Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Assassin’s Touch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Дим Мак

ИК „Труд“, София, 2006 г.

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Юлия Шопова

ISBN 10: 954-528-574-5

ISBN 13: 978-954-528-574-5

История

  1. — Добавяне

22 глава

Гъста утринна мъгла забулваше Едо, заличавайки границата между земя и небе. Невидими лодки плаваха по реки и канали. Гласовете на хората, прекосяващи мостовете, бяха брънки в нанизите от звуци, прехвърлящи водната повърхност.

В бедняшкия квартал, досами зидовете на затвора Едо, четири карета бяха превърнати в развалини. Струи пушек продължаваха да се вият над изгорелите дървени греди, почернелите паднали керемиди и купчините пепел там, където доскоро се намираха множество къщи. Неутешими обитатели ровеха из отломките, опитвайки се да спасят поне част от имуществото си. Но отвъд развалините самият затвор се издигаше цял и невредим. По моста и през портите му се точеше върволица от затворници, освободени в началото на пожара предишния ден. Те се завръщаха доброволно, за да излежат присъдите си или да изчакат делото си в съда. Двама надзиратели, застанали редом с пазачите при портала, брояха пристигащите и ги отмятаха по списък.

След като и последният затворник влезе, единият надзирател каза:

— Странно. Обикновено се връщат всички. Този път един липсва.

* * *

Рейко се взираше през прозорчето на паланкина си, който я отнасяше извън крепостта Едо, но нито гледката отвън, нито звуците стигаха до съзнанието й. Страхът, че съпругът й е обречен на смърт, бе обсебил мислите й като зловещо присъствие, изключвайки света около нея. Сподавеното ридание в гърлото й с всеки изминал миг ставаше все по-неудържимо. Мисълта да изгуби Сано или да живее без него бе отвъд поносимото.

Когато й бе казал за ужасната възможност убиецът да му е приложил докосването на смъртта, бе изпитала желание да се притисне в него, да го скачи здраво за себе си и за живота. По-късно й бе заявил, че той трябва да излезе, и тя бе обладана от неистова тревога.

— Къде? — бе попитала. — Защо?

— Да продължа издирването на убиеца.

— Сега?

Спокойна безпристрастност бе заменила доскорошния му ужас.

— Преди това ще се измия, ще се облека и ще хапна нещо.

— Налага ли се? — попита Рейко, бързайки след него. Не искаше да го изпуска от поглед.

— Все още не съм си свършил работата.

— Но ако ти остават само два дни живот, трябва да ги прекараме заедно — запротестира Рейко.

В банята Сано изсипа едно ведро с вода върху тялото си и се изтърка.

— Владетелят Мацудайра и шогунът няма да приемат това извинение. Те ми заповядаха да заловя убиеца и аз трябва да се подчиня.

Рейко изпита внезапна яростна омраза към бушидо, който предоставяше на началниците му правото да се отнасят с него като с роб. Никога до този момент самурайският кодекс не бе й се струвал толкова жесток.

— Ако има някакъв момент, в който да откажеш да се подчиниш на заповеди, той е именно сега. Кажи на владетеля Мацудайра и на шогуна, че вече достатъчно си се жертвал за тях и затова да ходят да си залавят убиеца сами — извън себе си от отчаяние, тя възкликна умолително: — Остани си вкъщи с мен и Масахиро!

— Ще ми се да можех.

Сано влезе в пълната вана, изплакна тялото си, излезе и се избърса с кърпата, която Рейко му подаде.

— Но сега имам повече причини от преди, да изправя убиеца пред съда. Не всяка жертва има шанса да отмъсти на убиеца си, преди да умре. На мен ми се предоставя уникална възможност — той започна да се смее.

— Как можеш да се смееш в такъв момент? — възкликна Рейко.

— Ако не се смея, трябва да се разплача. И не забравяй, възможно е убиецът да не ме е докоснал. В такъв случай съвсем скоро и двамата ще се смеем на случилото се. Даже ще ни стане неудобно, че сме се тревожили за нищо.

Но Рейко видя, че той не си вярваше. Нито пък тя.

— Моля те, не излизай! — възкликна тя, докато го следваше към спалнята.

Той се облече.

— Разполагам с твърде кратко време да заловя убиеца и да предотвратя следващи смъртни случаи. И ще го сторя, дори и това да е последното нещо, което ми предстои да свърша.

Никой от тях не изрази гласно страха си, че можеше да се окаже точно така. Сано се обърна към нея и я прегърна силно.

— Освен това, ако не го направя, само ще се упреквам и ще се чувствам нещастен. Това не е начинът, по който би искала да прекарам последните два дни от живота си, нали? — и добави нежно: — Ще се върна скоро, обещавам.

