Лора Джо Роуланд
Дим Мак (3)

1 глава

Край залесените склонове над пистата, прорязани от оградени с каменни стени проходи, които опасваха хълма до самия му връх, бе разположено ограждение, което бе изолирано от именията на вишестоящите служители, обслужващи режима на Токугава^[1].

Високи зидове, увенчани с метални шипове, охраняваха намиращите се вътре постройки, чиито керемидени покриви се издигаха насред борови дървета. Наредени на опашка, отвън чакаха самураи в официални копринени роби с типичното за класата им бръснато теме и събрани в кок коси и с неизменните, окачени на кръста два меча. Щом им дойдеше редът, те преминаваха, съпровождани от стражи, през двойните порти, и прекосяваха двора, където ги въвеждаха в представителна постройка, чиито многобройни, наподобяващи лабиринт крила бяха свързани помежду си със закрити коридори.

Новодошлите се събираха в едно преддверие, очаквайки срещата си с дворцовия управител Сано Ичиро — втория по ранг след шогуна и главен администратор на бакуфу. Времето, което им се налагаше да прекарат там, запълваха с политически клюки, а гласовете им се сливаха в непрекъснат глух шум, който на моменти се усилваше. Помощниците на дворцовия управител се съвещаваха; чиновниците описваха текущите дела на режима и съпоставяха и подреждаха в архив отчети; бързешком влизаха и излизаха пратеници.

Уединен в своя личен офис във вътрешността на постройката, дворцовият управител Сано седеше с генерал Исогай — върховния главнокомандващ армията, който бе дошъл да го осведоми относно военните дела. Около тях по стените висяха цветни карти на Япония, изработени от дебели дървени плоскости, които заглушаваха шума отвън. По рафтове и в огнеупорни метални сандъци се съхраняваха счетоводните книги. Отвореният прозорец гледаше към градината, където пясъкът, прилежно загладен в успоредни ивици около покрити с мъх валчести камъни, сияеше с лъчиста белота на следобедното слънце.

— Нося добра и лоша вест — заяви генерал Исогай. Той беше набит мъж с едра глава, която сякаш излизаше направо от раменете му. Очите му проблясваха с интелигентност и весел нрав. Говореше силно, като човек, свикнал да издава заповеди на висок глас. — Добрата новина е, че през изминалите шест месеца нещата се поуспокоиха.

Преди половин година в столицата бяха избухнали политически размирици.

— Можем да бъдем благодарни, че редът е възстановен и че гражданската война бе предотвратена — отбеляза Сано, припомняйки си как извън Едо войските на двете враждуващи фракции се бяха сблъскали в кървава битка, коствала живота на 346 воини.

— И да благодарим на божествата, че Янагисава бе отстранен, а на власт дойде владетелят Мацудайра — добави генерал Исогай.

Владетелят Мацудайра — братовчед на шогуна — и доскорошният дворцов управител Янагисава бяха влезли в жестоко съперничество за спечелване на надмощие в режима. Борбата им за власт бе разединила бакуфу, докато накрая владетелят Мацудайра бе успял да спечели повече съюзници, да победи противниковата армия и да отстрани Янагисава. Сега владетелят Мацудайра разполагаше с мощно влияние над шогуна и по този начин контролираше управлението му.

— Лошата вест е, че неприятностите не са приключили — продължи генерал Исогай. — Има още злополучни инциденти. Двама от войниците ми са били нападнати от засада и убити на междуградския път. Четирима други са намерили смъртта си по време на обичайния си обход из града. Вчера пък войсковият гарнизон в Ходогая е бил подложен на обстрел. Има четирима убити и осем ранени.

Обзет от тревога, Сано се намръщи.

— Извършителите заловени ли са?

— Все още не — отвърна генералът мрачно. — Но, разбира се, ние знаем кои са.

След отстраняването на Янагисава мнозина от неговата армия бяха успели да избягат въпреки енергичните усилия на владетеля Мацудайра да ги залови. Подслонил един милион души, Едо предоставяше със своите безброй къщи, магазини, храмове и светилища множество възможности за укрития на преследвани от закона бегълци. Твърдо решени да отмъстят за поражението на своя господар, те водеха нелегална война срещу владетеля Мацудайра чрез прикрити актове на насилие. По този начин Янагисава продължаваше да хвърля сянка върху събитията, макар че понастоящем живееше в изгнание на остров Хачиджо^[2] насред океана.

— Докладваха ми за стълкновения между армията и преследваните от закона в провинциите — отбеляза Сано. — Разбрахте ли кой оглавява нападенията?

