Лора Джо Роуланд
Дим Мак (7)

5 глава

В едното крило на съдилището се намираха помещенията, където съдията и персоналът му беседваха с граждани в търсене на решение по спорове относно пари, собственост или обществени задължения. Съдия Уеда бе изпратил Югао в едно от тях. Докато вървеше по коридора, Рейко чу дрезгав мъжки смях, който се носеше от близката открехната врата. Тя надникна вътре.

Помещението бе пригодено за килия, като бе оградено с плъзгащи се стени от хартия, опъната върху дървени решетки. Подът бе застлан с татами, имаше и ниска масичка. Югао стоеше между двамата пазачи, които Рейко най-малко понасяше в свитата на баща си. Единият — набит мъж с кривогледи очи — грубо прокарваше ръка по бузата на Югао. Другият — мускулест и арогантен — бъркаше под полите на конопената й роба. Югао се дръпна, но двамата я хванаха. Задърпаха робата й, взеха да я опипват отзад и да стискат гърдите й. Тя опъна веригите, с които бяха оковани ръцете й, и се опита да прогони натрапниците, ритайки с боси нозе. Те само се разсмяха още по-гръмогласно. Лицето на Югао се бе изопнало от безсилен гняв.

— Престанете! — възкликна Рейко. Втурна се през вратата и им заповяда: — Пуснете я!

Те спряха за момент, подразнени от прекъсването. Щом разпознаха дъщерята на господаря си, на лицата им се изписа безпокойство.

— Съдията ще бъде недоволен, когато разбере, че се възползвате от една безпомощна жена в къщата му — заяви Рейко с гневен глас. — Излезте от тук!

Двамата пазачи се изнизаха гузно. Рейко затвори вратата и се обърна към Югао. Жената стоеше прегърбена, разрошените коси скриваха лицето й, а раздърпаната роба се бе смъкнала и бе оголила едното й рамо. Рейко бе обзета от жалост.

— Чакай, нека оправя дрехата ти — каза тя.

От допира й Югао потръпна. Отметна назад коси и се втренчи в Рейко.

— Коя сте вие?

Рейко очакваше Югао да й бъде благодарна, задето я бе защитила от пазачите, но тя бе предпазлива и враждебна. За първи път я виждаше отблизо и забеляза, че лицето й е пепеляво от умора и недохранване, студените й очи — хлътнали в орбитите, а устните й — напукани. Грубото отношение на тъмничарите явно я бе научило да бъде подозрителна към всички. Макар че тя бе обвинена и вероятно виновна за извършването на тежко престъпление, Рейко усети, че съчувствието й към нея нараства.

— Аз съм дъщерята на съдията — отвърна тя. — Казвам се Рейко.

Двете си размениха продължителни погледи, изпълнени с взаимно любопитство. Рейко видя как Югао оглеждаше коприненото й кимоно в мандаринов цвят и десен с изображения на върбови дръвчета, вдигнатите й в безупречна фризура коси, грижливо положеното белило и червен руж за устни, зъбите й, почернени според обичая, характерен за омъжените жени от нейната класа. В същото време Югао бе пропита от типичната за затвора воня на урина, бе немита и с мазни коси. Рейко видя в очите й негодувание и завист. Гледаха се една друга, а помежду им сякаш зееше пропаст — от едната страна бе знатната дама, а от другата — низвергнатата от обществото несретница.

— Какво искате?

Грубият й тон озадачи Рейко. Може би тази жена не бе възпитавана на добри обноски. Рейко се запита какъв ли бе произходът на Югао и какво бе сторила, за да стане хинин, но моментът не беше подходящ за въпроси.

— Искам да говоря с теб, ако може — отвърна Рейко.

Погледът на Югао се изпълни с подозрение.

— За какво?

— За убийството на семейството ти.

— Защо?

— Съдията се затруднява да вземе решение, дали да те осъди. Затова отложи присъдата. Помоли ме да разследвам убийствата и да установя дали си виновна или невинна.

Югао сбърчи чело, явно озадачена.

— Казах, че аз съм ги извършила. Това не е ли достатъчно?