Рейко го бе оставила да тръгне, защото, макар и наранена, че той не иска да остане с нея, не желаеше да му отнеме възможността да прекара скъпоценното време, което му оставаше, както той намереше за добре. После бе решила, че е по-добре да свърши собствената си работа, вместо да се коси за съдба, която самата тя бе безсилна да промени.

Шествието й спря в мъглата пред имението на съдия Уеда. Тя слезе от паланкина си, бързешком мина през портата и прекоси двора, съвсем пуст в този ранен час. Влезе в къщата, където завари баща си зад писалището в кабинета му. Пред него бе коленичил пратеник. Съдия Уеда четеше един свитък, който явно бе донесен току-що. Навъси се, бързо написа нещо и го подаде обратно на пратеника, който се поклони и си тръгна. Съдия Уеда вдигна поглед към Рейко.

— Идваш рано, дъще.

Навъсеното му лице се отпусна в усмивка, която тутакси се стопи, щом забеляза изражението на Рейко.

— Какво има?

— Убиецът се вмъкна в дома ни снощи и… докато съпругът ми спеше…

Не можа да продължи, защото буцата в гърлото я задавяше. Тя видя разбиране и ужас в очите на баща си. Той понечи да се изправи и протегна ръце, сякаш да я прегърне, но тя го възпря с жест, тъй като всякакво съчувствие би я сринало.

— Не знаем дали се е случило — каза тя с глас, напрегнат от усилието й да се владее. — Сано се чувства добре. Най-вероятно се тревожим напразно.

— Сигурен съм, че е така — въпреки успокоителния тон изражението на съдия Уеда остана сериозно.

— Но не съм дошла за това — Рейко припряно смени темата. — Тук съм, за да ти кажа, че приключих с разследването си — Сано поне нямаше защо повече да се тревожи, че ще му причини нови неприятности. — Излишно е да отлагаш повече произнасянето на присъдата на Югао.

Съдия Уеда въздъхна шумно и поклати глава.

— Опасявам се, че и бездруго съм длъжен да го сторя.

— Защо? Какво се е случило?

— Пратеникът, който току-що беше тук, ми донесе обезпокоителни новини. Вчера в близост до затвора Едо е избухнал пожар. Затворниците са били освободени. Тази сутрин всички са се върнали, с изключение на Югао.

Рейко така се слиса, че почти забрави собствения си проблем.

— Югао е изчезнала?

Съдия Уеда кимна.

— Възползвала се е от пожара и е избягала.

Ужасена, Рейко се отпусна на колене. Югао имаше склонност към насилие и се държеше като невменяема. Спокойно можеше да убие отново.

— Предполагам, не бива да се изненадвам, че Югао е избягала. Цяло чудо е, че не бягат всички затворници, когато ги пускат заради някой пожар.

— Предполагам, че е така. Повечето от осъдените на смърт са толкова покрусени, че приемат съдбата си с примирение. И знаят, че ако все пак избягат, ще бъдат преследвани и изтезавани. Освен това всички затворници са наясно, че не могат да се върнат там, откъдето са дошли; чиновниците по места или информаторите на полицията ще докладват за тях. Дребните престъпници биха предпочели да изтърпят наказанието си. Животът във вечно бягство е тежък. Бегълците са принудени да прибегнат до просия или проституция, иначе са обречени на гладна смърт.

— Вината е моя — каза Рейко. — Ако не бях тъй твърдо решена да разбера защо Югао е убила семейството си… ако не настоявах толкова за отсрочка, за да установя причината… тя щеше да бъде екзекутирана преди пожара.

— Не се обвинявай — каза съдия Уеда. — Решението да се заемеш с разследването на убийствата беше мое и никой от нас не би могъл да предвиди пожара. Ако се върнем назад, аз просто трябваше да приема самопризнанията на Югао и незабавно да я осъдя на смърт. Отговорността за бягството й е моя.

При все това Рейко изпитваше мъчително чувство за вина.

— Какво ще правим сега?

— Пратил съм нареждане до полицията за издирването й.

— Но как могат да открият човек сред милион жители на града? — възкликна Рейко, обзета от отчаяние. — В Едо има толкова места, където може да се укрие един беглец. А и в полицията са тъй заети да преследват бунтовници, че едва ли ще положат особено старание да намерят Югао.

— Така е, но какво друго може да се направи?

Рейко стана.

— Аз лично ще се заема с издирването на Югао.

Върху лицето на съдия Уеда се изписа съчувствие, но и съмнение.