— Разпитах заловените бегълци и се сдобих с няколко имена. Всички са висши офицери от армията на Янагисава, които понастоящем действат в нелегалност.

— Възможно ли е да получават разпореждания от горе?

— Имате предвид от членове на бакуфу ли? — генерал Исогай сви рамене. — Вероятно. Макар че се е справил с по-голямата част от опозицията, владетелят Мацудайра не е в състояние да я унищожи изцяло.

Мацудайра бе прочистил властта от редица висши служители, тъй като бяха подкрепяли неговия противник. Заточенията, пониженията и екзекуциите най-вероятно щяха да продължат още известно време. Но засега в правителството все още действаха привърженици на Янагисава. Те разполагаха с твърде голямо влияние и подкрепа, за да може владетелят Мацудайра да ги отстрани, поради което се превръщаха във все по-голямо предизвикателство за него.

— В крайна сметка ще смажем бунтовниците — заяви генерал Исогай. — Да се надяваме, че докато се разправяме с тях, Япония няма да бъде нападната от някоя чуждестранна армия.

Срещата приключи. Сано и генерал Исогай се изправиха и си размениха поклони.

— Дръжте ме в течение — нареди Сано.

Генералът го изгледа за момент.

— Тези времена са пагубни за някои — отбеляза той, — но твърде изгодни за други — лукавата му многозначителна усмивка жегна Сано. — Ако Янагисава и владетелят Мацудайра не се бяха изправили един срещу друг, един бивш детектив никога нямаше да се издигне до неподозирани висоти… нали така, почитаеми дворцов управителю?

Той наблегна на титлата, която Сано бе получил преди шест месеца в резултат на едно разследване на убийство, което бе допринесло за поражението на Янагисава. Тогавашен сосакан сама на шогуна — висш следовател на събития, случки и хора — Сано бе избран да заеме поста на Янагисава.

Генерал Исогай се засмя подигравателно:

— Никога не съм предполагал, че ще докладвам на един бивш ронин. Даже се обзаложих с мои офицери, че няма да се задържите и месец.

Преди да започне работа в управлението, Сано бе самурай без господар, принадлежеше към нисшите слоеве на обществото и си изкарваше прехраната като преподавател и инструктор по бойни изкуства.

— Сърдечни благодарности за доверието — усмихна се унило Сано, спомняйки си какви усилия бе положил, за да усвои механизмите на управлението, да осигури резултатното действие на огромната му скрита бюрокрация и да установи добри взаимоотношения с онези свои подчинени, които не можеха да се примирят с това, че бе получил тази висша длъжност.

Щом генерал Исогай си тръгна, вихрушката пред кабинета на Сано нахлу през вратата. Помощниците му го връхлетяха в шумни усилия да привлекат вниманието му:

— Ето ви последните сведения за постъпленията от данъци! Това са писмата, които трябва да разпишете! Сега ви предстои среща със съдебните съветници!

Помощниците му стовариха планина от документи на писалището му и припряно взеха да разтварят пред него свитък след свитък. Той ги преглеждаше, удряше им печата със собствения си подпис и даваше нареждания.

Откакто бе станал дворцов управител, това бяха обичайни за деня дейности. Изчиташе и изслушваше безброй доклади в усилие да бъде в течение на всичко, което се случваше в страната. Срещите му се редяха една след друга. Животът му се бе превърнал в несекващ поток от спешни и неотложни действия. Мислено отбеляза, че режимът на Токугава, който бе наложен с меч, сега се основаваше на хартия и приказки. Вече съжаляваше за практиката, която бе наложил с постъпването на новата си длъжност.

В стремежа си към вещо ръководство той бе изявил желание да се среща с всички и да изслушва всички новини и проблеми, избягвайки посредничеството на хора, които биха могли да скрият истината. Бе пожелал да взема решенията лично, вместо да ги поверява на своя персонал от двеста души. И тъй като не искаше да бъде невежа, нито да се превръща в обект на манипулации, бе отворил вратите си за тълпи от длъжностни лица. Но скоро след това бе осъзнал, че е отишъл твърде далеч. Маловажни въпроси и хора, петимни за благоразположението му, поглъщаха твърде много от вниманието му. Често имаше чувството, че трескаво гази във все по-дълбоки води, в които всеки миг може да се удави. Бе допуснал твърде много грешки и бе засегнал твърде много интереси.

