Лора Джо Роуланд
Дим Мак (10)

8 глава

— Гледай, мамо, гледай! Масахиро подскачаше по коридора в онази част на голямото имение на дворцовия управител, която бе отредена за жилище на семейството му. На мястото, където тупваха малките му крачета, подът изскърцваше силно. Рейко вървеше след него и потръпваше от резкия шум. Едно от любимите занимания на сина й бе да си играе със славеевия под, предназначен да издава предупредителни звуци в случай на поява на нежелан посетител. Когато се бяха преместили в доскорошната резиденция на Янагисава, Рейко и Сано бяха установили, че цялата площ на жилището е осеяна с такива отрязъци. Скоро Масахиро запомни всички места, които издаваха пронизителното скърцане.

— Виж, мамо! — извика той.

Когато се върнаха по същия път, подът вече не скърцаше.

— Браво. Но вече е време за лягане.

Горда, че синът й бе запомнил и местата, където човек можеше да мине безшумно, Рейко се усмихна. Според нея той бе много умен за възрастта си, тъй като още нямаше и три години. Докато го слагаше да спи, след като се изкъпаха заедно, Сано се прибра и отиде при тях.

— Рано се връщаш — каза Рейко. — Радвам се да те видя у дома.

Съпругът й изглеждаше изморен, но и възбуден.

— Аз също — каза той.

Масахиро скочи в обятията му. Сано го подхвърли във въздуха. Двамата се засмяха и хукнаха да се гонят из стаята.

— Моля те, недей — обади се Рейко. — Така никога няма да заспи.

— Та аз почти не го виждам — възкликна Сано със съжаление, докато го държеше в скута си, а Масахиро бъбреше весело. — Искам да съм добър баща, но дните се изнизват един след друг, а времето все не стига. Искам да го обуча на нещата от живота, на бойни изкуства и на Пътя на воина^[1], както стори моят баща. Но занапред времето ни ще бъде още по-оскъдно.

След доста боричкане и суетене най-накрая усмириха Масахиро и го сложиха да спи. После отидоха в своята стая, където Рейко сипа на двамата по чашка саке.

— Убит е началникът на мецуке — каза Сано. — Владетелят Мацудайра ми нареди да оглавя разследването.

Докато той обясняваше подробностите около престъплението и подмолните опасности, както и последствията в случай на провал, Рейко изпита вълнение и в същото време тревога. Сано продължи:

— Това убийство крие възможности за разгаряне на политическия конфликт в нова война. Владетелят Мацудайра е уязвим, защото неговите служители са подложени на атака. Отново се озовах притиснат между двете фракции.

Понастоящем залогът, свързан с положението му, бе още по-голям, но Рейко знаеше, че досега усилията на Сано да разгадае някакъв случай винаги се бяха увенчавали с успех, а едно разследване на убийство бе нещо, върху което можеха да работят съвместно, за разлика от административната работа, която обикновено поглъщаше времето му.

— Звучи особено интригуващо — каза тя. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Работата по този случай, както и по задачата, която й бе поставил баща й, щеше да я ангажира сериозно, но тя предпочиташе прекомерната заетост пред привидната.

— Може би по-нататък — Сано отпи от сакето си и попита: — Ти какво прави днес?

От вниманието й не убягна начинът, по който Сано бе побързал да смени темата — чувстваше, че двамата се бяха отдалечили един от друг. Защо съпругът й не желаеше да обсъжда повече случая? Звучеше така, все едно не искаше тя да участва. Но откакто бяха женени, двамата работеха като партньори в разследванията вече близо четири години. Рейко реши да не търси скрит смисъл в думите му и да приеме, че ако има нужда, той ще й позволи да му помага според силите си.

— И аз се заех с нов случай — обяви Рейко.

След като му разказа за Югао, за делото и за молбата на баща си, Сано изглеждаше колкото разтревожен, толкова и заинтригуван.

— Значи тази жена е хинин?

— Да. Затова полицията не е разследвала убийството на семейството й и тя не е имала справедлив процес.

— И ти сега ще търсиш улики, които могат да докажат невинността й, въпреки че тя е направила самопризнания?

Рейко бе озадачена от нотката на неодобрение, която бе доловила в гласа му.

— Да.

Обхванал в ръка брадичката си, Сано каза:

— Не знам дали това е добра идея.

— Защо не? — Рейко бе изненадана.

Тя си мислеше, че Сано ще посрещне с радост задачата й да свърши нещо стойностно като това да защити един низвергнат член на обществото. Той заговори с неохота:

— Положението ни е различно от времето, в което бях сосакан сама. Сега ме наблюдават много по-ревностно от преди. Както и семейството ми. Днес сме задължени да поддържаме по-висок стандарт на поведение. Нещата, които вършехме тогава, вече няма да останат незабелязани. Последствията от контактите с неподходящи хора са същите, но рискът е значително по-голям.

— Нима искаш да кажеш, че не трябва да имам нищо общо с Югао, защото тя е заклеймена от обществото и това ще се отрази зле на твоето положение? — Рейко не можеше да повярва на това, което бе чула.

