг, но винаги побеждаваше този, който трябваше да отиде на изпит.

— Филипе, ще ги раздадеш ли? — питаше той, като го заболи главата от четене.

— Петьо, да ги цепя ли? — питах аз.

За обед и вечеря отивахме до стола на Консерваторията. Всеки ден се обаждах на Силвия, за да разбера докъде е стигнала. В негласното съревнование между нас излязох победител. Тя завърши сесията с две петици, а аз с една. Огнян го скъсаха на три изпита и прекъсна. Вечерта след третата двойка дойде в квартирата с бутилка водка. Беше пил доста.

— Аз отивам на трудовия фронт, Филипе.

— Нищо. Затова пък ще следваш една година повече.

— А! Голямо успокоение. Я дай да му пийнем по едно! Смених си квартирата, знаеш ли?

— Не си ми казал.

— Кога да те видя, та да ти кажа? Ти си зает човек. Хайде, наздраве!…

Този път си заминах за ваканцията у дома. Останах цели две седмици. Мама беше болна и повечето време прекарах край нея. Почти всеки ден се обаждах на Силвия.

— Кога ще си дойдеш, Фил? — питаше тя.

На втората събота сутринта пристигнахме заедно с Емо. Той се обади на Тони и прекарахме целия ден у тях. Със Силвия не се отделяхме един от друг. Вечеряхме в унгарския ресторант и почти цялата вечер танцувахме. Емо сам плати сметката въпреки протестите ми.

— Стига! — отсече той!

— Вие и тримата сте студенти, а аз работя.

Емо се прибра чак сутринта и се просна на леглото като убит. На обед излязохме да хапнем. След това се разходихме из града.

— Ех, добре си живееш тук, Филипе! — въздишаше Емо. Вечерта го изпратих до гарата и се върнах с трамвая.

Слязох на паметника Левски и тръгнах към телефона, за да се обадя на Силвия. На пешеходната пътека се сблъсках с Катя.

— Филипе, здравей! Къде си тръгнал?

— Ами прибирам се.

— Хайде тогава с мен!

— Къде?

— Отивам да пием за ръката на Огнян.

— Каква ръка?

— Ама ти не знаеш ли?

— Огнян прекъсна и започна работа в някаква дъскорезница. Преди десетина дена си отряза три пръста на дясната ръка.

— Какво?!

— Ама ти наистина ли не знаеш?

— Откъде да знам?

— Хайде, тръгвай с мен! Как само ще се зарадва, като те види! Трябва да побързаме. Срещата е в седем и половина пред ресторант „Чайка“ на „Раковска“.

По пътя Катя ми разказа, че Огнян взел към три хиляди лева застраховка и заявил, че докато не ги изпие, няма да си отиде в Силистра. Но май щели да му разрешат да продължи годината и да си вземе изпитите извънредно. Намерихме ги около една маса в ресторанта. Тук бяха Ива, Деньо, Пламен, още няколко колеги от групата и две непознати момчета.

— О, Филипе, здрасти! — Огнян се надигна от стола. Дясната му ръка беше бинтована и завита с шал, под който се виждаше бялата превръзка.

— Какво си пострадал?

— Остави. Не е за разправяне. Сядай и казвай какво ще пиеш. Ние сме само на пиене. Тук не се яде. Чухте ли, ей — обърна се той към другите, — само да сте поръчали нещо за ядене! Не давам да ми ядете ръката — и се опита да се засмее.

Седнах до него и си поръчах водка.

— Май по-добре да пиеш едно уиски, а? Ние сме на уиски. За парите не се притеснявай. Аз съм насреща. — Той потупа джоба си. — Две големи уискита — поръча на келнерката. — Не, бутилка. Бутилка уиски. Ние вече трети ден сме така, брат ми. Казах — докато не свършат тия пари, всяка вечер съм на маса. От небето паднали, на небето ще отидат. Казах ли ти, дадоха ми две хиляди и осемстотин лева застраховка.

— Знам. Но според мен по-добре би било да си ги запазиш.

— И ти ли? Всички това повтарят. Не искам бе, не искам! Да не мислите, че като имам три пръста по-малко от вас, не мога да си спечеля пари?

— Не съм казал такова нещо.

— Тогава наздраве! — Бутилката бе пристигнала.

— Нещо друго? — попита келнерката.

— Няма друго. Това е. Като свърши, ще си поръчаме още.

Тя се отдалечи.

— Наздраве, Филипе!

— Наздраве, Оги!

— Добре си ти, брат ми. Ще се ожениш за Силвия и всичко ти е наред. Ще останеш в София, работа, мангизи. И момичето е свястно, не е като… Добре си, дума да няма.

