Лора Джо Роуланд
Дим Мак (11)

9 глава

На следващата сутрин Сано стана, преди слънцето да се извиси над хълмовете източно от Едо и нощните стражи да сдадат пост в крепостта. Предстоеше му да възобнови работата си по разследване на убийството, но преди това хапна набързо в кабинета си, докато персоналът му го информира накратко за новините от провинциите. Преддверието вече бе пълно със служители, но днес нямаше да позволи обичайните му дейности да погълнат цялото му време; не можеше да разлиства документи, докато един убиец бе на свобода и равновесието във властта зависеше от него. Беше крайно време да му захлопне отворената врата.

Той освободи подчинените си и каза на главния си помощник:

— Излизам.

— Хората навън чакат за среща с вас, почитаеми дворцов управителю — напомни му вежливо помощникът. Той бе умен, способен и честен човек на име Козава, с вид на учен и с подчертана почтителност в обноските. — А тук имате още кореспонденция за прочит и отговор.

Козава посочи към един отворен сандък, пълен със свитъци, който бе изникнал зад бюрото на Сано.

Сега беше моментът да постави ново начало.

— Разпореди се за всичко и всички. Остави важните въпроси за мен. С второстепенните се оправяй сам.

— Да, почитаеми дворцов управителю — отвърна Козава, посрещайки с охота заповедта.

— Искам всички случаи на внезапна смърт на служители от бакуфу да ми бъдат докладвани лично и незабавно — заяви Сано. Ако последваше ново убийство като заговор срещу владетеля Мацудайра, той държеше да го научи по най-бързия начин.

— Тялото да не се пипа. Никой да не напуска местопрестъплението преди моето пристигане.

— Както наредите, почитаеми дворцов управителю. Къде мога да ви открия, ако се наложи?

— Известно време ще бъда в имението на началника Еджима — отвърна Сано. — После вече не знам.

Щом излезе от кабинета си, детективите Маруме и Фукида, както и още неколцина от помощниците му тръгнаха с него. Той се мъчеше да се пребори с чувството, че току-що бе пуснал юздите и независимо дали щеше да разреши този случай, някъде напред дебнеше безпощадна гибел.

Имението на началника Еджима, което се намираше в административния район Хибия, бе огромно и внушително и съответстваше на ранга му. Заради двуетажната представителна къща, оградена от висок зид, постройките наоколо изглеждаха ниски и невзрачни. Портата имаше двойни крила и двуреден керемиден покрив. Когато пристигнаха там, Сано установи, че имението е обгърнато от странна тишина. Служители, чиновници и войници изпълваха улиците на района, но около къщата на Еджима улиците бяха пусти, сякаш всички избягваха мястото, където лежеше наскоро починалият началник, за да не бъдат осквернени от зли духове. Сано и хората му спряха при портите, където прислужници окачваха траурен креп. Черният плат се вееше на вятъра; яркият пролетен ден бе замъглен от пушека на погребален тамян.

Детектив Маруме се обърна към двама от пазачите в стражницата.

— Почитаемият дворцов управител иска да разговаря със семейството на вашия господар. Отведете ни при тях.

Едно от преимуществата, които Сано приемаше с охота в качеството си на дворцов управител, бе, че рангът му налагаше дълбок респект и безпрекословно подчинение. Стражите тутакси повикаха прислужници, които ги придружиха до къщата. Всички събуха обувките си и свалиха мечовете си в антрето, след което поеха нататък по един коридор, наситен с мирис на дим от тамян, който се стелеше навън от приемната. Щом приближиха помещението, Сано чу отвътре гласове, а през преградата от дърво и хартия видя приглушената светлина на фенери и неясните сенки на две фигури.

— Нямаш никакво право над имението му — отсече гневен мъжки глас.

— О, напротив, имам — прозвуча в предизвикателен отговор пронизителен глас на жена. — Аз бях негова съпруга.

— Негова съпруга! — гласът на мъжа преливаше от презрение. — Ти не си нищо повече от една уличница, която се възползва от самотата му.

Жената избухна в язвителен смях:

— Не съм единствената, която се е възползвала от него. Ти пък си просто бедният роднина, когото той осинови. Никога нямаше да го стори, ако не го беше изиграл, за да се докопаш до парите му.

