Лора Джо Роуланд
Дим Мак (6)

4 глава

Хирата седеше зад писалището в кабинета в бившето имение на Сано, което сега бе негова собственост. В помещението се бяха наредили десет от наброяващия сто души детективски отряд, чиято дейност преди бе надзиравал като главен васал на Сано, а понастоящем командваше лично.

— Добър вечер, сосакан сама — поздравиха детективите в хор, коленичиха и се поклониха на Хирата.

— Какво имате да докладвате? — попита той.

Детективите описаха напредъка си по различните случаи, които им бе възложил — кражба на оръжия от арсенала на крепостта Едо, издирване на група размирници, заподозрени в заговор срещу владетеля Мацудайра. Политическият климат бе отприщил вълна от престъпления, които бяха затрупали почитаемия следовател на събития, ситуации и хора. Докато слушаше, Хирата се опитваше да не обръща внимание на болката, причинена от дълбоката рана на лявото му бедро, която не бе зараснала напълно. Полагаше усилия да не дава израз на страданието си, но не можеше да скрие значителната загуба на тегло и излинелите мускули вследствие на тежкото раняване, което едва не му бе коствало живота. Не можеше да отрече, че бе заплатил всички почести, с които бе удостоен за доблестта и вярната си служба, с ужасна цена.

Шест месеца по-рано той бе осуетил нападение над Сано и бе спасил живота му. Вражеският меч, целящ да промуши неговия господар, бе разсякъл крака му тъй дълбоко, че смъртта му в онзи момент изглеждаше неминуема. Докато кръвта му бликаше тъй силно, че в крайна сметка бе изпаднал в несвяст, той си бе помислил, че е изпълнил върховния акт на вярност за един самурай — саможертвата в името на господаря.

Три дни по-късно Хирата бе дошъл в съзнание и бе научил, че владетелят Мацудайра е победил Янагисава, че Сано е новият дворцов управител, а той самият е станал герой. Шогунът бе обявил, че ако Хирата оживее, ще го назначи на доскоро заемания от Сано пост. Хирата бе въодушевен от оказаната чест и удивен, че той — някогашен полицейски патрул — се е издигнал до такъв висок ранг. Но през следващите два месеца болката бе тъй непоносима, че лекарите му даваха огромни дози опиум, който го държеше в сънлива замаяност. Треската изпиваше силите му и влошаваше състоянието му. Доскоро здрав и жизнен, той остана в плен на немощта някъде докъм Нова година, когато най-накрая злият дух на болестта го напусна и той започна да се възстановява. Всички казваха, че изцелението му е чудо, но той не бе толкова сигурен.

Щом детективите приключиха с докладите си, Хирата се разпореди:

— Установете дали част от липсващите оръжия не са се появили на пазара. Поставете под тайно наблюдение чайната, в която размирниците имат приятели.

Детективите се поклониха и си тръгнаха. Хирата стисна зъби, едва понасяйки болката. Днес с радост би разменил своя нов пост за безупречното си здраве, което преди време бе приемал за даденост. Изпитваше срам, защото не правеше почти нищо, освен да изслушва рапорти и да издава заповеди. Сано бе вършил много повече. Хирата знаеше, че онова, което им бе наредил, детективите най-вероятно щяха да сторят и сами, макар и всеки път да си даваха вид, че се нуждаят от наставленията му. Верни приятели, те нито веднъж не бяха показали, че са наясно до каква степен той зависеше от тях; действаха така, все едно Хирата беше началникът. Провеждаха разследванията, които преди време бяха негово дело… защото той вече не беше в състояние.

Хирата рядко излизаше от имението, тъй като вървенето или ездата бяха мъчителни. Кратките тренировки по бойни изкуства го изтощаваха. Дори продължителното седене изчерпваше силите му. На двайсет и осем години той бе немощен като старец.

В стаята влезе съпругата му Мидори. Млада, приятно закръглена и красива, тя се усмихна, но с онова тревожно изражение, което не слизаше от лицето й от раняването му:

— Такео иска тати. Можеш ли да дойдеш и да я видиш?

— Разбира се.

Той се изправи с мъка. Облегна се на жена си и двамата поеха нататък по коридора. Мидори бе единственият човек, пред когото той си позволяваше да показва слабостта си. Тя го обичаше твърде много, за да може случилото се да повлияе на чувствата й. А той изпитваше към нея неимоверна любов и признателност заради верността и нежните грижи, с които го обграждаше. Единственото, заради което наистина се радваше, бе, че това раняване ги бе сближило още повече. Не съжаляваше, че се бе пожертвал, за да спаси Сано — би го сторил отново в случай на нужда. Но колкото и да бе благодарен за почитта и признанието, понякога се питаше дали нямаше да е по-добре, ако не бе оцелял. Смъртта пак щеше да му донесе славата, но щеше да му спести страданието.

