Лора Джо Роуланд
Дим Мак (36)

34 глава

Слънцето се носеше по сивкавото на разсъмване небе подобно на капка кръв, плуваща в океан от живак. Звънът на храмовите камбани отекваше над хълмовете, събуждайки Едо. По моста Нихонбаши се точеше неспирен поток от отиващи на работа граждани и пътници, натоварени с вързопи и въоръжени с тояги. По бреговете на канала рибарите разтоварваха улова от лодките. С грачене над тях прелитаха чайки. През тълпите, нахлуващи в рибния пазар, се промъкваше вестопродавец.

— Призрака и неговата любовница са сразени! — викаше той. — Прочетете тук цялата вълнуваща история!

Клиенти жадно разграбваха изписаните листове; монетите сменяха ръцете на притежателите си. Близо до основата на моста на мястото, където екзекутираните престъпници се излагаха за назидание на гражданите, се беше събрало любопитно множество. Днес там имаше две отсечени глави, окачени на бесило. Едната беше на жена — дългите й черни коси се вееха на хладния влажен бриз. Другата беше с бръснатото теме и високия кок на самурай. Лицата им бяха сбръчкани, изкълвани от птиците и полуразложени от четиридневното излагане на природните стихии. Устата и очните им кухини зееха, а около тях бръмчаха мухи. Гноясалите червени дупки гъмжаха от червеи. Костите на носа, бузите и челото белееха оголени. Земята под тях бе потъмняла от засъхнала кръв. Единствено табелите, прикрепени на бесилото, указваха самоличността на престъпниците. За жената пишеше:

ЮГАО, УБИЙЦА. РАНЕНА ПРИ СЪПРОТИВА ПО ВРЕМЕ НА АРЕСТ. ОЦЕЛЯЛА И ВПОСЛЕДСТВИЕ ЕКЗЕКУТИРАНА.

За мъжа надписът гласеше:

КОБОРИ, НАЕМЕН УБИЕЦ, СРАЗЕН В ЖЕСТОКА БИТКА.

Около главите се бяха събрали рояк малки момчета, които се смееха и ги обсипваха с подигравки. Едно от тях хвърли камък и уцели мъжката глава, при което момчетата побягнаха и изчезнаха в тълпата.

В крепостта Едо сановници излизаха от главните порти пеша, на коне или в паланкини. Те се стичаха към административния район Хибия, заети с делата си, успокоени от съзнанието, че Призрака вече не дебне из града и те не са изложени на опасност повече от обичайното. Вятърът, метящ улиците, довяваше пепел от погребалните клади, напомняйки за войниците, загинали в битката срещу Кобори. Черният креп, окачен на портите на крепостта, изразяваше почитта към тяхната доблест.

В имението на дворцовия управител Масахиро стоеше в градината, облечен в бяло късо кимоно и панталонки. Босите му пръсти надничаха през тревата. В ножница на пояса му бе окачен малък дървен меч. Лицето му бе застинало в тържествена съсредоточеност. Внезапно той изкриви черти в свирепа гримаса. Извади меча, нададе мощен вик, хвърли се и нанесе удар срещу невидимия противник.

— Много добре — каза Сано, когато Масахиро отправи към него жаден за одобрение поглед. — Сега опитай това.

Облечен също в бели одежди, той издърпа собствения си дървен тренировъчен меч и показа серия от движения. Масахиро ги повтори, влагайки повече сила, отколкото грация, но Сано изпита гордост от първите стъпки на малкия си син в овладяването на бойните изкуства. Радваше се на цъфналите около езерото морави перуники, на упойващия аромат на жасмин, на свежата хладина на утрото и на долитащия от къщата глас на Рейко, която разговаряше с прислугата.

Наслаждаваше се на факта, че е жив.

Бяха минали четири дни, откакто бе победил Кобори, и шест, откакто Кобори бе проникнал в спалнята му. Всяка нощ заспиваше със страха, че повече никога няма да посрещне зората. Всяка сутрин се събуждаше с мъчителното очакване за мощния взрив в тялото си, който да спре сърцето му и да угаси съзнанието му. Усещаше погледа на Рейко, която го наблюдаваше с тревога, очаквайки да рухне мъртъв. Но това не се случваше въпреки тежките рани от ръката на Призрака.