Силвия! Трябваше да й се обадя.

— Оги, аз трябва да тръгвам след малко. Обещах да се обадя на Силвия.

— Що не й се обадиш да дойде тук?

— Не знам дали ще е удобно.

— Няма неудобно, бе! Аз плащам. Бягай на телефона! Или мислиш, че няма да иска?

— Щом й кажа, ще дойде.

— Много си сигурен.

— Абсолютно съм сигурен.

— Хайде тогава да видим!

— Не е там работата.

— А къде е работата?

— Казах ти, не знам дали ще е удобно. Вие сте се събрали тук, имате си…

— Тръгвай веднага! Кажи й, че аз я каня. Огнян те кани да пиеш едно питие за ръката му, така й кажи! Хайде!

След половин час Силвия се появи между масите.

— Здравейте — поздрави тя. Беше с нова розова рокля, която виждах за пръв път.

— Заповядай, Силвия! — скочи Огнян и отстъпи мястото си до мен. — Ние имаме малък повод и ще ни е много приятно да си с нас.

— Благодаря.

Той отиде до една от съседните маси и се върна с друг стол в здравата си ръка. Всички оглеждаха Силвия. За пръв път я виждаха извън Университета. Едното от двете непознати момчета дълго не откъсна очи от нея, сякаш искаше да я разсъблече с поглед.

— И така, какъв е поводът?

— Ами, ударих си малко ръката, та затова.

— Не разбирам.

— Това е, нищо повече. Какво ще пиеш? Ние сме на уиски?

— Добре, налей малко и на мен. Фил, Емо замина ли си?

— Да. В шест и половина. Знаеш ли, прибра се чак сутринта.

— Не се учудвам.

— Наздраве!

— Наздраве, Огняне!

Настроението на компанията постепенно се повишаваше. Оркестърът засвири и някои станаха да танцуват.

— Тези тук всичките са мои колеги — обясняваше Огнян на двете момчета. — Учим заедно.

— Фил, ако ми се беше обадил сутринта, щяхме да се качим на Витоша.

Напоследък често бяхме двамата на Витоша. Дори през сесията се качихме веднъж. С нетърпение чакахме да свършат изпитите, за да почнем да ходим отново. Доста напреднах със ските. Вече се спусках дори от Стената, макар и бавно, с големи завои, далеч от слалома.

— Страшно ми се карат ски. Вече две седмици откакто свърши сесията, а още не съм ходила.

— Ами защо не отиде?

— Не искам без теб. Мирослав ми звъня два-три пъти. Той си взел отпуска и всеки ден е горе.

— Добре. Още във вторник сме там.

— Няма да можем да вземем колата. По-добре — в събота.

— Голяма работа! Аз ще ти нося ските.

На съседната маса седеше мъж на около трийсет години, пиеше вино и гледаше към децата, които се гонеха около дансинга. Едно момиченце се затича между масите и той го извика при себе си. Взе го на коленете си и започна да му говори нещо. Детето го гледаше и се смееше. По едно време то се опита да слезе, но мъжът го задържа и детето се разхлипа, готово да ревне с цяло гърло. От дъното на залата се приближи млада жена с фризирана коса и грубо попита:

— Какво искате от детето? Защо не го оставите?

— Ваше ли е? Извинете. Нищо, просто исках да постои при мен — стъписа се мъжът.

— Лили, ела моето момиче!

— Знаете ли… запъна се мъжът — аз имам дъщеря на нейната възраст. Не съм я виждал от две години. Та затова исках… за малко…

Той бръкна в джоба на сакото си, извади десет лева и ги подаде на детето.

— Вземи, моето момиче, да си купиш нещо. Детето дръпна ръката си, но майката каза:

— Лили, вземи, щом чичкото ти ги дава!

То плахо протегна ръка, взе парите и ги подаде на майка си.

— Тоя чичко има едно малко момиченце също като теб.

— Как се казва?

— Надежда… Надка — отговори мъжът.

— Ами къде е? — попита отново детето.

— Тя е при мама.

— Аха.

— Лили, ако искаш, остани при чичкото.

— Не искам.

Жената вдигна рамене и си тръгна, а детето каза довиждане и изтича след нея. Мъжът напълни догоре чашата си с вино, изпи я до половината и запали цигара. Продължаваше да гледа след детето…

— Тоя си мисли, че като е свалил Силвия, все едно е гепил господа за оная работа.

Нещо ме преряза при тия думи. Обърнах се — Деньо и Пламен си говореха и мислеха, че не ги чувам.

— Ами свали я ти, като не е голяма работа.

