Лора Джо Роуланд
Дим Мак (27)

25 глава

В лампата на стая, чиито капаци бяха плътно затворени за външния свят, гореше трепкащ пламък. Трещяха гръмотевици; по покрива отвън плющеше дъжд. На дюшек на пода голи лежаха един до друг Югао и нейният любовник. Той беше по гръб, изпънал неподвижно слабото си мускулесто тяло. Тя го бе прегърнала, притиснала гърди в него и метнала крак връз неговия, а косите й се бяха разпилели върху тях. Голата им плът сияеше златиста на светлината на лампата. Югао нежно галеше лицето му. Сърцето й преливаше от обожание, докато пръстите й се плъзгаха ласкаво по острите като нож кости на челото, скулите и челюстта му. Докосваше с благоговение устните му, тъй непоколебими и сурови. Той бе най-красивият мъж, когото бе виждала някога, нейният самурай герой.

През дните, прекарани в затвора, и годините в селището на хинин се бе молила да го види отново. Споменът за него й бе вдъхвал сили във всичките й несгоди. Сега тя се взря с копнеж в очите му. Тяхната тъмнота и дълбочина я замайваха, сякаш пропадаше в тях. Но те гледаха през нея, някъде отвъд. Тя не успяваше да го доближи дори когато го докосваше, тъй като той пазеше своя дух някъде далеч, сякаш не забелязваше присъствието й.

Позната самота натъжи Югао. В отчаяно желание да предизвика някаква реакция у него, да получи някакъв знак, че го е грижа за нея, тя притисна устни до белезите, нашарили гърдите му — спомени от безброй сражения. Раздразни връхчетата на гърдите му с език и почувства как се втвърдяват. Докато плъзгаше уста по корема му, той потръпна. Тя погали мъжествеността му, която набъбна и се изви нагоре. Той въздъхна с наслада. Желанието за него запулсира в Югао, обагри кожата й, загъделичка гърдите й, изпълни с горещина слабините й. Но когато го пое в уста, той грубо я отблъсна. Седна в постелята и грабна късия меч, който винаги държеше до леглото. Вдигна острието пред лицето й.

— Люби него — нареди той.

Гласът му прозвуча като рязко свистене, което й напомни за съскащ в пламъци лед, за змия, която се готви да нападне жертвата си. Гърлото му бе засегнато в битка и затова можеше да говори единствено шепнешком. Югао бе чула тази история в чайната, където се бяха запознали, от другарите му. Той никога не бе споделял с нея нещо лично. Сега погледът му заповядваше да се подчини на желанието му. Стоманеното острие блещукаше с отраженията на пламъка от лампата, сякаш беше живо. Югао знаеше този ритуал, който двамата бяха разигравали многократно. Той не обичаше тя да го докосва и доколкото бе възможно, отбягваше близостта с нея. По време на секс винаги предпочиташе тя да обсипва с ласките си не тялото му, а оръжието му. Югао се страхуваше да попита защо, тъй като можеше да го ядоса, но трябваше да му се подчини, както правеше всеки път.

Тя коленичи и прокара пръсти нагоре и надолу по хладното гладко острие. Лицето й, жалко заради потребността й от неговото одобрение, се отразяваше в лъскавата стомана. Той я наблюдаваше, а в очите му припламна възбуда. Гърдите му засвистяха, а дишането му ставаше все по-бързо. Собственото й желание забушува в нея като пожар. Тя се приведе над меча с изваден език и бавно взе да ближе острието от основата към върха по плоската му страна. После го прокара по острия като бръснач ръб. Бе изтръпнала от страх да не се пореже, но видя, че мъжествеността му се вдига от възбуда. Неговата наслада бе и нейна. Тя изстена от вълнение.

Навън изтрещя светкавица, разтърси пода, стресна Югао и тя трепна. Езикът й се отплесна и острието се вряза леко в меката плът. Тя изстена и усети соления вкус на кръв. Отметна глава, седна на пети и неволно посегна към устата си. Той я дръпна на дюшека и с меч върху гърлото й грубо проникна между краката й. Югао извика от наслада и ужас, когато той се задвижи вътре в нея, а стоманеното острие се притисна до кожата й. Той знаеше, че всякаква принуда бе излишна — тя би му позволила да прави с нея каквото си поискаше. Но имаше нужда от насилие, за да се задоволи. Решеше ли, можеше да я пореже. Беше го правил в миналото. Дори когато се вкопчи в него и се надигна, за да посрещне тласъците му, тя с писък изви шия, за да избегне меча. Лицето му се напрегна, чертите му се сгърчиха, движенията му ставаха все по-бързи и резки, погледът му се впи в нейния.