Докато стигне до дома си след битката, болките му бяха станали тъй непоносими, че при портата бе изпаднал в несвяст. На следващото утро вече бе целият в синини и всичко го болеше тъй силно, че не можеше да помръдне. Урината му бе почервеняла от кръв. Рейко му даваше бульон с лъжица, защото дъвченето му причиняваше болка. Дишането също. Един доктор се бореше да го върне към живот с лекарства и масажи, а до постелята му припяваше молитви свещеник. Неотложни призовки от владетеля Мацудайра и шогуна оставаха без отговор. Сано бе оставил управлението на самотек, легнал, както той самият смяташе, на смъртното си ложе…

Докато в един момент бе започнал да се съвзема. Предишния ден се бе почувствал достатъчно добре, за да стане и да хапне твърда храна. Днес вече можеше да се движи, без това да му причинява непоносима болка. Синините бяха почнали да избледняват. Нито за миг не бе усетил проникновената увереност, че Призрака не му е приложил смъртоносното докосване. По-скоро у него постепенно нарастваше убеждението, че последните думи на Кобори са били просто заплаха, целяща да го изпълни с ужас, един безплоден опит за отмъщение. Сега той изживяваше всеки миг като рядък и крехък дар. Когато преподаде на Масахиро първия урок по бой с меч, той безмълвно благодари на Небесата, че връзката между баща и син бе останала ненакърнена. Радваше се, че ще живее, за да може да води своето малко момче по пътя към възмъжаването, да го пази, да го гледа как израства в доблестен самурай, как се прославя, как става баща и се грижи за собствените си деца.

Но този миг на съвършен покой и щастие не можеше да трае вечно. На плещите му лежаха задължения от изключителна важност.

— Толкова за днес — каза той.

Двамата прибраха мечовете в ножниците си.

— Утре ще тренираме пак, нали? — попита Масахиро.

— Да — обеща Сано, — утре!

* * *

Пред малко светилище, свряно между дюкяни за кошничарски изделия на една улица в Гинза, се бе събрала тълпа. От портата му излязоха детективите Арай и Иноуе, водейки пред себе си двама самураи размирници, които се бяха крили вътре. След тях яздеше Хирата, придружен от други детективи, които носеха пушки, муниции и запалителни бомби. Бунтовниците ги бяха складирали вътре, подготвяйки се за въоръжени нападения срещу режима на владетеля Мацудайра. Докато минаваше покрай втрещените зяпачи, Хирата си мислеше за драстичните промени, които бяха настъпили само за последните няколко дни.

След екзекуцията на Кобори деловият живот в Едо бе възстановил обичайния си ритъм. Положението на Сано, както и неговото, отново бе стабилно. Но за него лично всичко останало си течеше постарому. Той продължаваше да бъде затворник на болното си тяло. Все така седеше встрани, докато другите мъже действаха, както бе станало в битката срещу Кобори. Споменът му за онази нощ бе забулен в срама от собствената му безпомощност. Явно му бе писано да продължи да живее по този начин, тъй като повече не бе срещнал Озуно, макар че прекарваше всеки свободен миг в дирене на свещеника. Озуно бе една възможност, която съдбата му бе поднесла като изкушение и после му бе отнела.

Но Хирата затвори вратата към самосъжалението и скръбта. Имаше своя пост, семейството си и доброто си име. Все още имаше своите мечти, в които можеше да се сражава и да жъне бляскави победи, както и спомените си за не една спечелена битка.

Смяташе се за щастливец. Както яздеше с хората си и пленените от тях размирници, той внезапно забеляза позната фигура, която вървеше към него накуцвайки. Беше Озуно. Хирата усети как лицето му засиява от радостно удивление. Слезе тромаво от седлото и се втурна към свещеника.

— Здравейте! — извика той.

— Какво? А-а, това си ти — измърмори Озуно.

Огорчението, изписано върху лицето на свещеника, му се стори комично и той се засмя. Беше тъй щастлив от внезапната му поява, че изобщо не се засегна от неохотата, с която Озуно реагира на срещата им.

— Търся ви навсякъде. Вече бях решил, че сте напуснали града, и изведнъж най-неочаквано се озоваваме един срещу друг. Не е ли удивително?

— Понякога намираме каквото ни е нужно, когато изобщо не го търсим — отбеляза Озуно надменно. — А друг път се натъкваме на нежеланото, колкото и да се стараем да го избегнем.

Хирата бе твърде щастлив, за да го е грижа, че Озуно всъщност се бе крил от него.