— Той не мисли така — отвърна Рейко. — Нито пък аз.

— Защо?

Разговорът напомни на Рейко за един случай, в който Масахиро бе стъпил на магарешки бодил и тя трябваше да извади трънчетата от босото му краче.

— Една от причините е, че трябва да разберем защо са били убити родителите ти и сестра ти — поясни Рейко. — Ти не каза нищо.

— Но… — Югао поклати глава объркана. — … нали задържаха мен.

Рейко долови мисълта й, че нейното арестуване би трябвало да гарантира присъда, което при обичайни обстоятелства бе точно така и се знаеше от всички.

— Това, че си била заварена на местопрестъплението, не означава непременно, че ти си извършителят — поясни Рейко.

— И какво от това? — във въпроса на Югао прозвуча зле прикрит гняв.

— Това е другата причина, поради която баща ми иска аз да разследвам престъплението — Рейко все повече се озадачаваше от поведението на жената. — Защо бе тъй нетърпелива да направиш самопризнания? Защо искаш да повярваме, че ти си убила семейството си?

— Защото го сторих — отвърна Югао.

Тонът и изражението й подсказваха, че Рейко явно бе глупава, щом не го разбираше. Рейко потисна въздишка на разочарование и нарастваща неприязън към лошия нрав на тази жена.

— Добре. Нека предположим за момента, че ти си намушкала родителите си и сестра си. Защо?

Внезапен страх проблесна в очите на Югао и тя се извърна.

— Не искам да говоря за това.

Рейко заключи, че независимо дали Югао бе действителната убийца, мотивът за това престъпление беше в основата на странното й поведение.

— Защо не? След като вече си направила самопризнания, какво лошо има да обясниш действията си?

— Не е твоя работа! — отсече Югао с каменен профил.

— Имала ли си проблеми с родителите си и със сестра си? — продължи настоятелно Рейко.

Югао не отговори. Рейко изчака, знаейки, че понякога хората говорят, защото не могат да понесат мълчанието. Но Югао остана безмълвна, стиснала здраво устни, сякаш се опасяваше, че може да изтърве някоя дума против волята си.

— Скара ли се със семейството си онази нощ? — попита Рейко. — Те нараниха ли те по някакъв начин?

Отново мълчание. Рейко се запита дали нещо с Югао не беше наред, освен явната й неприязън. Изглеждаше достатъчно интелигентна и съвсем нормална, но може би беше душевноболна.

— Ти вероятно не си даваш сметка за положението си. Нека ти обясня — продължи Рейко. — Убийството е тежко престъпление. Ако те осъдят, ще бъдеш екзекутирана. Ще ти отсекат главата. И това ще бъде краят ти.

В отговор Югао й хвърли кос поглед, възмутена, че Рейко се държи с нея като със слабоумна.

— Знам. Всеки го знае.

— Но понякога има обстоятелства, които оправдават едно убийство — каза Рейко, макар че й беше трудно да си представи какво би могло да оправдае извършеното. — Ако това е така и в твоя случай, трябва да ми кажеш. Тогава мога да обясня на съдията и той ще ти пощади живота. В твой интерес е да ми съдействаш.

Югао избухна в язвителен смях.

— Чувала съм тази история и по-рано — каза тя, обръщайки се с лице към Рейко. — Бях в затвора на Едо девет дни. Чувах как тъмничарите измъчваха затворниците. Повтаряха едно и също: „Кажи ни каквото искаме да знаем, и ще те освободим!“ Някои от онези бедни тъпи идиоти им повярваха и си казаха и майчиното мляко. По-късно чувах как тъмничарите със смях обсъждаха екзекуцията им.

Югао тръсна глава, дългите сплъстени кичури коса се разлюляха заплашително към Рейко.

— Е, няма да се хвана на лъжите ти. Знам, че каквото и да кажа, пак ще ме екзекутират.

— Не те лъжа — възрази Рейко припряно. — Ако имаш основателна причина за убийството на семейството си… или ако ми помогнеш да докажем, че не ти си го сторила… наистина ще те освободят. Обещавам ти.