В детската стая дъщеря му Такео седеше на пода облечена в червено кимоно. Заобиколена от играчки, бе оставена на грижите на гледачката. На единайсет месеца детето имаше кръгли искрящи черни очи и пухкави черни косици. Щом видя баща си, Такео размаха ръчички и загука радостно. Лицето на Хирата се разведри.

— Ела при тати — подкани я той и коленичи да я прегърне.

Такео се хвърли в обятията му, отпускайки се върху болното му бедро. Хирата извика от болка и я отблъсна от себе си. Слисана и обидена, тя заплака. Той с усилие се добра до коридора отвън и се отпусна на пода, дишайки тежко. Чуваше как Мидори и бавачката успокояват Такео. Щом детето притихна, Мидори излезе при съпруга си.

— Добре ли си? — попита тя тревожно.

— Не! Не съм добре! Какъв е този мъж, който дори я не може да прегърне собственото си дете? — възкликна той с отчаянието и самосъжалението, които обикновено се мъчеше да прикрива и да потиска: — Щом Такео може да ми причини такава болка, какво ще стане, ако ми се наложи да се бия с престъпник, много по-едър и силен от мен? Ще бъда посечен като стрък трева!

Мидори коленичи до него.

— Моля те, не се разстройвай. Още ти е рано да мислиш за сражения.

Гласът й бе изтънял от страх, защото веднъж почти бе загубила Хирата и не искаше отново да го види изложен на опасност. Хвана ръката му.

— Сигурно си уморен. Ела да си легнеш и да подремнеш. Ще ти донеса сънотворно.

— Не! — отсече Хирата, макар че копнееше за опиума, който му носеше благословеното облекчение на болката. Въздържаше се да използва дрогата, защото тя притъпяваше ума му — единствената част от него, която не бе увредена.

— Минало е твърде малко време от раняването — успокои го Мидори. — С всеки изминал ден укрепваш…

— Но не достатъчно — възрази той горчиво.

— Скоро ще бъдеш в състояние да се биеш както преди — настоя Мидори.

— Дали? — Хирата бе обзет от отчаяние.

Мидори сведе глава — не можеше да му обещае, че ще се възстанови напълно. По думите на лекарите трябваше да е доволен, че изобщо е оживял. Но отбеляза разумно:

— И бездруго не ти се налага да влизаш в сражения.

Хирата въздъхна. След като не можеше да се бие, как би могъл да се нарече самурай?

— Детективите могат да вършат каквото е необходимо — каза Мидори, — докато…

— Докато изникне нещо важно, с което няма да успеят да се справят сами, а аз няма как да им давам нареждания от къщи — отбеляза Хирата. — Тогава какво?

Чу, че някой вика:

— Сосакан сама!

Вдигна глава и изпъна рамене, когато видя, че по коридора към него върви детектив Арай — неговият главен васал.

— Получи се вест от дворцовия управител — съобщи Арай. — Изисква съдействието ви по неотложен случай. Държи незабавно да се явите при него на пистата за конни надбягвания в крепостта Едо.

* * *

Дългът, честта и приятелството отведоха Хирата на хиподрума. Не беше далеч от имението, но докато пристигне заедно с двама детективи и докато слязат от конете, след като преминаха през портата, раненият крак го заболя дори по-силно от обикновено. Той се огледа и видя Сано на противоположната страна на ограждението да говори с група служители. Хирата пое дълбоко въздух. Заради немощта, която го измъчваше, разстоянието между него и Сано му се стори десет пъти по-голямо. Събра сили и подкани детективите Арай и Иноуе:

— Да тръгваме.

Отрязъкът, който трябваше да изминат пеша, беше дълъг и скоро след като поеха, детектив Арай каза тихо и уж непринудено:

— Можехме да отидем дотам на конете си.

Хората му винаги се опитваха да го облекчат.

— Не! — отсече Хирата.

Това бе един от редките случаи, когато се появяваше сред обществото. Повечето му колеги изобщо не го бяха виждали след раняването и той трябваше да им покаже, че се е възстановил напълно. Всякаква проява на слабост щеше значително да подрони авторитета му. Докато пристъпваше с мъка към Сано, служителите край пистата го посрещаха с поклон и той им кимаше в знак на благодарност. Опасяваше се, че всички виждат какви неимоверни усилия полагаше да не куца. Сано, Маруме и Фукида бързо се отправиха към Хирата и детективите му, за да ги посрещнат.

— Почитаеми дворцов управителю — каза Хирата, опитвайки се да не диша тежко.

— Сосакан сама — отвърна Сано.

