Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Assassin’s Touch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Дим Мак

ИК „Труд“, София, 2006 г.

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Юлия Шопова

ISBN 10: 954-528-574-5

ISBN 13: 978-954-528-574-5

История

  1. — Добавяне

15 глава

Когато Сано се прибра у дома същата вечер, Рейко и Масахиро го посрещнаха в личните помещения на семейството.

— Масахиро иска да ти покаже нещо — каза Рейко. Тя бе в твърде приповдигнато настроение, което тутакси събуди подозрение у Сано.

— Да вървим тогава — отвърна той.

Масахиро ги поведе към едно неизползвано крило на къщата. От дебелите греди на празна стая, пропита с мирис на прах, висяха паяжини.

— Виж, тате! — възкликна Масахиро и посочи към забит в стената нож. — Открих нов капан.

Той показа как бе изстрелял ножа, тупайки по и определено място на пода с дървен прът. Една от любимите му игри бе да търси капани, които Янагисава бе залагал из цялото имение. В деня, когато тримата се бяха преместили там, Масахиро бе паднал през един замаскиран капак в склад и от там — в една яма, предназначена да улавя крадци. Първоначално се бе уплашил, но впоследствие капаните се бяха превърнали в негова страст. Умираше си да пристъпва на пръсти из имението, въоръжен със своя прът, с който тропаше по стени и подове. И действително бе открил доста капани, които слугите бяха пропуснали, колкото и да се бяха старали да очистят мястото от тях. Животът за него там бе истинско забавление.

— Много добре, Масахиро — похвали го Сано и безмълвно благодари на небесата, че ножът бе прелетял над главата на Масахиро. Ако ръстът му бе като на възрастен, острието щеше да го убие. — Един ден от теб ще стане отличен детектив.

— В кръвта му е — каза Рейко.

Сано усети как сърцето му се изпълва с гордост и любов към Масахиро. С всеки изминал ден детето му все повече се оформяше като личност. Той си мечтаеше как Масахиро ще порасне и ще стане достоен самурай, ще си създаде име и ще има собствени деца.

— Не искам да му развалям удоволствието, но по-добре да наредя на хората си утре да огледат имението отново — каза той на Рейко с приглушен глас. Нищо не трябваше да застрашава прекрасния му син.

Двамата последваха Масахиро навън от къщата и от там в градината, където потъналият в сумрак пейзаж от дървета, валчести камъни, изкуствено езеро и каменни фенери се огласяше от песента на щурци. С подскоци момченцето се отдалечи от тях, гонейки проблясващи сред тревата светулки. Въздухът бе наситен с упойващия аромат на цъфтящия през нощта жасмин.

— Тук е тъй приятно и спокойно в сравнение с околния свят. Наистина е цяло щастие, че това е нашият дом — каза замислено Рейко и после попита Сано: — Как мина днешният ден от разследването ти?

Той й разказа за срещите, които бе провел със семейството на Еджима, с подчинените му и с други хора, които се бяха виждали с него.

— Току-що разговарях с негови информатори. Всеки от тях е имал възможност да го убие, както и останалите, за които ти споменах. И също като тях отричат да са го сторили. А аз нямам основание да не им вярвам.

— Липсвала им е причина или начин?

— И двете — Сано мислено отбеляза, че Рейко проявява твърде голям интерес към неговия случай, особено при положение че не бе ангажирана с него. — Информаторите са обзети от недоволство дребни и служители, които са се опитвали да съсипят началниците си, като са доносничили за тях на Еджима. Той е бил на тяхна страна. И им е плащал щедро. А те далеч не ми правят впечатление на майстори по бойни изкуства. По-скоро ми приличат на самураи, които носят мечове като част от премяната си и никога не ги използват в сражение.

— Този капитан Накай ми се струва най-вероятният извършител.

Сано кимна.

— Очаквам сведения от детектив Тачибана, който все зае да го проследи. Иска ми се да можехме да поставим всички заподозрени под наблюдение.

— Нали имаш властта да мобилизираш колкото хора са ти нужни — напомни му Рейко.

— Няма достатъчно надеждни, на които да разчитам, че ще свършат добра работа — Сано постепенно осъзнаваше ограниченията, които му налагаше новият пост. — Освен това възможно е Еджима и останалите жертви да са убити от човек, чието име още не бе изникнало.

