Лора Джо Роуланд
Дим Мак (28)

26 глава

„Нефритената вила“ не заслужаваше елегантното си име. Представляваше порутена странноприемница, кукнала на насипа над река Нихонбаши, и осигуряваше подслон на пътници с ограничени средства и на работници от шлеповете. Странноприемницата имаше четири построени от талпи крила с рошав сламен покрив, свързани с покрити коридори. Каменни стъпала водеха надолу до реката, чиято мазна и черна повърхност проблясваше в мрака, набраздена от леки вълнички. Покрай брега бяха закотвени лодки къщи. С наближаване на полунощ мъглата все повече изтъняваше, разкривайки луната, която бе подобна на сияйна шамандура, уловена в скъсана рибарска мрежа.

Сано, Хирата, детективите Маруме, Фукида, Иноуе и Арай, съпровождани от шестима стражи, се приближиха до входа на „Нефритената вила“. Той се намираше на тясна уличка с разположени от двете й страни сергии за храна и дюкяни за морски принадлежности, до един тъмни и пусти. Двайсетимата войници, доведени от Сано, обградиха странноприемницата. Над входа гореше фенер, но вратата бе залостена. Сано почука. От постройката подаде глава навън набит плешив ханджия.

— Ако търсите стаи, моите извинения, господари — каза той. — Тук всички са заети.

— Издирваме един беглец — каза Сано. — Пуснете ни вътре, без да вдигате шум.

Той и хората му влязоха през портата, минаха през един пасаж и се озоваха в градина с потънали във влага храсти и избуяла трева. Въздухът бе пропит с миризмата на нужници, риба и отпадъци. Постройките, предлагащи подслон за гости, бяха с веранди. Сано и хората му извадиха мечове и бързешком се озоваха горе. Отваряха рязко вратите с викове: „Това е проверка! Всички навън!“

Откъм стаите се разнесоха възклицания и шумно суетене. Залитайки, наизлизаха мъже в нощни роби, а някои и чисто голи, които мигаха сънено или уплашено. Хирата и детективите ги строиха в редица отвън. Останалите войници се втурнаха в градината, догонвайки онези, които се бяха опитали да избягат през я прозорците.

— Съобщете имената си — наредиха Хирата и детективите.

Гостите се подчиниха, смесвайки гласове в паническа какофония.

От една стая не излезе никой. Сано се взря в обгърнатата от мрак празнота. Ханджията се щураше в градината с лампа в ръка. Сано му викна:

— Ти май каза, че всички стаи са заети.

— Така беше, господарю — отвърна ханджията.

Сано взе лампата от ръката му и влезе в стаята. Ноздрите му потръпнаха от тежката смрад на болест и гнилоч. На пода лежеше дюшек, покрит с мръсен, намачкан юрган. Мухи бръмчаха около пълно нощно гърне и поднос с ориз, чай и супа, които изглеждаха отдавна изстинали. Сано се наведе и пипна дюшека. На прага се появи Хирата.

— Мъжете, които хванахме, са екипажи от речните шлепове. Ако Призрака е тук, това трябва да е неговата стая.

Хирата огледа празното пространство и изражението му отрази разочарованието, изписано върху лицето на Сано.

— Значи е изчезнал?

— Бил е тук допреди миг. Леглото още е топло.

Сано усети смазващо разочарование, тъй като бе успял да стигне толкова близо, но въпреки това плячката му бе избягала.

— Но как е успял да се измъкне? — Хирата огледа внимателно стаята. — Има само една врата и ако е излязъл през нея, щяхме да го видим. А капаците на прозорците за залостени отвътре. Не може да е…

Сано вдигна ръка, прекъсвайки Хирата, тъй като вниманието му бе привлечено от едва доловим шум.

— Какъв е този звук?

Двамата застинаха неподвижни и безмълвни, наострили слух. Сано го чу отново — хъхрене, последвано от стенание. Погледна Хирата, който кимна и после попита беззвучно: Откъде идва? Изчакаха. Суматохата отвън постепенно стихна и на вратата се появиха Маруме и Фукида. Сано сложи пръст на устните си, предупреждавайки ги да мълчат. Отново хъхрене и после стенание. Този път Сано посочи към вградения в стената шкаф. Маруме и Фукида прекосиха стаята на пръсти и застанаха от двете му страни с извадени мечове в ръка. Сано имаше чувството, че долавя как сърцата на хората му започват да бият учестено, в ритъм с неговото собствено, че усеща как притаяват дъх. Фукида плъзна вратата на шкафа и го отвори.