Тя се понесе в черния водовъртеж на очите му. В тъмнината проблясваха откъслечни спомени. Тя бе малко момиче в дома на семейството си. Баща й лежеше върху нея, притиснал с ръка устата й, за да задуши виковете й, докато я обладаваше. На сутринта върху завивките имаше кръв. Майка й я обсипа с ругатни и я наби.

Но онези дни и хората, които я бяха наранявали, вече ги нямаше. Тя се притисна в любимия си. Той отметна глава назад, с вик проникна още по-дълбоко в нея и свърши. Собственото й освобождаване я разтърси, връхлитайки я на талази от неистов екстаз. Тя почувства как най-накрая духът й докосва неговия, и от гърдите й се изтръгнаха диви, необуздани викове.

Твърде бързо, още преди усещането й да угасне, той се отдръпна от нея. Коленичи на пода в другия край на стаята с гръб към Югао, докато тя лежеше потънала в общата им пот и трепереща от внезапния студ на неговото отсъствие. Допълзя до него и боязливо постави ръка на рамото му. Втренчен в празното пространство, той не й обърна внимание.

— За какво мислиш? — попита тя.

След един дълъг миг той отвърна:

— Идването ти тук беше грешка.

Укорът в шепота му я жегна.

— Защо? Тихо е, удобно и уединено. Имаме си всичко необходимо — и тя посочи с жест към леглото, меките възглавници на пода, мангала, пълен с дървени въглища, купичките с храна, стъклениците с вода и вино.

— Тук не е безопасно. И е по-добре да тръгна без теб.

Той тръсна рамо, за да се освободи от ръката й. В съзнанието на Югао внезапно изникна картина, в която баща й държи Умеко в скута си и я гали, а тя ги гледа изоставена и изгаряща от ревност.

— Но на нас ни е писано да бъдем заедно — възпротиви се тя, засегната от отношението му. — Съдбата отново ни събра.

Той се изсмя — звук, наподобяващ стържене на метал в метал.

— Съдбата ще ни затрие и двамата. Ти си издирвана престъпница. Полицията ще те търси. Ще доведеш враговете ми право при мен.

— Не, няма! — Югао бе покрусена, защото той я смяташе за бреме, а тя го обичаше повече от всичко на света. — Бях много предпазлива. Няма да ни открият тук. Никога не бих те изложила на опасност. Обичам те. Ще направя всичко, за да те защитя.

Би го крила, хранила и би му се отдавала, както и да се държеше с нея. Тя бе негова робиня въпреки всичко, което знаеше за него.

Когато го бе срещнала в чайната, с цялото си сърце бе пожелала да спечели любовта му. Той беше различен от останалите мъже там. Повечето от тях бяха с по-добри обноски от неговите, но те не я интересуваха. Тях можеше да прелъсти с една-единствена усмивка или съблазнителен поглед. Мизерни глупаци! Но той сякаш не забелязваше усилията й да го привлече. Това я накара да го пожелае с копнеж, който никой мъж не бе събуждал у нея. За първи път в живота си изпита физическо желание. Постепенно я обзе непоколебима решимост да го има. Появеше ли се в чайната, тя флиртуваше с него с всички средства, които владееше. Понякога извеждаше някой друг мъж отвън на улицата с надеждата да го накара да ревнува. Напразно.

За разлика от самураите от неговия ранг той обикновено се придвижваше пеша, вместо да язди, и веднъж, когато си тръгна от чайната, тя изтича след него. Той се спря, обърна се към нея и изсъска: „Махай се! Остави ме на мира!“

Но това само разпали желанието й. Следващия път го проследи, като внимаваше да не я забележи сред множеството по улиците. Дни наред го следваше из цяло Едо. От разстояние наблюдаваше как се среща и разговаря скришом с разни мъже. Беше любопитна да разбере какво прави, и една нощ успя.

Беше студена и влажна есенна вечер. Тя го следваше през мъглата, надвиснала над града, по пустеещите улици към една махала близо до реката. Той се бе спрял на известно разстояние от една ярко осветена чайна и се бе спотаил, притиснат до вратата на затворен за през нощта дюкян. Тя се бе скрила зад ъгъла. Треперейки в студената влага, наблюдаваше как той не изпускаше от очи чайната. Клиенти идваха и си отиваха. Часовете се точеха един след друг; после от чайната излязоха двама самураи и поеха надолу по улицата покрай Югао.

Той се отдели от заслона на вратата и ги последва крадешком.