— На някои от нас просто им върви повече, отколкото на други.

Озуно кимна недоволно.

— Чувам, че дворцовият управител Сано е заловил моя ученик отстъпник. Задължен съм му, че отърва този свят от Кобори.

— Той ви дължи огромна признателност за съвета — каза Хирата. — Бил му е от решаваща полза, за да победи Кобори.

— Радвам се, че съм успял да помогна — неизменната сприхавост на Озуно се посмекчи, макар и не с много.

— Помните ли какво ми казахте, когато се срещнахме предишния път? — попита Хирата. — Че ако се видим отново, ще станете мой учител.

Озуно посрещна думите му с гримаса.

— Да, вярно е, казах го. Макар че за осемдесет години живот би трябвало да знам как да си държа устата затворена.

— И ето ни сега заедно — рече Хирата и разтвори широко ръце, все едно искаше да прегърне свещеника, всичко наоколо и този благословен ден. — Това е знак, че съдбата е пожелала да ме обучите на мистичните бойни изкуства.

— А кой съм аз, че да оспорвам знак, пратен свише? — Озуно завъртя очи към небето. — Небесата май си правят шега с мен.

Сега, когато мечтите на Хирата изглеждаха тъй постижими, надеждата му вдъхна бодрост. Той зърна необятен източник на живителна сила, от която скоро щеше да може да черпи.

— Кога започваме заниманията?

— Не знаем колко ни остава на тази земя — рече Озуно. — Единственото сигурно, с което разполагаме, е настоящият миг. Започваме уроците ти веднага.

След като бе постигнал най-съкровеното си желание, Хирата вече не бързаше толкова да пристъпи към действие.

— За мен ще е по-добре да почнем след няколко дни. Сега трябва да си довърша работата. Когато приключа, можете да се преместите в имението ми в крепостта Едо и да…

Озуно разсече въздуха с ръка, прекъсвайки думите на Хирата.

— Сега ти си мой ученик. Аз съм твоят учител. Аз решавам кога и къде ще те обучавам. Тръгвай с мен, преди да съм променил решението си — и той прониза с поглед Хирата. — Или си променил своето?

Хирата усети някакво вътрешно разместване, сякаш космичните сили пренареждаха собствения му живот. Верността му към Сано и шогуна все още го ръководеше, но той се бе поставил под разпорежданията на Озуно. До този момент не бе мислил какви сблъсъци на интереси или физически и духовни предизвикателства могат да възникнат при влизането му в това тайно общество от избраници. При все това вече не можеше да се противопоставя на съдбата си, както и Озуно на своята.

Хирата викна към детективите, които се бяха спрели да го изчакат:

— Продължете без мен.

После се обърна към Озуно, който го изгледа с пестеливо одобрение, все едно бе преминал първата проверка, но на косъм.

— Готов съм. Да вървим.

* * *

По една от широките улици в крепостта Едо, вървяща между два реда кедрови дървета, бавно се движеше шествие от самураи. Всички бяха пременени в пищни церемониални доспехи. В обърнатите си с дланите нагоре ръце всеки от участниците носеше голяма кутия, увита в бяла хартия. Шествието се оглавяваше от самия шогун. Вдясно от него пристъпваше владетелят Мацудайра, а вляво — дворцовият управител Сано. Пред тях се движеше колона от десет шинтоистки свещеници в бели роби и с черни шапки. Някои носеха запалени факли, други — барабани и звънчета. Процесията навлезе в широко празно пространство, изсечено наскоро в декоративния лес на крепостта и посипано с бял чакъл. По затуленото небе се носеха облаци, а утринта бе сумрачна и хладна като привечер. Земята потръпваше от слаби трусове. Шествието се движеше по застлана с широки каменни плочи пътека към новото светилище, построено по специална заръка на шогуна.

По време на възстановяването си Сано бе чувал удари на брадва ден и нощ, докато множество дървари сечаха дърветата. Сега той съзря светилището в памет на загиналите в битката с Кобори. Представляваше дървена постройка, чийто извит покрив заслоняваше стъпалата, водещи към него от повдигната каменна площадка. Решетка закриваше входа към малкото помещение, където можеха да обитават духовете на умрелите, щом бъдеха призовани. Отстрани имаше каменни фенери, а отпред — ниска маса с поднос с чашки за тамян, прикрепени върху метална съдина. Постройката не беше голяма, но изкусно гравираните конзоли и пищната украса показваха, че не са били пестени нито труд, нито средства. Вероятно мнозина занаятчии бяха работили без почивка, за да завършат светилището за днешния ден, който дворцовите астролози бяха пресметнали като най-подходящото време за настоящото поклонение.