Презрението върху лицето на Югао недвусмислено говореше колко според нея струваше обещанието на Рейко. Вероятно за нея престоят в затвора бе тежък урок и трудно би могла да бъде предумана да го забрави. Въпреки това Рейко продължи настоятелно:

— Какво можеш да загубиш, ако ми се довериш?

Югао само стисна устни и погледът й стана още с по-упорит и непреклонен.

Рейко често бе изпитвала чувство на гордост заради умението си да извлича информация от хора, но Югао носеше съпротивата си като черупка на костенурка, под която криеше своите тайни. Поведението й я дразнеше, но и възбуждаше любопитството й.

Сменяйки тактиката си, Рейко каза:

— Интересно ми е какво се е случило в нощта на убийствата. Сама ли беше в къщата със семейството си?

Отговор не последва. Югао само сбърчи чело, опитвайки се да разбере накъде биеше.

— Или имаше и друг? — тъй като Югао за пореден път не отговори, Рейко продължи настоятелно: — Някой, който дойде от вън, ли намушка близките ти?

— До гуша ми дойде от всички тези въпроси — измърмори Югао.

— Опитваш ли се да прикриеш извършителя, като поемаш вината върху себе си? Какво в действителност се случи през онази нощ?

— Теб пък какво те е грижа? Защо продължаваш да ме тормозиш?

Рейко започна отново да обяснява — за всеки случай, да не би първия път да не бе успяла да изясни целта си.

— Съдията…

— О, да — прекъсна я със сумтене Югао. — Съдията ти е наредил да се заемеш с мен. И, разбира се, ти искаш да му угодиш, защото си добрата дъщеричка, която винаги прави каквото й каже татенцето.

Обидният й тон изглеждаше твърде пресилен за няколкото елементарни въпроса.

— Просто искам да установя истината за едно ужасно престъпление — каза Рейко, сдържайки гнева си. — Държа да съм сигурна, че няма да накажем невинен човек.

— Аха, ясно — Югао изкриви презрително устни. — Ти си една разглезена богаташка, отегчена от живота си. Забавляваш се, като си вреш носа в работите на другите.

— Не е вярно! — възрази Рейко, жегната от обвинението, сякаш в него имаше частица истина. — Опитвам се да служа на справедливостта.

— Колко си благородна — присмя й се Югао. — Сигурно ти е забавно да си играеш с една хинин. Нямаш ли си друга работа, тъпа гъска такава?

— Не ми говори по този начин! Покажи някакво уважение! — заповяда й Рейко, пламнала от гняв. Една несретница да я обижда, нея — съпругата на дворцовия управител! — Аз се опитвам да ти помогна.

— Да ми помогнеш ли? — извиси недоверчиво глас Югао. — Не ме разсмивай. Онова, което всъщност искаш от мен, е да ти кажа нещо, което да ме изкара виновна. После съдията вече ще може да спи спокойно, след като ме е осъдил на смърт — устните й се изкривиха в надменна гримаса. — Толкова по-зле за него. Отказвам да ти съдействам.

Рейко не можеше да отрече, че честта я задължаваше да проведе разследването си независимо какво щеше да установи, и че всякаква уличаваща информация, получена от Югао, щеше да бъде използвана срещу нея. При такова положение съдия Уеда щеше да я осъди с чиста съвест. Възможно бе Югао и да е умопобъркана, но логиката й бе разумна.

— Независимо дали ми вярваш или не, аз съм последният ти шанс да си спасиш живота. Ако си толкова умна, за колкото се мислиш, ще ми разкажеш за нощта, когато родителите ти и сестра ти са били убити.

— Я престани да ми досаждаш! — отсече Югао. — Махай се!

— Не и преди да отговориш на въпросите ми — Рейко пристъпи към нея. — Какво се случи в действителност?

Югао отстъпи няколко крачки назад.

— Защо просто не се прибереш да пишеш стихове или да подреждаш цветя като другите женички от твоята класа?

— Защо умряха родителите ти и сестра ти? — настоя Рейко.