Двамата си размениха поклони. Хората им, доскорошни приятели в детективския отряд, се поздравиха един друг. Хирата се радваше да види Сано, защото напоследък това се случваше рядко; вероятно от последната им среща бе минал месец. Макар че формално той продължаваше да е главен васал на Сано, новите им задължения ги бяха разделили. Другарството, което ги свързваше доскоро, сега бе заменено от строга официалност. След раняването на Хирата взаимоотношенията им бяха станали доста сложни.

Сано даде знак на хората им да се отдалечат и да ги оставят сами.

— Надявам се, че всичко с теб е наред? — попита той.

Впери поглед в Хирата, а в очите му се четеше загриженост. Фактът, че Хирата бе спасил живота му, вероятно трябваше да ги сближи още повече, но всъщност ефектът бе обратен. Хирата не бе сторил нищо повече от онова, което един самурай дължеше на своя господар, но това не освобождаваше Сано от чувството за вина, тъй като той бе невредим, а Хирата бе осакатял. Угризенията и признателността на Сано, както и загубата, която бе понесъл Хирата, бяха станали причина за зейналата помежду им пропаст.

— Да, много съм добре. А вие?

Хирата стоеше изправен, доколкото му позволяваха силите, с надеждата, че Сано нямаше да разпознае болката, оставила дълбоки следи върху лицето му. Не искаше господарят му да се почувства по-зле, защото страданието на Сано го разстройваше неимоверно.

— По-добре от всякога — отвърна Сано.

Хирата забеляза, че Сано бе загубил тревожното, напрегнато изражение, което не слизаше от лицето му в началото на дейността му като дворцов управител. Наистина сега изглеждаше като в старите времена, когато те двамата с Хирата бяха започнали съвместна работа. Но Хирата не искаше да мисли за онези дни.

— Какво се е случило? — попита той, посочвайки с жест към пистата.

— Еджима Сензаемон, началникът на мецуке, е умрял по време на надбягване — поясни Сано. — Владетелят Мацудайра подозира заговор и поиска от мен да разследвам случая — той описа срещата си с владетеля Мацудайра и предварителните разпити, които бе провел.

— На този етап няма основания смъртта на Еджима да бъде определена като насилствена — констатира Хирата, заинтригуван, но и скептичен. — Възможно ли е този, както и предходните смъртни случаи наистина да са част от заговор срещу владетеля Мацудайра, или подобни кроежи са плод на въображението му, провокирано от ред съвпадения?

— Това искам да установя и аз — каза Сано. — Извиках те тук, защото се нуждая от помощта ти.

Въпреки избликналото пламенно желание да работи със Сано по такъв важен случай Хирата бе обзет от тревога, че му бе нужна повече сила, отколкото чувстваше, че има. Видя как Сано огледа преценяващо мършавата му фигура, и си даде сметка за опасенията му, че неговият главен васал чисто физически не е годен за работа. Призля му от унижение. Не можеше да позволи на Сано да го смята за хилав и безполезен.

— За мен ще е чест да ви служа. Откъде искате да започна? — заяви Хирата.

Щеше да помогне на Сано или щеше да умре в усилие да го стори.

* * *

— Като начало можеш да откараш тялото на Еджима в моргата на Едо — каза Сано с приглушен глас, за да не го чуят свидетелите или войниците. — Помоли доктор Ито да го огледа.

Някога богат и изтъкнат лекар, доктор Ито бе осъден на доживотно попечителство в моргата на Едо като наказание за провеждане на научни експерименти с чуждоземен произход — престъпление, строго забранено от законодателството на Токугава. Неведнъж той бе оказвал съдействие на Сано в предходни разследвания.

— Кажи му да установи точната причина за смъртта — поясни Сано. — Това е ключът към установяването на евентуално убийство.

— Тръгвам незабавно.

Както винаги, Хирата изяви готовност да изпълни нареждането на господаря си. Но Сано видя болката и тревогата, които се опитваше да прикрие, и усети колебанието му, дали би издържал пътуването до моргата на Едо, която се намираше в противоположния край на града. Не беше виждал Хирата известно време и сега с безпокойство констатира колко крехко продължаваше да е здравето му. Не искаше да поставя на изпитание издръжливостта му или да стане причина за ново нараняване. Но макар че предпочиташе да отиде в моргата лично, рискът бе твърде голям — ако хванеха дворцовия управител на Япония да участва в забранени научни експерименти или в аутопсия на труп, падението му щеше да е много по-страшно, отколкото на доктор Ито. А и не можеше да оттегли молбата си и да унизи Хирата. Сано се нуждаеше от своя главен васал не по-малко, отколкото той от него — явно заради потребността да докаже, че е способен да изпълни дълга си, определен от взаимоотношенията между самурай и господар.

— Донеси ми резултатите от огледа на доктор Ито, колкото се може по-скоро — нареди Сано. — Ако дотогава сме приключили с разпита на свидетелите, ще бъда в имението си. После заедно ще докладваме на владетеля Мацудайра, който е петимен за новини.