Независимо от трудностите Сано се гордееше с постиженията си. Макар и без да притежава нужния опит, бе успял да обезпечи управлението на Токугава. Бе постигнал върха в кариерата на един самурай, най-върховната чест. При все това често имаше чувството, че в кабинета си е като в затвор. Духът му на воин ставаше все по-неспокоен, а вече дори нямаше време да поддържа бойните си умения. Не беше работа за един самурай да си седи, да води безкрайни разговори и да прелиства документи, а в това време мечът му да ръждясва. Сано не можеше да потисне копнежа си по дните, в които бе работил като детектив, по интелектуалното предизвикателство, което му предоставяше разкриването на всяко престъпление, и по тръпката да преследва нарушителите на закона. Щеше му се да използва властта си, за да върши добро, но шансовете за това не изглеждаха особено окуражителни.

Над Сано се надвеси един пратеник от крепостта Едо.

— Извинете, почитаеми дворцов управителю — рече той, — но шогунът желае да ви види в двореца незабавно.

На всичко отгоре Сано бе длъжен да бъде на разположение на шогуна ден и нощ. Основният му дълг бе да поддържа доброто настроение на своя господар. Нямаше право да отказва да се яви пред него, колкото и незначителна в крайна сметка да се оказваше причината.

Той излезе от кабинета си — съпровождаха го васалите му Маруме и Фукида. Докато работеше като сосакан сама на шогуна, двамата бяха от неговия детективски отряд, а сега му служеха като телохранители и помощници. Бързо прекосиха преддверието, където чиновниците, които очакваха среща с дворцовия управител, се засуетиха около него, умолявайки го за миг внимание. Сано поднесе извиненията си и мислено се откъсна от работата, която трябваше да свърши, докато Маруме и Фукида го охраняваха, проправяйки му път.

* * *

В двореца Сано и придружителите му поеха покрай разположените до стените стражи към вътрешността на дългото помещение за аудиенции. Шогунът седеше на подиума в срещуположния край. Носеше типичната за ранга му черна цилиндрична шапка и пищна роба от копринен брокат, чиито зелени и златисти оттенъци бяха в хармония с пейзажа на фреската зад гърба му. На долното ниво владетелят Мацудайра бе коленичил на почетното място вдясно от шогуна. Също на колене, Сано зае своето обичайно място вляво от шогуна, а хората му коленичиха до него. Докато се покланяха на началниците си, Сано си помисли колко си приличаха по външност двамата братовчеди и в същото време колко различни бяха.

И двамата притежаваха аристократичните черти на клана Токугава, но докато при шогуна те бяха някак залинели и мекушави, при владетеля Мацудайра се подсилваха от крепко здраве и дързък дух. И двамата бяха петдесетгодишни и подобни на ръст, но заради приведената си стойка шогунът изглеждаше по-възрастен и дребен. Макар и с по-голямо тегло от своя братовчед, владетелят Мацудайра седеше гордо изправен. Носеше роба в убити цветове, но въпреки това присъствието му в залата бе господстващо.

— Помолих за тази среща, за да съобщя лоши вести — заяви владетелят Мацудайра.

Държеше се така, все едно властта принадлежеше на братовчед му и той му се подчиняваше, но в тази своя роля успяваше да заблуди единствено шогуна. Макар че понастоящем контролираше правителството, Мацудайра все още всячески се стараеше да угажда на своя братовчед, защото в противен случай щяха да го сторят други и да го изместят, вследствие на което можеше да изгуби влиянието си върху шогуна.

— Еджима Сензаемон е мъртъв.

Изненадан от това, което чу, Сано бе обзет от тревога. Върху лицето на шогуна се изписаха смущение и объркване.

— Кой? — гласът му потрепери от неизменния страх да не изглежда глупав.

— Еджима Сензаемон — повтори владетелят Мацудайра.

— А-а — шогунът сбърчи чело, по-скоро слисан от споменатото име. — Аз познавам ли го?

— Разбира се — възкликна владетелят Мацудайра, едва скривайки раздразнението си от мудния ум на братовчед си.

Сано имаше чувството, че почти долавя мисълта му за това, как той, Мацудайра, а не Токугава Цунайоши би трябвало да бъде удостоен с рожденото право да стои начело на режима.

— Еджима беше началникът на мецуке — поясни Сано тихо.

Мецуке наемаше шпиони, които да събират информация из цяла Япония, с цел да се следи за възможни смутители на реда и да се охранява властта на режима. Еджима бе назначен от владетеля Мацудайра, който се бе отървал от предшественика му — съюзник на доскорошния дворцов управител Янагисава.

— Тъй ли? — учуди се шогунът. — Че кога е приел поста?

— Преди около шест месеца — отвърна Сано.

Шогунът въздъхна шумно и изнурено.