— Много важно. Все някой ден ще го зареже. Виж я какво се лигави — Фил това, Фил онова. Знам ги тия. Като влизаме на изпит, все я питат дали баща й бил не знам си кой. Говори, говори и накрая трак — шестица.

— Хайде, хайде, гаджето е без грешка.

— Гаджета много. Ама въпросът е какво ще хванеш. Филип съвсем не е прост. Знае си работата момчето. Ще се ожени още преди да завършим и хоп — жителство, апартаментчето, таткото с мангизите. Така се уреждат хората, мой човек…

Силвия ми говореше нещо, но не я чувах.

— Вярно, трябва и ние да гепим по някоя софиянка.

— Да гепим, ама как?

— А де! Ако кажеш как, ще те черпя.

— Знаеш ли…

— Шт! — Деньо сръга Пламен. Погледите ни се бяха срещнали.

— Фил, хайде да танцуваме! — чух гласа на Силвия някъде много от далече. Деньо ме гледа няколко секунди, след това сведе очи. Погледна ме отново, отпи от чашата си и се направи, че много съсредоточено гледа към дансинга.

— Фил, хайде, чуваш ли?

— Не ми се танцува. Тръгваме.

— Защо?

— Ще ти кажа.

— Фил, нека да останем!

— Не. Тръгваме. Оги, приятна вечер. Обади се някой път.

— Къде бе? Чакай… Как така?

— Довиждане.

Поведох Силвия за ръка между масите. Навън валеше сняг.

— Фил, кажи ми какво стана!

Казах й за разговора между Пламен и Деньо.

— Нима всички мислят така?

— Излиза, че всички.

— Защо всички? Чул си двама. Момичетата бяха толкова внимателни.

— Да. И те двамата бяха много внимателни. Ако не ги бях чул, щяхме да продължаваме да си мислим, че всички са много внимателни. Всички са страшно внимателни с нас до момента, в който случайно чуеш нечий разговор или някой се напие и ти каже в очите какво мисли за теб.

— Фил, най-хубаво ми е, когато сме само двамата.

— Не можем цял живот да живеем само двамата.

— Нали нищо няма да ни раздели?

— Бих искал да е така.

— Обещай ми, че никога няма да се разделяме! Каквото и да се случи.

— Мислиш ли, че не би могло да се случи нещо, което да ни раздели?

— Това зависи от нас.

— Едва ли зависи само от нас.

— А от кого?

— Не знам.

— Фил, искам да те попитам нещо. Защо никога досега не си ми предлагал да се оженим?

— Да се оженим?!

— Защо така го казваш? Никога ли не ти е минавало през ума?

— Да си призная честно — не.

— Наистина ли?

— Не мога да си представя как ще стане това. И мислиш ли, че ако стане, ще спрат да приказват?

— О, какво те интересуват другите? Важното е, че ще бъдем заедно. Всеки ден и всяка нощ.

— А какво ще кажат родителите ти?

— Какво могат да кажат? Щом те обичам аз, ще те обикнат и те.

— Дали ще се съгласят? Все още сме студенти.

— Това няма значение.

— Сигурна ли си, че го искаш, Силви?

— Да. Повече от всичко друго на света. А ти?

— Не съм и мечтал за такова нещо.

— Понякога сънувам, че сме женени и сутрин се събуждаме един до друг. Аз отварям очи, а ти спиш и дълго те гледам.

— Възможно ли е? Кой съм аз, за да се оженя за тебе?!

— Ти си човекът, когото обичам. Не мога да си представя, че бих живяла с някой друг.

Вървяхме бавно по „Граф Игнатиев“. Без да усетим, бяхме тръгнали точно в обратната посока.

— Знаеш ли, Силви винаги, когато се случи нещо тъжно, идваме тук, на площад „Гарибалди“.

— Какъв площад?

— Площад „Гарибалди“.

— Къде е той?

Засмях се.

— Той е тук и ние стоим върху него.

— Така ли? Никога не съм знаела, че това място се казва площад „Гарибалди“.

Показах й старата очукана табела върху сградата на „Техноимпекс“.

— Вярно! Цял живот живея в този град, но не знаех, че има площад „Гарибалди“. Нека той да стане наш.

— Добре, подарявам ти го.

— Не. Искам да бъде и на двамата.

— Тогава подари ми го и ти.

Тя се засмя.

— Подаряваме си го един на друг, нали?

— Да.

— Фил, обичам те и искам да бъда само твоя. Само твоя, разбираш ли? За цял живот.

— Да, Силви. И аз ще бъда само твой. Завинаги. Прегърнах я и тя също ме прегърна. Тръгнахме бавно по улицата…