— За теб това ще е още по-трудно, отколкото за полицията. Те поне разполагат с достатъчно служители, цивилни помощници и отговорници по места, които могат да пратят по дирите на Югао, докато ти си сама жена.

— Да — съгласи се Рейко, — но така поне ще правя нещо, а няма просто да чакам да я заловят. А хората, които са я виждали, може да се окажат по-склонни да разговарят с мен, отколкото с полицията.

— Ако настояваш да се включиш в издирването, желая ти успех — каза съдия Уеда. — Трябва да призная, че откриеш ли Югао, ще ми окажеш ценна помощ. Фактът, че една убийца е на свобода, защото аз съм забавил екзекуцията й, е черно петно в досието ми. Ако не бъде заловена, мога да загубя поста си.

Рейко не желаеше да навреди на Сано… особено сега, когато бе заплашен собственият му живот, нито пък искаше изборът й да повлияе на брака им. При все това не можеше да остави баща си да страда, както и да позволи една убийца да избегне наказанието. Интуицията й подсказваше, че сега по-важно от всякога бе да разбере какъв бе мотивът за престъплението на Югао. А и самото издирване щеше да я отвлече от страха й, че Сано ще умре.

— Ще я намеря, татко — каза Рейко. — Обещавам.

* * *

Първата спирка на Сано бе в административния квартал на крепостта Едо. Заедно с детективите Маруме и Фукида той слезе от коня си пред портата на Хирата, където пазачите ги поздравиха. Мъглата бе потискаща, а улиците — странно пусти, ако не се смятаха няколкото слуги и патрулиращите войници. Щом прекосиха двора и влязоха в къщата, където бе живял преди време, Сано почувства внезапна носталгия, която го прониза тъй силно, че изпита физическа болка.

Спомни си времената, когато се бе прибирал у дома на това място изтощен, обезсърчен и обзет от страх за живота и честта си. Бе издържал всичко, поддържан от физическата сила на тялото си. Дори когато бе раняван, никога не бе губил увереността си, че ще се възстанови. Бе приемал доброто си здраве за даденост и нито за миг не бе допускал, че може да умре, макар че често му се бе налагало да поглежда смъртта в очите. Тези отминали времена му се струваха като идилия. Сега го бе обсебила смъртта. Представяше си експлозията в главата си при спукването на някой кръвоносен съд, виждаше живота си угаснал като духнат пламък на свещ. Ако убиецът наистина го бе докоснал, цялата му мъдрост, политическата власт и богатството нямаше да бъдат в състояние да го спасят. Сано потисна порива си да хукне с всички сили в напразен опит да избегне смъртоносната сила, вкарана в собственото му тяло. Трябваше да насочи всичките си усилия в това да залови убиеца. Беше длъжен да спаси следващите жертви, дори и наистина да бе белязан със знака на смъртта.

Хирата го посрещна пред къщата. Предишната вечер Сано бе проводил пратеник да го уведоми за нападението на убиеца и главният му васал изглеждаше съсипан от вестта.

— Сано сан, аз…

Вълнение удави думите, които бе възнамерявал да изрече. Той падна на колене пред Сано и сведе глава в поклон. Сано бе трогнат, че Хирата може да скърби за него, макар че самият той бе станал причина за ужасната му рана. Той каза с привидно весел глас:

— Ставай, Хирата сан! Още не съм умрял. Запази този опечален вид за погребението ми. Сега ни предстои работа.

Хирата се изправи, видимо ободрен от отношението на Сано.

— Желаете ли все още да открия свещеника и водопродавеца, както и онзи, който вероятно е дебнал полковник Ибе?

— Да — отвърна Сано. — И ще продължим с останалите задачи, които планирахме вчера.

— Двамата с Маруме вече организирахме издирването на свещеник Озуно — рапортува Фукида.

— Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да заловя убиеца — заяви Хирата. — Това вече става лично.

— Ако отмъстиш за смъртта на господаря си още преди да е умрял, ще си спечелиш място в историята — каза Сано.

Хирата и детективите посрещнаха шегата с дежурен смях. Сано чувстваше бремето на усилието да поддържа висок и техния, и своя собствен дух.

— Нека да гледаме нещата откъм добрата им страна. Всяко нещастие носи със себе си неподозирана облага. Случилото се снощи ни предостави нови следи, по които сега се каня да поема.