— Напоследък… ъ-ъ… в правителството се появяват толкова нови хора, че вече ми се губят — чертите му се изкривиха от раздразнение. — Щеше да ми е по-лесно, ако постовете се заемаха от едни и същи служители. Не разбирам защо да не е възможно.

Никой не предложи обяснение. Шогунът не знаеше за войната между Мацудайра и дворцовия управител Янагисава, нито за победата на своя братовчед и за последвалата чистка; никой не го бе уведомил и тъй като рядко напускаше двореца, не бе видял почти нищо от ставащото около него. Знаеше, че Янагисава е в изгнание, но не беше наясно точно защо. Нито владетелят Мацудайра, нито Янагисава бяха пожелали той да научи, че се домогват до контрол над режима, да не би да ги осъди на смърт за държавна измяна. А сега владетелят Мацудайра държеше шогунът да остане в неведение, че братовчед му е иззел властта и всъщност управлява Япония. Никой не смееше да наруши забраната му това да бъде съобщено на шогуна. Конспирация, забулена в мълчание, обгръщаше замъка Едо.

— Как е умрял Еджима? — обърна се Сано към владетеля Мацудайра.

— Паднал е от коня си по време на надбягване на хиподрума в крепостта Едо — обясни владетелят Мацудайра.

— О, Небеса! — възкликна шогунът. — Конните надбягвания са такъв опасен спорт, че май трябва… ъ-ъ… да бъдат забранени.

— Доколкото си спомням, за Еджима се говореше, че е твърде безразсъден ездач — каза Сано — и че е имал произшествия.

— Смятам, че случилото се не е злополука — заяви владетелят Мацудайра с рязък тон. — Подозирам измама или предателство.

— Защо? — Сано видя собствената си изненада отразена върху лицата на хората си.

— Това не е единствената внезапна смърт на висш служител в последно време — отбеляза владетелят Мацудайра. — Първо беше Оно Шиносуке, надзорникът по съдебните процедури, който почина на самата Нова година. През пролетта смъртта застигна пълномощника по междуградските пътища Сасамура Томоя. А миналия месец умря и финансовият министър Мориваки.

— Но Оно и Сасамура са издъхнали вкъщи в съня си, в леглото — възрази Сано. — Финансовият министър е паднал във ваната и си е ударил главата. Не виждам каква е връзката между тяхната смърт и смъртта на Еджима.

— А не забелязвате ли във всичко това определена зависимост? — тонът на владетеля Мацудайра стана злокобно многозначителен.

— Те всички… ъ-ъ… са били новоназначени на тези длъжности, нали така? — подхвана шогунът боязливо. Имаше вид на дете, което участва в игра за отгатване и се надява, че е налучкало верния отговор. — И са умрели скоро след като са поели поста си?

— Точно така — потвърди владетелят Мацудайра, удивен, че шогунът бе успял да се сети за тези хора и че дори знае нещо за тях.

Тези висши служители до един бяха доверени близки приятели на Мацудайра, които бяха назначени след преврата, би могъл да добави Сано, макар че не го стори.

— Може и да не са били случаи на естествена смърт, каквито изглеждаха — отбеляза владетелят Мацудайра. — Не е изключено да се окажат част от заговор, в който чрез премахване на ключови чиновници се целѝ подриване на режима.

Тъй като враговете на владетеля Мацудайра както в бакуфу, така и извън него, непрестанно крояха планове за свалянето му, Сано не знаеше какво да мисли за един заговор, целящ отслабването на управлението в рамките на установения от самия Мацудайра режим. През последните шест месеца Сано го бе наблюдавал как от уверен и смел водач на главен клан от рода Токугава той се превръщаше в изнервен, будещ недоверие човек, чиято стабилност на новия пост пораждаше все повече съмнения. Тази негова несигурност се подхранваше от чести саботажи и устремни набези срещу армията му от страна на поставените извън закона поддръжници на Янагисава. Откраднатата власт може да бъде отнета от крадеца, предположи Сано.

— Заговор срещу режима? — винаги особено чувствителен към всякакви предупреждения за опасност, шогунът ахна ужасен. Озърна се, сякаш нападаха него, а не владетеля Мацудайра. — Трябва да сториш нещо! — възкликна той към братовчед си.

— Непременно! — отвърна владетелят Мацудайра. — Дворцов управителю Сано, нареждам ти да разследваш тези смъртни случаи. Ако се окажат убийства, трябва да разкриеш и да заловиш извършителя, преди да нанесе следващия си удар.

Тръпка на радостно въодушевление прониза Сано. Дори и да се окажеше, че служителите са починали от естествена смърт или вследствие на злополука, предоставяше му се великолепна възможност поне за известно време да се отърве от неприятната канцеларска работа.