Масахиро хукна към изкуственото езеро. Рейко извика:

— Внимавай да не паднеш във водата!

— А как мина твоето разследване?

Тя се напрегна, а привидната й веселост угасна.

— Ами… ходих на местопрестъплението. Опасявам се, че възникнаха известни усложнения.

И Рейко с неохота описа как низвергнатите ги бяха нападнали. Сано си даде сметка, че тя се бе страхувала да му съобщи за станалото. Обзе го безпокойство, тъй като тя не бе успяла да проведе разследването си така незабелязано, както му се искаше.

— Съжалявам — каза тя разкаяна. — Моля те да ми простиш.

— Вината не е твоя — отвърна Сано искрено. — Повече ме тревожи твоята безопасност, отколкото собственото ми положение. По-добре повече не ходи в селището на хинин. Сториш ли го, следващия път отговорникът може и да не ти се притече на помощ в критичния момент.

Рейко кимна в знак на съгласие.

— Мисля, че научих там колкото бе възможно — тя се поколеба за миг и после си призна: — Ходих и на панаира — някогашна собственост на бащата на Югао.

Когато му описа какво бе установила, Сано с още по-голяма тревога осъзна, че разследването й се бе придвижило не само извън границите на обитаваното от хинин селище, но и нагоре по социалната стълбица. Можеха ли още дълго да запазят действията й в тайна? При все това нямаше право да я вини за действия, които и той самият би предприел на нейно място.

— Сега, след като разполагаш с нови заподозрени, както и с улики срещу Югао, каква ще бъде следващата ти стъпка?

— Разбрах, че през цялата нощ на убийствата бившият съдружник на баща й и двамата наети от него ронин са играли на карти. Това може да ги поставя извън подозрение, но не със сигурност. Не успях да намеря Тама — приятелката на Югао. Но преди да пробвам отново, смятам пак да се видя с Югао. Може би, когато разбере какво съм научила, ще бъде достатъчно стъписана, за да ми каже истината.

Може би това щеше да бъде краят на разследването й.

— Успех в разкриването на истинския убиец, който и да се окаже той.

Рейко се усмихна успокоена, че съпругът й не се разгневи.

— А ти как смяташ да действаш оттук нататък?

— Възнамерявам да пробвам нова теория. Досега проучвах живота на жертвите в дирене на заподозрени, които биха могли да владеят дим мак. Ами ако жертвите не са познавали своя убиец? Възможно е да е бил непознат, когото са срещнали на улицата. Ако е така, името му няма как да фигурира в списъка на уговорените срещи. Би могъл да бъде някой далеч извън крепостта Едо и административния район.

— Трябва да се проследи всяко тяхно действие и да се установи самоличността на всички, които са ги доближавали достатъчно, за да осъществят смъртоносното докосване. Това е огромна работа, но ако в най-скоро време не ни споходи щастливият шанс, май ще е по-добре да се захващаме здраво. И ще насоча издирването си към бойци, владеещи дим мак.

Масахиро дотича при Рейко и я дръпна за ръката.

— Гладен, иска ям!

— Ще вечеряш ли с нас? — попита съпруга си Рейко.

Сано трудно можеше да отдели толкова време, но пък отдавна не се беше хранил със семейството си.

— Да, но после имам работа в кабинета си.

Трябваше да установи какво се бе случило в негово отсъствие, и да се погрижи за неотложните проблеми. Освен това очакваше владетелят Мацудайра да го повика, за да изслуша доклада му за хода на разследването. Натовареността му бе нараснала стократно в сравнение с началото. Случаят с убийствата го бе подмладил, но енергията му почваше да се изчерпва.

Щом тримата влязоха в къщата, Сано се огледа. Звездите на черното небе примигваха ярки като светулки над покривите. Нощта скриваше от погледа му двореца на хълма. Всичко бе потънало в покой, но той имаше чувството, че долавя биене на бойни барабани. Нежният аромат на цветята внезапно се смеси с мирис на барут.

— Поне няма ново убийство — каза той.