— И така да е, аз съм негов законен син и наследник. Сега аз управлявам състоянието му.

— Но той ми обеща дял от него — възрази жената и този път в гласа й прозвуча нотка на отчаяние.

— Толкова по-зле за теб, че не е пожелал да включи това обещание в завещанието си. Не съм длъжен да ти дам и петак. Всичко е моя собственост — отвърна мъжът тържествуващо.

— Мръсно копеле!

Слугата, който въведе Сано в къщата, похлопа на рамката на вратата и изрече вежливо:

— Извинете, но имате посетители.

Мъжът изруга под нос. Сянката му се приближи и до преградата. Вратата се плъзна встрани и на прага се появи масивен самурай към трийсетте, който слисан зяпна Сано.

— Почитаеми дворцов управителю — рече той. — Какво… защо…?

Осиновеният син на началника Еджима имаше гъсти вежди и ниско надвиснало чело, което му придаваше простоват вид, въпреки церемониалната роба от черна копринена, която носеше. Той бе видимо смутен, давайки си сметка, че Сано бе чул свадата.

— Простете за натрапваното — каза Сано, — но трябва да говоря с вас за смъртта на баща ви.

До сина се появи и жената. Тя бе приблизително на неговата възраст… и вероятно двайсетина години по-млада от покойния си съпруг. Черните й коси, гъсти и блестящи, бяха сплетени в дебела плитка, която се спускаше върху рамото й. Имаше красиви черти, изострени от скрито лукавство. Беше облечена в скромно, но скъпо кимоно от сив сатен.

— Разбира се. Хиляди извинения за непристойните ми маниери — каза синът, покланяйки се на Сано. — Казвам се Еджима Джозан.

Госпожа Еджима също се поклони. В скосените й черни очи, вперени в Сано, проблясваше бдителност.

— Моля, заповядайте.

Видимо озадачен от причината за посещението на втория по ранг след шогуна, Джозан отстъпи назад, за да позволи на Сано и хората му да влязат. Капаците на прозорците бяха затворени, за да не допускат в помещението слънчевите лъчи. Запечатаният въздълъг дървен ковчег бе поставен на подиум. Димящи тамянници украсяваха маса, върху която имаше ваза с клонки китайски анасон, приношения от храна и меч, който да прогонва злите духове. Докато стояха на бдение край мъртвото му тяло, Джозан и съпругата на Еджима се бяха карали за имението му подобно на биещи се за мърша лешояди.

— Моите съболезнования за загубата ви — каза Сано.

Джозан му благодари. Госпожа Еджима каза:

— Мога ли да ви предложа храна и напитки?

Маниерът й бе по-непосредствен от обичайния за жена от нейната класа. Сано си спомни, че Еджима се бе оженил за куртизанка от Йошивара — квартала на удоволствията. Той учтиво отказа и после попита:

— Освен вас в къщата има ли други членове на семейството?

— Не — отвърна Джозан. — Останалите не живеят в Едо.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя лоши новини — продължи Сано. — Еджима сан е станал жертва на убийство.

Госпожа Еджима ахна от изненада:

— Но аз мислех, че е умрял при произшествие по я време на конни надбягвания.

Слисан, Джозан поклати глава.

— Какво се е случило?

— Убит е чрез смъртоносно докосване. Някой, който очевидно владее древната бойна техника, я е използвал срещу баща ви.

Сано внимателно наблюдаваше вдовицата и осиновения син. Красивото лице на госпожа Еджима замръзна в непроницаемо изражение. Джозан премига. Сано се запита дали бяха разстроени от неочакваната вест, или в момента разсъждаваха по какъв начин убийството щеше да засегне интересите им.

— Кой го е извършил? — попита Джозан. — Кой е убиецът на баща ми?

— Това ще се установява тепърва — отвърна Сано. — Аз разследвам убийството на Еджима сан и се нуждая от вашето съдействие.

— На ваше разположение съм — заяви Джозан с широк жест, сякаш с радост би предоставил на Сано всичко, което поиска.

— Аз също ще сторя каквото мога, за да ви помогна да откриете убиеца на мъжа ми — каза госпожа Еджима.

Изведнъж чертите на Джозан се сгърчиха. Той се извърна и скри лице зад ръкава си.