Сърцето на Югао заби учестено, тъй като беше сигурна, че ще се случи нещо вълнуващо. Мъглата бе тъй гъста, че едва не загуби от поглед двамата самураи и преследвача им. Бяха неясни сенки, които бързо се стапяха, макар че вървяха на не повече от двайсетина крачки пред нея. Гласовете им долитаха до нея глухи и неясни. Тя не разбираше какво си говореха, но тонът им бе напрегнат, пропит от страх. Стъпките им се ускориха и преминаха в бяг. Югао забърза, но скоро ги изгуби. После долови сподавен вик, който проследи до тясна уличка между два склада. Отправи поглед по посока на гласа.

Бризът откъм реката разпръсна мъглата. На земята лежеше сгърчено тяло. Нататък по уличката две фигури се бяха вкопчили една в друга и се налагаха в яростна прегръдка. Югао чу вик на болка. Едната фигура се строполи на земята. Другата остана неподвижна. Югао зяпна стъписана. Той бе дебнал тези самураи и току-що бе убил и двамата!

В този момент той я забеляза.

— Какво правиш тук? — попита рязко.

Югао осъзна, че възнамерява да убие и нея, за да не може да каже на никого какво бе сторил. Но не избяга. Силата и дързостта му я изпълваха с благоговение. Желанието й да го има се разпали в неистов глад. Почти в несвяст, тя се отправи към него и разтвори робата си, поднасяйки му голото си тяло.

Той пусна меча си. Сграбчи я и я облада, притискайки я до стената на склада, докато жертвите му лежаха мъртви край тях. Бруталността на убийствата и опасността да бъдат хванати възбудиха и двамата до дивашка страст. За първи път Югао изпита удоволствие с мъж. Не я интересуваше, че е убиец. Когато достигнаха до върховния миг, тя изпищя победоносно, защото най-накрая го бе спечелила. На следващия ден го попита защо бе убил двамата самураи.

— Бяха врагове — бе всичко, което й отвърна.

По-късно чу за убийствата от разговорите в чайната. Двамата самураи се оказаха васали на владетеля Мацудайра. Той бе издал заповед, според която всеки, притежаващ някаква информация за убийствата, бе длъжен незабавно да окаже съдействие. Югао не се впечатляваше от факта, че любовникът й бе търсен за такова сериозно престъпление. Тя му се възхищаваше още повече от това, че се опълчва срещу такъв могъщ враг, като владетеля Мацудайра. Не я беше грижа защо. Харесваше й, че мъсти на хората, които му бяха сторили зло. Гордееше се, че притежава мъж с такава смелост.

Но скоро стана ясно, че той изобщо не й принадлежи. След онази нощ двамата се срещаха често, винаги в евтини странноприемници около Едо, и той я обучи на сексуалните ритуали, които обичаше, но извън спалнята продължаваше все така да не я забелязва точно както по-рано. Нито веднъж не прояви към нея някакво чувство. Отчаяно дирейки любовта му, Югао прибягна към крайни действия.

Онова, което тя стори, по-скоро го вбеси, отколкото му хареса. Той я заряза и изчезна яко дим. Югао бе съсипана. После я връхлетя ново бедствие. Баща й бе понижен в хинин. Семейството й се премести в селището. Тя често излизаше да го дири, но той бе изчезнал безследно.

Войната преобърна късмета й. Месец след като битката бе приключила, Югао се събуди посред нощ от тих глас, който съскаше името й отвън пред прозореца. Това бе гласът, който така бе копняла да чуе. Тя скочи от леглото и изтича на двора. Намери го да лежи на земята полумъртъв, потънал в кръв, която бликаше от няколко тежки рани. Югао така и не разбра какво му се бе случило, нито как бе успял да я открие. Той никога не й каза. Единственото, което я интересуваше, бе, че се бе върнал при нея. Тя го прибра вътре и го сложи да легне в малката пристройка, където сестра й Умеко забавляваше мъже. Умеко не скри недоволството си.

— Това е моята стая — рече тя. — Махни от тук този мръсен и болен негодник.

Както винаги, баща им взе страната на Умеко.

— Ако ни пипнат, че сме приютили беглец, ще загазим — каза той на Югао. — Ще отида и ще съобщя за него в полицията.

— Направиш ли го, аз пък ще им кажа, че не си спрял да извършваш кръвосмешение — отвърна рязко Югао. — И ще ти удължат присъдата.

Заплахата й накара двамата да си замълчат. Цялата зима тя укриваше любовника си и се грижеше за него, докато го изправи на крака. Щом позакрепна, той започна да излиза през нощта. Нито веднъж не й каза защо, но Югао знаеше, че най-вероятно продължава своята война срещу владетеля Мацудайра. Понякога се връщаше чак на следващото утро, друг път изчезваше с дни. Югао чакаше, всеки път в неистов страх, че повече няма да го види. Ужасяваше се, че може да е убит. Последния път, след като не се върна цял месец, тя тръгна да го търси по местата, където се бяха срещали някога. Накрая го откри, но появата й по-скоро го ядоса, отколкото го зарадва. Макар че студенината му я разплака, той я отблъсна с думите:

— Имам да върша важна работа. Ти ще ми пречиш. Ако пак ми потрябваш, ще те потърся.