* * *

С напредването на нощта луната се уголеми и увисна над Едо бяла, кръгла и сияйна. Нощни постове охраняваха складовете, а войници на коне патрулираха по бързо опразващите се улици. Зад прозорците на къщите пламъчетата на лампите примигваха и изчезваха, сякаш угасени от преминал през града внезапен полъх. При портите към всяка махала стояха стражи; от време на време сгъстяващата се тишина се огласяше от воя на бездомни кучета. Градът потъваше в сън. Мракът обгръщаше все по-плътно хълмовете и оризовите ниви в околността.

Но районът около храма Асакуса нагоре по реката сияеше от светлина. От стрехите на храмовите постройки, светилища и закрити сергии на тържището висяха цветни фенери. Множество поклонници се събираха да честват Санджа Мацури — фестивала, с който се ознаменуваше основаването на храма преди хиляда години. Хората се стичаха в главната сграда, за да отправят молитви за добра реколта, докато навън мъже изпълняваха древни свещени танци. Старейшините на селата от околността минаваха тържествено през шумните опиянени тълпи, изпълващи просторния двор. Мъже бутаха коли с натоварени върху тях огромни барабани и гонгове, които биеха, пораждайки оглушителна врява от гръмовен бумтеж и дрънчене. Свещеници крачеха пред преносими миниатюрни светилища, всяко от които окичено със звънящи пиринчени камбанки, позлатени украшения, морави копринени шнурове и увенчано със златен феникс. Всяко светилище бе закрепено върху дебели дървени прътове, поставени на рамене от стотина младежи, чието оскъдно облекло се изчерпваше с препаска и лента на главата. Носачите припяваха с високи дрезгави гласове, пристъпвайки бавно под тежкия си товар. Голата им плът лъщеше от пот. След тях вървяха тълпи от поклонници, които прииждаха от всички посоки. Стиснали в ръце дървени купи, наоколо кръжаха просяци и молеха богаташите за милостиня, които, развълнувани от празничната атмосфера, проявяваха необичайна щедрост.

Сред множеството просяци имаше един, който не правеше никакво усилие да събира приношения. Купата му бе празна, а той самият стоеше безмълвен. Предрешен в дрипаво кимоно и сламена шапка, скриваща лицето му, странникът не обръщаше внимание на празнуващите. Обут в прокъсани плетени сандали, — той се промъкваше през тълпата, следвайки неотклонно група самураи, които се движеха на десетина крачки пред него.

Те спряха при сергията на един винопродавец. Просякът застина на място недалеч от тях. Внимателният му поглед бе втренчен в самурая в средата на групата — набит мъж с месесто лице, вече почервеняло от алкохола, в пищна копринена роба и с богато украсени мечове на кръста. Останалите бяха в обикновено облекло, явно негови помощници. Той и хората му си купиха чаши вино, вдигнаха наздравица, пиха и избухнаха в гръмък смях. Докато ги наблюдаваше, в гърдите на просяка избликна едва сдържана ярост. Самураят, високопоставен служител от бакуфу, бе един от най-омразните му врагове, потъпкали честта му. Духът му се изпълни със страстно и кръвожадно желание за мъст, вдъхновило самотната му свещена битка.

Барабаните думкаха и гонговете звъняха във все по-устремно и гръмко темпо. Две светилища се устремиха едно към друго. С резки викове носачите ускориха крачка и занизаха още по-бързо монотонните си слова. Светилищата се заклатиха и се наклониха застрашително над избухналите във възторжени викове зрители. Започваше ритуален дуел. Служителят от бакуфу и хората му се приближиха, за да наблюдават. Просякът ги последва незабелязано като един от хилядите присъстващи. Щеше да постигне своето отмъщение вечерта… стига да успееше да се приближи достатъчно, за да може да докосне своя враг.

Както вървеше, той пусна купичката си за милостиня. Пое дълбоко въздух и го издиша, после отново и отново, бавно и ритмично. Желаният покой се надигна в него, взе да го изпълва, обгърна съзнанието му и се разля в цялото му същество като гладка огледална повърхност на езеро. Постепенно се отърси от всякакви мисли и чувства. Вътрешните му сили се задвижиха и той изпадна в транс, който се бе научил да постига чрез безкрайни медитации и дългогодишни упражнения. Полезрението му се разшири и се стесни едновременно. Той видя цялата обширна блестяща панорама около храма Асакуса, в центъра на която се открояваше движещата се фигура на врага му. Сетивата му се изостриха до такава степен, че сред песнопенията, звъна на камбанките върху светилищата и всеобщия хаос той долавяше пулса на своя враг.