Свещениците запалиха каменните фенери и после тамяна в металната съдина. Въздухът се изпълни с ароматен дим. Започнаха да припяват молитви, забиха барабаните в бавен и звучен ритъм и задрънкаха звънчетата. Шогунът пое тържествено към светилището. Спря при масата, където постави своята кутия с четирийсет и девет питки от пшенично брашно, напълнени с подсладен пастет от червен боб — приношение за мъртвите, което символизираше броя на костите в тялото на един убит войник. Сведе за момент глава към ръцете си, събрани молитвено до гърдите, и после пусна в съдината чашка с тамян. Владетелят Мацудайра пристъпи напред и повтори ритуала. Дойде ред и на Сано. Докато отдаваше безмълвна почит на своите паднали воини, той бе връхлетян от емоции.

Срам обагряше признателността му, че е останал жив. Струваше му се несправедливо един човек да оцелее, а толкова други да загинат, да стои сега тук тялом, а воините му — само духом. Изпитваше болезнена скръб, защото собствената му победа бе предшествана от тяхната гибел. Застанал редом с шогуна и владетеля Мацудайра до светилището, той наблюдаваше как останалите от процесията изпълняваха церемонията. Участниците бяха седемдесет и четири, всеки от тях представляващ по един войник от жертвите на Призрака. Между тях бяха членовете на съвета на старейшините, други висши служители и мъже роднини на загиналите. Но трийсетимата тежко ранени и осакатени — в това число капитан Накай, все още парализиран въпреки старанието на най-добрите лекари — не бяха представени. Сано бе обзет от вина, по-съкрушителна от ударите, които бе понесъл по време на битката с Кобори.

Церемонията отиваше бавно към своя тържествен край. Музиката спря. Свещениците се оттеглиха. Хората взеха да се събират на малки групи около светилището, разговаряйки с приглушени гласове. Генерал Исогай се приближи до Сано и каза:

— Поздравления за победата ви.

— Искрени благодарности.

— Трябва да ви се извиня за позорното поведение на моите войници — покруса бе заменила обичайно ведрото настроение на генерала. — Веднага щом ги събера, дезертьорите ще бъдат принудени да извършат сепуку.

— Може би това е твърде сурово наказание, особено при подобни необичайни обстоятелства — каза Сано. — Те бяха добри, смели воини. Призракът ги накара да загубят разсъдъка си.

Той бе простил на Маруме и Фукида, задето го бяха изоставили. Беше им забранил, освен това да извършат ритуалното самоубийство, макар че те го бяха умолявали да им позволи да изкупят своя позор.

— Не искам повече да се погубва живот заради него. А и тези хора са ни нужни.

Генерал Исогай изглеждаше непреклонен.

— Аз съм длъжен да поддържам строга дисциплина. Сепуку е обичайното наказание за дезертьорство. Ако се допускат изключения, това ще отслаби морала на армията. Не мога да го позволя. Но ако вие ми наредите да пощадя изменниците…

За миг Сано се изкуши от идеята, но после отвърна с неохота:

— Не. Постъпете така, както ви повелява дългът.

Макар че имаше властта да се разпореди, както реши, и той също както генерал Исогай бе обвързан със самурайския кодекс на честта. Заобикалянето му щеше не само да наруши принципите му, но и да го направи твърде уязвим за атаки. При все това предстоящата смърт на дезертьорите му тежеше не по-малко от гибелта на погубените от Кобори войници. Щом генерал Исогай се отдалечи, към Сано с бързешком се приближи Йоритомо.

— Моля, позволете да изразя възхищението си от победата ви над Призрака! — очите на младежа искряха от възхищение.

Шогунът се присъедини към тях.

— А-а, Сано сан. Ти спаси всички ни от Призрака. Сега се чувствам много по-добре.

Той въздъхна. В следващия миг се втренчи в Сано и очите му се разшириха от ужас.

— О, Небеса, ама ти изглеждаш ужасно! Цялото ти лице е в синини! Призлява ми, като ги гледам. Заповядвам ти да… ъ-ъ… си сложиш грим, за да ги прикриеш.