Вътре бе празно, ако не се смятаха рафтовете с наредени върху тях свещи, завивки, сгънати дрехи и разни други безобидни вещи. Макар че разочарованието намали напрежението у Сано и хората му, те отново доловиха хъхренето и стенанието, този път даже по-силно. Сано огледа дъното на шкафа. Една от дъските бе леко изкривена. Маруме я вдигна и я захвърли настрана. Отдолу се откри празно пространство с форма на квадрат, някъде около пет стъпки на ширина и четири стъпки на дълбочина. Сано, Хирата е и детективите се надвесиха над дупката и тутакси се задавиха от вонята на урина, пот и гнилоч, която ги връхлетя. Сано поднесе лампата към вътрешността.

Пламъкът освети мършаво лице, втренчило в тях очи, изпълнени с ужас. Беше на мъж, който бе облечен в тъмни дрехи и лежеше свит на една страна. Той поемаше въздух, хъхрейки, и го изпускаше със стенание. В треперещата си ръка стискаше меч, който немощно размаха към тях.

— Хвърли оръжието! — заповяда Сано. Той и хората му насочиха мечове към затворника. — Излизай!

Затворникът се сгърчи в конвулсия; тялото му потрепери, а крайниците му се разтресоха. Той затвори очи, стисна зъби и изстена в агония.

— Какво ти има? — попита Фукида.

Затворникът не отговори. Пристъпът отмина, тялото му се отпусна и мечът падна от ръката му. Той лежеше и дишаше тежко.

— Сигурно е болен — каза Сано. — Не мисля, че представлява някаква опасност за нас. Извадете го от там.

Маруме и Фукида се пресегнаха предпазливо към затворника и го вдигнаха. Той изкрещя:

— Не! Не ме пипайте! Боли!

Той беше невероятно измършавял, целият само сбръчкана кожа и кости. Десният му крак бе превързан от пръстите до коляното, а светлата памучна превръзка бе цялата в петна от кръв и гной. Сано предположи, че противната смрад на гнилоч и агонията на затворника се дължаха на скритата отдолу рана. Детективите стовариха затворника на леглото и той остана да лежи там безпомощен и ридаещ.

— Да не би това да е Призрака? — попита Хирата със съмнение в гласа.

Сано не можеше да повярва, че този инвалид бе убиецът, подложил на такъв терор новия режим. Клекна до леглото, приближи лампата и го огледа по-внимателно. Мръсни и рошави, косите на непознатия отзад и отстрани бяха дълги, но темето му бе покрито с къса четина, което означаваше, че преди време е било обръснато — явно беше самурай. Фукида вдигна меча, който бе извадил от дупката. Беше скъпа и изкусна изработка, дръжката му бе увита с черна копринена нишка и украсена със златни инкрустации — безспорен белег за висок ранг.

— Кой си ти? — попита го Сано.

Очите на затворника — хлътнали, обкръжени от тъмни сенки и мокри от сълзи на болка — блеснаха враждебно към Сано.

— Аз знам ти кой си — прошепна той между хъхрене и стенания. — Дворцовият управител Сано, вярното куче на владетеля Мацудайра. Хайде, убий ме! Нищо няма да ти кажа!

„Поне заяви принадлежността си към вражеския лагер“, помисли си Сано. В този момент затворникът бе връхлетян от нова конвулсия. Той изкрещя:

— Помогнете! Спрете това! Моля ви!

Хирата клекна до Сано. Той показа на затворника полиран в черно фиал^[1].

— Това е опиум. Той ще уталожи болката ти. Отговори на въпросите на дворцовия управител Сано и ще ти го дам.

Затворникът се втренчи във фиала с неистов копнеж. Спазъмът отмина и по бледата му кожа изби пот. Той кимна немощно.

— Кой си ти? — повтори Сано.

— Ивакура Санджуро.

Това име фигурираше в списъка на генерал Исогай.

— Той е от елитната част на Янагисава — каза Сано на хората си, след което попита Ивакура: — Как те раниха?

— Бях прострелян — изстена самураят — по време на последната ни атака срещу войските на владетеля Мацудайра.