— Както наредите, господарю.

— По-полека — обади се шогунът, присвил очи в недоволство, тъй като владетелят Мацудайра го бе пренебрегнал като върховна власт. — Доколкото си спомням Сано сан^[3] вече не е детектив. Разследването на престъпления сега не е негова работа. Не можеш да искаш от него да… ъ-ъ… си мърси ръцете, като се заеме с тези смъртни случаи.

Владетелят Мацудайра побърза да поправи грешката си.

— Сано сан е длъжен да върши онова, което вие пожелаете, независимо от поста си. А вие искате той да защити интересите ви, нали?

Шогунът стегна вяло челюст в ядно упорство.

— Но дворцовият управител Сано е твърде зает.

— Не възразявам срещу допълнителната работа, ваше превъзходителство. Нямам търпение да се заема със задачата.

Веднъж сдобил се с възможност за действие, Сано не възнамеряваше да я изпусне. Духовната му енергия се извиси пред перспективата да поеме в дирене на истината и справедливостта, залегнали в основата на неговия личен кодекс на честта.

— Много благодаря — каза шогунът упорито, отправяйки яден поглед първо към владетеля Мацудайра и после към Сано, — но помощта, която трябва да ми оказваш за управлението на страната, изисква цялото ти внимание.

Сано си спомни за милионите задачи, които го очакваха. Не можеше да изостави поста си за дълго и да рискува да загуби крехкия контрол над държавните дела.

— Вероятно негово превъзходителство е прав — съгласи се той с неохота. — Може би това разследване действително е работа на полицията. Обикновено те се занимавате разкриването на случаи на загадъчна смърт.

— Добра идея — рече шогунът, след което се обърна към владетеля Мацудайра с нескрито презрение: — Защо не си помислил за полицията? Обърни се към тях!

— Не. Съветвам ви категорично да не намесвате полицията — отсече припряно владетелят Мацудайра.

Сано се запита защо. Полицейският началник Хошина бе близък съратник на владетеля Мацудайра и беше логично да бъде натоварен с разследването. Вероятно отношенията помежду им се бяха влошили, без това да бе станало обществено достояние.

— Дворцовият управител Сано е единственият човек, на когото може да бъде оказано доверието да стигне до скритата същност на въпроса — заяви владетелят Мацудайра.

Беше истина, че по време на войната между фракциите Сано бе останал неутрален въпреки оказания върху него натиск да вземе страната на Янагисава или на владетеля Мацудайра. Впоследствие бе служил вярно на владетеля Мацудайра за възстановяване на мира в страната. А дълго преди този смутен период вече си бе спечелил репутацията на човек, безпристрастно отдаден на справедливостта, търсещ да разкрие истината дори и във вреда на собствените си интереси.

— Ако убийците не бъдат заловени, служителите на режима ще бъдат премахвани, докато не остане никой — заяви владетелят Мацудайра на шогуна. — Ще бъдете съвсем сам. А вие не искате това, нали?

Шогунът се сви на подиума.

— О, не, наистина!

Огледа се ужасено, все едно си представяше как поддръжниците изчезват пред очите му. Ако владетелят Мацудайра допуснеше нападения над режима, това щеше да накърни репутацията му и да го лиши от властта, с която разполагаше, а Сано беше наясно, че за горделив човек, като него, това бе по-лошо от смърт.

— Тогава трябва да заповядате на дворцовия управител Сано да изостави всичко друго, да разследва убийствата и да ви спаси — заяви владетелят Мацудайра.

— Да. Прав си — съпротивата на шогуна рухна. — Сано сан, направи както казва братовчед ми.

— Мъдро решение, ваше превъзходителство — отбеляза владетелят Мацудайра.

За миг по устните му пробяга сянка от усмивка, изразяваща едва сдържано презрение към шогуна и надменно задоволство от това, колко лесно го бе подчинил на желанието си. После той се обърна към Сано:

— Изпратил съм хора да охраняват пистата и трупа. Имат заповед да задържат всички на мястото, докато не огледаш терена. Все пак по-добре тръгни незабавно. Тълпата скоро ще се изнерви.

Сано и хората му се поклониха на сбогуване. Щом напуснаха помещението, той пое напред с лека стъпка въпреки бедите, които можеха да се случат по време на отсъствието му от кормилото на властта. Нямаше значение, колко работа щеше да се натрупа, докато разследва смъртта на Еджима — чувстваше се като затворник, пуснат на свобода. Откриваше му се възможност да използва цялата власт и всички средства на своя нов пост в името на справедливостта.