— Моля да ме извините — успя да изрече той, задавен от ридание. — И бездруго смъртта на горкия ми баща бе такъв шок, а сега и това! Каква ужасна трагедия!

Госпожа Еджима сграбчи ръката на Джозан и я дръпна от лицето му.

— Ах ти, лицемер такъв! Какво те е грижа как е умрял, след като наследяваш парите му?

— Млъквай! Махни се от мен! Джозан отблъсна жената и се обърна към Сано, очевидно ужасен, че дворцовият управител на Япония трябва да чува как го обвиняват в липса на синовна обич. — Моля, не й обръщайте внимание. Тя е в истерия.

Сано забеляза, че очите на Джозан бяха сухи и потъмнели от гняв към госпожа Еджима.

— Моят скъп, любим съпруг си отиде завинаги! — изплака тя. — Толкова го обичах. Как ще живея без него?

Джозан я погледна навъсено.

— Лицемерката си ти. Преструваше се, че обичаш баща ми, но се омъжи за него единствено заради ранга и парите му.

— Не е истина! — кресна госпожа Еджима. — Ти винаги си ревнувал, защото застанах между теб и него. И сега се опитваш да ме охулиш.

Сано си помисли, че убиецът често се оказваше член на семейството на жертвата. Джозан и госпожа Еджима едва ли владееха техниката на дим мак, но един предишен случай на убийство в имперската столица го бе научил, че уменията по бойни изкуства могат да се проявят в неподозирани на пръв поглед комбинации.

— Достатъчно те търпях — отсече Джозан, загубил търпение. — Напусни стаята.

— Не си ти този, който ще заповядва тук! — изсъска госпожа Еджима. — Ще остана! Всичко, свързано с моя съпруг, засяга и мен.

— Всъщност аз държа да присъствате и двамата — каза Сано.

Госпожа Еджима изгледа Джозан със самодоволна тържествуваща усмивка. Той изсумтя гневно, хвърли й поглед, чийто скрит смисъл бе, че по-късно ще съжалява, задето го е обидила, и се обърна засрамено към Сано.

— Хиляди извинения за позорното ни поведение — рече той. — Не сме искали да ви засегнем. Как можем да ви съдействаме?

— Искам да знам с кого се е виждал Еджима през последните два дни, както и всички места, които е посещавал. Можете ли да възстановите действията му в този отрязък?

— Да — отвърна Джозан. — Аз изпълнявах ролята на негов секретар. И следях за разписанието му.

— Тогава да започнем с времето преди конните надбягвания.

— Баща ми и аз закусихме заедно, после работихме върху кореспонденцията и докладите в кабинета му, тук вкъщи.

— Как прекара предишната нощ? — попита Сано.

Госпожа Еджима отвърна:

— Беше с мен, в нашата спалня.

— През цялата нощ?

— Не. Върна се доста късно.

— Ходихме на банкет в имението на главния съдебен съветник — поясни Джозан.

Сано си даде сметка, че обхватът на разследването му значително се разширява, включвайки редица хора извън семейството на Еджима и зрителите от конните надбягвания.

— А преди това?

— Прекарахме деня в седалището на мецуке. Баща ми имаше съвещания с подчинените си и уговорени срещи с посетители.

Въпросното място представляваше множество кабинети в самия дворец. От по-нататъшния разпит се установи, че Еджима бе прекарал предишната нощ със съпругата си, а вечерта — на друг банкет.

— Следобед отидохме в града, тъй като баща ми трябваше да се срещне със свои информатори — продължи Джозан. — Не беше удобно да идват тук или в седалището.

Сано разбираше защо тези хора държаха ролята им на доносници да остане в тайна — това бяха служители, заемащи ниски постове в бакуфу, наети да докладват за своите началници, които биха ги наказали сурово за извършвания шпионаж.

— Къде се проведоха тези срещи?

— В шест различни чайни в Нихонбаши.

Явно разследването трябваше да обхване още по-голяма територия, включвайки неясен брой потенциални заподозрени.

— Трябва ми местонахождението на тези чайни — рече Сано. — Както и имената на всички, с които се е видял Еджима.

— Разбира се.

Джозан донесе тефтера си. Сано прегледа набързо чисто изписаните страници. Младият мъж бе записал прилежно имената на петнайсетимата гости на банкетите, на двайсетимата, които бяха имали срещи с баща му, както и на информаторите му.