Раната бе гноясала, отравяйки кръвта му, заключи Сано. Сега имаше треска, която причиняваше конвулсии, немощ и смърт.

— Кога се случи това?

— През третия месец на тази година. Значи преди един месец.

— Откога си зле?

— Не помня — Ивакура потръпна и изстена. — Струва ми се, цяла вечност.

Сано погледна Хирата и заяви:

— Той не е Призрака.

— Вече е бил твърде слаб, за да издебне и да убие началника Еджима или полковник Ибе — съгласи се Хирата. — И със сигурност снощи не е бил способен да ви нападне в собственото ви имение и да избяга.

Макар и обзет от разочарование, Сано си даде сметка, че все пак плененият можеше да му бъде от някаква полза. Той попита Ивакура за местонахождението на останалите войници от специалния отряд на Янагисава, като ги назоваваше по име. Ивакура отвърна, че единият бил мъртъв, а четирима други потърсили убежище в провинциите предишната зима и оттогава той нямал връзка с тях.

— А Кобори Банзан? — попита Сано.

Ивакура изстена. Гърлото му се сви.

— Тук.

— Тук? — навъси се Сано изненадан. — В „Нефритената вила“?

Той, Хирата и детективите се спогледаха, питайки се дали единият от мъжете, които бяха заловили, бе последният от липсващите седмина… и Призрака.

— Не сега — отвърна Ивакура. — Криехме се в тази стая. Но той си тръгна.

— Кога? — попита Сано.

— Вчера. Или онзи ден. Не си спомням — делириум забули очите на Ивакура.

Сано отчаяно се надяваше Кобори да е Призрака, защото, ако се окажеше, че не е, вече не знаеше кой друг можеше да е убиецът и къде да го издирва.

— Кобори владее ли техниката на дим мак?

Минаха няколко мига, в които Ивакура остана със стиснати очи, водейки безмълвна битка с болката. Сано каза на Хирата:

— Дай му малко опиум.

Хирата отвори стъкленицата и капна няколко капки от лекарството в устата на Ивакура. Скоро болката утихна и Ивакура се отпусна. Сано повтори въпроса си. Ивакура кимна.

— Аз не знаех. Той го е пазел в тайна. Но вчера… или когато там беше… — погледът му се замъгли, а мисълта му се отнесе. — Преди да тръгне, аз го помолих да ме убие. Умирам, от мен вече няма никаква полза. Поисках да ми пререже гърлото и да ме избави от мъките. Но той ми отказа… така щял да си навлече неприятности.

Подобна смърт щеше да изглежда като убийство, което би привлякло вниманието към обитателите на тази стая. А Кобори беглецът не е искал това да се случи.

— Но каза, че ще ми помогне. Докосна главата ми. Каза, че скоро ще умра. Щяло да изглежда като естествена смърт.

Сано приближи лампата до главата на Ивакура. Там, върху тънката восъчна кожа до слепоочието, различи бледа синина, подобна на пръстов отпечатък. Вътрешно изруга лошия си късмет. Беше изпуснал убиеца за малко!

— Къде отиде Кобори? — попита той.

— Не знам. При него дойде една жена. Той замина с нея.

Сано се напрегна.

— Коя е тя?

Ивакура се разтресе и застена в нова конвулсия.

— Мисля, че я наричаше Югао.

Това бе потвърждение, че Югао и Призрака бяха заедно точно както бе предположила Рейко. Сано изпусна шумно въздух, удивен, че нейното разследване се бе пресякло с неговото. При все това, когато притисна Ивакура да си спомни дали двамата бяха споменали нещо, което да подсказва къде възнамеряват да отидат, мъжът изскърца със зъби:

— Казах ти всичко, което знам. Дай ми опиума!

Сано кимна на Хирата, но Ивакура внезапно се сгърчи в нова конвулсия. Тялото му се вдърви, очите се затвориха и животът го напусна. Допирът на смъртта бе подействал. Докато гледаше трупа, Сано си помисли: Скоро и с мен може да стане същото.

— Само ако бяхме пристигнали по-рано — изрази гласно съжалението си Хирата.

— Но поне вече знаем кой е Призрака — каза Сано, обнадежден въпреки разочарованието. — Това е голям напредък. Освен това знаем, че е заедно с Югао. Една двойка се намира по-лесно, отколкото сам мъж.