* * *

Централният щаб на армията на Токугава се помещаваше в малка кула в крепостта Едо, която се издигаше от разположен високо на хълма зид и представляваше квадратна конструкция, чиято предна част бе измазана с бял гипс. Над всеки от трите й етажа стърчаха издадени керемидени покриви. Генерал Исогай, главнокомандващият армията, имаше свой кабинет на най-горния етаж. Сано и детективите Маруме и Фукида стигнаха до кулата по закрит коридор, който минаваше покрай зида. Докато крачеха нагоре, тримата поглеждаха през обезопасените с решетки прозорци в проходите под тях. Сано с изненада констатира присъствието единствено на патрулите и стражите на пропускателните пунктове. Служителите, които обикновено изпълваха пасажите, сега бяха изчезнали.

— Мястото е опустяло подобно на имението ви — отбеляза Маруме. — Някак си не мога да приема, че полицейският началник Хошина има пръст и в това — обади се Фукида.

Сано също бе обзет от неприятно предчувствие. Тримата влязоха в кулата и се изкачиха по стълбите, подминавайки войници, които им се покланяха. Сано застана на прага на кабинета, в който генерал Исогай водеше съвещание на армейски командири. Димът от лулите им изпълваше въздуха с кълбета, които плавно излизаха навън от прозореца и се сливаха с мъглата. Генерал Исогай зърна Сано, кимна почтително и освободи хората си.

— Поздрави, почитаеми дворцов управителю. Моля, заповядайте.

Сано нареди на Маруме и Фукида да изчакат отвън и влезе при генерала. По стените се виждаха рафтове с наредени върху тях мечове, копия и пушки, както и карти на Япония с разположението на армейските гарнизони.

— Мога ли да ви бъда в услуга? — попита вежливо генералът.

— Да, можете — отвърна Сано, — но първо, моля, приемете моите съболезнования за смъртта на полковник Ибе.

Ведрото изражение на генерала помръкна.

— Ибе беше добър войник. И добър приятел. С него се издигахме заедно. Ще ми липсва — генералът се засмя скръбно. — Помните ли последната ни среща? Бяхме толкова самоуверени, защото държахме нещата под контрол. Сега един от най-добрите ми хора е убит, а вие сте в немилост пред владетеля Мацудайра, защото не сте успели да заловите извършителя.

Той отиде до прозореца.

— Забелязахте ли колко пуста е крепостта? — когато Сано кимна, генералът поясни: — Всички разбраха, че снощи убиецът се е добрал до вас. Тук, на мястото, което всички смятахме за безопасно. Хората се страхуват да излизат. Не искат да бъдат следващите жертви. Всички се крият вкъщи, обградени от телохранители. Бакуфу е парализирано.

Сано си представи как връзката между Едо и останалата част от Япония се прекъсва, как режимът на Токугава губи контрол над провинциите. Анархията би довела до бунтове. Оцелелите от фракцията на Янагисава тутакси биха се възползвали от възможността да си върнат властта, а освен това не беше изключено и даймио да въстанат срещу управлението на и Токугава.

— Всичко това може да се окаже пагубно. Издайте заповед за военна охрана и защита на висшите служители при изпълнение на служебния им дълг — каза Сано.

Генералът се навъси, обзет от колебание.

— Армията вече покрива твърде голям периметър и числеността й се оказва недостатъчна.

— Тогава наемете войници от даймио. Мобилизирайте и военна сила от провинциите.

— Както кажете — отстъпи генерал Исогай, макар и с неохота. — Между другото научихте ли, че убиецът вече си има прякор? Хората го наричат Призрака, защото издебва жертвите си и ги убива, без да го вижда никой — той махна към прозореца. — Дайте ми явен враг и ще пратя по дирите му всички свои стрелци и воини с мечове. Но армията ми не може да се сражава с призрак — когато се обърна с лице към Сано, в лукавите му очи проблесна отчаяние. — Вие сте детективът. Как да го открием и обезвредим?

— Със същата стратегия, която бихте използвали, за да поразите всеки друг враг — отвърна Сано. — Първо анализираме информацията, с която разполагаме за него. После го поваляме на земята.

Изражението на генерал Исогай стана скептично.

— Какво знаем за него, освен че най-вероятно е луд?

— Нападението му срещу мен ме научи на две неща. Първо, целта му е да унищожи владетеля Мацудайра, като убива негови ключови служители.

— Та вие не подозирахте ли същото още когато началникът на мецуке умря по време на конните състезания?

— Да, но сега вече това е сигурно. Аз не познавах добре никоя от жертвите му, не сме имали едни и същи приятели, сътрудници, семейни контакти или лични врагове. Единственото общо между нас е, че всички до един сме назначени в новия режим на владетеля Мацудайра.

Генерал Исогай кимна:

— В такъв случай убиецът трябва да е поддръжник на опозицията. Но нали не смятате, че е в съюз с главните старейшини Като и Ихара и бандата им? — върху лицето му се изписа недоверие. — Много ги бива в политическите игри, но не мога да повярвам, че имат смелостта за нещо толкова рисковано, като неколкократно убийство.