— Да сте забелязали някой от тези мъже да докосва баща ви ето тук? — попита Сано и се потупа с пръст там, където върху главата на Еджима се бе появила синината с форма на пръстов отпечатък.

— Не, само че не съм го наблюдавал непрекъснато. Предполагам, че не е изключено. А и срещите бяха лични — Джозан посочи имената на трима мъже, с които Еджима се бе видял в щаба на мецуке, и на всички информатори. — Той разговаря с тях насаме. Аз стоях пред кабинета му и пред чайните.

— Кой друг, освен записаните в този тефтер хора са били около баща ви през последните два дни?

Джозан видимо се напрегна в усилие да си припомни.

— Персоналът му. Прислуга и стражи, тук и в двореца. Посетителите в чайните.

„Както и тълпите по улиците на града“, отбеляза мислено Сано.

— Запишете всички, които можете да си спомните. Пратете ми списъка.

— Разбира се — откликна Джозан с боязън, но въпреки това с готовност.

Сано се обърна към съпругата на Еджима:

— Да се сещате кой друг може да е приложил смъртоносното докосване върху съпруга ви?

Тя поклати глава. Сано не пропусна да отбележи мислено, че както съпругата, така и Джозан бяха оставали насаме с Еджима и бяха разполагали с отлична възможност за пряк допир.

— Някой от хората, с които се е срещнал Еджима, имал ли е основание да желае смъртта му? — попита ги Сано.

Изражението на Джозан стана несигурно. Той явно не искаше да обвинява важни служители.

— Доколкото знам, не.

— Искам от архивите на мецуке данни за всички екзекутирани, понижени, изпратени в изгнание или пострадали по някакъв начин вследствие на разследвания на Еджима след назначаването му за началник. Донесете ми ги в кабинета още днес.

Джозан се поколеба. От мецуке мразеха да предоставят поверителни документи или тайна информация и по този начин да ограничават уникалната си власт. При все това беше изключено да откаже подчинение на заместника на шогуна.

— Разбира се.

Освен това Сано разчиташе Джозан да е достатъчно умен, за да си даде сметка, че е заподозрян и при това положение има изгода да отклони подозренията към някой друг. Сано предвиждаше маса досадна работа по разследването на хора, които са общували по някакъв начин с Еджима, или на такива, които са му имали зъб. За щастие значителна част от нея можеше да прехвърли на подчинените си.

— Ще задържа записките ви за известно време — каза той на Джозан, който кимна.

Щом ги погледна по-внимателно, разпозна куп имена. Едно от тях му се наби в очи — капитан Накай, воин от армията на Токугава. По време на войната между двете фракции Накай се бе сражавал за владетеля Мацудайра. Сано си спомни, че той бе майстор по бойни изкуства и се бе отличил, убивайки със собствените си ръце четирийсет и осем войници от вражеската армия. Същият този Накай бе имал лична среща с Еджима.

* * *

След като благодари на Джозан и съпругата на Еджима за сътрудничеството и излязоха на улицата, Сано се обърна към детективите:

— Всички присъствали на банкета служители живеят тук в Хибия или в крепостта. Ще ги посетя един по един, а после ще отида в седалището на мецуке, за да разговарям с подчинените на Еджима. Маруме сан, Фукида сан, вие идвате с мен. А междувременно… — той подаде тефтера с данните на друг свой помощник — младия самурай Тачибана, също бивш детектив. — Ти и останалите, съберете хората, които са имали лични срещи с Еджима, и ги изпратете в имението ми.

Друго преимущество, което му предоставяше постът на дворцовия управител, бе, че почти всички бяха под прякото му разпореждане. Щеше да остави осведомителите за по-късно.

— Помнете, че капитан Накай е от първостепенна важност!

— Да, почитаеми дворцов управителю — каза Тачибана, който изгаряше от желание да докаже, че е достоен за оказаното доверие.

Докато се отдалечаваше, яздейки редом с Маруме и Фукида, Сано бе обзет от въодушевление, че разследването му бележи напредък. Може би щеше да успее да разреши случая и да омиротвори владетеля Мацудайра и опозицията, преди да е пламнала война. Само че се питаше с безпокойство дали на Хирата щяха да му стигнат силите да разследва предходните убийства. Освен това се чудеше какво ли правеше Рейко.