А Сано си мислеше, че нищо, казано от шогуна, вече не може да го изненада.

— Да, ваше превъзходителство.

— Хайде, Йоритомо, тръгвай!

И шогунът побърза да се отдалечи, все едно раните на Сано бяха заразни. Йоритомо отправи към Сано — извинителен поглед и го последва.

Приближи се владетелят Мацудайра.

— Почитаеми дворцов управителю. Радвам се да те видя на крака.

— И аз се радвам да ви видя — все още на власт, добави наум.

През четирите дни, в които Сано не се бе явявал в двореца, владетелят Мацудайра явно бе успял да укрепи положението си. Сега той повдигна вежди и кимна доволен, прочел мислите на Сано. Изглеждаше по-спокоен и сигурен, след като управлението му вече не бе застрашено от зловещия убиец.

— Някои проблеми създават значително по-малко грижи, отколкото преди няколко дни — той хвърли поглед към старейшините Като и Ихара, които стояха с неколцина свои поддръжници. Те го изгледаха с неприязън. — Ако на някои хора им се прииска да ме атакуват, ще трябва да го направят лично, вместо да разчитат на Кобори. Освен това спечелих няколко нови съюзници, докато те загубиха сериозни позиции, защото ти успя да го отстраниш. Добра работа, Сано сан.

Сано се поклони в израз на признателност за похвалата, макар че я намираше за неуместна. Седемдесет и четирима войници бяха мъртви, той самият за малко не бе загубил живота си, а единственото, което вълнуваше владетеля Мацудайра, бе, че унищожаването на Призрака бе укрепило режима му.

— Само че не ставай твърде самодоволен — побърза да го предупреди владетелят Мацудайра. — Все още има куп възможности да направиш погрешна стъпка. И също толкова хора, които изгарят от нетърпение да заемат мястото ти, ако го сториш.

Преди да се отдалечи, погледът му насочи вниманието на Сано в отсрещния край на двора около светилището. Там полицейският началник Хошина стоеше в края на множество, което се бе скупчило около шогуна. Гняв изкриви чертите му, когато пое към Сано. Преди да успее да стигне до него, Сано бе заобиколен от висши длъжностни лица, които го поздравяваха, интересуваха се за здравето му и го поздравяваха със завръщането му в свитата на шогуна. Някои от тях бяха служители, които Хошина бе смятал за свои поддръжници в домогванията си за власт. Сано чувстваше колко ревностни са в старанието си да му засвидетелстват доброто си отношение заради угризения, че го бяха отбягвали, докато положението му бе застрашено, виждаше колко се притесняват, че той може да им отмъсти за предателството. Очевидно кампанията на Хошина срещу него бе приключила безславно.

Хошина си проби път през тълпата. Спря до Сано само колкото да измърмори:

— Този път печелиш ти. Но тепърва има да видиш — и се отдалечи наперено.

Сано почувства, че светът възстановява своето познато крехко равновесие. Земята под краката му тръпнеше. Той си представи пукнатини, които се разклоняваха някъде дълбоко в недрата й и плъзваха към и дома му, където Рейко му се струваше тревожна и далечна. Тя не му бе споделила тревогите си, явно защото не бе искала да го натоварва по време на възстановяването му, но той знаеше, че е разстроена заради обрата в разследването й. Сано почувства внезапна остра нужда да поговори с нея, преди вихърът на задълженията да го погълне.

— Извинете ме — каза на служителите и даде знак на детективите Маруме И Фукида, които му проправиха път към портата.

* * *

Буреносни облаци се скупчваха над боровете и засенчваха малко гробище в района на храма „Зоджо“. Редици от каменни колони бележеха гробовете, окичени с портретите на покойниците и приношения от и цветя и храна. Наоколо бе пусто, само пред едно голо парче земя стояха неколцина души. Рейко, лейтенант Асукай и останалите й стражи наблюдаваха как един работник копаеше нов гроб. Лопатата му обръщаше пръстта, тъмна и влажна от дъждовния сезон, който бе настъпил по-рано тази година. Свежата миризма на земя и борове не беше в състояние да утеши мъката, налегнала Рейко.

В далечината проехтя гръмотевица. Гробокопачът свърши своята работа. Рейко стана и вдигна черна керамична урна, която бе оставена до гроба. Вътре бе пепелта на Тама. Тя внимателно спусна урната в дупката, после коленичи, сведе глава и прошепна молитва за духа на момичето.