— Като и Ихара засега не са извън подозрение, но аз имам друга теория, която ще ви изложа след малко. Второто нещо, което научих за убиеца, е, че е майстор не само по мистичните бойни изкуства, а и в незабелязаното придвижване.

— Явно, след като е проникнал в имението ви и се е промъкнал досами леглото ви — съгласи се генерал Исогай.

— След като умее това, значи би могъл да се промъкне и в крепостта отвън. Няма защо да е някой от вътре.

Генерал Исогай се намръщи, съпротивявайки се на идеята, че мощната защита на крепостта може да бъде преодоляна, но все пак каза:

— Допускам, че е възможно.

— В такъв случай кой е експерт по тайното промъкване и принадлежи към опозицията? Стигам до специалните елитни части на Янагисава.

Тези части включваха майстори по невидимо придвижване и по бойни изкуства, които Янагисава бе наел, за да се поддържа на власт. Подозираха ги за извършени политически убийства на негови врагове, но никой не бе заловен — прикриваха следите си твърде умело. Генерал Исогай вдигна вежди изненадан.

— Знаех, че са опасна порода, но никога не съм чувал, че могат да убиват с докосване.

— Ако притежават тези умения, със сигурност биха ги пазили в тайна — тревожна мисъл връхлетя Сано. — Питам се колко ли случая е имало през годините, с които са изглеждали като естествена смърт, а и всъщност са били убийства, поръчани от Янагисава — но в това отношение Сано нямаше какво особено да стори. — Причината, поради която съм тук, е да ви попитам какво стана с елитните му части след изпращането му в изгнание.

— Дошли сте на точното място.

Генерал Исогай отиде до един списък, окачен на стената, в който се изброяваха трийсет имена. Осемнайсет от тях бяха зачеркнати с червена черта, а в полето имаше някакви бележки. Сано не разпозна нито едно от имената.

— Те съвсем преднамерено се стараеха да останат незабелязани — каза генерал Исогай. — Когато пътуваха, използваха чужди имена. По тази причина движението им бе трудно да се проследи — той посочи имената, зачеркнати с червено. — Тези загинаха в битката, когато нападнахме имението на Янагисава. Моите хора убиха половината от тях. Останалите се самоубиха, за да не бъдат заловени. Но останалите дванайсет не бяха в района в онзи момент и успяха да избягат. Залавянето им бе задача от първостепенна важност, защото според нас те са водачи на нелегалното движение и са отговорни за нападенията срещу армията. Сано бе доволен, че се сдобива с нови заподозрени, но и стреснат от мисълта, че трябва да преследва дванайсет души.

— Заловили ли сте някого до момента?

— Тези петима — отвърна генерал Исогай и чукна с пръст върху имената. — Миналата зима ни провървя. Пипнахме един техен човек. Изтезавахме го и той ни каза къде да ги открием. Завардихме скривалищата им, заловихме ги и ги екзекутирахме.

— Това стеснява периметъра — каза Сано с облекчение. — Имате ли някакви следи за останалите?

В случай че разполагаше само с два дни да хване убиеца, преди да умре, трябваше да действа бързо.

— Тези последни седмина са най-изкусните от групата. Все едно наистина са призраци. Промъкваме се към тях и… — генерал Исогай сграбчи шепа въздух и после отвори празната си ръка. — Всичко, с което разполагаме напоследък, са няколко възможни места за наблюдение — получени са от информатори, които не са особено надеждни.

Той отвори една книга на писалището си и прокара пръст по колона от йероглифи.

— Всичките са в разни чайни из града. В някои от тях преди войната хората на Янагисава са имали обичай да се събират на питие. Ще ви ги препиша с адресите и имената на седмината елитни войници, които все още се числят към бегълците — генерал Исогай топна една четчица в мастило и преписа данните върху лист хартия, попи го и го връчи на Сано.

— Много благодаря — каза Сано с надеждата, че вече разполага с името на убиеца и с ключа към местонахождението му.

— Ако Призрака е от елитните части на Янагисава, пожелавам ви повече късмет в залавянето му, отколкото имахме ние — каза генералът.

Те се поклониха един на друг и Сано се обърна да си тръгва, когато генерал Исогай добави:

— Между другото, ако тръгнете с хората си срещу тези дяволи, бъдете предпазливи. По време на нападението срещу имението на Янагисава осемнайсетимата убиха трийсет и шест мои войници, преди да ги разбием. Опасни са.

Очите на генерала проблеснаха присмехулно:

— Но вероятно вече го знаете от личен опит.