Тя продължи да настъпва, докато Югао опря гръб в стената. Двете бяха вплели погледи, а непримиримостта помежду им бе нажежила атмосферата в помещението. Югао раздвижи уста, а очите й пламтяха с примитивна злост. В следващия миг тя се изплю право в лицето на Рейко.

Храчката попадна върху бузата на Рейко. Тя извика ужасена. Отскочи стъписана и залитайки, продължи да отстъпва назад. Избърса с ръка топлата влага, която се плъзгаше надолу по кожата й. Бе изумена от това нагло оскверняване и оскърбление. Връхлетяха я такъв потрес, възмущение и отвращение, че бе неспособна да изрече и дума, и само отваряше безпомощно уста и движеше безмълвно устни. Югао избухна в подигравателен кикот.

— Това да ти е за урок, като ми вадиш душата! — заяви й тя.

Рейко изпита непреодолим порив да извади кинжала под ръкава си и да даде на Югао да разбере, както тя си знаеше. Обзета от страх, че ще убие тази жена, останат ли и миг повече заедно, тя се втурна към вратата.

Подигравателният глас на Югао я последва надолу по коридора:

— Да, точно така, бягай! И само смей да ме доближиш отново!

* * *

Слънцето залязваше над залесените хълмове западно от Едо. Избледняващото му сияние позлатяваше ширналите се на равното под крепостта керемидени покриви и виещата се през града река и пагодите^[1] в района на храмовете.

От различни точки на горе се виеха струи черен дим и набраздяваха панорамата. В търговския квартал Нихонбаши отряди от огнеборци с кожени наметала и шлемове, снабдени с брадви, тичаха през тесните криволичещи улички да гасят пламъците, подпалени от размирниците или причинени от обичайни произшествия.

Пред дюкяните си се суетяха собственици, припряно събираха разпънатите край пътя сергии и внасяха изложените навън стоки. Спускаха капаците на магазините си и здраво залостваха вратите. От балконите се надвесваха домакини и с викове приканваха децата си да се прибират. Работници и занаятчии бързаха към къщи. При портите между отделните махали стояха стражи, въоръжени с палки и копия. Заради политическите размирици градът замираше рано в тревожно очакване на беди, които често го връхлитаха с настъпването на нощта.

Трима самураи, облечени в прости памучни роби и със сламени шапки на главата, яздеха един до друг през бързо опразващия се квартал. На известно разстояние след тях един селянин буташе дървена количка, която се използваше за пренасяне на нощните нечистотии от града към полето. Още двама конни полицаи следваха събирача на отпадъци. Отпред, както яздеше между детективите Арай и Иноуе, Хирата хвърли поглед през рамо, за да се увери, че количката ги следва. В нея се намираше трупът на началника Еджима — бяха го извозили тайно от крепостта Едо, скрит под фалшиво дъно, върху което бяха сложени кофи с изпражнения и урина от нужниците на крепостта. Стражите при пропускателните пунктове не си бяха направили труда да претърсят пръскащата зловония количка за някакви откраднати скъпоценности. Нито бяха разпознали в селянина детектив Огата, предрешен като извозвач на нечистотии. Двамата самураи зад него също бяха детективи на Хирата, натоварени със задачата да наблюдават за шпиони, които евентуално биха могли да проследят групата. Всички те бяха напуснали крепостта поотделно и после се бяха събрали в града. Това бяха предохранителни мерки, задължителни за едно тайно пътуване до моргата на Едо.

Хирата се местеше на седлото в напразни усилия да си намери някакво удобно положение, тъй като при всяка крачка конят му го тръскаше болезнено. Част от съзнанието му шепнеше, че е допуснал грешка, заемайки се с това разследване. Той се вкопчи в юздите и се опита да се съсредоточи върху дълга си към Сано, но освен болката го измъчваха и други проблеми. Само шест месеца по-рано се бе движил смело през света, който обаче бе твърде опасно място за един недъгав.