— Дано се преродиш в по-добър живот от този, който напусна.

Придружителите й чакаха безмълвни и мрачни. Рейко прошепна в гроба:

— Съжалявам, прости ми!

После се изправи и гробокопачът запълни дупката, стъпка пръстта и си тръгна. Лейтенант Асукай положи каменния означител на гроба с името на Тама. Рейко постави пред него приношенията, които бе донесла — оризова питка, стъкленица саке и букет цветя. Над гробището ливна дъжд. Лейтенант Асукай разтвори чадър над главата на Рейко и й го подаде. Но тя се бавеше, нямаше сили да си тръгне. Не бе очаквала, че ще скърби тъй дълбоко за някого, когото бе познавала толкова отскоро. Колко странно, че смъртта на един почти непознат човек може да промени живота на друг.

Рейко чу тропот на конски копита вън от гробището. Вдигна поглед и видя Сано, който влизаше през портата, следван от детективите Маруме и Фукида. Той дойде и застана до нея при гроба, а хората му се присъединиха към ескорта под боровете. Дъждът се сипеше, мокрейки гроба и приношенията. Рейко почерпи оскъдна утеха от присъствието на Сано, който се бе притиснал до нея в тясното убежище сушина под чадъра й.

— Слугите ми казаха, че ще те намеря тук — той я изгледа загрижено. — Какво става?

— Току-що погребах пепелта на Тама. Нямаше кой друг да го стори — обясни Рейко. — Отидох в къщата, където работеше, за да попитам дали има някакви роднини. Господарят й ми каза, че е самичка. А и те не проявиха интерес какво ще стане с тялото й. Затова й организирах погребална церемония в деня след смъртта й. Никой не дойде, освен баща ми.

Рейко изпитваше тъга заради Тама, която се бе оказала тъй самотна на света, и заради съдия Уеда, който си имаше свои угризения заради начина, по който бе приключило делото по убийствата на Югао.

— Нямаше и кой да направи подобаващ гроб на Тама, освен мен.

Сано кимна одобрително.

— Добре си постъпила.

— Това е най-малкото, което можех да сторя за нея — мъчително чувство за вина терзаеше Рейко. — Ти се опита да ме предупредиш, че властта е опасна. Каза ми, че нещата, които вършим с нея, може за момента да ни се струват добри, но делата ни може да доведат до лоши последствия. Е, беше прав. Аз злоупотребих с властта си и причиних непоправимо зло на едно невинно момиче.

— Самата Тама се издаде, че знае твърде много за Югао — изтъкна Сано. — Ако си беше мълчала, Югао щеше да я пусне да се прибере в града, преди аз да доведа войниците.

— Не можеше да се очаква от Тама да знае какво да казва и какво не — възрази Рейко. — Тя бе просто едно обикновено момиче… докато аз трябваше да предвидя всички рискове.

— Ти не си можела да знаеш какво ще се случи. Пожарът, заради който Югао излезе от затвора, бе непредвидимо обстоятелство.

Рейко му беше благодарна, че не я натовари повече с упреци, задето не се бе вслушала в съвета му, но не можеше да прости на себе си.

— Ти ме предупреди, че може да се случи нещо, което не съм очаквала. А аз не те послушах.

— Но от разследването ти имаше и голяма полза — напомни й Сано. — Ако не беше забавила екзекуцията на Югао… и тя не беше избягала от затвора… можех и досега да издирвам Кобори, а той да продължава с убийствата си.

— Може би. Но откъде бихме могли да знаем? В едно съм сигурна — ако не бях аз, Югао нямаше да е жива и нямаше да може да убие Тама.

— Ти направи каквото можа, за да я спасиш. Дори изложи на риск собствения си живот.

— И се провалих. Аз съм жива, а Тама е мъртва — Рейко изрече онова, което я терзаеше най-много: — А и не се захванах с това разследване само защото исках да открия истината и да служа на справедливостта. Жадувах за приключение. И си го получих. А Тама плати цената.

Върху лицето на Сано се изписа загриженост. Рейко видя, че думите й бяха докоснали болезнена струна в него.

— Ти не си единствената, която някога е имала егоистични лични мотиви. Когато владетелят Мацудайра ми заповяда да заловя убиеца, аз бях доволен, че ще се откъсна от досадните си задължения. Бях жаден за приключения, също като теб.