— Моля те, нека да остана с теб — изплака тя, — поне за малко.

Съблече се и се опита да го прелъсти. Той извади меча си и отряза лявото й зърно. Когато тя се разпищя, ужасена от кървящата рана, той изкрещя:

— Махай се и да не съм те видял отново, иначе следващия път ще те убия!

Най-накрая бе успял да й внуши истински страх от себе си. С разбито сърце тя се подчини, смятайки, че връзката им е приключила завинаги. Върна се в бордея, където семейството й не прояви и най-малко и съчувствие.

— Отървал се е — каза баща й.

— Ти си твърде грозна, за да задържиш някой мъж — отсече презрително сестра й.

А майка й се изсмя на мъката й.

— Така ти се пада!

— Някой ден ще си платиш за начина, по който се отнасяш с мен! — изкрещя Югао в бясна ярост.

Сега вече не можеха да я наранят. Огънят, който й бе върнал свободата, я бе дарил с нова надежда да прекара живота си с него. Но след като бе успяла да го издири, той за пореден път й се изплъзваше. Сега се облече и каза:

— Не биваше да ти позволявам да ме доведеш тук. Полицията ще претърсва местата, където си ходила, и ще разпитва хората, които са общували с теб. Не мога да рискувам да те намерят и да ме спипат случайно.

Докато той надничаше през цепнатините в капаците на прозорците, за да види дали враговете му не дебнат отвън, у Югао се надигна паника.

— Ако не ти харесва тук, ще отидем другаде — каза тя, макар че й бе неприятно да напусне тази света обител.

Започна бързо да навлича собствените си дрехи — евтина долна роба и кимоно, което бе откраднала от един магазин. Презрението в погледа му я сряза като с нож.

— Няма да тръгваме заедно. Не искам да се влача с такъв опасен товар. Време е да се разделим.

— Не! — ужасена, Югао се вкопчи в него. — Няма да ти позволя да ме изоставиш! Не и след онова, което сторих за теб!

Той се изтръгна от нея с гневно възклицание и й обърна гръб, но тя се притисна в него. Той се извърна рязко. Въздухът между двамата вибрираше с историята на другите неща, които бе правила, за да спечели любовта му, освен че се бе грижила за него и му бе осигурила подслон. Югао почти долавяше мирис на кръв във въздуха, остър и метален.

— Никога не съм те молил за това — в очите му проблесна ярост.

— Но не си ли доволен, че го сторих? Те бяха врагът.

— Ти беше твърде непредпазлива. Можеха да те хванат. Хората знаеха за връзката ти с мен. Ако полицията бе разкрила стореното от теб, щяха да ни арестуват и двамата за заговор, макар че ти действаше на своя глава.

— Само че не успяха. Съдбата е на наша страна. Тя ни закриля.

Той поклати глава и от устата му се разнесе съсъкът на недоверчив смях.

— Милостиви Небеса, ти си луда! Колкото по-скоро се отърва от теб, толкова по-добре!

Той окачи мечовете на кръста си, след което прибра допълнителен кат дрехи и още няколко свои вещи в един вързоп.

— Чакай! — викна Югао като обезумяла. — Ти каза, че дворцовият управител и войниците му те издирват. Чу, че вече са претърсвали места, където си се крил. Ако си тръгнеш от тук, къде ще отидеш?

— Това е моя работа, не твоя — но ръцете му трепнаха, докато връзваше възела на вързопа.

Югао засили натиска, усетила преимуществото си.

— Известно време трябва да се спотайваш. Дворцовият управител ще реши, че си напуснал града. Ще се откаже да те издирва в Едо. А дотогава това е най-безопасното място за теб.

Той се намръщи. Югао усети как се съпротивява на логиката и на самата нея. Тя добави:

— Може и да намериш някоя пещера да се скриеш, но кой ще ти носи храна? Другарите ти са мъртви или разпилени из цялата страна. Кого друг имаш, който може да ти помогне, освен мен?

Във внезапен изблик на ярост той запрати нещата си в отсрещния край на стаята. Вързопът се удари в стената и тупна на пода. Когато се отпусна на колене, изражението му бе неразгадаемо. Югао не се вълнуваше от това, че той мразеше да зависи от нея за оцеляването си. Коленичи до него, прегърна го и опря страна в неговата, макар че той не помръдна.

— Всичко ще бъде наред — каза тя, — с общи усилия ще разбием нашите врагове. После ще бъдем щастливи заедно точно както ни е писано. Повярвай ми!