Групата навлезе в Кодемачо — бедняшкия квартал, в който се намираше затворът на Едо, а вътре в него и самата морга. Схлупени колиби ограждаха опустелите улички, из които тук-там се мяркаха само просяци и бездомници. Хирата долови долитащи от домовете гневни гласове; докато самураите минаваха, разприте стихваха и после се разпалваха отново. От портите към него надничаха уплашени лица. Късният следобед тук бе по-мрачен и здрачът се спускаше по-бързо. Въздухът бе пропит с тежката миризма на помийни ями, гранясала мазнина от пържена риба и отпадъци.

Хирата инстинктивно се напрегна от внезапно предчувствие за дебнеща заплаха. Нагоре по улицата иззад един ъгъл изникна група от шестима самураи. Мръсните износени дрехи и брадясалите лица подсказваха, че са ронин. Те пристъпваха крадешком като глутница вълци, дебнещи своята плячка. Щом зърнаха групата на Хирата, ускориха крачка и после се втурнаха към него. Последва стържене на стомана, докато вадеха мечовете си. Хирата осъзна, че сигурно са бегълци, прости войници от армията на Янагисава. Нападнаха го тъй бързо, че той дори нямаше време да извади собственото си оръжие, когато единият го сграбчи за глезена.

— Слизай от коня! — кресна му размирникът.

Двама от другарите му се хвърлиха към детективите Иноуе и Арай, опитвайки се да ги смъкнат от седлата. Хирата знаеше, че конете са скъпа стока за бегълците, повечето от които бяха загубили своите по време на битката. Можеха да ги използват за превоз или да ги продадат, а с получените пари да си осигурят храна и подслон. Хирата замахна с меча си срещу нападателя, който в същото време го дръпна рязко за глезена. Мълния от болка прониза крака му и изтръгна вик от устата му. Той се свлече от коня, пусна оръжието си и протегна ръце, за да омекоти удара от падането.

Тялото му се строполи в праха. Мъчителната болка го разтърси отново. Той изстена и стисна крака си, чиито мускули се бяха сковали в спазъм. Престъпникът се изсмя презрително. Сграбчи юздите на коня му, който се дръпна боязливо и изцвили. Хирата направи усилие да стигне до падналия си меч и с мъка се изправи на крака. Детективите Арай и Иноуе все още бяха на седлата и се сражаваха с другите размирници, които ги атакуваха с насочени мечове, мушкаха, удряха, отстъпваха и отново се хвърляха напред. Дрънчаха стоманени остриета. Хирата замахна към размирника, който се опитваше да яхне коня му, но ударът му бе лишен от бързина и сила. Противникът му го парира без усилие. Ответният удар отново събори Хирата на земята. Арай и Иноуе скочиха от конете си и се втурнаха да му помогнат, но останалите размирници ги обградиха с буря от остриета, които те яростно се опитваха да отблъснат. Хирата замахна отново към своя противник, който парира удара му с презрителен смях, все така стиснал юздите на коня му. Победен и проснат на земята, Хирата трескаво се претърколи встрани в отчаян опит да избегне меча, който с рязко свистене се бе устремил към него.

Детектив Огата, зарязал количката с нечистотиите, тичешком му се притече на помощ, стиснал в ръка кинжал. Двамата конници зад него също препуснаха напред с извадени мечове. Размирниците видяха, че имат повече противници, отколкото бяха предполагали, и побягнаха надолу по пътя, разпръсвайки се в страничните улички. Детективите се събраха около Хирата.

— Добре ли сте? — попитаха те с тревога. Изтощен и задъхан, със сърце, биещо до пръсване от усилието, той понечи да се изправи, оттласквайки се от земята.

— Да — отвърна той рязко. — Благодаря ви.

Изпитваше смазващо унижение, че не бе успял да се защити… нито да залови бандата, както би трябвало да стори. Иноуе и Арай протегнаха ръце, за да му помогнат да се изправи, но той ги подмина и стана, олюлявайки се. Не смееше да погледне хората си в очите, да не би да види в тях съжаление. Прибра меча си в ножницата и се качи на седлото.

— Да тръгваме. Предстои ни работа — после добави: — Не споменавайте за случилото се пред дворцовия управител Сано.

След като поеха отново, Хирата се запита как щеше да се справи с това разследване, както и с остатъка от живота си.