Високопоставеният служител и хората му забавиха ход, възпрени от блъскащите се възторжени тълпи. Но просякът се промъкна през тях като течаща между камъни вода. Хората го поглеждаха и после му правеха път, сякаш отблъснати от някаква заплашителна аура, която излъчваше. Той изви гръбнак, окръгли рамене и вдлъбна гърди в ритуална поза, извличаща енергия от най-дълбоката и първобитна негова част. Крайниците му се отпуснаха и олекнаха, но по тях плъзна готовност за действие. Енергията запулсира в кръвта му. Луната и звездите сякаш забавиха своето пътуване по небесния свод; светът като че ли стана изцяло подвластен на волята му. Той се взря във врага си и стопи разстоянието помежду им, а енергията вътре в него се насочи навън. Намеренията му преустроиха реалността. Хората се задвижиха като кукли на конци под контрола му, избутвайки преследвания враг. Отделиха го от помощниците му и го повлякоха със себе си. Той хвърли поглед назад към хората си, които напразно се мъчеха да го настигнат, възпирани от тълпата. Просякът го последва с лекота.

Светилищата се открояваха над главите им, а под тях — пъхтящите, гърчещи се и крещящи носачи. Просякът направи четири крачки и се озова точно зад врага си. Мощта плъзна нагоре, по гръбначния му стълб, подобно на пара във вътрешността на вулкан. Той бе нейният съсъд, а съзнанието му — господарят й. Гърбът на врага пред очите му се разшири и изпълни цялото му зрително поле; всичко друго наоколо избледня. Погледът му проникна през одеждите на мъжа. Видя гола кожа и под нея мускули, скелет, органи и кръвоносни съдове. Пътечките на нервите оформяха светеща сребриста мрежа, която обединяваше и вдъхваше живот на цялото. Пресичаха се в определени възли по тялото. Погледът му набеляза един от тях между два прешлена на гръбначния стълб.

Той ускори крачки и продължи напред, докато от жертвата му вече го отделяше една ръка разстояние. Пое въздух тъй дълбоко, че ребрата му едва не изпращяха. Духовна и физическа мощ гръмовно се сляха в едно, натрупвайки смъртоносна сила. Времето спря.

Жертвата и всички, освен него замръзнаха неподвижни.

Звуците секнаха, отстъпвайки място на внезапна свръхестествена тишина.

Той издиша и в същия момент освободи тялото си от контрол. Ръката му се изстреля с такава скорост, че стана почти невидима, изнасяйки напред юмрука му, който се разтвори миг преди да достигне целта си.

Върхът на показалеца му докосна възела върху гръбначния стълб на врага му със силата на довяно от вятъра перце. Енергията изригна от вътрешността му. Силата на освобождаването й тутакси отдели нозете му от земята. Образът пред очите му се разби на хиляди късчета от светлина. Тялото му се разтресе и той почти припадна, връхлетян от наподобяващ върховна сексуална наслада екстаз.

Животът отново запулсира в света. Светилищата възобновиха своя дуел. Носачите пак подхванаха и своите песнопения; гонговете забиха, барабаните задумкаха и камбанките зазвъняха. Тълпите избухнаха във възторжени аплодисменти. Просякът пое рязко въздух, изтощен от усилието. Видя как врагът му се обърна към него.

Върху лицето на вишестоящия служител бяха изписани недоумение и предпазливост. Макар и без да почувства реално докосването върху гърба си, той го бе уловил със сетивата си, както и наличието на непосредствена опасност. Допирът не му бе причинил никаква болка, служителят дори не бе трепнал. Просякът остави тълпата да ги раздели и да го увлече със себе си. Отдалеч проследи с поглед как самураят забеляза своите помощници и всички заедно продължиха да си пробиват път през мелето. Изглеждаше си румен, жизнен и в приповдигнато настроение както преди. Но просякът видя в мислите си как енергията от удара му протича по нишките на нервите и стига до мозъка, където спуква една вена. Представи си как кръвта почва да изтича, а с нея и жизнената сила. Бе обладан от триумф, който повдигна духа му.

Врагът му вече бе крачещ мъртвец, поредната жертва на неговата свещена битка.