— Намерението ти да потърсиш близост с нея и да й помогнеш влиза в разрез с общоприетата норма, според която са забранени каквито и да било отношения между хинин и обикновените граждани — поясни Сано. — А ако моята съпруга прекрачи тази забрана, това ще създаде впечатлението, че аз не зачитам правилата, които ръководят обществото. И това е само част от проблема!

Рейко се втренчи в него, без да може да прикрие изумлението си. Нима това бяха думи на собствения й съпруг? Сано никога не се бе интересувал толкова много от общественото мнение. И със сигурност никога не би го поставил пред справедливостта. Тя взе да разбира защо бе посрещнал с неохота възможността тя да участва в разследването му.

— Основният проблем е, че баща ти е поискал от теб да се намесиш в системата на правораздаване — продължи Сано. — Знаеш, че го уважавам много, но той превишава правомощията си, като пренебрегва доказателствата срещу Югао… както и самопризнанията й… и моли дъщеря си да разследва убийствата.

— Признавам, че не съм разсъждавала за нещата в тази светлина!

Рейко се бе съсредоточила върху възможността да помогне на баща си, да предотврати евентуална съдебна грешка и да удовлетвори собственото си желание за детективска работа. Макар че гледната точка на Сано звучеше убедително, тя възрази:

— Но убийствата трябва да бъдат разследвани. Няма кой друг да го стори, а аз имам опит с подобни проблеми.

— Знам, че е така — тонът на Сано бе омиротворителен, благоразумен. — Ти обаче не разполагаш с официални правомощия. Освен това съдия Уеда очевидно очаква резултатите от разследването ти да опровергаят това, което е установила полицията — той поклати глава. — Това е в разрез със закона. Не мога да го допусна. Не мога да си позволя да действам така, все едно покровителствам утайката на обществото и оставям ненаказани направили самопризнания престъпници.

— Нима искаш да ми кажеш, че трябва да се откажа от това разследване? — попита Рейко ужасена, и то не само защото осъзна, че положението на съпруга й бе тъй несигурно, че нейното поведение можеше да се използва срещу него.

— Надявам се да разбереш защо трябва да се откажеш, и да го сториш доброволно.

Рейко остана безмълвна, докато се опитваше да подреди мислите си.

— Разбирам, че враговете ти търсят всячески оръжие, с което да те унищожат. Давам си сметка, че това оръжие може да се окажа аз.

В бойната зона на политиката дори една такава незначителна грешка, като проявено от съпругата незачитане на традицията, бе сериозен недостатък за един висш служител. Тя не искаше да застрашава положението на Сано и да рискува да опозори него и семейството им, но пък и не желаеше да се откаже от разследването. Освен това бе обезпокоена от промяната в Сано, който преди време сам щеше тутакси да се заеме със случая на Югао.

— Животът на една жена е в опасност, налице са куп въпроси без отговори, които поставят под съмнение вината й. Не мислиш ли, че е важно да се установи какво всъщност се е случило в нощта на убийствата? Вече не държиш ли да се увериш, че истинският виновник е наказан?

— Разбира се, че държа! — възкликна Сано с раздразнение, загубил търпение.

Търсенето на истината и отстояването на справедливостта бяха крайъгълен камък за неговата чест, така решаващи в съзнанието му за бушидо, както са смелостта, дългът към господаря и вещината в бойните изкуства. Без съмнение той спазваше своите принципи и в настоящото си разследване. Но думите на Рейко го сепнаха. Нима шестте месеца на поста на дворцовия управител го бяха променили така, че политиката и собственият му пост вече го вълнуваха повече, отколкото честта? Нима следваше Пътя на воина само когато заповедите отгоре му го позволяваха? Мисълта за това го потисна.

— Тогава смяташ ли, че Югао трябва да умре заради престъпление, което може и да не е извършила, само защото е хинин и по тази причина не заслужава справедливо отношение?

— Положението й в обществото няма нищо общо със съмненията ми, доколко разумно е разследването ти. Що се отнася до личното ми мнение, тя има право на справедливост както всеки друг гражданин.

При все това Сано усети, че тонът му бе станал отбранителен. Запита се дали убеждението, което твърдеше, че изповядва, все още бе искрено. Или от висотата на ранга му вече му се струваше, че заради хората в низините не си струва да си създава главоболия.

— Но вече не разполагам с онази свобода на действие извън закона, която имах едно време — добави той.

— Но пък разполагаш с много повече власт — припомни му Рейко. — Не трябва ли да я използваш в името на доброто?

— Разбира се — Сано не беше забравил, че това бе главната му цел му като дворцов управител. — Но е спорно дали предоставянето на втори шанс за Югао е в услуга на доброто. Тя ми се струва виновна и ако наистина е такава, едно разследване само ще забави справедливата присъда. А бедата при властта е, че тя може да корумпира както онези, които смятат, че служат на правдата, така и отявлените злодеи.

Духът на Янагисава витаеше из имението, което преди време бе неговият дом и в което сега живееха Рейко и Сано. Понастоящем Сано заемаше неговия влиятелен пост и бе изправен пред същите изкушения.