— Но на теб ти беше наредено — каза Рейко, способна да оправдае неговото поведение, за разлика от своето собствено. — Искал си да спасиш живота на невинни и да накажеш един убиец.

— Така е, но освен това исках да спася собствения си пост, който бих загубил в случай на провал. Залогът бе собствената ми чест. А и не само твоето разследване пое в грешна посока — разяждаща болка сгърчи насиненото му лице. — Аз поведох цяла армия на мисия, която се оказа самоубийствена.

— Не е същото — възрази Рейко. — Онези войници бяха самураи. Техен дълг бе да се хвърлят в смъртоносната битка.

— Но и те са мъртви също като Тама — рече тихо Сано, — а аз съм жив.

Двамата стояха един до друг, свързани от печалния факт, че бяха оцелели, за разлика от онези, които им бяха служили, и от съзнанието, че животът им е не само благодат, спусната им от Небесата, но и бреме. Дъждът се лееше, замъглявайки гробовете. Наоколо земята бе осеяна с локви.

— Какво ще правим сега? — попита Рейко.

— Ще се опитаме да поправим случилото се.

Изкуплението изглеждаше невъзможно, при все това идеята да се опитат да го постигнат, тласна Рейко към отчаяни решения.

— Ще престана да разследвам престъпления! — закле се тя. — Ще се поставя под домашен арест, за да не мога повече да причиня зло на никого.

Но още докато говореше, духът й потъна в униние. Да погребе всичките си умения, опит и жар в едно с пепелта на Тама! Каза си, че тази цена е твърде нищожна.

— Аз не мога да си позволя лукса да се оттегля от света — заяви Сано печално. — Все още имам задължения, които трябва да изпълнявам. Длъжен съм да използвам властта си. Не мога да престана да правя преценки, макар и понякога да се оказват погрешни — той млъкна, отдаден на размисъл. — А и все още държа на възможността да върша добро, да използвам властта и положението си, за да служа на честта — решимост и надежда и вляха сила в гласа му. — Това не се е променило. За Рейко също!

— Но ако продължим да действаме, как можем да бъдем сигурни, че нещата няма да се объркат отново?

— Няма как. Очевидно властта не ни предпазва от несполуки и грешки. Единственото, което можем да знаем със сигурност, е, че тя усилва до крайност последствията от собствените ни действия.

В гласа на Сано звучеше колебание, сякаш той самият в момента се опитваше да намери правилното решение.

— Но прекомерната предпазливост не е по-добра от липсата й, а бездействието може да бъде по-вредно от действието. Ако не бях тръгнал да го преследвам, Кобори вероятно щеше да продължи да убива, режимът на владетеля Мацудайра можеше да бъде отслабен и Япония да бъде разкъсана от нова гражданска война. Ако ти не се бе замесила с Югао, може би аз нямаше да заловя Кобори. Събитията са свързани по загадъчен начин. Струва ми се, че всички те са били предопределени да се случат, че самите ние сме били длъжни да действаме именно така, а не другояче. И съм убеден, че сме оцелели в името на определена цел.

Рейко бе скептична, но копнееше да повярва, че наистина е така.

— Каква цел?

— Не знам. Може би ако посрещаме достойно предизвикателствата, които ни поднася бъдещето, това ще ни помогне да постигнем съдбата си.

Рейко се усмихна скръбно.

— Винаги съм си представяла, че съдбата ще ми се разкрие чрез някакви небесни проявления или странни видения.

Сано се засмя:

— Съмнявам се, че възможността да прозрем съдбата зависи от нас повече, отколкото и изборът, каква да е тя. Небесата може да смятат, че не си струва да ни отреждат участие в подобна вълнуваща драма.

Разменените шеги сгряха Рейко. Тя почваше да вярва, че животът й наистина е пощаден в името на определена цел, че ще получи своя шанс следващия път да се справи по-добре. Надяваше се, че когато предизвикателствата се появят, те двамата със Сано ще бъдат готови да ги посрещнат. Той обгърна с поглед потъналото във влага, навяващо скръб гробище.

— Едва ли ще разчетем съдбата си на това място. Да се връщаме в крепостта Едо.

Тя кимна. Тръгнаха си заедно от гроба на Тама. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Под оскъдния заслон на чадъра и двамата бяха мокри. Продължаваха да трещят гръмотевици, земята потреперваше, но в далечината забуленият небосклон изсветляваше в лъчиста ведрина.