— Властта кара хората да смятат, че стоят над закона и притежават свободата да вършат каквото им е угодно — продължи Сано. — Делата ми в определен момент може да изглеждат добри… но да доведат до последствия, които изобщо не съм очаквал. Накрая може да се окаже, че съм сторил много повече зло, отколкото добро. И ще стане ясно, че съм злоупотребил с властта си и съм опетнил честта си. И ще се превърна в Янагисава, който плетеше интриги, присвояваше незаконно, клеветеше и убиваше в защита на собствените си интереси. После един ден ще бъда пратен в изгнание на същия остров…

Рейко прочете мислите му и върху лицето й се изписа ужас, след като осъзна тревогата му.

— Но ти никога няма да станеш такъв! А случаят на Югао е просто един дребен, макар и не маловажен проблем. Едва ли би могъл да съсипе политическата ти кариера… или да опетни честта ти. Мисля, че преувеличаваш ролята му.

Възможно бе да е права, но Сано не искаше да допуска грешка, нито да се откаже от думите си. Беше ядосан на Рейко, задето го бе предизвикала и бе повдигнала въпроси за собствената му личност, които бяха твърде неудобни. Той се поддаде на импулса да стане нападателен.

— И след като обсъдихме какви са моите причини да не желая да се замесваш с Югао, бих искал да разбера защо си толкова настоятелна да поемеш това разследване — каза той. — Може би съчувствието, което изпитваш към нея, те е направило пристрастна? Ако е така, знаеш, че не ти се случва за пръв път.

Очите на Рейко се разшириха. Съпругът й намекваше за случая с храма на „Черния лотос“, когато тя се бе опитала да помогне на друга млада жена, осъдена за убийство^[2]. Двамата рядко отваряха дума за него, защото той замалко не бе съсипал брака им и продължаваше да представлява твърде болезнена тема.

— Не изпитвам никакво специално съчувствие към Югао. Ако беше видял колко враждебно се държа с мен, щеше да знаеш, че имам всички основания да желая да докажа, че е виновна.

Сано кимна, макар и все още обзет от съмнения.

— Длъжен съм да те помоля да помислиш отново дали е редно да се заемеш с този случай.

Рейко остана безмълвна, а на лицето й се изписаха противоречиви чувства. Сано разбираше колко силно бе желанието й да проведе това разследване, видя и усилието, което полагаше, да не му се ядоса. Накрая тя каза:

— Ако ми забраниш, ще се съобразя с желанието ти.

Сано бе изправен пред сериозна дилема. Отстъпеше ли заради любовта си към Рейко и желанието си тя да е щастлива, оставайки верен на принципите си, щеше да изложи на риск положението си и тежко и горко им, ако нещо се объркаше. Смъртната заплаха бе негов неизменен спътник, откакто бе станал член на бакуфу, но сега имаше още по-големи основания за страх. Хвърли поглед към стаята, където спеше Масахиро. Момчето растеше и с всяка изминала година все повече осъзнаваше ролята си на баща и до каква степен съдбата на Масахиро зависеше от него. Синът на един опозорен служител щеше да е обречен на мрачно бъдеще.

Но вземеше ли решение да забрани на Рейко, щеше да обърне гръб на честта и да се прояви като страхливец. В капана между огън и напаст той избра страната на честта, както бе правил винаги досега.

— Няма да ти забраня — рече той. — Щом настояваш, поеми това разследване. Но бъди предпазлива. Опитай се да не привличаш внимание или да сториш нещо, което би могло да ни навреди.

Рейко се усмихна.

— Да, обещавам да бъда дискретна. Благодаря ти.

Сано видя радостта й от това, че й бе дал разрешението си, макар и без благословията си. Установи, освен това, че Рейко не бе изненадана от решението му. По някакъв начин тя бе успяла да го въвлече в положение, в което той не можеше да каже „не“, без да се компрометира. Изпита неохотно и в същото време искрено възхищение от интелигентността й. Без съмнение Рейко умееше да го манипулира по-добре, отколкото той нея. Но тази вечер му бе показала, че той се нуждае от човек до себе си, който да му помага да остане верен на идеалите си, и изпита радост, че може да разчита на нея.

— Как възнамеряваш да започнеш разследването си?

— Мислех утре да огледам мястото, където са били убити родителите и сестрата на Югао, а после да разговарям с познати на семейството. Може да открия улики, доказващи вината или невинността й.

— Струва ми се добър подход — каза Сано с надеждата, че няма да му се наложи да съжалява за взетото решение.

— А каква е следващата стъпка в твоето разследване? — попита Рейко, сияеща както всеки път, когато предвкусваше удоволствието от поредното приключение.

— Трябва да направя възстановка на убийството на началника Еджима — отвърна замислено Сано. — В известно отношение твоето разследване е по-напред от моето. Ти поне разполагаш с главен заподозрян и знаеш къде е извършено убийството. А моята първа задача е да открия реалното местопрестъпление — там, където Еджима е станал жертва на смъртоносното докосване. Може би тогава ще разбера и кой е извършителят.